Тони Стронг
Убийство в Ню Йорк (11)

Десет

Ниска, дълга сграда, още един грозен офис на улицата, пълна с грозни офиси, и полупразен паркинг. Но тя забеляза, че това е единственият офис в сградата без емблема на компанията.

Той я записа на рецепцията и я поведе надолу по дълъг влажен коридор. Имаше слаба миризма, която тя веднага почувства.

Миришеше на болница.

В края на коридора ги посрещна огромна черна жена, която прошепна нещо на Франк.

— Насам — каза той и отвори вратата.

Стаичката беше малка и гола, като килия. На металната масичка имаше нещо подобно на портативен телевизор.

Франк го включи. Тогава тя разбра, че не беше телевизор, а монитор за предаване в ограничен периметър. Образът беше на „снежинки“. Първо си помисли, че гледа нещо, заснето по-рано в същата стая. Мебелите бяха същите. После забеляза, че стаята на екрана е по-голяма от тази, в която бяха.

Франк нагласи джойстика и картината се задвижи.

— Камерата е от другата страна на тази стена — каза той, като усили звука.

Сега тя разбра, че това е стая за наблюдения.

В другата стая имаше двама души. Елегантно облечена жена към четиридесетте, със завързана отзад коса и двадесетгодишен мъж, с хитро лице на невестулка. Те се гледаха един друг.

— Как съм облечена? — пита жената. Гласът й е нисък и дрезгав. Глас на пушач.

— С бикини — смотолеви мъжът. — Бели бикини. И пола. Къса пола. Блуза, която се закопчава.

Това не беше вярно. Жената беше с костюм. Клер погледна към Франк за обяснение, но той само кимна към екрана.

— Къде съм? — попита жената.

Мъжът отговори:

— На спортна площадка.

— Виждаш белите ми бикини под полата?

Той кимна рязко.

— И това как те кара да се чувстваш? — попита меко тя.

Той облиза устните си.

— Възбуден.

— Приятно е, нали?

— Да — прошепна той.

— Аз се обръщам. Виждам колко си възбуден. И тогава какво?

— Усмихваш се.

Тя кима.

— Естествено. Усмихвам се.

— Знаеш как ме караш да се чувствам. Желаеш го толкова, колкото и аз.

— И…?

— Хващаш ме за ръка и ме водиш зад храстите.

Той преглъща.

— Ти носиш бели чорапи. Виждам, че са мръсни. По тях има кал. Нали ти казах, че ще се изцапат?

— Аз съгласна ли съм?

— О, да — той леко се усмихна. — Съгласна си, защото го искаш.

Естествено.

— Повдигам краката ти: първо единия, а после другия, за да ти сваля обувките и късите ти бели чорапки. Краката ти са голи и много гладки. Виждам малките ти бели бикини над тях.

— После какво?

Той изсумтява.

— После ти се уплаши. Мислиш си, че това ти е достатъчно. Не си сигурна, че искаш да продължиш.

— Съпротивлявам ли се?

— Да, съпротивляваш се, но слабо. Аз те хващам за врата, за да спра съпротивата ти. Вратлето ти е толкова тънко, мога да го обхвана с едната си ръка. С другата смъквам гащичките ти.

— Още ли се съпротивлявам?

— О, да. Това е добре. Кара ме да се чувствам силен. И когато спреш да се съпротивляваш, когато се отпуснеш…

— Да?

— Ти лежиш с разтворени крака и аз изваждам пениса си.

— Да — въздъхва тя. — Твоят пенис…

— Нанизвам те на него, но е тясно и аз натискам, докато въртиш главата си от удоволствие.

— Продължавай — казва тя.

— Пак обвивам пръсти около врата ти, сякаш обхващам пениса си, моя собствен огромен пенис. И се извивам, и натискам, и на теб ти харесва.

— Още — прошепна тя. — Още.

— Аз те клатя и яздя и се чувствам така…

Ръцете му се бяха вкопчили в облегалката на стола. Тялото му потръпваше и се свиваше в конвулсии. Клер даже се усъмни, че столът е включен към електрическата мрежа.

След това тя забеляза, че той свършва в панталона си.

Главата му клюмна.

— Слушай ме — каза жената. Гласът й бе променен. Не беше вече съблазняващ, а отривист и повелителен. — Аз ще броя обратно, като започвам от „пет“. Щом стигна до „две“, ще се събудиш.

Мъжът размърда глава. Той стенеше.

— Когато се събудиш, ще помниш всичко, което си ми казал. — Тя брои от „пет“ до „едно“. — Пийни си вода — каза му презрително.

Мъжът посегна към чашата си. Той потръпна. Друг мъж, очевидно санитар, който досега беше седял неподвижно извън обсега на камерата, се приближи и му помогна да се изправи.

— Ще дойда след малко да го видя — каза жената. — Поставете го под наблюдение, да не посегне на живота си.

Франк натисна бутона и мониторът изгасна, а образът се сви в ярка бяла точка по средата на екрана.

— Това е д-р Констанс Литмън, с която искам да те срещна.

 

 

В действителност беше по-слаба и уравновесена, отколкото изглеждаше на монитора. Тя поздрави Клер и кимна на Франк с колегиална фамилиарност.

— Този мъж — каза Клер, все още шокирана. — Той наистина ли е убил онова момиче?

Д-р Литмън поклати главата си.

— Не, беше само фантазия.

— Слава Богу!

— Но ще го направи — каза сухо тя. — Когато излежи присъдата си, той ще малтретира сексуално някое дете или ще убие някого. Освен ако не бъде лекуван или първо не се самоубие. А сега — д-р Литмън седна зад бюрото си, затвори една папка и отвори друга. — Кристиан Воглер.

Тя започна да чете от папката. Докато четеше, извади цигара от кутията „Мерит“ и я запали. Накрая затвори папката.

— Добре — каза тя, — разкажете ми за Воглер.

Клер разказа още веднъж историята за срещата си с Воглер. Д-р Литмън я гледаше през цигарения дим.

— Благодаря ви — каза тя, когато Клер завърши. — Бяхте ми много полезна. Свободна сте.

— Кони — настойчиво се обърна към нея Франк.

— Тя не е права — спокойно каза психиатърката.

— Клер, би ли ни извинила за минута? — попита Франк.

Клер излезе да почака в предната стая, където секретарката на д-р Литмън безразлично я погледна и пак съсредоточи вниманието си върху клавиатурата пред монитора.

Клер продължи да чака. След малко секретарката взе купчина документи и излезе с люлееща се походка.

Клер се шмугна в стаята за наблюдение и включи монитора. Не използва джойстика, защото движението на камерата щеше да ги предупреди. Така че тя не можеше да ги вижда, но можеше да чуе за какво си приказват.

— … тя не е регистрирана, няма банкова сметка, няма социална осигуровка. Можем да й измислим минало. Тя ще стане такава, каквато ни трябва — това е Франк. Той говори настоятелно. — И тя може да играе, Кони. Имам предвид, че тя може да играе наистина. Видях я.

Гласът на д-р Литмън го прекъсна.

— Спри за момент, Франк. Те всички могат да играят. Наричат ги МАВ. Модели, Актриси, Всички други. В Ню Йорк гъмжи от тях.

— Мисля, че тази е различна. Тя е…

— Но освен това е цивилна. В крайна сметка съществува контрол.

— Но ние ще я ръководим непосредствено. Ако се съгласи…

Клер рязко изключи монитора.

Не мисли. Играй.

Секретарката все още я нямаше. Клер извади купчина писма от принтера. Секретарката беше чернокожа, към петдесетте и дебела. А и гласът й е… какъв беше гласът й?…

Клер зае леко приведена стойка и влезе с полюшваща се походка в кабинета. Франк гледаше навън през прозореца. Д-р Литмън издухваше колелца дим и потропваше с елегантната си обувка.

— Ще подпишете ли това, д-р Литмън? — обърна се към нея Клер или, по-правилно, секретарката.

Психиатърката махна с жест на раздразнение.

— Вече съм оправила днешната поща — тя посегна да я вземе и тогава погледна на ръката, държаща писмата, а после вдигна поглед към лицето на Клер.

— Диетата ви се отразява добре, Джойс — промърмори тя. — Добре, добре.

Франк откъсна погледа си от прозореца. Когато видя, че това е Клер, очите му светнаха.

 

 

— Съгласна съм — най-сетне каза д-р Литмън. — Кажи й го. Няма да навреди.

— Някъде преди един месец — каза Франк — попитах д-р Литмън дали е възможно да се организира операция — той направи пауза, като търсеше подходящите думи — тайна операция, в която заподозреният ще покаже дали има психологическия профил на убиеца, когото търсим. Д-р Литмън мисли, че той може да бъде убиецът, ако има достатъчно доверие в човека, на когото се представя.

— Теоретически — д-р Литмън промърмори от бюрото си. — Казах, че това е възможно теоретически.

— Имате предвид, нещо като хващане в капан? — попита Клер недоверчиво.

— Не този вид хващане в капан, с който вие се занимавате — отговори д-р Литмън. — Това ще бъде доста по-сложен процес. Представям си го като серия от засади и примки. Заподозреният ще трябва активно да се измъква от самообвиненията без какъвто и да е подтик от страна на примамката, естествено, а в същото време ще трябва да избягва различни уловки или действия. И това ще премахне от него всяко подозрение. Разбрахте ли?

— Струва ми се, че се опитвам — сладко отговори Клер.

Начинът, по който психиатърката говореше с нея, беше малко пренебрежителен и надменен, само малко.

— Ние потърсихме някои кандидати, — каза Франк — преди всичко жени, по очевидни причини. Оперативни полицейски служителки, работещи под прикритие. Кони не… Ние не мислим, че вече сме намерили подходящия човек.

— Няма да е лесно. На примамката ще се наложи да дописва сценария в течение на операцията — каза д-р Литмън.

Франк се обърна към Клер:

— Къде си сега?

Тя веднага отговори:

— На улицата.

— Накъде води улицата?

— Към златарски магазин.

— Защо отиваш там?

— За да продам короната си.

— Защо искаш да продадеш короната си?

— За да купя кану.

— За какво ти е кану?

— За да се върна в Китай.

— Да, да — прекъсна ги психиатърката нетърпеливо. — Тя има дар-слово, талантлива е, но това са талантливи безсмислици. Нашата примамка трябва да знае какво прави.

— Ти ще трябва да я научиш — каза Франк.

Клер наруши мълчанието първа:

— Ей, я почакайте малко. Защо трябва да се забърквам в подобно нещо?

— Граждански дълг? — промърмори той. Когато тя не отговори, той продължи: — Тогава пари. Ще получаваш заплата на детектив дотогава, докогато си необходима.

— Искам зелена карта — бавно отговори тя.

— Това е от компетенцията на имиграционните власти…

— Зелена карта и заплата. Това е цената ми.

— Ако мога да прекъсна вашите пазарлъци за момент — обади се зад тях д-р Литмън. — Няма да има никаква зелена карта, защото няма да има никаква операция.

Те се обърнаха към нея, а тя ги гледаше от бюрото си.

— Този въпрос въобще не се разисква — подчерта тя.