Тони Стронг
Убийство в Ню Йорк (38)

Тридесет и седем

След погребението на Рейчъл, момичето, загинало в автомобилна катастрофа, семейството на Хопкинс и екипът им бяха поканени в къщата за помена. След като прие от вежливост чашка сода, Глен излезе навън да чака до катафалката. Имаше книга и спокойно зачете на слънце.

— Здравей!

Той вдигна поглед. Пред него стоеше Алисия Хопкинс, която излезе от къщата. Също като него, тя беше облечена в черно, смекчавайки строгостта на облеклото си със светлосиня жилетка.

— Какво четеш, Глен? — попита тя. После застана до него, като също се облегна на напечения от слънцето капак на колата. Раменете им се докоснаха. Изведнъж у него се появи чувството, че тя стои до него по-близо, отколкото трябва.

— Това стихове ли са?

Той обърна корицата, за да й покаже заглавието.

— „Събрани съчинения на Шарл Бодлер“ — прочете тя на глас. — Нищо не съм чела от него. В училище най-любимият ми поет беше Фрост.

Той направи гримаса.

Бодлер въобще не прилича на Фрост.

— Ще ми прочетеш ли нещо?

— Добре, само че някои от тях не подхождат за случая.

— Няма да ме шокират — каза тя и за миг нещо закачливо се появи в погледа й. — Знаеш ли, не трябва да ни съдиш само по стандартите на татко.

Той нервно се усмихна.

— Е, ще се опитам да намеря някое, което подхожда за случая — предложи той, прелиствайки страниците. — Нека да видим това…

— Той има ли любовна лирика?

Глен се замисли за момент.

— Тук има едно — каза той, връщайки се в началото на книгата. — Нарича се „Спокойствие“^[1]. — Той се изкашля и започна да чете:

За миг се успокой, о моя Болка жива!

Ти чакаш вечерта; тя слиза в здрача плах;

тя иде, ето я! Виж: мрак града обвива,

и носи на едни покой, на други страх.

 

И докато сганта от смъртни се превива

под яростния бич на сласти и на грях,

и угризения бере от робска нива,

о, Болка, дай ръка! — Ела далеч от тях!

 

Виж как покойните години, в дрехи тесни,

чела навеждат над балконите небесни;

как от водите в смях избликва Жалостта;

 

как слънцето за сън под свод се настанява:

от изток дълъг креп провлякла, чуй Нощта,

о, скъпа, как върви и как се приближава!

— Харесва ми — каза тя, когато той свърши. — Звучи фатално, но ми харесва.

Глен кимна и се усмихна предпазливо.

— Той е прекалено изискан.

Тя се замисли за малко.

— Мислиш ли, че хората се интересуват от това, което правиш, Глен?

— Какво имаш предвид?

— Например, когато съм на парти, винаги се намира някой, който да започне: „Хей вижте, това е Алисия. Тя е погребален агент.“ Но никога не казват, например: „Хей вижте, това е Фил, той е амбулантен търговец, или механик, или каквото и да е“.

— Хората се смеят над нещата, свързани със смъртта, защото тя ги плаши.

— Това е много вярно — каза тя. — Може би затова аз повече си почивам, когато съм сред други погребални агенти. Като в стихотворението ти: „Ела далеч от тях“. Как беше това?

Той прочете отново:

И докато сганта от смъртни се превива

под яростния бич на сласти и на грях,

и угризения бере от робска нива,

о Болка, дай ръка! — Ела далеч от тях!

— Удоволствието от ударите с камшик звучи като Музикалната кутия в съботна нощ. И изобилието от разсъблечени тълпи.

Той не отговори.

— Може би трябва да отидем някой път и да го видим.

— Може би — каза той. След малко Глен пак се зае с книгата си, прескачайки страниците.

— Това скици ли са? — изведнъж попита тя.

— Моля?

— Там. Малко по-назад. — Тя запрелиства страниците назад. Нейната ръка докосваше неговата. — Ти ли си го направил? Какво е това?

— Това са просто рисунки. Упражнения към някои… към някои стихотворения.

— Хубави са — каза тя. — Знаех, че си артистичен. — Тя се обърна настрани. — Рисуването е фрагмент от голотата, женската голота върху леглото. Посещаваш ли курсове по рисуване на голо тяло? — тя захихика. — Глупав въпрос. Не ти трябват такива курсове. Ти си като Леонардо да Винчи, така ли?

— Защо като него?

— Защото той е изучавал анатомия по телата на мъртвите.

Тя се засмя и влезе в къщата.