Джоузеф Файндър
Инстинкт на убиец (6)

5.

Кейт вече се бе прибрала от работа, когато си влязох вкъщи. Лежеше на твърдото канапе на баба Спенсър и четеше книга с разкази на Алис Адамс. Щеше да я обсъжда в литературния си клуб, група от девет жени, бивши състудентки, които се събираха веднъж месечно, за да споделят впечатленията си от изискани романи, написани само от жени.

— Тази вечер имам мач — заявих, след като се целунахме.

— А, да, вторник. Щях да изпробвам една нова вегетарианска рецепта, но сигурно нямаш време, а?

— Ще грабна нещо на път към стадиона — отговорих бързо.

— Какво ще кажеш за един хамбургер с тофу?

— Не, няма нужда. Не си прави труда.

Кейт не беше добра готвачка, пък и тази нова мода с тофу бе наистина кошмарна, но все пак й се възхищавах, че опитваше. Покойната й майка никога не бе влизала в кухнята. Бяха имали готвачка, преди парите да се изпарят. Моята собствена майка се прибираше у дома след дълъг работен ден като администраторка в лекарски кабинет и приготвяше обилна вечеря за мен и баща ми, обикновено макарони с кайма и доматен сос. Никога не бях чувал за семейство със собствена готвачка. Освен във филмите, разбира се.

— Казах на Джоан, че искам да се явя на интервюто за мястото — съобщих на Кейт.

— О, скъпи, това е чудесно! Кога е интервюто?

— Още не знам дали Горди изобщо ще се съгласи да ме допусне. Сигурен съм, че иска да даде работата на Тревър.

— Но е длъжен да те интервюира, нали?

— Горди не е длъжен да прави нищо.

— Ще те интервюира — твърдо отсече тя. — А ти ще му покажеш колко силно искаш работата и колко ще си добър в нея.

— Всъщност — отвърнах, — вече започвам да я искам. Ако не поради друга причина, то поне за да попреча на Тревър да ми стане началник.

— Не съм сигурна, че това е най-добрият мотив, сладурче. Мога ли да ти покажа нещо?

— Разбира се.

Знаех какво ще ми покаже. Някоя картина, сътворена от беден художник в примитивен стил, или нещо подобно. Това се случваше поне веднъж месечно. Кейт се възхищаваше на някоя смахната творба, а аз изобщо не загрявах за какво става дума.

Тя отиде до коридора и се върна с огромен пакет, от който извади квадратно парче плат. Вдигна го към мен с блеснали очи.

— Не е ли страхотно? — извика възхитено.

Беше картина, изобразяваща черна грозна сграда, смачкала безброй дребни човечета под себе си. Едно от човечетата се превръщаше в огнено кълбо. От устата на друго излизаше балон, в който пишеше: „Аз съм смазан от капиталистическото общество“. Стодоларови банкноти летяха на фона на светлосиньо небе и най-отгоре се виждаха думите: „Боже, пази Америка“.

— Не е ли гений? Виждаш ли ироничният надпис „Боже, пази Америка“? А фалическата сграда, представляваща дълга, смазващ дребните хорица?

— Това на фалос ли ти прилича?

— Хайде, Джейс. Има невероятно физическо присъствие и сила.

— Добре, виждам — казах бързо, като се опитах да прозвучи искрено.

— Това е рисувана история от хавайска художничка на име Мари Бастиен. Била адски известна в Хаваи, а наскоро се преместила в Дорчестър с петте си деца. Няма мъж. Мисля, че може да стане следващата Фейт Ринголд.

— Наистина ли?

Нямах представа за кого говореше.

— Ярките й цветове ми напомнят за Бонар. Но с простия и суров модернизъм на Джейкъб Лорънс.

— Хм — изсумтях и си погледнах часовника.

Взех сметката от „Америкън експрес“ и я отворих.

— Господи! — изстенах отчаяно.

— Много ли е зле? — попита Кейт.

— Смазан съм от капиталистическото общество — отговорих.

— Колко лошо? — поинтересува се тя.

— Много лошо. Но все пак не се превръщам в огнено кълбо.