Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Killer Instinct, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Елена Чизмарова, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,4 (× 7гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Джоузеф Файндър
Заглавие: Инстинкт на убиец
Преводач: Елена Чизмарова
Година на превод: 2007
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2007
Тип: роман
Националност: американска
Излязла от печат: 05.11.2007
Редактор: Мария Василева
ISBN: 97954-585-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4626
История
- —Добавяне
28.
Исках днес да си тръгна от работа навреме. Кърт имаше билети за мач на „Ред Сокс“. Трябваше да се прибера у дома, да си сваля костюма, да целуна Кейт и да стигна на стадиона в седем.
Прибирах си нещата в новото лъскаво кожено куфарче, когато видях Дъг Форсайт пред вратата на кабинета ми.
— Здрасти, Дъг — казах. — Влизай.
— Имаш ли една секунда?
— Разбира се.
Той седна бавно и ме загледа колебливо.
— За онова, което ми каза вчера — поде той. — Наистина се замислих сериозно.
Кимнах. Нямах представа накъде биеше.
— И си прав. „Ентроникс“ наистина е моят дом. Вторачих се смаяно в него.
— Наистина ли? Това е страхотно.
Забелязах съобщение на екрана на компютъра. Беше от Горди и гласеше „Обади ми се веднага“.
— Да — каза Форсайт. — Просто мисля, че така е редно.
— Дъг, страшно се радвам да го чуя. Всички ще се зарадват, че оставаш при нас.
Ново съобщение. „Къде си? Ела веднага при мен!“
Завъртях се към клавиатурата и натраках „Имам среща, дай ми една минута“.
— Е, добре — измънка Дъг накрая.
Не изглеждаше щастлив, което ми се стори доста странно.
— Предполагам, че е за добро — добави той.
— Дъг, кажи го, сякаш наистина го мислиш — помолих.
— Мисля го. Така е редно. Ами… това е.
— Искаш да ти направим същото предложение като „Сони“, така ли? — попитах. — Обещах ти, че ще го направим. Изпрати ми имейл и веднага ще се заема.
Той си пое дъх.
— Няма нужда — изрече. — Не искам да ви тормозя за повече пари.
Бях убеден, че никой продавач в историята на западната цивилизация никога не е казвал подобно нещо. Какво, по дяволите, ставаше?
— Дъг, обещах ти го — казах. — Не ме карай да се моля.
Форсайт се надигна.
— Наистина няма проблеми. Тук съм и тук ще си остана. Добре съм.
Той си тръгна, а аз останах няколко секунди на стола, напълно озадачен. Завъртях се към екрана и видях ново съобщение от Горди: „Веднага!“
Изпратих Форсайт навън и забелязах Тревър Алард да ме гледа мрачно. На екрана на компютъра му се виждаше любимото му порше карера. Зачудих се какво ли знаеше за предложението за работа на Дъг Форсайт и дали самият той не го бе подтиквал да ни напусне. Както и какво знаеше за решението му да остане.
Горди седеше облегнат на стола си, скръстил ръце зад тила си, ухилен като малоумен.
— Какво те забави толкова? — попита той.
— Дъг Форсайт тъкмо дойде в кабинета ми. Остава при нас.
— Така ли? — заядливо изсумтя той. — Чудя се защо.
— Какви ги говориш, Горди?
— Внезапно Форсайт изгубва интерес към „Сони“? Как така?
— Странно е — признах.
— Чудя се каква ли е причината. Какво, за бога, може да накара страхотен продавач като Дъг да откаже предложение за работа, която ще му донесе поне тридесет процента повече от заплатата му тук?
— Може би не е искал да се мести в Ню Джърси?
— Поиска ли от теб да му направиш същото предложение като „Сони“?
— Всъщност не.
— Не мислиш ли, че това е странно?
— Да, така е.
— Поиска ли да видиш предложението на „Сони“?
— Какво искаш да кажеш? Че Дъг си е измислил цялата работа?
— Не. Той не е мошеник.
— Какво тогава?
Горди се облегна на бюрото си и произнесе триумфално:
— Предложението е било оттеглено.
— Оттеглено?
— Да. „Сони“ са се отказали от Дъг.
— Това е невъзможно.
— Не се шегувам. Току-що говорих с едно приятелче от „Сони“. Нещо е станало. Не знам какво точно. Някъде високо в йерархията някой се отказал от Дъг Форсайт. Някъде по-високо от нивото на Крофърд. Днес следобед са оттеглили предложението.
— Защо?
Горди поклати глава.
— Нямам представа. Никой не знае. Нещо е станало. Не знам какво. Но всичко е приключено. Форсайт се връща у дома — засмя се той. — Страшно си падам по такъв край.
В колата на път за вкъщи си спомних как един от служителите от охраната изведе Кал Тейлър от сградата. После се замислих за Фестино и Дъг Форсайт. Зачудих се защо „Сони“ бяха оттеглили предложението си. Не бях чувал за подобно нещо досега.
Генералът, който не спираше да дрънка по уредбата, каза:
— Тигровата акула ражда само едно малко по време на размножителния си период. Защо? Защото в утробата на майката най-голямото акулче изяжда братята и сестрите си. Погледнете и петнистите хиени. Раждат се с напълно пораснали предни зъби и ако две от малките са от един и същи цол, едното убива другото. Златният орел снася две яйца, но често по-силното пиле изяжда брат си през първите няколко седмици след излюпването. Защо? Оцеляват най-силните!
Изключих уредбата.
Докато си стигна у дома, вече се бях поуспокоил. Влязох в къщата тихо. Напоследък Кейт бе започнала да се прибира рано от работа и да подремва следобед в предната всекидневна. Сутрешните й неразположения бяха изчезнали, слава богу, но се изморяваше бързо.
Подът в цялата къща бе от старинен травертин и стъпките отекваха силно по камъка. Събух си обувките и минах тихо покрай всекидневната. Климатикът работеше с пълна сила.
— Рано се прибираш — каза Кейт, която седеше на твърдото канапе на баба Спенсър.
Най-после мебелите на баба й изглеждаха у дома си.
Приближих се и я целунах. До нея лежеше книга с разказите на Алис Мънро.
— Здрасти, бебчо. Как се чувстваш? — попитах.
Кейт бе свалила работните си дрехи и се бе издокарала в анцуг и тениска. Плъзнах ръка под фланелката и я погалих по корема.
— Не знам — отговори тя. — Малко странно.
— Странно? — уплаших се.
— Не, нищо страшно. Имам киселини.
— А, добре.
— Джейсън, може ли да поговорим?
— Разбира се.
Въпросът „Може ли да поговорим“ ми се струва почти толкова зловещ, колкото „Откриха бучка в гърдата ми“.
Кейт потупа канапето до себе си.
— Искаш ли седнеш?
Настаних се до нея.
— Какво има? — попитах, като хвърлих потаен поглед към часовника си.
Знаех, че имам не повече от десетина минути да нахлузя джинсите си и фланелката на „Ред Сокс“, за да успея да стигна до стадиона навреме.
— Слушай, сладурче, искам да ти се извиня. Мрънках, че работиш толкова много, а това определено не е честно от моя страна.
— Не се тревожи — успокоих я бързо. — Приемам извинението.
Не исках да прозвучи рязко, но нямах време за дълги разговори.
— Знам, че Горди те тормози с адски много работа. Просто искам да знаеш, че оценявам усилията ти. В „Бебешки свят“ се проявих като пълна идиотка.
— Нямай тревоги.
— Нямай тревоги — повтори тя. — Откога започна да употребяваш този израз?
— Нямам представа.
— Погледни това място, за бога — разпери ръце тя. — Имаме великолепна къща и всичко се дължи на теб и усилената ти работа. Никога няма да го забравя.
— Благодаря — казах, като се надигнах и отново я целунах. — Трябва да вървя.
— Къде отиваш?
— На бейзболен мач на стадион „Фенуей“. Казах ти оня ден.
— Така ли?
— Почти напълно съм сигурен, че го направих.
— С Кърт ли?
— Да — отговорих. — Трябва да отида да се преоблека.
Когато се върнах долу, Кейт беше в кухнята и си приготвяше вегетариански хамбургер с броколи. Доброволно!
Целунах я за довиждане и тя подхвърли:
— Няма ли да ме попиташ как е минал денят ми?
— Съжалявам. Как мина денят ти?
— Невероятно. Мари откри изложбата си в една галерия в Саут Енд и отидох там като представител на фондацията. Тя се появи с три от децата си — няма роднини тук, които да й помагат, нито пари за детегледачка. Предложих и да се занимавам с децата, докато тя говори с критика от „Бостън Глоуб“.
— Грижила си се за три деца?
Кейт кимна усмихнато.
— Цял час.
— Мили Боже!
— Знам какво си мислиш. Че съм се провалила напълно, нали?
— Не се ли провали?
— Отначало беше трудно. През първите десет минути се страхувах, че ще обезумея. Но после успях да се справя и всичко мина идеално. И осъзнах, че ще се грижа чудесно и за нашето дете, Джейсън. Убедена съм, че ще мога да го направя.
В очите й блестяха сълзи. Аз също се просълзих. Целунах я и промърморих:
— Съжалявам, наистина трябва да тръгвам.
— Тръгвай — изпрати ме тя.