Ярослав Хашек
Виолетовият гръм (27)

Патилата на господин Хурт

Още в началото на мобилизацията императорът Франтишек Йозеф въвлече във водовъртежа на войната и Хурт, бакалин някъде в Жижков. Измъкна го от гнездото му, както гамените събират малките на скворците. Изкара го от каците с извара и масло, от шишетата с газ, от чувалите с кафе и купчините лимони. Вдигна го от фуниите му, от буците жълта захар и го изпрати в Галиция. Това беше от лесно по-лесно. Господин Хурт изобщо не можеше да проумее, че отива на война. По-рано, щом някой започнеше да спори с него, той го изругаваше и точка. Ножовете използуваше да реже хляб и салам. А сега му дадоха пушка с щик, 120 патрона и надеждата, че из полята на Галиция някоя граната ще го разкъса на две. На всичкото отгоре преди влакът да потегли за ония злощастни места, капитанът им дръпна една патриотична реч, която завършваше многообещаващо: „Да не би да искате да живеете тук вечно?“

И при тези думи капитанът така изгледа господин Хурт, че той изкозирува и най-ненадейно го прекъсна:

— Разрешете да доложа, аз не искам да живея вечно.

Обещаха му след войната за това белезници. Когато пристигнаха в Галиция, господин Хурт хвана дизентерия. По цели дни клечеше в скованите на бърза ръка клозети и беше убеден, че прави всичко това за императора. След като го излекуваха, отново го изпратиха на бойното поле. И още в първата атака го простреляха в гърдите, а санитарите му откраднаха часовника. В превързочния пункт лекарят му каза, че това е дребна работа. Хурт лежа месец и половина в болница, получи като дарение десет кутии от най-евтините цигари и едно шоколадче за десет халера. После от походния лазарет заедно с други пациенти го изпратиха в Унгария да се възстанови. Там унгарците го посрещнаха с ругатнята „чешка свиня такава“ и след четири дни го изпратиха с първия батальон на позициите. И щастието пак му се усмихна. Тоя път парче от граната му откъсна ухото. Сигурно сте чели за това във вестниците. Един много енергичен щабен лекар му приши ново ухо, което беше отрязъл от един умиращ виенски фелдфебел, още докато бил топъл.

Три седмици по-късно господин Хурт отново си копаеше укритие срещу руските куршуми и вече започна да разбира войната: ако продължава така, накрая ще му пришият главата на някой пруски гвардеец. Но и за него настъпи най-после паметен ден. Един следобед четяха в окопите военния бюлетин, в който пишеше, че чехите имат в Австрия свои, чешки училища. Това господин Хурт го знаеше добре, но не можеше да разбере какво общо има с неговата дизентерия, с простреляните му дробове, с откъснатото и пришито ухо. После ни раздадоха кафе с ром, настъпи някакво раздвижване, чу се заповед и всеки трети човек изчезна. И преди да се окопити, Хурт разбра тъжната истина. Бригадата се измъкваше от неприятеля, а остатъкът от тяхната рота трябваше да стои и да стреля дотогава докато… И Хурт спря дотук, защото кадетът Холава му го каза без да се церемони много-много:

— А ние тук трябва да се оставим да ни избият.

След като мина доста време и всичко наоколо утихна, кадетът Холава се обади пак:

— Вижте какво, момчета, всеки от нас трябва да получи още по сто патрона, но я да зарежем тая работа и да налягаме — щом не стреляме, те ще ни оставят на мира.

Тази идея допадна много на Хурт. Колко време беше спал не знаеше, но слухът му долови гръмогласен вик „ура“, който идеше и отпред и отзад, той взе пушката и изпълзя от окопа. И изведнъж — някакъв руски войник с щик до него, и за най-голямо учудване му казва съвсем добродушно на чешки:

— Я хвърляй това желязо, че като ти фрасна един.

И господин Хурт винаги, когато разправяше как са го пленили, започваше с думите: „Хвърлих аз значи желязото… и поехме към Русия, догоних кадета Холава и му казвам:

— Значи сме пленени.

А той:

— То е ясно като бял ден, аз от три месеца чакам този момент.“

Като пленник господин Хурт се чувствуваше добре. В лагера попадна в кухнята на батальона и готвеше за военнопленниците по разкладка, а на себе си по спомени от къщи: бъбречета, задушен език и други апетитни работи. Дебелееше необезпокояван от никого и измисли нов вид гулаш. После настъпи великото време, когато канцелариите на батальоните и военнопленническите бараки в лагерите станаха центрове на нашето революционно движение срещу Австрия, но Хурт постарому си вареше гулаш, бъбречета, език и продължаваше да дебелее.

А когато станеше дума за грохналата колиба на монархията с черно — жълтите знамена и за шонбрунския зверилник^[1], Хурт тутакси казваше с пълни уста: „Да, и аз съм чех.“

И продължаваше да бърка в котлето бъбречетата и гулаша. Но щом изявленията във военнопленническите лагери изкристализираха в единствено възможните думи: въоръжена борба против Австрия, Хурт стана много меланхоличен.

Един ден той дойде пред канцеларията и поведе разговор с нас.

— Чух, че искате да имате чешка войска — каза той жално. — Само че аз трябва да си помисля. Погледнете ме, аз съм добър чех, но съм вече на години и съм свикнал на ред. Сутрин ще стана, ще си направя кафе, хубаво кафе, от лавката го вземам, бабите ще ми докарат мляко, едно такова жълтичко, ще си купя симидче, мекичко, беличко. В десет часа си правя за закуска език. Отрязвам го внимателно от главата, очиствам го, оставям го да поври, после го обелвам, цвървам лук в мазнина, задушавам картофки, задушавам и езика, прибавям брашънце и сосът е готов. Вижте, аз съм добър чех, но не искайте от мен такова нещо. Аз имам нужда от почивка и силна храна. За обяд си отсипвам от тлъстото на чорбата, избирам си крехко месце, изваждам си туршийка от червено цвекло — пръстите да си оближеш. За вечеря гулаш и съм като новороден. Не се смейте, това е самата истина, аз съм добър чех и имам нужда от силна храна.

И той ме отведе настрана.

— Знаете ли, аз не мога, аз оставам и няма да дойда с вас, аз имам и други причини — ми каза той с плачлив глас — Вижте, преди войната си купих нови мебели. Ако не спечелим, ще трябва да ги пренасям в Русия и те ще се очукат по пътя. Чак до другия край на света. Между нас да си остане. Ами ако у нас разберат, че съм тръгнал срещу нашия император, тогава ще ги продадат на търг. Ще продадат спалнята, гардероба — такава разкошна спалня с пружини и гардероб с огледало. А като победим, аз ще се върна в къщи и няма да има на какво да легна и къде да си закача дрехите. Това са нови мебели.

— Наистина чисто нови мебели — викаше той подире ми, след като му зашлевих един шамар и си тръгнах. — Вие ме ударихте, вие не ми вярвате, а мивката е чисто нова, за бога…

На другия ден назначихме в кухнята на батальона нов готвач. Хурт беше напълно съкрушен, когато от своя замък и от вълшебната масичка се пресели в бараката на унгарците. Той изобщо не можеше да проумее, че бъбречетата, гулашът и езикът със сос вече никога няма да се върнат, че те бяха хубав, но за съжаление кратък сън.

След това само веднъж той дойде за малко на себе си, когато с посредничеството на неутрална комисия получи от Австрия нова униформа и джобни рубла и половина. Тогава се изразил, че ще увиснем на бесилката. За тези думи получи десет дена карцер на хляб и вода. После доста време не чухме нищо за него, докато един ден от близкото село не дойде съобщението, че местният стражар задържал на една ливада някакъв човек в австрийска униформа, който пълзял на четири крака по тревата и на въпроса му какво прави там, отговорил, че пасе и че е за продан срещу двеста рубли. Това бил господин Хурт.