Джоузеф Файндър
Инстинкт на убиец (49)

48.

Интеркомът иззвъня и Франи съобщи: — Господин Харди е.

— Джейсън — избумтя мощният глас, — извини ме за краткото предизвестие, но трябва да летиш до Ел Ей утре. Уредил съм среща, на която искам да присъстваш.

Шефът замълча за миг. Изстенах наум, но отговорих бързо:

— Ясно.

— С Накамура-сан — добави той.

— Накамура-сан? Хидео Накамура?

Дали бях чул правилно? Накамура беше председател на борда на „Ентроникс“ — страхотен тузар. Никой не го беше виждал. Май само Горди го бе видял веднъж.

— Точно така. Великият мъж. Ще долети от Ню Йорк на път за Токио. Убедих го да се отбие в Санта Клара, за да получи лично информация от най-добрия и умния ми служител. Да се увери, че сме успели да обърнем продажбите в наша полза.

— Само… само аз ли ще присъствам?

— Ти и още двама от вицепрезидентите. Искам да му взема акъла.

— Да, господине — отговорих. — Ще го направя.

— Наложи ми се да го убеждавам доста време да се отбие тук. Идва в Щатите само веднъж или два пъти годишно.

— Уха.

— Мисля, че ще го впечатлиш. Знам, че ще е адски доволен от свършеното от теб.

— Да си приготвя ли презентация?

— Разбира се. Накамура-сан си пада по такива неща. Направи я кратка и ясна. Изпълнението на отдела ти, ключовите постижения и затрудненията. Той се радва, когато служителите му признават затрудненията си.

— Загрях.

— Яви се в десет и половина в конферентната зала в Санта Клара. Първо ще изгледаме презентацията ти. Накамура-сан и антуражът му ще пристигнат точно в единадесет и ще си тръгнат точно в дванадесет. Един час. Нито минута повече.

— Добре.

— Остави си достатъчно време, ако случайно има закъснения на полетите. Изключително важно е да си тук навреме. Накамура-сан е кошмарно точен.

— Няма проблеми. Прекалено късно е да хвана вечерния полет, но съм сигурен, че има достатъчно ранни полети.

— Не забравяй да си донесеш визитните картички. Поднасяш му картичката си с две ръце, хваната в ъгълчетата. А когато той ти подаде своята, приеми я с две ръце и я проучи внимателно. И каквото и да правиш, не я слагай в джоба си.

— Не се тревожи — успокоих го. — Наясно съм с ритуала. Ще бъда там.

— Навреме — напомни ми Харди.

— Рано — отговорих.

— После, ако имаш време, ела да поплаваш с мен на „Самурай“.

— „Самурай“?

— Новата ми яхта. Страхотна красавица е. Ще ти хареса.

Франи се захвана за работа, за да ми осигури полет до Ел Ей, а аз отмених срещите си за следващия ден. После звъннах на Кейт, за да й съобщя промяната в плановете. Обещах й, че ще прибера у дома веднага след презентацията. После започнах да подготвям презентацията си.

Малко по-късно Франи влезе в кабинета ми.

— Трудна задача — съобщи ми. — Прекалено късно е да хванеш някой от полетите тази вечер. В осем и половина има самолет до Сан Хосе, но е претъпкан. Положението и същото и с полета до Сан Франциско.

— Ами корпоративният самолет?

— Само в мечтите ти, сладурче — засмя се тя.

Корпоративният самолет си почиваше или в Ню Йорк, или в Токио и не бе предлаган на хора като мен. Франи знаеше, че се шегувам.

— Ами ранни полети утре сутрин? — попитах.

— Има само един, който може да те отнесе там навреме. В шест и половина, до Сан Франциско. Пристига в девет и петдесет и две. Едва ще успееш. Санта Клара е на около петдесет километра оттам, така че ще ти уредя кола под наем. Обичайният ролс ли искаш?

Жената определено имаше чувство за хумор.

— Мисля, че този път ще предпочета бентли.

Франи се върна на работното си място, а аз се понесох да проуча точните бройки на продажбите ни.

Върнахме след около двадесетина минути и Франи ми съобщи:

— Кърт беше тук.

— Така ли?

— Сложи нещо на бюрото ти. Каза, че ще се отбие по-късно. Имал да обсъди нещо важно с теб.

Притесних се. Кърт нямаше делови причини да идва тук. Сигурно не ставаше дума за нещо хубаво.

На бюрото ми нямаше нищо.

Мобифонът ми звънна. Затърсих го с поглед, но не успях да го открия. Звънна отново. Звучеше приглушено и отдалеч. Звукът идваше от куфарчето ми. Не си спомнях да съм го оставял там, но напоследък май бях доста разсеян.

Вдигнах куфарчето от пода, отворих го…

И то експлодира.

Чу се силен трясък и нещо ме халоса в лицето, разпръсна се и ме заслепи за момент. Отскочих назад.

— Господи! — извиках стреснато.

Бръснах малките твърди частици от лицето и очите си и ги огледах внимателно. Ярки цветни парченца във формата на звезди и чадърчета. Бюрото ми беше засипано с тях.

Конфети.

Чух дрезгав смях. Кърт стоеше до вратата и се смееше весело. Франи се втурна в кабинета ми с уплашено лице.

— Честит рожден ден — каза Кърт. — Извинявай.

Избута Франи навън и затвори вратата.

— Днес не е рожденият ми ден — отвърнах.

— Ако това беше истинско, вече щеше да си се превърнал в розова мъгла.

— Какво, по дяволите, беше това?

— Погледни. Стока от „Направи си сам“. Макет на ракетен двигател, задвижван от ток. Микропревключвател от радио. Карфица, няколко кабарчета, батерия от девет волта. За твой късмет ракетният двигател беше пъхнат в плик с конфети. Но да кажем, че вместо ракетен мотор бях използвал детонатор, а вместо конфети — експлозив C4. Е, подобни неща не можеш да си купиш в „Направи си сам“, но някои от нас знаят откъде да се снабдят — намигна ми той. — Почваш ли да загряваш? Някой ден може да отвориш багажника на колата си и бум! Но няма да са конфети.

— Какво искаш, Кърт?

— Чух някои неща от приятел в щатската полиция.

Свих рамене.

— Съобщи ми, че някой им се обадил анонимно. Ставало дума за смъртта на Тревър Алард. От обществен телефон. От онзи в кафенето.

Господи!

Отново свих рамене.

— И обаждащият се споменал името ми.

Замолих се лицето да не издаде чувствата ми.

— Приятелят ми ме попита дали съм вбесил някого. Смята, че този някой сега се опитва да ме натопи.

— И защо говориш с мен?

Кърт се приближи към мен.

— Позволи ми да ти кажа нещо изсумтя той тихо. — Имам много приятели, на много места. Ако някой говори с ченгетата, със сигурност ще чуя за това в следващите няколко часа. С кого, по дяволите, си мислиш, че се ебаваш?

Опитах се да го погледна в очите, които бяха страхотно напрегнати и заплашителни. После сведох поглед към бюрото си и поклатих глава.

— Не искаш да си ми враг, брато. Още ли не си го разбрал?

— Защото убиваш враговете си, нали? Защо още не си убил и мен, не разбирам.

— Не си ми враг, Джейсън. Ако беше, нямаше да си тук.

— Значи съм ти приятел, така ли?

— Някой правил ли е за теб повече, отколкото аз направих?

Занемях.

— Говориш сериозно, нали? — попитах накрая.

— Надявам се, не вярваш, че стигна дотук само благодарение на себе си. Дължиш ми всичко. И двамата го знаем.

— Да — кимнах. — Наистина нямам талант, нито интелект. Аз съм просто марионетката ти.

— Талант без амбиция не води доникъде, приятелю. Промених живота ти.

— Просто си падаш по мръсните игрички, Кърт. Трябваше да те отрежа отдавна, но проявих слабост. Ала вече не съм слаб.

— Защото си мислиш, че повече не се нуждаеш от мен. Това е всичко. Но ние с теб бяхме отбор. Виж колко чудесно работихме заедно. Всички прегради пред нас изчезнаха, нали?

— Ти си вън от контрол.

— А ти пък нямаш представа каква смотана пешка си. „Спасихме отдела“, а? Пълен майтап. Попитай екипа по интеграцията от „Макинзи“ дали бяха тук, за да спасят офиса ни, или за да продадат сградата. Зашеметяващо е какво можеш да откриеш, ако се поровиш. Аз лично открих, че вече работата ми е сигурна. Благодарение на тайната сметка на Дик Харди. Интересни неща има там.

Поклатих глава. Накъде биеше? Какво ли бе открил за Дик Харди?

— Горди само чакаше подходящата възможност да се отърве от теб. Трябва да го знаеш. Ти представляваше заплаха за него.

— Затова ти го напи, така ли?

— Пиян? Не беше само алкохол, брато. Другото беше руфи.

— Руфи?

— Рохипнол. Лекарство за забрава. Обзалагам се, че Горди не е помнел нищо на следващия ден. Коктейлче. Капка диметилтриптамин, което е психеделична дрога. Руфи и алкохол. И Горди се зашемети и забрави за задръжките си. Показа истинската си същност. Както е казал Наполеон: „Никога не прекъсвай врага си, когато греши“.

— Ти си абсолютно откачен.

— Това означава ли, че няма да ме направиш кръстник на хлапето си? Не ми казвай, че не знаеше какво правех. Знаеше през цялото време. И го искаше. Просто не ти се щеше да го признаеш. Не питаш и не чуваш нищо. Къде благодарността ти?

— Не уби Тревър и Глийсън заради мен. Уби ги, защото започнаха да се досещат какво си направил и можеха да ти създадат сериозни неприятности.

— Можех да се справя с тях — възрази Кърт. — Извърших всичко заради теб. Нали ти си човекът, който вечно говори за унищожение на конкуренцията? — засмя се той. — Хей, в книгите ти пише: „Не взимайте пленници в бизнеса“. Какво мислиш, че означава това? Не взимаш врага в плен, защото го убиваш. Коя част от изречението не разбираш? Съветвам те съвсем сериозно да си държиш устата затворена. Защото не спирам да те наблюдавам, каквото и да правиш. Където и да отидеш. На когото и да се обадиш. Също като в песента на „Полис“ — „Всеки дъх, който си поемаш“. Слушам те. Наблюдавам те. Каквото и да направиш, аз ще разбера — озъби ми се той като животно. — И рискуваш да загубиш адски много.

Замълча за момент и ми намигна.

— Знаеш кого имам предвид — добави.

Стомахът ми се сви. Разбрах, че имаше предвид Кейт.

— След всичко, което направих за теб — каза той и ми обърна гръб. — Разочарован съм.

 

 

— Имаш ли представа кога ще приключим с подготовката за презентацията ти? — попита ме Франи. — Чакат ме трима тийнейджъри, които ще запалят къщата, ако не им сложа вечеря.

— Кажи им да си поръчат пица — посъветвах я. — Ще останем до късно.

Едва успях да се съсредоточа върху работата си. Непрестанно мислех за заплахите на Кърт.

Останах в службата чак до девет часа, но преди да си тръгна, потърсих набързо сайта на специалните части, който Тревър ми бе споменал. Там, където бе задал въпрос за Кърт и някой му бе отговорил.

Проучването не ми отне много време. Просто написах „Специални части и Кърт Семко“ в „Гугъл“ и незабавно открих информацията. В единия край на сайта бе „Книгата за гости“, където Тревър бе задал въпроса си. Открих, че някой на име Сколаро, с адрес в „Хотмейл“ му бе отговорил.

Кликнах на адреса и написах бърз имейл до Сколаро.

С какви гадости се е занимавал Кърт Семко? Живее до нас и искам да знам.

Сложих адрес в АОЛ, който рядко използвах, с инициалите на колежа ми и годината на завършване. Без име.

Имах чувството, че съм сложил писмо в бутилка и съм го хвърлил в океана. Само господ знаеше дали изобщо щях да получа отговор.

Телефонът ми звънеше, но помолих Франи да вдига и да ме свърже само ако се обади Кейт или Дик Харди. Засега не ме бе свързала с никого.

Затворих, вратата на кабинета и се сбогувах с Франи, която ядеше пилешката си салата. На монитора пред нея бе готовата презентация.

— Харесва ли ти? — попита тя. — Мога да я поукрася, ако искаш.

— Няма нужда. Само най-основното. Накамура вероятно си пада само по фактите.

— О, имаше обаждане за теб, но реших да не те тормозя. Е, всъщност имаше няколко, но мисля, че трябва да знаеш за едно от тях. Някакъв следовател на име Рей Кениън. Искаше да поговори с теб, но му казах, че си се прибрал у дома.

— Чудесно. Благодаря.

Следовател.

— Спомена ли ти за какво става дума?

— Не. Само остави името и телефона си — подаде ми тя бележката. — Искаш ли да те свържа?

— Не, благодаря — отвърнах и пъхнах бележката в джоба си. — Късно е и трябва да се прибера.

— Точно така — потвърди Франи. — Имаш бременна жена, на която трябва да купиш сладолед и кисели краставички. Ще ти изпратя презентацията, когато я завърша. Пожелавам ти късмет утре.

— Ще имам нужда от късмет.

— Ти ли? Защо мислиш, че Харди те покани? Вече си звезда.

— Някога казвал ли съм ти колко те обичам, Франи?

— Не. Мисля, че никога не си го правил.

— О, Франи?

— Да?

— Можеш ли да ми направиш една услуга?

— Вероятно.

— Би ли могла да свалиш военните плакати от стените в кабинета ми? Писна ми да ги гледам.