Ярослав Хашек
Виолетовият гръм (1)

Почтено предприятие

Седях веднъж с Местек, бог да го прости, на една пейка в парка на Карловия площад.

Местек, собственик на цирк с бълхи, беше в много потиснато настроение, защото беше стигнал до извода, че бълхите вече не се поддават на дресиране. Неотдавна катастрофа беше постигнала неговия цирк. Някакъв пиян господин, воден от натрапчивата идея, че това е измама, без даже да се убеди, разсякъл с бастуна си кутията на цирка. Дресираните бълхи се озовали на свобода, избавени от тегленето на малките, микроскопични хартиени колца. Беше унищожен и бинокълът с увеличително стъкло. На дъното на кутията остана сплесканото тяло на бълхата — самец, първокласен артист, душата на цирка. Местек го наричаше нежно Франтишек. Трупът на артиста беше идентифициран под лупа и разпознат по това, че му липсваше единият крак, което между впрочем се отнасяше към тайните на цирка. На такива артисти обикновено им се откъсват краката, за да не скачат много — много и да не нарушават хармоничното шествие на бълхите в цирка.

При трупа на артиста остана само една бълха с пречупени крака и с преобърнати колца.

— Мислех, че ще я излекувам, но нищо не излезе. Пепина ставаше все по-зле. Тъй че накрая я смачках — въздъхна Местек.

Той ми разправи за любовта между Франтишек и Пепина, за това как възхищението на малката бълха съпровождало винаги мъжкаря, когато той танцувал.

— Няма да срещна повече в живота си такива интелигентни същества — каза Местек. — Днешното поколение бълхи е дегенерирало. Бълхите затъпяха. Възможно е също да се е появила у нас нова раса бълхи. Неотдавна купих от прислужника в Староместкия приют пълно шишенце с бълхи, но нито една от тях не ставаше. Имах бълхи от дирекцията на полицията, от няколко сиропиталища, от интерната „Щастлив дом“, от пансиона на Елишка Краснохорска, от изправителния дом, от няколко казарми, от заложните къщи, бълхи от няколко хотела, от Каролиновата и Клементиновата библиотеки, от висшето девическо училище и от Производителния съюз, от Емаузския манастир и всички те бяха бездарни същества. Намерих наистина две — три, които можеха да се нарекат даровити, но те пък бяха мързеливи. Кариерата не ги привличаше. Избягаха, без да искат да знаят, че ги чака сияйна и велика слава. Новото по-младо поколение бълхи никога няма да достигне Франтишек и Пепина. Техните достойнства не могат да се опишат с няколко думи — остава ни само да ги уважаваме и да им се възхищаваме.

Изпаднахме отново в меланхолия и пред очите ни изплува триумфалната обиколка с цирка из Чехия и Моравия, с кратък гастрол в Унгария, откъдето унгарските жандармеристи на границата ни изведоха, съзирайки в цирка скрита панславянска пропаганда.

На някои места в Моравия духовенството ни правеше спънки.

Когато отидох да поканя енорийския свещеник в Хелщин на представлението на нашия цирк, той ми каза следното:

— Аз не мога да препоръчам на своите вярващи вашето предприятие, което не ще ви донесе благословията божия, защото дресирането на бълхи е противно на човешкото естество. В манастирите през Средновековието, както пише абат Анселм, бълхите като хапели през нощта монасите и не им давали мира, им напомняли, че са длъжни да не спят, а денем и нощем бог да възхваляват.

— Значи, вие смятате бълхите за свещени животни — казах аз, — в такъв случай мога да ви уверя, че в нашия цирк ще намерите потомци на онези бълхи, които са хапали малкия Христосчо във Витлеемския обор.

След това се сбихме, аз му друснах няколко крошета, но накрая трябваше да заминем с цирка за планината, защото игуменът насъска срещу нас цялата околия чак до Валашско.

Местек прекъсна мига на тихите спомени:

— Ако човек е търпелив и предприемчив, той ще излезе на глава с човешката глупост. Трябва само умело да организира всичко. Не е важно дали си нарисувал патка, важното е да убедиш хората, които я гледат, че това не е патка, а ягуар. Ако едно предприятие не успее, ще успее второ, трето.

— Хората са овце. Колкото по-голяма тъпотия измислиш, толкова повече хора ще се бръкнат, за да я видят. Те имат нужда от изненади — продължаваше да философствува той. — Вие как мислите?

— Мисля, че много малко хора разсъждават — казах аз, — който си има мнение, той обикновено не идва да гледа. При нас се пълнеше с публика, която вярваше, че ще види всичко, което й обещавахме. Помните ли прилепа, който уловихме в Бохдалец и представяхме за летящ гущер от Австралия. И всеки даваше грош, за да го види. Или пък как хората се биеха пред нашата барака за билети, за да видят невръстната боа, която удушила английския вицекрал в Индия? А тя си беше един съвсем малък смок. А помните ли колко много хора имаше, когато представяхме Пепичек Ванек от Коширже за орангутан от остров Борнео?

— Какъв негодник беше, как да не помня! — отбеляза Местек. — Преди последното представление поиска от нас двайсет крони, не искаше да се прави на орангутан за петнайсет плюс храната. А пък си докарваше мошеникът хубави пари от плодовете и сладкишите, които хората му хвърляха в клетката. Криеше ги винаги в ъгъла и после, като затворехме бараката, отиваше да ги продава на бакалката отсреща. Затова не исках да му увелича. Той се докачи и насред представлението като орангутан започна да пее „На радлицкия път“. Каква паника беше само! Тогава ни изгониха от Табор. По-сполучливо излезе това с мумията на английския крал Ричард III, която си беше най-обикновена навита овнешка кожа. Чак след половин година разбраха каква е работата. Вие тогава чудесно ораторствувахте с тази овнешка кожа:

— „Тук вие виждате представителя на най-големите и най-грозни изроди, каквито някога са седели на кралския трон. Този крал — подлец, когото физическата уродливост направи чудовище, къпало се в кръвта на многобройни престъпления и който учудвал даже Шекспир със своята лукава кръвожадност — това кралско чудовище е изсушено и си позволяваме да ви го покажем под формата на мумия, т.е. консерва.“

— След това Ричард III ни го конфискува един околийски началник — казах аз.

— Но от това се вижда, че на този свят всичко е възможно. Хващам се на бас, че повече от половината население на земното кълбо се препитава чрез измами от всевъзможен характер.

Важното е само да измислим нещо ново, което да показваме на публиката. Да й стъкмим малка изненада. Да я подлудим така, че всеки сам да ни прави реклама. Да й покажем нещо — продължаваше да умува Местек.

— Я чакайте с това „да й покажем нещо“ — казах аз, като чертаех с бастуна си по пясъка, — за какъв дявол ни е всичко това? Ще направим нещо повече. Разбирате ли? На публиката няма да показваме нищо.

— Даже и някакво камъче, аз винаги съм показвал по нещо — умолително се обади Местек.

— Даже и камъче — казах аз с решителен глас. — Това са глупости. Стари методи. Аз ви казвам, че на публиката няма да показваме абсолютно нищо. И в това именно е изненадата. Вие настоявате: „Поне едно камъче“, както се е правело. Казвали са: това е камък от Марс. Публиката си отивала с впечатление, че е видяла нещо и не била изненадана. Когато обаче не види абсолютно нищо, тя ще бъде напълно поразена. Вижте.

И аз започнах да рисувам с бастун по пясъка:

— Нашата барака ще бъде кръгла, просторна. Без прозорци и без отвор в покрива. Там трябва да бъде тъмно като в рог. Ще има два входа, закрити със завеси. Единият отпред, през който публиката влиза, а другият отзад. За изход. Ще има огромни надписи: „Най-голямата изненада в света! Вход само за мъже! Дами и деца не се допускат! За войници на половин цена!“ Публиката се пуска по един на кратки интервали. Аз стоя отвън, вземам парите и пускам желаещите. Вие сте вътре в тъмното и щом се появи някой, хващате го за гащите и за яката и го изхвърляте през задния вход, без нито една дума. Малка, достъпна такса и ще видите, че никой няма да съжалява. Гарантирам ви, че хората си желаят злото и сами ще ни правят реклама и ще пращат другите да видят тази нечувана изненада, която е нещо великолепно. Нашето предприятие ще бъде изградено на психологическа основа.

Известно време Местек остана замислен, вероятно не за принципа на новото увеселително заведение, а за това как да го усъвършенствуваме.

— Няма ли да е по-добре, ако при това наложим всеки с бастун по гърба? Това ще бъде още по-голяма изненада — каза той след малко.

Аз бях решително против. Само щяхме да се бавим. Цялата процедура трябваше да протече извънредно бързо. Човекът влиза в тъмното и вече е навън, без да има време да се опомни. В това именно се крие истинската изненада. Предприятието е напълно почтено. На никого не обещаваме такова нещо, което не бихме могли да му дадем. Обещаваме изненада и удържаме думата си. Никой не може да ни обвини, че сме мошеници.

Нашето почтено предприятие се радваше на огромна популярност. Разположихме се на лагер, най-напред в Бенешов, където бяха налице всички условия. Войници, любопитни зяпачи. Поръчах да отпечатат афиши, отговарящи на надписите на нашата барака:

Пикантно!

Само за пълнолетни!

Само за мъже!

Нечувана изненада!

Ще ви остане за цял живот!

Никаква измама!

За лоялността се гарантира!

Народната такса от двайсет халера, афишите, загадката на тайнствената пикантна изненада за пълнолетни привлякоха огромна тълпа от цивилни и войници пред бараката ни. Из тълпата се виждаха шестнайсетгодишни юноши, решени, на моя въпрос на колко години са, да отговорят, че са на четиридесет или на петдесет, само и само да влязат.

Започнахме в шест часа. Първи беше един дебел господин, който чакаше тук от пет часа, за да премине светкавично през нашата барака и да се озове на чист въздух от другата страна.

Чух го да казва на публиката:

— Великолепно нещо, идете да видите.

Не бях се излъгал в психологията на тълпата. Изхвърлените правеха голяма реклама. В течение на час и половина през мускулестите ръце на Местек преминаха няколкостотин мъже. Някои се оставяха да ги изхвърлим два, че дори и три пъти, като се връщаха отново в бараката и попадаха в мускулестите ръце на Местек. По всички лица се четеше радост, задоволство. Видях, че много от тях доведоха и познатите си, желаейки им от все сърце да видят „огромната изненада“.

Но там, където дяволът не успее, праща околийския началник. Той дойде след седем и половина.

— Имате ли разрешително? — ме попита на входа.

— Благоволете да влезете — му казах аз.

В тъмнината настъпила кратка схватка между околийския началник и Местек. Околийският началник с пълно съзнание за своята служебна значимост се отбранявал отчаяно от „голямата изненада“, но накрая също излетял през задния вход в ликуващата тълпа.

След това дойде полиция, запечатаха бараката и ни отведоха за оскърбление на длъжностно лице и насилие на обществено място.

— Докато съм жив, няма да помисля вече за почтено предприятие — ми каза Местек, когато се разположихме удобно на коравия нар, — от днес нататък ще си изкарвам хляба с измама.