Джоузеф Файндър
Инстинкт на убиец (21)

20.

В петък, когато се прибрах в офиса след обяд, ме чакаше съобщение от Горди, който искаше да отида в кабинета му в три.

Звъннах му, чух гласа на Мелани и потвърдих срещата.

Успях да изкарам час и половина в ровене из документи и телефонни обаждания, като непрестанно си повтарях съобщението на Горди и се чудех дали новините са добри или лоши.

Няколко минути преди три тръгнах към кабинета му.

— Браво — каза Горди и дори се надигна, когато влязох.

До него стоеше Йоши Танака, скрил безизразен поглед зад дебелите стъкла на очилата си.

— По-добрият спечели — продължи Горди. — Новият вицепрезидент по продажбите. Поздравления — каза той, като протегна ръка и разтърси моята враждебно.

Гигантските му златни гравирани ръкавели проблеснаха. Йоши не се ръкува с мен, а се поклони леко. Е, не знаеше как да се здрависа, но аз пък не знаех как да се кланям. Никой от двамата не се усмихна. Йоши очевидно не знаеше и как да се усмихва, но Горди ми се стори необичайно потиснат, сякаш някой бе опрял пистолет в гърба му.

— Благодаря — казах.

— Сядай — нареди ми Горди.

Настанихме се по местата си.

— Иска ми се да кажа, че това се дължи на успеха ти — започна Горди, — но той е само част от цялото. Имаш добри победи, особено напоследък. Големи победи. Явно си се стегнал сериозно. Привличането на Летаски бе страхотен удар и, честно казано, не смятах, че ще успееш. Но важното е, че не мога да поставя смотаняк на това място. Имам нужда от надежден човек. Не като Глийсън, който пропуска срещите си. Нито като Тревър, който така се изложи с „Фиделити“. И на всичкото отгоре провали сделката с „Павилион“ заради голфа си.

— Е, очаквам предизвикателствата с нетърпение — отвърнах.

Едва не повърнах, когато чух собствените си думи.

— И ще се сблъскаш с доста предизвикателства — потвърди Горди. — Нямаш представа с какви. Ще вършиш едновременно работата на Джоан и тази на Крофърд. Както и да е, смятам, че Йоши иска да каже няколко думи.

Танака сведе глава тържествено.

— Моето най поздравление за теб.

— Благодаря.

— Имаш много ву… работа.

— Каква работа?

— Вужна.

— А, да, важна.

— Не добро време за бизнеса.

Кимнах.

— Много трудно време.

— Разбирам.

— Мисля не знаеш какво трудно време — тихо отбеляза Танака.

— Благодаря, Йоши-сан — прекъсна го Горди. — Сега искам да обсъдя със Стедман подробностите по заплатата му. Йоши-сан, вероятно би могъл да ни оставиш насаме.

Танака се надигна, поклони се леко и се оттегли.

— Би ли затворил вратата? — извика Горди след него. — Благодаря, Йоши-сан.

Бях твърдо решен да проявя самоинициатива и да не позволя на Горди да ме смята за мухльо. Кърт щеше да се гордее с мен.

— Имам добра представа какви са изискванията ми за заплащането — започнах.

— Твоите изисквания — презрително изсумтя Горди. — Я стига бе. Не водим преговори. Или приемаш, или отказваш. Казах го само за да разкарам япончето от стаята.

Приковах очи в неговите и кимнах. Явно вече нямаше да се прави на готин.

Горди ми обясни за заплатата. Опитах се да сдържа усмивката си. Беше много повече, отколкото очаквах.

— Знаеш, че ти не беше първият ми избор — напомни ми Горди.

Сега разбрах защо Йоши присъстваше. Искаше да се увери, че желанието на управата в Токио ще бъде изпълнено. Или поне да се увери, че Горди е наясно кой дава нарежданията. Горди сигурно беснееше заради факта, че някакъв си тип, който едва говореше английски, му заповядва как да действа.

— Надявам се да ти докажа, че грешиш — отвърнах.

Той се вторачи злобно в мен.

— Вече ти казах, че от Токио ни засипват с лайна. Е, позволи ми да ти съобщя кой точно го прави. Предполагам, че си чувал името Хидео Накамура.

— Разбира се.

Преди няколко седмици получихме официални прес изявления, че президентът на „Ентроникс“, някой си Икехара, бил „повишен“ и заменен с този тип Накамура. Никой не знаеше нищо за Накамура — бе прекалено високопоставен за нас. Но се носеше слух, че старецът Икехара се бил превърнал в онова, което японците наричат „гледащ през прозорците“. Това означава, че вече не ставаш за работа. В Япония не уволняват никого. Вместо това ти възлагат унизителната задача да седиш без работа и да зяпаш през прозореца, като, разбира се, получаваш заплата. Буквално те настаняват на бюро до прозореца, което в Япония не е толкова хубаво като тук. В Япония ъгловият кабинет означава, че си свършен.

— Отидох до Санта Клара да се видя с този тип Накамура. Страшно е излъскан. Говори чудесен английски пада си по скоч и голф. Но е истински палач. Веднага си го представих с черна качулка и примка в ръката. Назначиха го, защото големите клечки в Токио са недоволни. Не харесват продажбите ни. Затова купиха американския бизнес на „Роял Майстер“ — искат да се настанят още по-плътно на нашия пазар.

— Разбирам.

— Така че сега трябва да покажем на Накамура от какво сме направени. Способен ли си на това?

— Да.

— Можеш ли да принудиш подчинените си да работят по-усърдно? Можеш ли да размахаш камшика?

— Мога.

— Можеш ли да извадиш зайче от цилиндъра си?

Няколко духовити забележки ми дойдоха наум, но реших да ги премълча, затова отговорих решително:

— Знаеш, че мога.

— Ще очаквам много от теб. И ще те тормозя безмилостно. А сега изчезвай оттук. Трябва да се приготвя за ежеседмичната телефонна конференция.

Надигнах се. Горди ми протегна ръка.

— Надявам се, че не съм допуснал грешка с назначаването ти — каза той.

Опитах се да сдържа усмивката си.

— Не си — уверих го.

Мелани ми се усмихна мило, когато излязох от кабинета.

— Поздрави Боб от мен — казах.

— Благодаря. И ти поздрави Кейт от мен.

Тръгнах към кабинета си. От тоалетната излезе Кал Тейлър. Ухили ми се широко и избърса устата си с ръка. Знаех, че тъкмо бе ударил няколко щедри глътки в тоалетната, тъй като не смееше да го прави в залата.

— Здрасти — поздрави ме той, като се олюля нестабилно.

— Здрасти, Кал — отвърнах жизнерадостно и продължих напред.

— Приличаш на котката, която изяла сметаната — подхвърли с усмивка.

Дори подпийнал, както беше през повечето време, Кал бе учудващо проницателен.

Засмях се любезно, махнах му приятелски и влязох в кабинета се. Затворих вратата и размахах юмрук във въздуха. Набрах мобифона на Кейт.

— Здрасти, бебчо — казах. — На работа ли си?

— Седя в „Старбъкс“ и пия кафе с Клаудия — отговори тя.

Клаудия беше бивша съученичка на Кейт, притежателна на безумно голямо наследство, чието единствено занимание бе да излиза с приятели. Не разбираше защо Кейт държи да работи във фондацията.

— Тъкмо се връщам от кабинета на Горди — казах, като направих опит да скрия въодушевлението си.

— И? Не звучиш много въодушевено. Не получи ли мястото?

— Получих го.

— Какво?

— Получих повишението — повторих по-високо. — Говориш с вицепрезидент. Ще трябва да започнеш да ме глезиш.

— О, Господи, Джейсън! Това е страхотно!

— Знаеш ли какво означава това? Огромно повишение на заплатата. Сериозни премии.

— Трябва да го отпразнуваме. Хайде да отидем на вечеря. Ще запазя маса в „Хамърсли“.

— Доста съм изморен — отговорих. — Прекалено дълъг и тежък ден.

— Добре, сладурче, ще направим нещо у дома.

Новината се разнесе невероятно бързо. Реакциите на членовете на Братството бяха интересни, макар й предвидими. Рики Фестино умря от радост. Държеше се сякаш бях избран за президент на Съединените щати, а не вицепрезидент по продажбите. Брет Глийсън направи нещо абсолютно нетипично за него — призна съществуването ми, като ми пожела приятен уикенд. Това бе адски благородно от негова страна, като се има предвид, че тъкмо бе изгубил мечтаното място. Тревър Алард не промълви и дума. Знаех си, че ще постъпи така, и тайничко позлорадствах, защото очевидно бе бесен.

Всичко вече ми се виждаше прекрасно. Дори пътуването в асансьора ми достави удоволствие. Акциите на „Ентроникс“ се покачваха. Всички в асансьора изглеждаха добре и ухаеха приятно.

Отбих се в залата на охраната и открих Кърт зад бюрото му. Съобщих му добрата новина.

— Страхотно! — зарадва се той. — Значи ти си шефът вече?

— Да.

Той скочи и ме прегърна.

— Жестока работа. Получи си нашивките, човече. Браво!

— А?

— Военен термин. Поздравления, брато.