Ярослав Хашек
Виолетовият гръм (35)

I

До неотдавна имах много лошо мнение за пощенското дело, което не можеха да променят даже и някои не толкова приятни неща от моята кореспонденция, като съдебни призовки за двуженство, разпорени от нашия черен кабинет писма, напомняния на кредиторите, завършващи сантиментално: „Прежалил съм през живота си вече много работи, но ви моля поне да ми отговорите“, заплашителни и анонимни писма с толкова отегчително съдържание, че даже не можеха да ме развеселят, с две думи, кореспонденция, прочитането на която е излишна загуба на време и която човек, без да реагира, хвърля в огъня, мислейки си, както казват руснаците: „Наплевать!“

Независимо от това аз не бях престанал да уважавам пощенските институции, които от времето на Мария Терезия бяха претърпели цяла редица реформи: от обесване на пощальоните за изгубено писмо, до въвеждане на откритите пощенски картички и изгледите, от закриването на пощенските станции със злощастните омнибуси, до въвеждането на пощенските служби по влаковете. Телефонът, телеграфът, намаляването на заплатите на пощенските служители, всички тези нововъведения протекоха тъй бързо и бляскаво през последните два мизерни века, че само дивак няма да свали шапка на пощата, която, както е тръгнало, ще си инсталира в скоро време на покрива безжичен телеграф, а зад сайванта на двора — хангар за въздушна поща.

Още по времето на Мария Терезия на поданиците било позволено да пишат писма веднъж на пет години с разрешение на властите. В глава втора на кодекса „Öesterreichs Staatsverfassung“^[1] от 1799 год. има интересен параграф под заглавие „За забраната да се пишат писма“.

Селянинът, който искал контрабандно по някакъв начин да изпрати писмо по пощата и правил първи опит за кореспонденция, бивал прострян на една скамейка и наказван с удари от тояга, чиито брой бил в законно установена математическа пропорция спрямо дължината на написаното, тъй че веднага му минавало каквото и да било желание да си кореспондира.

Днес обаче пощенските служби мълчаливо страдат, когато някой вземе, че се сети и с пощенска картичка извести приятелите си, че вчера вечерял трътка от пуяк, или пък разпраща десетки изгледи с излияния от сорта: „Тук е много хубаво и с нетърпение чакам да се видим скоро…“, „Природата тук е прекрасна и от два дена непрекъснато вали.“

Пощата търпи даже тогава, когато някоя млада майка, държейки ръчичката на двегодишния си син, учи Карличек да досажда на чичовците си с пощенски картички, на които той изписва с майчина помощ „чао“ и „целувки“ и че е много послушен; допуска се раздавачът да ви връчва купища рекламни материали с ценоразписи, в които ви приканват да си поръчате един вагон восък за лъскане на паркет в танцови зали, изкуствен фураж за прасета и фазани, серия надгробни кръстове, вагони с павета, километър телена мрежа, парни вършачки и локомобили, сонди за изкопаване на кладенци, а пък вие самият сте, да речем, клисар в църквата „Св. Индржих“.

Напоследък, разбира се, чрез чувствителното увеличение на пощенските такси малко се поограничи частната кореспонденция, но аз не вярвам това да даде кой знае какви резултати.

Възходът в пощенското дело е безспорен, а стремежът към нови реформи — вдъхновен и смел.

И ако днес пощенските служби ми паднаха в очите за известно време, и ако днес те изгубиха за мен своето достойнство и външен блясък, това още съвсем не значи, че ще обърна гръб на многострадалното пощенско обслужване.

Известно време, може би, ще смятам, че то не е достойно за любовта, която доскоро изпитвах към него, но времето ще излекува раните…

Разочарованието ми започна с един телеграфен запис, който бях казал да ми изпратят.