Ярослав Хашек
Виолетовият гръм (3)

Индианецът и пражката полиция

Ако някой южноамерикански индианец, незасегнат и непокварен от културата, попадне в Европа, то той на всяка крачка се чуди на бюрократичните изисквания и в своята невинност приветствува с признателност прекрасните феномени в живота на съвременния човек, като полицаите, учрежденията, униформите.

Всеки индианец, тъй да се каже, се радва на полицаите, но оня чист възторг от нашите учреждения, който изпитваше индианецът Черуиш от племето чомакоко, не е преживявал така пълно и всеотдайно нито един от другарите му от южноамериканската пампа.

Известният пътешественик Фрич наред с такива забележителности като риби с бели дробове, редки видове змии и други, доведе в Прага и индианеца Черуиш.

Когато научи малко чешки, добрият червенокож Черуиш казваше за себе си:

— Аз един хубав екземпляр.

Докато научи чешки обаче, той ходеше по улиците, спираше хората и ревеше: „Чомакоко, тупурумба, тупурумба.“

Искам да подчертая, че нашият приятел Фрич отказваше да ни преведе думата тупурумба.

Възпитанието на индианеца му отвори много работа. С течение на времето Черуиш отвикна да тича след всеки автомобил, за да го изпревари, и се пристрасти към пътуването с трамвай. Най-много му харесваха клещите за продупчване на билети. Веднъж той се върна в къщи с такива клещи.

— Представяш ли си — казва на Фрич, — той вил като степен койот, когато му ги взех. Черуиш по-бърз от пътуващия сандък. Добър Черуиш хванал малък бял мъж, ударил с него голям мъж по главата и полетял като лисица в пампата. Това става за продупчване носовете на неприятели. В дупките ще провираме въженца и ще ги водим по сто наведнъж.

Не можаха да го убедят, че е извършил насилие, и един ден той отново се върна с победоносен вид. Носеше под мишница дървен крак.

— Щастлив ден — казва на Фрич, — стои мъж до къща и протяга ръка. А Черуиш, що да види — бял мъж има дървен крак. Черуиш го хваща и крак се откъсва. Добър Черуиш летял като лисица в пампата, като върне се при индианци, чомакоко кажат: хо, хо и смеят се.

И този път на Фрич се отвори много работа, докато му обясни, че щом някой протяга ръка, значи, проси, моли за милостиня.

— Добре — казва Черуиш, — червен мъж ще даде на бял.

Изпраща го веднъж Фрич чак в Коширже да купи пури за десет крони, а той подир миг се връща победоносно.

— Черуиш добър, Черуиш дал жълт камък на бял мъж, който протягал ръка и просил.

Значи десетте крони бяха отишли по дяволите и сега отново трябваше да му се обяснява, че щом някой протяга ръка, по-добре да не му дава нищо.

И тъй, идвал веднъж Черуиш откъм Смихов, като преди това се отбил на горчива вода, както наричаше бирата.

В началото на моста вижда някакъв човек^[1], който протягал ръка. Черуиш му обърнал гръб с пренебрежение и, нехаейки продължил пътя си, даже когато онзи започнал да вика нещо. Притичал бързо един стражар и го хванал за дрехата.

Черуиш се обърнал и видял мъж с великолепни истински пера на главата. Решил, че това ще да е сигурно някакъв вожд.

Стражарят хванал индианеца за ръката. А той знаел добре какво означава у тях, когато някой така бързо ти подаде ръка — покана за борба на живот и смърт, и скочил върху чуждия бял вожд. Преди да се опомни стражарят, Черуиш вече лежал отгоре му и започнал да грухти като нерез, което не било друго, а победна песен. И когато стражарят викал: „В името на закона, пуснете ме!“, Черуиш си мислел, че белият вожд го моли за милост. Смъкнал се от полицая и продължил спокойно пътя си, подвиквайки: „Чомакоко, тупурумба!“

— Знаеш — разправял после на Фрич с мечтателен мек, тих глас, — след това дошли един, два, три, четири такива вожда и викаха, че аз победих, докараха сандък на две колела и с почести сложиха в него Черуиш. Славно возене падна! Отпред теглеха два бели мъже, а вътре беше превъзходно тъмно и гривни от сребро ми дадоха. После имаше един голям вигвам, а вътре само вождове, които тъй хубаво ми пеели и ме заведоха в голямата стая с легло. Представяш ли си, сложиха ме да спя посред бял ден, защото ме уважаваха, но дойде един бял мъж и ми взе гривните от сребро, а после други дойдоха и ме нагостиха по техния славен обичай, хляб дали и супа, м-м, пръсти да си оближеш от сладките хлебарки, дето плавали вътре.

И Черуиш, премлясквайки, се загледа мечтателно в тавана:

— Ох, че добри били вождовете с пера, Черуиш победил и те с почести го откарали и вървели пеша след него.

Сега Черуиш е при своите чомакоко и сигурно им разправя с възторг за чорбата в дирекцията на пражката полиция, която в лицето на този индианец има своя най-голям обожател.