Ярослав Хашек
Виолетовият гръм (12)

III

Освен радост, понякога се случваше моята приятелка Юлча да ми причини и горчиви мигове поради това че не проумяваше какво всъщност искам. Когато седях в градината, тя често не разбираше какъв е оня предмет, който я карах да ми донесе от къщи. Днес, като си мисля за тези незначителни произшествия, стигам до извода, че съм действувал безсистемно. Колкото и умна да беше, много понятия не можеше да схване отведнъж. Признавам, че това беше грешка в метода ми на възпитание. Вярвам обаче, че ако пак ми попадне в ръцете някой от прелестните тесноноси павиани, ще се постарая и двамата да бъдем по-благоразумни.

Случи се така, че една неделя, следобед, дойдоха у нас двама артисти от цирка, които искаха да купят някое рядко животно.

Отначало разговаряха на двора с Чижек, който даде воля на въображението си и започна да им предлага някаква много кротка голяма змия, която, уж за да не прихване бяс, бяхме занесли у един селянин недалеч от Прага. Повтарям, че беше неделя следобед, когато Чижек обикновено пиеше меланхолично под сянката на дърветата пред къщи своите шест бири.

От време на време той изреваваше към кучкарника, където псета от всякакви породи лаеха туристите, влачещи се по прашния белохорски път: „Лягай!“

Кучетата, разбира се, надаваха още по-силен вой и гълчаха дотогава, докато Чижек не спря да им напомня.

Днес обаче бирите бяха повече от шест и присъствието на артистите го настройваше романтично. Аз го слушах как след нещастната кротка змия и беса преминава към някаква едногърба камила, която сме държали у едно семейство в Пълзен.

По-възрастният от артистите кимаше доверчиво с глава, докато по-младият непрекъснато повтаряше:

— Не може да бъде, бас държа, че това е невъзможно.

Чижек обаче продължаваше да описва нашите съкровища, а на мен ми се струваше, че съм на непознат континент, изобилствуващ с какви ли не животни.

— Ваша милост, имаме едно малко кенгуру с къса козина и едно по-голямо, рунтаво. И двете си живеят във водата, по-малкото може да наостря уши като куче. Намират се в един резерват и ако господинът пожелае, можем да му съобщим с пощенска картичка цената им.

— Не може да бъде, бас държа, че това е невъзможно — вече по навик повтаряше по-младият.

— Добре, а какво имате тук, при вас? — попита най-накрая възрастният. — Видяхме вече кучетата ви, но те не струват, тъй като…

И той направи убийствена критика на нашия кучкарник. Не му харесвал на първо място прясно боядисаният дог, който приличал на Арлекино. Аз казвах на Чижек да го напръска със сикативи, след като му направи хулавите петна, но той беше забравил. Сутринта догът сигурно е застанал под някой капчук и боята беше пуснала.

По-младият пък не харесваше голямото месарско куче — според Чижек единственият мастиф в Европа, — което ние за по-убедително бяхме вързали за един дирек с три огромни синджира, защото мастифите са най-свирепите кучета и в Чехия ги нямаше, така че беше все едно какво щяхме да покажем на посетителите. Младият беше възмутен от това, че мастифът, който му показахме, още отдалеч му протягаше лапа и радостно въртеше опашка.

Неговата злонамерена критика прекъсваше по-възрастният, ръмжейки:

— Хайде, друго ще ни предложите ли?

Беше ясно, че Чижек много рафинирано гледа да изостри любопитството им до крайност.

— Освен това имаме гълъби — спокойно продължи той.

— Какво? — изкрещяха двамата заплашително, но в този момент Чижек изрече тържествено:

— Позволете, уважаеми господа, да ви препоръчам най-горещо нашия теснонос павиан. Двамата с шефа са в градината.

Така заради Юлча се запознах с братята Шнайдер, циркови артисти. По-младият имал едно обучено прасе, с което си изкарвал прехраната цели три години. После загубил ангажимента си, изял прасето и станал неуязвим факир. Веднъж обаче се наранил наистина, получил отравяне на кръвта, изоставил факирството и с по-големия си брат станали клоуни. Той се разприказва за това, че имали нужда от някакво животно, което да ги допълва.

Междувременно Чижек се завърна от сайванта. Днес бяхме затворили Юлча там за наказание, защото по някакъв начин се беше добрала до пианото и бе успяла да го разглоби, наистина само отчасти, но с много по-голяма бързина от някой опитен акордьор.

Тази добра душа беше отнесла със себе си в сайванта доста от черните и белите клавиши, така че в пианото останаха да зеят много приятни дупки. Аз й бях признателен за това, защото два пъти седмично идваше да свири у дома дъщерята на нашия счетоводител. Баща й си беше скрил в пианото една бутилка вишновка и Юлча използува случая да я изпие. Наложи се да я затворим, за да не направи нещо безразсъдно в това възбудено състояние.

Завръщането на Чижек не предвещаваше нищо радостно. Като гледаше измъчено, той ме извика настрана.

— Лоша работа, шефе, маймуната се напоркала като пор — занарежда той.

Скарах му се да зареже тези блудкави каламбури и да казва по-скоро какво е станало.

— Не дава дума да й издумаш и не иска да се облича — продължи отчаяно той. — Първо й облякох балния тоалет с шлейфа, но тя искаше да навлече върху него и тиролските дрехи. Тогава й казах, че щом иска да се представи на господата като тиролец, може, но първо трябва да й съблека полата. Тя ме послуша, но щом й облякох тиролските дрехи, взе да намъква отгоре им балния тоалет. Тогава смъкнах от нея всичко и ви го нося, поне да видят хората какви хубави дрешки си има.

— Но това не е всичко — каза той още по-печално, — исках да им покажем как кара колелото и й го занесох. Тя седна на него и изведнъж мина през вратата, профуча нагоре по шосето и изчезна.

— Никаква я няма — добави той унило, — и те изобщо няма да ни повярват, че имаме в къщи нещо подобно.

Разбира се, не ни вярваха. Напразно Чижек им показваше нейния бален тоалет, тиролската носия и шишето, от което пиеше.

Младият беше страшно нахален.

— Да не мислите, че ще ви дадем капаро за тоя, дето духа. Камилата ви била при някакво си семейство в Пълзен, двете кенгура — в някакъв резерват и сега, когато трябваше да ни покажете павиана, той изведнъж избягал на велосипед. Каква дяволска случайност, господине.

По-големият брат, като говореше за някакви мошеничества, възкликна иронично:

— Господата ни показват даже шишето, от което пиела, че то си е най-обикновено бирено шише.

И те си тръгнаха с остри изрази за несолидността на нашето предприятие. На външната врата младият се обърна и като спря някакъв минувач, посочвайки към мен, каза:

— На този господин му избягал на колело един павиан.

Напразно до късно през нощта чаках да се върне Юлча. На сутринта чух гласа на Чижек, който идеше от сайванта:

— Значи най-после се върна. Къде ти е колелото? Казвай къде е колелото?

Но Юлча не искаше да си признае.