Джоузеф Файндър
Инстинкт на убиец (19)

18.

Мускулите ми пламтяха, но Кърт не ми разрешаваше да спра. Беше ме накарал да тичам по стъпалата на стадиона на „Харвард“. Нарече упражнението „Стълба към небето“.

— Време е за почивка — изстенах.

— Не. Продължавай. Отпусни се, размахай ръце.

— Умирам. Мускулите ми горят.

— Това е нормално.

— Не е ли опасно?

— Продължавай.

— Ти дори не си задъхан.

— Нужно е доста повече, за да се задъхам.

— Добре — предадох се. — Печелиш. Предавам се. Признавам.

— Още два пъти.

След като свършихме, направихме бърза разходка до реката, за да се охладим. Според мен, едно хубаво кафе със сладолед щеше да свърши по-добра работа.

— И ти ли се изкефи колкото мен? — засмях се изтощено.

— Болката е слабост, която напуска тялото — ухили се Кърт и ме тупна по рамото. — Чух, че вчера сте имали зловещ инцидент. Някой се залюлял от тавана, а?

— Ужасна работа — поклатих глава.

— Сканлън ми каза, че човекът използвал кабел.

— Да.

— Тъжна история.

— Сканлън каза ли ти дали Рифкин е оставил бележка?

Кърт сви рамене.

— Нямам представа.

Повървяхме още няколко минути и се почувствах по-добре.

— Тревър мисли, че се опитвам да го прецакам. Нали знаеш, онази голяма демонстрация, която трябваше да направи пред „Фиделити“? Шестдесетинчовите плазмени телевизори? Но телевизорът не проработил. И той, разбира се, изгубил сделката.

— Лошо за него, чудесно за теб.

— Може би. Но Тревър смята, че аз съм повредил телевизора.

— А ти направи ли го?

— Стига бе! Това не е в моя стил. А и дори да искам да го направя, не знам как.

— Не е ли възможно телевизорът да се е развалил при превозването?

— Възможно е. Плазмените монитори са крехки. Преди няколко месеца от „Съркуит Сити“ се оплакаха, че шест от телевизорите ни при пристигането не са работели. Оказа се, че някакъв малоумен чистач в склада ни в Рочестър чистил тоалетните с белина и не знаел, че от нея се отделя хлорин. Той пък скапва микрочиповете или някакви други чаркове — направо изгорил телевизорите. Така че причината може да е била каква ли не.

— Просто не му обръщай внимание. Никой няма да се отнесе към обвиненията му сериозно. Звучат, сякаш си търси оправдания.

Кимнах.

— Ще ми се наложи да пропусна тренировката ни в четвъртък сутрин — казах. — Ще закусвам с Летаски.

— Ще му направиш предложение, на което не може да откаже, а?

— Ще направя всичко възможно. Благодарение на теб.

— Радвам се да ти помогна. Ако имаш нужда от още нещо, просто ми кажи.

Замълчах за момент.

— Прочетох папката, която ми даде — казах накрая. — Информацията ще ми помогне много.

Кърт сви рамене скромно.

— И наистина ценя високо усилията ти да ми я доставиш — продължих. — Не знам как си се сдобил с всичко, но трябва да внимаваш с тези неща. Някои от тях не са законни. И ако хванат някой от двама ни, ще затънем в страхотни неприятности.

Кърт не отговори. Времето се бе затоплило и тениската му бе подгизнала от пот. Моята пък бе все едно извадена от легена.

Помълчахме още една-две минути. Ято гъски плуваше близо до брега на реката. По моста тичаха мъж и жена.

— Ти ме помоли да открия информация за Летаски — каза накрая Кърт.

— Знам. Прав си. Не трябваше да го правя. Просто се чувствам неудобно.

Ново мълчание. По улицата профуча ранобуден шофьор.

— Значи не се интересуваш от новата информация за Джим Летаски? — попита Кърт.

Вторачих се в тротоара. Въздъхнах тежко. Искаше ми се да му откажа, но нямах сили.

Той продължи, без да дочака отговора ми.

— През последните години семейството на Летаски прекарвало почивките си на къмпинг. Уайоминг, Индиана, Мичиган. Но мястото, което Джим и жена му наистина обичат, е Марта Вайнярд. Там изкарали медения си месец. Обичат да се връщат там, но е прекалено далеч от Чикаго.

— Интересно — кимнах.

Марта Вайнярд бе много по-близо до Бостън, отколкото до Чикаго.

— Как… — започнах, но видях изражението на Кърт и замълчах. — Ясно.

Той погледна часовника си.

— Време е да отиваме на работа.

— Ще играеш ли бейзбол довечера?

— Разбира се — отговори той.