Аз ли криво му се молих, аллах ли криво ме разбра (Турска народна приказка)

Онези, които записват подред всичко, що се случва на тоя свят, които пазят в паметта си стари поверия и предания и ни припомнят за минали столетия, разказват, че преди години в големия град Кайро властвал могъщ и богат падишах. Той имал двама сина. По-големият бил силен и храбър, ала зъл и завистлив — ненавиждал малкия си брат заради ума и хубостта му; затова често без никакви причини го биел. Като гледал това, баща им си мислел: „Какво добро може да очаква моят малък син от батьо си, когато този наследи престола ми? Отсега виждам, двамата не ще могат да се греят на едно слънце. Жесток и лукав е наследникът ми и ако не убие брата си, ще го прокуди да се скита немил-недраг из чужди земи. О, колко несправедлива е съдбата! Затова май разумното е малкият да има някакъв поминък“.

Повикал го и му рекъл:

— Синко, ще те пратя при моя шивач да изучиш занаята му. Това може да ти дотрябва в живота. Мъдрите люде казват, че е по-добре да имаш занаят, отколкото сто торби жълтици.

Малкият шахзаде скръстил ръце на гърдите и се поклонил:

— Слушам и се повинувам, о, татко-шах! С душа и сърце ще изпълня волята ти.

И синът на падишаха отишъл при придворния шивач да учи шивашкото изкуство. Показал се много схватлив и сръчен — скоро усвоил всичко тъй добре, че надминал и майстора си. Тези, които виждали онова, що е излязло из ръцете му, били единогласни: „Няма в Кайро шивач, който да се равни с него по изкусно шиене!“.

Подир някое време аллах повикал падишаха при себе си. На престола се възкачил по-големият син. Щом брат му го погледнал в очите, разбрал какво го чака, защото погледът на новия падишах горял от злоба и омраза. Уплашил се малкият шахзаде за живота си и още първата нощ, предрешен като просяк, побягнал от града само с малко храна в торбичката и без пукната пара в кесията.

Тръгнал той по един път, оставил го — хванал друг. Вървял, вървял, призори настигнал група правоверни. Те отивали в свещения град Мека на поклонение. Принадил се към тях и подир някое време пристигнал в града на пророка.

Всички поклонници се заели с обичайния таваф — сиреч да обикалят около свещената джамия Кааба, както повелява коранът, за да станат хаджии. Заедно с тях тръгнал и синът на падишаха. Когато се навел и той, както другите, да целуне прага на божия дом, съзрял в праха да се валя една кесия.

— Аллах да бъде възвеличен и прославен во веки веков! Той ме видя, че съм съвсем без пари, и ми праща туй имане, за да не умра от глад — помислил си шахзаде, мушнал кесията в пазвата си и продължил да обикаля.

Никой нищо не видял.

Подир някое време нашият човек съзрял сред тълпата поклонници един ходжа. Той държал във всяка ръка по един камък и с тях се удрял о гърдите в знак на голяма печал:

— Горко ми, правоверни! — викал ходжата по-силно, отколкото мюезина по време на предзалезната молитва. — Загубих си кесията. А в нея бях сложил всичко, което можах с труд и пот да спастря през целия си живот. О, ако някой благочестив мюсюлманин я намери, моля го, от любов към аллаха и от благоговение пред свещената Кааба, да ми я върне. И нека тогава половината от онова, що има в нея, да му бъде халал, както млякото, което е сукал!…

Тъй викал той и се удрял с камъните о гърдите, а от очите му се леели порой сълзи.

При вида на този нещастник сърцето на шахзаде се препълнило с жалост. Той разбрал, че кесията, която намерил, принадлежи на ходжата. Помислил си: „Мигар несметните богатства на моя баща ми донесоха сполука? По-добре да върна имуществото на човека и да не бъда причина за горчивите му сълзи“.

Отишъл при окайващия се.

— О, почтени ходжа! — обърнал се шахзаде към него. — Изсуши сълзите си! Аз намерих твоята кесия.

Ходжата се спуснал върху му и го хванал здраво за ръката.

— Къде е кесията ми? — извикал той.

— Защо ме стискаш така? Не бой се, няма да избягам. Ето я!

И синът на падишаха измъкнал из пазвата си кесията. Ходжата я сграбчил и като видял, че печатът й е здрав и непокътнат, целунал я и притиснал до гърдите си, сякаш свидно чедо. Подир това отвел момъка в своята шатра.

Седнали двамата вътре. Ходжата счупил печата и изсипал на килимчето имането си. А то съвсем не било малко, защото кесията била натъпкана с всякакви благородни камъни. Той разделил камъните на две равни купчинки. Погледнал ги, погледнал ги, па взел, че разделил едната на още две купчини. Сетне запитал:

— О, момко! Какво искаш: да ти дам тая малка част с халал или пък двете части с харам?

— По-добре да взема малката част, която ми отстъпваш с халал и благослов — отвърнал шахзаде.

Ходжата погледнал малката част. Видяла му се и тя преголяма. Помислил, помислил и разделил малката купчина още на две части. Рекъл:

— О, момко! Ако приемеш тая малка част, ще ти я дам с халал, ако вземеш и двете — харам да ти бъдат.

Синът на падишаха се съгласил да вземе мъничката купчинка с халал.

Тогава ходжата и нея разделил още на две половини и попитал:

— О, момко! Какво ще предпочетеш? Да вземеш тая малка купчинка или пък да отида в джамията и да измоля за тебе благословията на аллаха?

„Аз не се докоснах до големите богатства на моя баща. Защо пък да се лакомя за людското имане?“ — помислил си шахзаде.

— О, мъдри ходжа! — изрекъл гласно. — Иди в джамията и измоли от аллаха благословия за мен. Не ти ща камъните.

Тогава ходжата въздъхнал с облекчение, засмял се до уши и повел момъка. Отишли в свещената Кааба. Коленичили и двамата. Ходжата вдигнал ръце към небето и измърморил нещо. Сетне се обърнал към шахзаде:

— Кажи „амин“!

— Амин! — рекъл шахзаде.

Ходжата пак промърморил нещо, направил няколко поклона и рекъл:

— Ето, аз се помолих за теб. Сега, момко, върви си в мир и сполука да сподиря стъпките ти.

Синът на падишаха понечил да си тръгне, пък се позамислил и си казал наум: „Кълна се в аллаха, високия, великия! Ако се върна в родния си град, брат ми ще ме убие. Защо пък да се въвирам на вълка в устата? Я по-добре да тръгна с този почтен ходжа“. Попитал го:

— О, премъдри ходжа! Ти сега, след като свърши поклонничеството си и стана хаджия, накъде ще отидеш?

— Ще се върна в преславния град Багдад, където имам жена да ме чака.

— О, благочестиви ходжа! — замолил се момъкът. — Аз си нямам никого на света, който да ме очаква. Вземи ме със себе си в Багдад. Из пътя ще се грижа за теб и за камилите ти само за една храна. Повече не искам.

Ходжата, който вече се беше уверил в честността и безсребреността на момъка, се съгласил да го вземе да му слугува без пари. Защото си направил сметката, че когото друг и да наеме, ще трябва да му плаща. Пък, както вече разбрахте, той бил голям скъперник.

Още на другия ден двамата поели пътя към града на халифите. Шахзаде си изпълнявал службата много добросъвестно — винаги, когато червата на ходжата почвали да куркат, храната била готова; камилите никога не оставали без паша и вода.

Тъй подир нужното време пристигнали благополучно в Багдад. Тук голямо множество правоверни люде ги посрещнали най-тържествено, като да са герои, връщащи се от победен бой. Нали били хаджии!

Преди да се разделят, шахзаде помолил ходжата:

— О, добросърдечни ходжа! Аз зная шивашкия занаят. Заведи ме при някой твой познат шивач, да му помагам. Няма да те посрамя.

Ходжата на драго сърце се съгласил, защото се страхувал да не би момъкът да му легне на кесията. Завел го в шивачницата на един свой приятел. Похвалил го много и шивачът го взел на работа.

Подир някое време майсторът дал на новия работник парче плат и му поръчал да ушие един кюрк. Пък ние знаем отпреди, че синът на падишаха надминавал всички каирски шивачи в това изкуство; а багдадските шивачи, и дума да не става — не можели да се равняват с него. И ето, за много кратко време нашият момък скроил и ушил кюрк за слава и приказ. Изчистил го, изгладил го и го сложил пред майстора. А този, като го разгънал и разгледал, видял такава изкусна работа, каквато в живота си не бил виждал. Той обсипал с похвали работника си и тръгнал по еснафите да показва това шивашко чудо. Всички похвалили момъка и се дивели на неговото изкуство.

— О, момко! — рекъл чорбаджията му, като изсипал дванадесет жълтици в ръката му. — Ето ти платата, която напълно заслужаваш!

Прочул се синът на падишаха из целия град като най-добър шивач. От тъй нататък всички се надваряли да му поръчват да им шие дрехи. Той прилежно изпълнявал поръчките и иглата му така заскачала, че скоро забогатял.

Случило се тъй, че веднъж ходжата се разсърдил за нещо на жена си. Толкова силно крещял, че съседите се стекли да разберат какво става. В яда си той извикал на жена си:

— Талак! Талак! Талак!

А според мюсюлманския закон Шериата, когато мъжът извика на жена си трикратно „талак!“, това значи, че не я иска вече за жена и оттук нататък те се смятат за разведени.

Като чула тия жестоки думи, ханъмата се разплакала и почнала да си събира нещата, за да си отиде при родителите. И тъй като всичко, което имало в дома, тя го била донесла, повикала хамали и скоро къщата се оголила.

Тръгнал ходжата из празните стаи — няма жена, няма слуги, няма дори парцалива постелка! Преминал му ядът, разкаял се той, ама късно.

Отишъл при родителите на жена си, да ги моли да се върне дъщеря им при него.

— Зетко — рекли те, — ние сме съгласни, ако дъщеря ни ти прости.

Ханъмата му простила, съгласила се, че я било срам от целия град да я клюкарстват хлевоустите съседки, загдето мъжът й я напъдил.

Отишли при кадията да сключат нов брак.

— Не може да се ожените сега — отсякъл той и им показал какво пише в Шериата. — За да се съберете отново, разведената жена трябва да се омъжи за друг и после новият й съпруг, ако й даде развод, тя има право да вземе първия си мъж. Такъв е законът!

— Ето ти беда! — помислил ходжата. — Кой ще се съгласи на ужким да стане мъж на жена ми и сетне да ми я върне?

Почнал да изрежда в ума си своите познати. Изведнъж се плеснал о челото и извикал:

— Няма мощ и сила, освен у аллаха, високия, великия! Ще помоля онзи момък, когото доведох от Мека. Той е порядъчен човек. Днеска ще се ожени, а утре ще се разведе и аз пак ще си получа жената и зестрата й.

Рекъл на ханъмата:

— Имам човек, който ще ни помогне да оправим тая каша, която аз в яда си забърках. Той е честен момък и не се лакоми за людското богатство. Ти се съгласи да го вземеш ужким за мъж, а утре ще се разведете и ще се върнеш при мен.

Ханъмата се съгласила. Отишъл ходжата при сина на падишаха и му рекъл:

— Приятелю, аз ти направих добро, като те доведох в нашия град и ти намерих работа. Сега е дошло време да ми се отплатиш.

— О, просветлени! Кажи само какво искаш от мен. Готов съм да ти услужа с каквото мога. Не съм от онези, които забравят стореното добро.

Ходжата му разправил каква е работата. Шахзаде се съгласил.

Още същата вечер подписали брачния договор в дома на ханъмата. Подписали го на тъмно, защото ходжата не искал младите да се видят в лицето. Когато свидетелите се разотишли и младоженците останали сами, стопанката заповядала на прислужниците си да донесат запалени свещи и да сложат трапезата, както е редно за такъв случай. Щом светлината лизнала хубавото лице на момъка, ханъмата толкова го харесала, че веднага го залюбила с хиляди сърца. Отхвърлила седемте була, с които била забулена. Шахзаде, като я видял, разлюлял се — любовта проникнала дълбоко в сърцето му и го зашеметила като старо вино. Защото тя била гиздосия — хубавица, която би могла да засрами и пълноликата месечина.

Седнали двамата на меките възглавници да вечерят и да се разговарят. Разправили си един на друг живота от край до край и разбрали, че съдбата ги е събрала не за ден-два, както ходжата искал, а завинаги.

— Кълна се във всемогъщия аллах, че ще те обичам и почитам като своя законна жена и никога не ще се съглася да ми те отнемат, любима! — заклел се синът на падишаха, като вдигнал към небето ръце. — А ходжата е безумец, загдето се разведе и изпъди такава съвършена жена.

— Кълна се във всемилостивия аллах, че ще те обичам и ще ти бъда вярна жена до сетния си дъх! — изрекла ханъмата.

Двамата млади се прегърнали и сърцата им се изпълнили с любов и радост. Като се навечеряли и наприказвали, младоженката хванала шахзаде за ръка и го завела в съкровищницата си — една голяма стая, цялата затрупана със сандъци. Тя почнала да ги отваря един подир друг и синът на падишаха видял, че всички били пълни-препълнени с разни богатства: едни — със злато, други — със сребро, трети — с благородни камъни и скъпи накити; имало купища тежки копринени платове, леки прозирни тъкани и много хубави дрехи.

— О, радост на сърцето ми, светлина на очите ми, ефенди ти мой! — прошепнала ханъмата, като показала с ръка наоколо си. — Виждаш ли всички тия съкровища? Знай, че туй е моята зестра. За нея най-вече ходжата съжалява, защото е ненаситен на богатства. Защото е ослепила погледа му и той не вижда моята младост и хубост. Ако ти ме задържиш като своя законна жена, всичко, що е мое, ще бъде и твое. А силом никой не може да те накара да се разведеш с мен. Затова слушай какъв съвет ще ти дам: утре, когато ходжата дойде и ти каже да отидете при кадията да се разведеш, ти му речи, че нямаш жена за напущане и не се съгласявай. Той ще си иде и нищо не може да ни стори.

Синът на падишаха обещал, че ще изпълни точно мъдрия съвет на любимата си жена.

На заранта рано-рано, ето че ходжата похлопал на портата. Шахзаде го посрещнал радостен, целунал му ръка и го нарекъл „благодетелю мой“. Ходжата се усмихнал кисело и го задърпал:

— Хайде да вървим при кадията!

— Че какво вземане-даване имам аз с кадията? — попитал младоженецът.

— Как какво? Ами че да се разведеш!

— О, благодетелю мой! Кълна се в аллаха, високия, великия — това никога няма да сторя. Аз да не съм гълъб, всеки ден да кацам на друга стряха. Та нали е срам и грях днес да вземеш жена и утре да я оставиш, без тя да ти е сторила нещо? Такава постъпка не подобава на честен и възпитан човек. Какво ще си помислят людете? Така ще се посрамя, че вече в тоя град живот няма да има за мене, ще трябва да се изселя. Не, това няма да стане!

Тъй отвърнал синът на падишаха и колкото ходжата да го уговарял и да му се молел, той не скланял.

Отишъл ходжата да се оплаче на кадията:

— Аман-заман! Беше тъй, а стана инак — разправял той.

Ала и кадията, и всички, към които се обръщал за помощ и съвет, казвали, че младият шивач е законен мъж на ханъмата и никакъв закон не може силом да ги раздели.

Ходжата много се нажалил, загдето изтървал жената с богатата зестра. От мъка жлъчката му се пукнала и легнал тежко болен. Като усетил над главата си дъха на смъртта, накарал да повикат младия шивач.

Дошъл шахзаде и видял, че лицето на болния било пожълтяло като лимон, а очите му — същински жълтици. „Няма мощ и сила, освен у аллаха, високия, великия! Ето тая негова жажда за злато е покрила лицето му“ — помислил си той.

— О, приятелю! — прошепнал ходжата. — Знаеш ли за какво се молих аз тогава в свещената Кааба?

— Не, не зная — отговорил синът на падишаха.

— Първом измолих от аллаха благословия за теб. А сетне казах така: „О, аллах! Направи тъй, че подир моята смърт, всичко, което имам на тоя свят, да премине в ръцете на този момък“. Аз ли криво се молих, той ли криво ме разбра, ала ето че аллах за най-голямо мое огорчение изпълни молбата ми.

Като изрекъл тия думи, ходжата въздъхнал и издъхнал.

А Шахзаде и жена му останали да се радват на своята хубост и младост. Много години преживели те в доволство и охолство, дордето най-сетне дошла оная, която разделя обичащите се и туря край на насладите.