Джоузеф Файндър
Инстинкт на убиец (8)

7.

Имах чувството, че съм завел Джулия Робъртс на прослушване за училищната пиеса. Внезапно се превърнах в самата популярност и се къпех в отразеното сияние на новия си приятел. Настанихме се около дълга маса в ресторант „Аутбек“, въодушевени от неочакваната победа. Някои си поръчаха бира, а Тревър поиска скоч „Талискър“. Келнерката нямаше представа за съществуването на „Талискър“, затова му се наложи да се задоволи с „Дюърс“. Кърт ме изгледа развеселено, сякаш да ми покаже тайния си присмех над лекето Тревър. Или пък си въобразявах. Кърт не знаеше, че това бе любимият скоч на Горди. Нито пък че Тревър се подмазваше на шефа дори в негово отсъствие.

Кърт поиска вода с лед. Аз се поколебах, после направих същото. Някой поръча няколко плата с пържен лук и крилца. Фестино отиде до тоалетната и се върна, бършейки ръце в ризата си.

— Господи, мразя тези ужасни рула с платнени кърпи — оплака се той и потръпна. — Обсипани с гнусни микроби. Сякаш някой вярва, че рулото се завърта само веднъж.

Брет Глийсън вдигна халбата си за наздравица за шампиона с думите:

— Никога вече няма да ти се налага да си плащаш сам питието в този град.

Таминек попита любопитно:

— Откъде си?

— От Мичиган — отговори Кърт с потайна усмивка.

— Имам предвид, в колежа ли си играл?

— Никога не съм учил в колеж — отговори Кърт. — Записах се в армията, а там не играят бейзбол. Поне не в Ирак.

— Бил си в Ирак? — ахна Дъг Форсайт, един от върховните ни продавачи, висок, слаб тип с гъста кестенява коса.

— Да — кимна Кърт. — И в Афганистан. Всички интересни туристически обекти. В специалните части.

— Убивахте ли хора? — полюбопитства Глийсън.

— Само лошите.

— А ти лично убил ли си някого? — обади се Дъг.

— Само неколцина, които задаваха прекалено много въпроси — ухили се Кърт.

Всички се засмяха.

— Страхотно — каза Фестино, като грабна едро парче лук и го натопи в лютивия сос.

— Не съвсем — отвърна Кърт, загледа се в чашата си и замълча.

Тревър бе извадил миникомпютъра си и си проверяваше имейлите, докато отпиваше от скоча. След миг вдигна очи и попита:

— Откъде се познавате?

Намръщих се. Мобифонът, акурата в канавката, истинската история определено можеше да навреди на репутацията ми.

— Имаме общи интереси — каза Кърт. — Коли.

Този тип все повече ми харесваше.

— Коли? — учуди се Тревър, но в същия миг Кал Тейлър остави чашата си на масата и изфъфли:

— Във Виетнам наричахме специалните части „змиеядци“.

— Виетнам си го виждал само на картичка — захили се Глийсън. — Не си стигнал по-далеч от Форт Дикс, Ню Джърси.

— Майната ти — изръмжа Тейлър и допи скоча си. — Имах циреи.

— Специалните части и тюлените едно и също ли са? — попита Форсайт.

Отвърна му хор от презрителни викове. Кал Тейлър запя с треперлив тенор „Баладата на зелените барети“. Стана от стола, вдигна чашата си и поде:

— Стотина мъже ще проверим днес… но само един ще спечели зелената барета.

— Само трима — поправи го Глийсън.

— Сядай, Кал — подкани го Тревър. — Мисля, че е време да се прибираме у дома.

— Не съм си довършил вечерята — изръмжа Кал.

— Хайде, старче — побутна го Форсайт, после той и останалите завлякоха Кал до паркинга.

През цялото време Кал протестираше ожесточено. Извикаха му такси и му обещаха, че някой ще откара колата му до къщата му в Уинчестър.

Кърт се обърна към мен, когато останалите изчезнаха, и попита:

— Защо се наричате Братството? Някои от вас ветерани ли са?

— Ветерани? — засмях се. — Да не се шегуваш? Не, става дума просто за прякор. При това лишен от въображение. Не си спомням кой го измисли.

— Всички ли продавате техника?

— Да.

— И добър ли си?

— Кой, аз ли?

— Ти.

— Добър съм.

— Мисля, че си повече от добър.

Свих рамене скромно, както правеше той. Склонен съм несъзнателно да имитирам хората, около които съм в момента.

После чух гласа на Тревър:

— Стедман е добър. Просто напоследък не сключва сделки — ухапа ме той, като се настани обратно до масата. — Нали така, Стедман? Как върви сделката с „Локуд“? Май вече навлизаш в трета година. Не съм чувал за толкова дълги преговори от Парижките мирни споразумения насам.

— Изглежда добре — излъгах бързо. — Как върви твоята сделка с „Павилион“?

„Павилион“ притежаваше верига кина. Искаха да сложат плазмени телевизори във фоайетата си, на които да текат реклами за нови филми и за щандовете им за напитки и закуски.

Тревър се усмихна самодоволно.

— Върви като по вода — отвърна. — Направих презентация, в която им показах, че продажбите им на лимонада ще се увеличат със седемнадесет процента.

Кимнах и се опитах да не завъртя очи. Лимонада!

— Утре имам среща с президента им. Иска да си стиснем ръцете, преди да подпишем договора. Но сделката е готова.

— Чудесно — казах.

Тревър се обърна към Кърт.

— Е, Кърт, вие летите ли в небето?

— Да летим? — повтори Кърт с лек сарказъм. — Май можеш да го наречеш и така. Да, скачаме с парашути.

— Страхотно! — ухили се Тревър. — И аз скачах няколко пъти. Ходих с няколко приятели до Бретан през лятото, когато завършихме, и си прекарахме великолепно. Невероятно вълнение.

— Вълнение — повтори Кърт, сякаш думата му прозвуча лошо.

— Нищо не може да се сравни с това, нали? — каза Тревър. — Адска тръпка.

Кърт се облегна на стола си и се вторачи в него.

— Когато те изритат от боен самолет на десет хиляди метра височина, за да се спуснеш навътре във вражеската територия и да отидеш на разузнаване на седемдесет и пет километра североизточно от Мосул, не е точно тръпка. Носиш със себе си четиридесет кила екипировка, оръжия и муниции. Кислородната маска те заслепява, стомахът ти е в гърлото и падаш с над двеста километра в час. На тази височина е толкова студено, че очилата ти може да замръзнат и да се счупят, а очите ти да се залепят от студа. Можеш да загубиш съзнание за няколко секунди. И да умреш при падането. Ако не разпериш ръце и крака точно както трябва, можеш да се сплескаш. Или пък парашутът ти да се окаже дефектен. Дори опитните войници си чупят вратовете и умират. Това, разбира се, става само ако не те обстрелват в същото време с ракети. Тогава умираш от шубе, а всеки, който твърди, че не изпитва страх, лъже.

Тревър се изчерви и погледна стреснато, сякаш му бяха ударили шамар. Фестино ме изгледа доволно.

— Както и да е — каза Кърт и отпи от водата си. — Сигурен съм, че сте си изкарали страхотно в Бретан.

 

 

Кърт се превърна в невероятен хит.

— Хей, можеш ли да дойдеш пак следващата седмица? — попита Форсайт.

— Не знам — сви рамене Кърт.

— Прекалено ли сме смотани за теб? — попита Таминек.

— Не, изобщо няма такова нещо. Просто често работя вечер.

— Какво работиш?

Стегнах се и зачаках — пикапът, акурата в канавката… Но Кърт отговори:

— Шофирам за мой приятел, който е собственик на автосервиз.

— Трябва да намерим работа в „Ентроникс“ за този човек — реши Таминек.

Кърт се засмя.

— Да бе.

Постепенно останалите се разотидоха. Останахме само аз и Кърт.

— Е — каза той. — Братството.

Кимнах.

— Добри приятели ли сте?

— С някои от тях.

— Струват ми се доста амбициозни.

Не бях сигурен дали се шегуваше.

— Възможно е — отговорих. — Поне в работата.

— Хубавото момче, което седеше срещу мен, Тревър, изглежда абсолютен задник.

— Май си прав.

— Видях го да идва насам с поршето си. И шефът ви ли беше тук тази вечер?

— Не. Повечето от хората тук са самостоятелни бизнесмени.

— Самостоятелни?

— Продавачи. Аз съм районен мениджър по продажбите. Тревър — също. Но сме в различни райони.

— Но той се съревновава с теб.

— Да, всъщност, сложна работа. И двамата искаме повишение, а мястото е едно.

Обясних му какво се случваше в „Ентроникс“. Разказах му за мениджърския пост и за проблемите ми със сделката с „Локуд“. Кърт ме изслуша внимателно, без да проговори.

След като приключих, каза:

— Не е лесно да създадете сплотен екип, когато се съревновавате един с друг.

— Сплотен екип?

— Нали разбираш, в специалните части работим в екипи от дванадесет души. Всеки си има задача. Аз бях експерт по взривовете. И всички трябваше да работим заедно и да се уважаваме един друг, в противен случай никога нямаше да сме готови за битка.

— Готови за битка, а? — усмихнах се, като си представих корпорацията като бойно поле.

— Знаеш ли каква е истинската причина войниците да са готови да умрат? Мислиш, че става дума за патриотизъм? Или за семейството? Няма такова нещо, братче. Всичко се свежда до екипа ти. Никой не иска да е първият побягнал. Затова оставаме заедно докрай.

— Предполагам, че ние приличаме повече на скорпиони, затворени в шише.

Кърт кимна.

— Веднъж бяхме на разузнавателна мисия в Муса Калей, в Афганистан. Аз отговарях за екипа. Имахме два бойни джипа. Внезапно моят бе нападнат с картечници и противотанкови оръдия. Попаднахме в засада. Все едно бяхме заклещени в ковчег. Наредих на шофьора — добрия ми приятел Джими Донадио, да скочи на газта. Но не да бяга от засадата, а да кара право срещу картечарите. Казах на момчето горе да започне да ги обстрелва и да не спира. Скоро видяхме как лошите се тръшнаха мъртви върху картечниците. После обаче удариха джипа ни с друга ракета и ни подпалиха. Прецакаха ни. Затова изскочих навън с автомата си и започнах да стрелям, докато ми свършиха патроните. Избих всичките нападатели. Бяха шестима или седмина човека.

Вторачих се в него зашеметено. Най-страшното нещо, срещу което се бях изправял в работата си, бе критиката на представянето ми.

— Е, позволи ми да те попитам нещо — каза Кърт.

— Би ли направил подобно нещо за Тревър?

— Да го прострелям с картечница? — ухилих се. — Понякога си мечтая за това.

— Схващаш какво искам да ти кажа, нали?

Не бях сигурен. Зарових из чинията с лука, но не хапнах. Вече бездруго ми прилошаваше от мазнината.

Кърт изглеждаше готов да си тръгне.

— Имаш ли нещо против да ти задам един въпрос? — попита той.

— Давай.

— Когато бяхме на мисия, най-важното ни оръжие бе разузнаването ни. Числеността, огневата мощ на вражеските екипи, разположението им. А вие каква информация събирате за потенциалните си клиенти?

Този тип беше умен. Наистина умен.

— Те не са ни врагове — отвърнах развеселено.

— Добре. Но се сещаш какво имам предвид.

— Предполагам, че да. Събираме базова информация… — замълчах за няколко секунди. — Честно казано, не много. Понякога си мисля, че гледаме доста небрежно на това.

Кърт кимна.

— Няма ли да е по-добре да се поровите? Например, знаем, че хотели „Локуд“ те разиграват. Но наясно ли сме какво точно става?

— Да, информацията определено би ни помогнала, но няма начин да я съберем. Това е проблемът.

Кърт продължи да кима замислено.

— Познавам един тип, който работеше за охраната на хотели „Локуд“. Може още да е там.

— Пазач?

Кърт се усмихна.

— Доста високо в корпоративната охрана — в централата им в Ню Йорк или Ню Джърси, не помня точно къде.

— Уайт Плейнс, Ню Йорк.

— Много от момчетата от специалните части отиват в корпоративната охрана. Защо не ми дадеш някои имена? Кажи ми с кого работиш. Ще видя дали мога да открия някаква информация, която да ти помогне.

Кърт Семко вече ме бе изненадал няколко пъти, така че бе възможно шофьорът на пикап, изритан от специалните части, да успее да се добере до информация за Брайън Борк, вицепрезидент по управление на имотите в „Локуд“. Не бе странно, че съществуваше мрежа от бивши войници от специалните части, които сега работеха в частния сектор. Написах името на Брайън Борк на салфетка и разказах на Кърт каквото знаех за него. После си разменихме имейлите. В наши дни всеки вече ползва електронна поща.

— Добре, човече — каза той, като се надигна и сложи ръка на рамото ми. — Не се тревожи. Ще ти звънна, ако открия нещо.

Беше доста късно, когато се прибрах у дома. Кейт спеше.

Седнах пред компютъра в малкия си кабинет, за да си проверя имейлите, както правех винаги, преди да си легна. Интернетът бе отворен, което означаваше, че Кейт бе използвала компютъра. Обзет от любопитство, реших да проверя какво бе разглеждала. Зачудих се дали понякога гледа порно, но това ми се стори доста невероятно.

Не. Последният сайт, който бе посетила, се наричаше „Недвижими имоти“. Кейт бе разглеждала къщи в Кеймбридж. При това не евтини къщи. По за милион или два в района на улица „Братъл“.

Гледаше къщи, които никога нямаше да можем да си позволим. Не и с моите доходи. Стана ми криво заради нея. А и заради мен.

В електронната поща открих файла, който бях изготвил за „Локуд“, и го изпратих на Кърт. После бързо прегледах писмата си. Открих имейл от Горди, изпратен след края на работното време. Канеше ме да се отбия в кабинета му в осем сутринта на следващия ден.