Ярослав Хашек
Виолетовият гръм (2)

Баварско правосъдие

Спомням си, сякаш беше вчера. Една хубава сутрин през август тръгнах от Хьохщед на Дунав с осем пфенига в джоба. Пред мен се простираше пътят, по който някога минал от Регенсбург за Аахен свети Войтех. Обстоятелство, което никак не ми помогна и осемте пфенига дори при тази мисъл не станаха една марка.

Пътят се виеше все покрай Дунава, а в далечината ниски хълмове обграждаха плодородната равнина на свидна Бавария.

Омърлушено гледах всичко това. Там зад хълмовете, до Дунава, е град Дилинген, където вече трети ден в пощата чакат на мое име петдесет марки, а аз, вместо да побързам за тях, се радвах на живота, ходех по пивоварни, ядях знаменитото свинско със зеле и кнедли, участвувах в пет rauferei^[1] в три села и сега седя тук, до църквичката, с последните осем пфенига в джоба, с цепнато ухо и съзерцавам природните хубости.

От градината насреща излезе един добродушен на вид полицай, без пушка, както ходеха баварските стражари в областта, и бодро каза:

— Накъде, млади човече?

— До Дилинген.

— Това са четиридесет километра.

— Четиридесет и пет — казах аз.

— И оттам?

— В Улм.

— А от Улм?

— За Линдау в Швейцария.

— Мога ли да ви видя документите — много скитници се навъдиха из Бавария!

Аз му разтълкувах документите си — един за местожителство и още три други легитимации. Той седна до мене и започна да ми разправя, че един негов чичо бил в Кам, близо до Чехия, и веднъж тръгнал с една процесия баварци за Света гора край Пржибрам. Стражарят се разприказва за това, че чехите имат хубава Дева Мария, но много скъпо излиза да се отиде на поклонение чак в Чехия, защото по пътя човек все нещо трябва да хапне и да сръбне, а бирата е поскъпнала с два пфенига. — Ами имам ли някакви пари? Казах му чистосърдечно, че в джоба ми дрънкат осем пфенига, но в Дилинген вече от три дни имам запис за петдесет марки и сега отивам там да си ги получа. Стражарят стана:

— Това, драги, е много лошо, станете, човече, im Namen des Konigs, ihr seid arrestiert wegen landstreicherei.^[2]

После ме хвана за яката и ме поведе обратно към Хьохщед на Дунав. По пътя ми купи круши за десет пфенига и ме наричаше: „Armer Kerl!“^[3]

Утринна тишина цареше по улиците на градчето. Зад рова се извисяваше старата крепост. Ние го заобиколихме и се озовахме пред фасадата й, където под баварския герб можеше да се прочете лаконичното: Amtsgericht, Arrest und Untersuchungshaft.^[4]

Прекосихме старинния двор, обрасъл с трева, и влязохме при тъмничаря.

— Vagabund^[5] — поясни кратко стражарят.

— Armer Kerl, събувай си обувките и ето ти ключа от склада. Пресичаш двора и вляво. Ще отключиш, ще си вземеш одеяло и налъми. В крепостта е забранено да се ходи с обувки. Побързай, щом се върнеш, ще ти сипя чорба да се сгрееш. После ще те заведа в килията и ще ти дам една библия. Ще те затворя чак горе, в кулата, защото пестим помещенията. Сградата се руши. Хайде бягай!

Като се върнах след малко, се залових с чорбата. Дойде жената на тъмничаря и ме съжали от все сърце. Тя ме питаше защо не съм отишъл да бера хмел край Нюрнберг, за да изкарам някоя пара. После по едни скърцащи вити стълби тъмничарят ме заведе до килията, като носеше след мен благоговейно библията.

— Чети, Armer Kerl, и гледай да се поправиш — ми каза той и ме заключи.

След един час се появи отново и ми донесе пълна кана с бира.

— Пий, че ще ходиш на разпит в другото крило на сградата. Трябва да се подкрепиш!

Аз се подкрепих и тръгнахме. Най-напред слязохме в неговата стая, за да си обуя обувките, тъй като при amtsrichter^[6], както повелява баварският съдебен ред, трябваше да се явя с обувки. После, пак според устава, той ме поведе за яката. Почука на една врата и ние влязохме. Отново прозвуча думата vagabund и един приветлив, симпатичен възпълничък господин ми кимна любезно, изпускайки облаци дим от голямата си лула. На масата пред него имаше кана с бира и голяма халба.

— Трябва да се трудите, драги момко — каза той благо, — да работите с желание, да ходите от град на град и да припечелите пари, без да напускате родината. Ако си бяхте останал тихо и мирно в Чехия, сега нямаше да ви съдим. За да разберете като чужденец нашата правна система, не е необходимо бог знае какво. Аз съм amtsrichter, а това, което виждате тук, е amtsgericht.^[7] След като ви разпитам и преценя всичко, ще съставя протокол, а вие ще полежите в ареста. Протокола от разпита ще пратя по пощата заедно с другите книжа, които веднъж в седмицата заминават за районния съд в Дилинген. Там ще го прочетат, ще го разгледат и ще ми го върнат за мнение заедно с документите, които ни изпращат веднъж седмично. Тук аз пак ще ви разпитам, ще съставя протокол, ще помисля и всичко ще си върви по реда. Нали знаете, че Дилинген е на четиридесет и пет километра оттук, пощата идва само за два дена. След като изпратя в районния съд допълнителни пояснения за случая, там пак ще ги прочетат, разгледат, обсъдят и чак тогава ще ви определят наказанието. Аз ще произнеса присъдата, а вие ще си я излежите, като приспаднем, разбира се, предварителния арест.

След този многообещаващ увод той ме разпита, прие с доверие думите ми и когато му казах за парите в Дилинген, се ядоса много, че не съм съобразил да ми ги изпратят в Хьохщед. Да телеграфира на пощата в Дилинген дали наистина има на мое име пари, той не може и няма право, защото параграф първи от закона за скитничеството, в което съм обвинен, гласи, че vagabund е всеки, който не е родом оттам, няма постоянно местожителство в Бавария и е заловен с по-малко от три марки в джоба. Ако ще да има две марки и деветдесет и девет пфенига, пак ще го затворят. Това, както се вижда, е без значение и задържаният не може да промени нещата. Законът си е закон. Вярва ми за парите в Дилинген, но е безсилен да направи каквото и да било.

Тъй значи си останах в Хьохщед на Дунав. Прекарах месец и половина в затвора, като всяка вечер с господин amtsrichter посещавахме пивоварната.

Ядях свинско със зеле и кнедли, а предпоследната неделя отидох на излет с тъмничаря и семейството му. Можех да избягам сто пъти, но не исках да им създавам главоболия.

Най-после, след месец и половина затвор, когато бях вече надебелял и молех да не ми дават толкова месо и бира, пристигна решението на околийския съд в Дилинген, с което бях осъден на тридневен арест за нарушаване на параграф първи от закона за скитничеството. Тъй като бях прекарал в предварителния арест четиридесет и пет дни, които се приспадат от наказанието, за останалите четиридесет и два дена според баварския съдебен ред получих обезщетение от една марка и двадесет пфенига дневно, значи, всичко петдесет марки и четиридесет пфенига. Когато господин amtsrichter ми ги изплащаше, се разплака от вълнение и после с тъмничаря и цялото му семейство дойде да ме изпрати на половин час път от града. Тези порядъчни хора се простиха с мен плачейки.

Ето какво е правосъдието в Бавария.