Джоузеф Файндър
Инстинкт на убиец (11)

10.

— Онзи тип се казва Брайън Борк, нали? — попита Кърт.

— Да.

Все още бях като замаян от психическия тормоз на Горди.

— Приятелят ми от корпоративната охрана на „Локуд“ се поразрови малко — обясни ми Кърт. — Та чуй това. Твоят човек Брайън и годеницата му тъкмо се върнаха от Аруба, нали?

— Да…

Спомних си, че ми бе споменал как ще отсъства от службата през следващите десетина дни.

— Каза, че ще води жена си във Виена, Вирджиния.

— Билети първа класа, петзвезден хотел, всички разноски платени. Познай от кого.

— От кого?

— От „Хитачи“.

Замълчах за момент.

— Мамка му — изругах накрая.

Кърт се засмя.

— Това май обяснява защо те разиграва.

— Не е лъжа. И ме размотава вече цяла година. Леле, това определено ме вбесява.

— Алчен тип, а?

— Трябваше да се досетя. Разиграва ме заради билетите за суперкупата и каквото друго успее да изкопчи от мен, а междувременно си урежда нещата с „Хитачи“. Изобщо не е имал намерение да купува от нас. Е, добре. Благодаря ти, човече. Поне вече знам.

— Няма проблеми. Какво ще правиш?

— Правилото ни е да сключим сделката или да забравим за нея. Ще я забравя.

— Не мисля, че е разумно. Не разбирам защо трябва да се примиряваш. А и май има още нещо, което не знаеш.

— Какво?

— Правилникът на хотели „Локуд“ забранява да се приемат подаръци от клиенти или продавачи, чиято стойност надвишава сто долара.

— Наистина ли?

— Затова другарчето ми от охраната знае какво става.

— Значи Борк се е накиснал в неприятности?

— Не още. Отворили са му досие. Пътешествието му до Аруба струва пет-шест хиляди долара. Това е нарушение на правилника на компанията, нали?

— И какво да правя с тази информация? Да го изнудвам?

— Не, човече. Просто ще му помогнеш да се справи с етичната си дилема. Ще го отведеш далеч от изкушението — засмя се отново. — И работата ти е уредена.

— Как?

 

 

Звъннах на Брайън Борк, но се включи телефонният му секретар. Оставих му съобщение да ми се обади колкото се може по-скоро.

После си проверих електронната поща. Едно от писмата прикова вниманието ми. Обикновено не обръщам внимание на съобщенията на личен състав — имам си работа, а и чувам за новите места в нашия отдел още преди да ги публикуват. Но тук ставаше дума за свободно място за служител в корпоративната охрана. Прегледах го набързо.

Изпълнение на различни задължения, като осигуряване физическата охрана на сградата, както и реагиране на всички спешни случаи, включително охрана, медицинска помощ, пожар или бомби. Квалифицираните кандидати трябва да имат гимназиална диплома, добри комуникативни способности и опит в охранителната дейност. Стаж в армията е предимство. Трябва да демонстрират умения с оръжия и лидерски качества.

Припомних си думите на Таминек: „Трябва да намерим работа в «Ентроникс» за този човек“.

Интересна идея.

Запазих съобщението в пощенската си кутия.

Изнервих се да чакам телефонното обаждане на Брайън Борк, затова се надигнах да се разтъпча. Тръгнах по коридора, за да видя шефа на техническия ни отдел, инженер Фил Рифкин, тъй като исках да уредя презентацията, която трябваше да направя след няколко дни.

Фил Рифкин бе типичният компютърджия. Инженер по образование, той познаваше отлично всички плазмени телевизори и монитори, които „Ентроникс“ произвеждаше. Подкрепяше отдела по продажбите, отговаряше на тъпи въпроси, образоваше ни относно последните продукти и уреждаше презентациите ни. Понякога придружаваше някой от продавачите на демонстрация, ако продавачът не бе абсолютно сигурен как да борави с техниката или ако клиентът бе особено важен. Освен това беше техническият ни гуру, винаги готов да помогне, когато клиентите задаваха въпроси, на които не можехме да отговорим.

Рифкин работеше в помещение, което наричахме плазмената лаборатория, макар че не бе само за плазмени продукти. Беше дълга и тясна стая без прозорци. Стените й бяха покрити с плазмени монитори. По пода се преплитаха кабели и жици, в които хората вечно се спъваха. Почуках на вратата и Фил ми отвори бързо, сякаш ме бе очаквал.

— Здрасти, Джейсън.

— Здрасти, Фил. В петък сутрин имам презентация за 42МП5 в Ривиър — съобщих му.

— Е, и? — примигна той като бухал.

Рифкин беше дребен, кльощав човечец с гъста кестенява коса, която стърчеше право нагоре. Носеше очила с рогови рамки и си падаше по бели ризи с къси ръкави с два джоба и големи яки. Обичаше да работи нощем и си купуваше храна от автоматите.

Липсваха му умения да води светски разговори, но за щастие не се нуждаеше от тях в работата си. В собствения си свят бе изключително могъщ — неоспорим цар на плазмените телевизори. Ако не те харесваше, можеше да се окаже, че няма да се уредиш с плазмен експонат за презентацията си. Или пък да не е готов навреме. Човек трябваше да е адски мил с Фил и аз винаги спазвах това правило. Не бях малоумен.

— Можеш ли да се увериш, че всички кабели работят?

— Компонентните кабели или коаксиалните? Или и двата вида?

— Само компонентните.

— Добре, не забравяй първо да загрееш кинескопа няколко минути.

— Разбира се. Мислиш ли, че можеш да го приспособиш? Имам предвид, към стандартите на Рифкин?

Той сви рамене, тайничко доволен от комплимента. Завъртя се и го последвах. Застана пред четиридесет и два инчовия екран, монтиран на стената.

— Не знам какво толкова има — каза той. — Интензивността на цветовете трябва да е на 50%. Обичам да подсилвам червеното и синьото и да намалявам зеленото. Контраст — 80%. Яркост — 25%.

— Ясно.

— Не забравяй да им покажеш способността за увеличение. Нашите продукти са най-добрите в това отношение. За кого ще правиш презентация?

— Пистата за кучешки надбягвания в Ривиър.

— Защо си губиш времето с това?

— Не оставям нищо на съдбата.

— Но писта за кучешки надбягвания, Джейсън? Хрътки, които преследват механичен заек?

— Дори комарджиите имат нужда от хубави монитори. Благодаря ти. Можеш ли да приготвиш всичко и да го натовариш в пикапа до осем часа в петък сутрин?

— Джейсън, вярно ли е, че на всички ни ще се наложи да си съберем багажа и да се преместим в града на омразата?

— А?

— Далас. Имам предвид покупката на „Роял Майстер“.

Поклатих глава.

— Никой не ми е споменавал подобно нещо.

— Не биха ти споменали, нали? Никой никога не споделя нищо с хора на нашето ниво. Винаги узнаваме, когато е прекалено късно.

 

 

Тъкмо се върнах в кабинета си и телефонът звънна. Видях номера на хотели „Локуд“.

— Здрасти, Брайън — поздравих.

— Ето го моят човек — весело отвърна той. — Взе ли билетите за мача на „Ред Сокс“?

— Не заради тях се обадих — изрекох бързо. — Исках да си поговорим за сделката.

— Знаеш, че правя всичко възможно — отговори той с рязък тон. — Но има фактори извън моя контрол.

— Разбирам — казах замислено и сърцето ми заби ускорено. — Знам, че правиш всичко възможно да ми помогнеш.

— Така си е — потвърди той.

— И си наясно, че цените на „Ентроникс“ са най-добрите, нали?

— Несъмнено.

Устата ми пресъхна. Грабнах почти празната бутилка вода и я пресуших. Водата беше прекалено топла.

— Разбира се, не можем да се конкурираме с определени неща — казах. — Например пътешествието до Аруба, на което заведе Марта.

Брайън не отговори.

— Трудно е да се съревноваваме с безплатните почивки — продължих упорито.

Брайън все още не проговаряше. Зачудих се дали не е прекъснал връзката.

Внезапно чух гласа му:

— Изпрати ми документите по куриер. Ще ги подпиша и ще ти ги върна до петък.

Втрещих се.

— Благодаря, Брайън, това е страхотно. Велик си.

— Не го споменавай — тихо промърмори той.

— Благодаря ти за всичко…

— Наистина — натърти той с враждебност в гласа. — Не го споменавай.

 

 

Телефонът звънна отново. Вдигнах бързо, като мислех, че може да е Кейт.

— Обаждаме се от космическия кораб „Ентърпрайз“ — изрече познат глас.

— Греъм! — извиках. — Как си?

— Ей, човече, къде се губиш?

Греъм Рънкел беше близък приятел, страстен пушач на марихуана, който живееше на площад „Сентрал“ в Кеймбридж, в приземен апартамент, вечно вмирисан на трева. Беше ми съученик от Уорчестър. Когато бях млад и безотговорен, от време на време си купувах малко трева от него. През последните години го правех все по-рядко, разбира се, но понякога се отбивах в дома му — Уникалната бърлога, както го наричаше той — и изпушвах по някоя цигара с него. Кейт не одобряваше това, разбира се, и го смяташе за детинско поведение. И беше абсолютно права. Марихуаната може да ти скапе мозъка. Преди няколко години Греъм бе прекратил абонамента си за „Велики времена“, тъй като смяташе, че Администрацията за борба с наркотиците използва списанието, за да хваща в капан неподозиращите пушачи. А веднъж, след няколко цигари, ми бе доверил, че ченгетата слагали миниатюрни джипиеси в обложката на всяко издание и после те следели със сателит.

Греъм беше човек с многостранни интереси и таланти. Вечно се трудеше по разни двигатели, а в момента оправяше вехтия си фолксваген костенурка от 1971 година в задния двор на кооперацията. Работеше в магазин за грамофонни плочи. Освен това бе луд на тема „Стар Трек“. Знаеше наизуст всички реплики от сериала и дори имената на епизодичните герои. Веднъж ми каза, че на времето си падал страхотно по лейтенант Ухура. Посещаваше всички конгреси на „Стар Трек“ и си бе направил лула за хашиш от макет на кораба „Ентърпрайз“.

Греъм бе лежал и в затвора, както и други от приятелите ми от старата махала. В началото на двайсетте си години бе обрал няколко къщи, за да си плати за дрогата, и го бяха заловили.

Може би и моят живот щеше да протече по същия начин, ако родителите ми не бяха настояли да уча в колеж. Неговите родители смятаха колежа за прахосване на пари и отказаха да платят образованието му. Той се ядоса и напусна гимназията през последната година.

— Съжалявам, човече — казах. — Имах страшно много работа.

— Не съм те чувал от седмици. Ела в уникалната бърлога. Ще попушим и ще ти покажа какво направих с фолксвагена.

— Адски съжалявам, Греъм. Някой друг път.

По обяд Фестино влезе в кабинета ми.

— Чу ли за Тревър? — въодушевено извика той.

— Какво е станало?

Фестино се захили доволно.

— Имал среща с президента на „Павилион“, за да се здрависат и подпишат сделката. Президентът е тип, който не чака й пет секунди. Откачен на тема точност. И какво става? Наш Тревър спуква гума на магистралата. Пропуска срещата, а президентът побеснява.

— Е, и? Всички сме си имали проблеми с колите. Тревър сигурно се е обадил в „Павилион“ по мобифона си и си е насрочил нова среща. Голяма работа.

— Това е чудесната част, Тигре. Мобифонът му също сдал багажа. Не успял да се обади. А президентът и кохортата му просто си седели и чакали Тревър да се появи, но той не го направил.

Фестино сипа малко антибактериален лосион в ръката си и ми се усмихна широко.

— Да, кофти е да ти се случи нещо подобно.

Разказах му за сделката с „Локуд“, сключена благодарение на информацията за пътешествието в Аруба. Забелязах, че Фестино ме изгледа по нов начин.

— И ти го направи, Тигре?

— Какво искаш да кажеш?

— Просто съм впечатлен. Не допусках, че имаш такива таланти.

— Има много неща, които не знаеш за мен — ухилих се загадъчно.

След като Фестино си тръгна, звъннах на Кърт.

— Браво на теб — поздрави ме той.

— Благодаря ти, човече.

— Няма проблеми.

Отворих електронната си поща.

— Слушай — казах. — Тъкмо се отвори едно място, което е адски подходящо за теб. Служител в корпоративната охрана. Предпочитат бивши военни. С опит в боравенето с оръжия. Имаш опит с оръжия, нали?

— Прекалено богат — отвърна Кърт.

— Интересува ли те? Заплащането е добро. Със сигурност по-добро от карането на пикап.

— Ще искат ли да проверяват досието ми?

Препрочетох съобщението.

— Ще трябва да минеш през проверка на криминалното ти досие, тест за дрога и проверка на трудовия стаж.

— Ето ти уловката — изтъкна той. — В мига, когато видят позорното уволнение, ще изхвърлят молбата ми.

— Не и ако обясниш обстоятелствата.

— Не получаваш такава възможност — обясни ми Кърт. — Но ти благодаря за помощта, човече.

— Познавам директора на корпоративната охрана — казах бързо. — Денис Сканлън. Добър човек. Харесва ме. Мога да му разкажа за теб.

— Не е толкова лесно, приятел.

— Но си заслужава да опитам, нали? Чакай само да му разкажа за бейзболния мач. Трябва да те направим официален служител на „Ентроникс“. Той ще схване нещата.

— Той търси служител, а не спортист.

— Да не искаш да кажеш, че не си квалифициран?

— Работата не е в квалификацията.

— Ще му се обадя — реших твърдо. — Още сега.

— Благодаря ти.

— Хей — прекъснах го. — Това е най-малкото, което мога да направя.

Вдигнах телефона и набрах номера на Денис Сканлън. Разказах му за Кърт, за това, че е бил в специалните части, как са го уволнили, но по обяснима причина.

Сканлън незабавно се заинтересува. Каза, че си падал по военните.