Джоузеф Файндър
Инстинкт на убиец (34)

33.

Полетът ми до Маями бе късно сутринта, затова реших да не отивам до службата, а да поспя до късно. Относително до късно, Кейт лежеше сгушена в прегръдката ми и това бе адски приятно, но внезапно забелязах колко е часът. Беше почти осем. Скочих от леглото, за да довърша опаковането на багажа, което бях започнал снощи.

— Хей, Кейт, няма ли да ходиш на работа? — попитах.

Тя промърмори нещо във възглавницата.

— Какво?

— Казах, че не се чувствам добре.

— Какво има?

— Болки.

Приближих се до нея разтревожен.

— Там долу ли?

— Да.

— Нормално ли е това?

— Не знам. Никога преди не съм била бременна.

— Обади се на доктор Димарко.

— Не е кой знае какво.

— Все пак му се обади.

Тя му звънна, а аз нервно довърших багажа, измих си зъбите, обръснах се и се изкъпах. Кейт спеше, когато излязох от банята.

— Чу ли се с Димарко? — попитах притеснено.

Тя се завъртя към мен.

— Каза ми да не се тревожа. Нареди ми да му се обадя, ако започна да кървя.

— Ще ми звъннеш ли на мобифона?

— Не се тревожи, скъпи. Ще ти се обадя, ако има нещо сериозно. Колко дни ще отсъстваш?

— „Техком“ продължава три дни. Помисли си само колко чуждестранни филми можеш да изгледаш в това време.

 

 

Почти цялото Братство бе на борда на самолета за Маями. Всички, освен Горди седяха във втора класа.

Аз бях настанен до пътеката, няколко реда пред останалите, и се кефех на факта, че имаше доста празни седалки. После обаче някаква жена с пищящо бебе седна до мен и заговори на испански на хлапето, което упорито отказваше да млъкне. Жената пъхна пръст в пелената на отрочето си и започна да го преобува. Вонята на бебешки изпражнения беше непоносима.

Зачудих се дали и мен това ме очакваше — да сменям бебешки пелени по самолетите.

Майката най-после приключи с преобличането, смачка миризливата пелена и я натъпка в джоба на предната седалка.

Зад мен някои от колегите се смееха шумно като тийнейджъри. Обърнах глава да ги видя. Смееха се на някакъв тип с гръб към мен, а той им показваше нещо в списание. Тревър му махна да се приближи, каза нещо и двамата избухнаха в смях. Мъжът удари Тревър леко по рамото и се обърна. Кърт.

В същия момент и той ме видя и тръгна към мен.

— Заето ли е мястото? — попита.

— Здрасти, Кърт — казах изморено. — Какво правиш тук?

— Върша си работата. Ще охраняваме щанда ни. Имаш ли нещо против да седна?

— Не, разбира се, но някой може да има билет за това място.

— Да, има. Аз — ухили се той и се настани до мен, после се обърна към испанката. — Буенос диас, синьора — поздрави я с чудесен испански акцент.

Тя му отговори нещо и той ми прошепна:

— Кубинка.

После задуши въздуха и долови вонята на пелената.

— Ти ли си отговорен за миризмата? — засмя се, за да разведри обстановката.

Усмихнах се накриво, за да му покажа, че не намирам шегата му за смешна.

— Е, все още ли не искаш помощта ми? — попита той.

Кимнах.

— Дори за информация, която засяга пряко теб?

Поколебах се. Поех си дълбоко дъх. Не можех да го оставя да продължи да действа по този начин. Беше нередно и го знаех прекалено добре. Но съблазънта бе адски голяма.

— Добре — казах накрая. — Какво има?

Той ми подаде кафява папка.

— Какво е това? — попитах.

Кърт заговори тихо:

— Помниш ли идеята си за стадион „Фенуей“?

— За билбордовете?

— Погледни.

Поколебах се за миг, после отворих папката. Беше пълна с разпечатки на имейли, разменени между Горди и Дик Харди, директора на „Ентроникс“ в САЩ.

— Очевидно директорът е бил в Токио за конгреса на шефовете, но сега идва и за „Техком“.

— Той никога не го пропуска.

Зачетох се в имейлите. Горди говореше развълнувано за новата си идея — страхотно нещо, което би могло да промени положението на „Ентроникс“ на световния пазар. Копелето бе използвало дори някои от моите фрази: „Дигитални билбордове“, „Картинните екрани ще поставят «Ентроникс» на картата на индустрията за дигитални табла“.

— Адски вбесяващо — отбелязах.

— Мислех си, че ще реагираш по този начин. Но мръсникът няма да се отърве безнаказано този път.

— За какво говориш?

— Не говоря.

— За какво си мислиш тогава? — повторих притеснено.

— За нищо. Когато си в битка, нямаш време да мислиш. Просто действаш.

— Не — възразих бързо. — Никакви услуги.

Кърт не отговори.

— Говоря сериозно — казах.

Той продължи да мълчи.

— Престани, Кърт. Стига вече. Моля те.