Джоузеф Файндър
Инстинкт на убиец (56)

55.

Апартаментът на Греъм Рънкел все още миришеше на марихуана, а вехтият му фолксваген костенурка от 1971 година все така си стоеше в задния двор. Очевидно продължаваше да работи по него.

— Как е костенурчето? — попитах.

— Слагам му турбодвигател. Ще го направя истински звяр. Чакай малко.

Той влезе в къщата и се върна с плик с трева.

— Последните остатъци от „Бялата вдовица“ — съобщи ми Греъм. — Добре дошъл обратно.

— Не искам, благодаря. Казах ти, че вече не пуша трева — отвърнах и му подадох опакован пакет.

— Какво е това?

— Подарък. Извинение задето се държах като пълен кретен.

Греъм съдра опаковката.

— Сериите на „Затворникът“ на дивиди? Страхотно, Стедман!

Вторачи се с любов в снимката на Патрик Макгухън на обложката. На времето в Уорчестър Греъм идваше у дома, когато родителите ми бяха на работа, и двамата се друсахме и гледахме повторенията на старото английско шоу.

— Какъв е случаят? — попита той. — Да нямам рожден ден? Забравих.

— Не — отвърнах. — Тук съм, за да те помоля за помощ, а се чувствам като долно леке задето не ти се обадих с месеци. Реших, че подаръкът може да те зарадва и да ми простиш.

— Е, определено помага — ухили се Греъм. — Но това, от което наистина се нуждаеш, е удоволствието и спокойствието на „Вялата вдовица“. Личи си, че си адски напрегнат.

Кестенявата коса на Греъм беше дълга до раменете и изглеждаше мръсна. Носеше вехта червена тениска с жълтите арки на „Макдоналдс“ на предницата. Отдолу пишеше: „Марихуана. Над два милиона надрусани.“

— Ако искаш нечия кола да излети от пътя, какво би направил? — попитах.

Греъм ме изгледа озадачено.

— Да излети от пътя?

— Да катастрофира.

— Можеш да срежеш спирачките. Това да не е тест?

— Ако срежеш маркучите на спирачките, няма ли шофьорът да се усети още щом подкара колата?

— За какво става дума, Джейсън?

Разказах му набързо за Кърт и за подозренията си. Греъм ме изслуша с ококорени очи. Той беше човек, който вярваше, че агенцията за борба с наркотиците слага предаватели във всеки екземпляр на списание „Чудни времена“, така че бе напълно склонен да повярва на теорията ми.

— Порше ли беше? — попита той.

Кимнах.

— Карера 911. Чисто ново. На не повече от една година.

— Шофьорът пиян ли беше?

Поклатих глава отрицателно.

— И просто е изгубил контрол над колата?

— Точно така.

— Хм. Е, в такъв случай не би трябвало да режеш маркучите на спирачките. Шофьорът веднага ще се усети. Нито пък би било разумно да се развият болтовете на колелата — колата ще се залюлее веднага щом излезе на пътя. Но слушай, човече, освен ако ченгетата не са пълни идиоти, това е първото, което търсят. Липсващи болтове, срязани гуми, повредени спирачки.

— Всичко това изглежда доста очевидно — отбелязах.

— Разбира се, ако някой си поиграе с лагерите… леле!

— Какво?

— Шофьорът просто ще изгуби контрол над колата.

— Да си поиграе с лагерите? Как? Да ги среже? Това няма ли също да е очевидно?

— Може да не са били срязани, само изпилени или нещо подобно. Отслабени по някакъв начин. И когато колата…

— Отслабени? — прекъснах го. — Как караш метал да отслабне?

— Мамка му, не знам. Предполагам, че има начини.

— Отслабен метал — повторих.

Сетих се за историята, която Кърт ми бе разказал веднъж — как екипът му сложил нещо върху талибански хеликоптер в Афганистан.

— Мисля, че знам — казах накрая.

— Добре, човече. Чудесно. Защо не го отпразнуваме? — протегна се той към плика с марихуана. — Последна покана.

 

 

Прибрах се у дома към седем и половина. Сузи и Итън довършваха вечерята си в кухнята — очевидно бяха открили ресторант за суши, който доставяше по домовете, а Кейт си лежеше в леглото, унесена в компютъра.

— Кейт, излиза ли на въздух днес?

— Навън? — учуди се тя.

— Според мен имаш нужда от малко чист въздух.

— Чист въздух? — изненадано попита тя, но забеляза пръста върху устните ми и кимна. — Добра идея.

Стана от леглото и я вдигнах на ръце. Беше учудващо лесно, вероятно благодарение на тренировките на Кърт. Отнесох я надолу по стълбите и вън от къщата. Итън излезе от кухнята, видя ме с Кейт на ръце и завъртя очи.

Занесох я в задния двор.

— Съжалявам, но вероятно Кърт подслушва къщата.

Тя ококори очи.

— В никакъв случай!

— Не съм сигурен. Просто приемам, че е така. Слушай, докога Сузи е наела къщата в Нантъкет?

Кейт наклони глава.

— Мисля, че до края на септември. Защо? Да не мислиш да се настаним там за няколко дни? Не съм в най-доброто ваканционно настроение.

— Не говоря за ваканция. Мислиш ли, че за теб ще е безопасно да отлетиш дотам?

— Летенето не е проблем. Важното е да не се преуморявам. Но за какво става дума?

— Искам Сузи и Итън да се върнат в Нантъкет и да те вземат с тях. Колкото се може по-скоро. Утре сутрин.

Кейт ме погледна. По лицето й пробягаха безброй изражения — объркване, скептицизъм, присмех. После осъзнаване.

— Заради Кърт, нали? — попита тя.

На следващата сутрин Сузи, Кейт и Итън се настаниха в таксито, което щеше да ги откара до летище „Лоугън“, за да излетят към Нантъкет. Отидох в службата и в девет часа си откраднах няколко свободни минути между срещите. Върнах обаждането на президента на „Ред Сокс“, който се оказа адски готин тип. Искаше да му направя демонстрация на картинните ни екрани и да му предложа цени. Разбрахме се да се видим след една седмица.

Веднага щом затворих, взех асансьора до лобито. Напуснах сградата на „Ентроникс“, намерих обществен телефон на няколко пресечки от нея, извадих визитната картичка на сержант Кениън и му звъннах по мобифона си.

Отговори ми груб глас с испански акцент.

— Щатска полиция. Санчес.

Чух гласа му на фона на шум от оживен офис и звънящи телефони.

— Сержант Кениън, моля — казах.

— Кой се обажда?

Замълчах за миг.

— Джош Гибсън.

След минута Кениън вдигна.

— Господин Гибсън — каза той, — изчакайте да прехвърля разговора в кабинета ми.

Обади се отново след няколко секунди.

— Избрахте точен момент да звъннете — рече. — Тъкмо се канех да ви потърся и да ви съобщя новината.

— Каква новина?

— Автомонтьорите ни не откриха нищо.

— Нищо — повторих и замръзнах.

— Точно така. Няма следи от престъпление. А това, означава, че няма да има следствие.

— Но аз знам, че Кърт… знам, че е направил нещо на колата.

— Щом техническият ни отдел твърди, че няма следи, не мога да направя нищо.

— Не са търсили достатъчно усърдно.

— Може и да сте прав. Не знам. Доста са заети, претрупани са с работа.

— Със сигурност има следа. Направил го е. Убеден съм. Някой провери ли лагерите?

— Не знам какво са проверявали. Знам само, че не откриха нищо.

— Къде е колата?

— Предполагам, че са я предали за скрап.

— За скрап?

— Вече не е в системата ни. Обикновено ги предават за скрап.

— Кой?

— Фирмата за пътна помощ. Сега колата е тяхна. Обикновено питат семейството на починалия дали я иска, но когато е смазана по този начин, семейството отказва и фирмата я продава за скрап. Защо?

— Трябва да накарате хората си да отидат да я огледат, преди да я предадат за скрап.

— Случаят вече не е мой. Всъщност, няма случай.

— Коя е фирмата за пътна помощ?

Кратка пауза. Кениън се засмя.

— Аха. Забравете.

Опитах нов подход.

— Ако претърсите апартамента на Кърт Семко, обзалагам се, че ще намерите нещо, което се нарича ТМК. Течен метален корозив. Използван от специалните части на армията.

— ТМК, а? Е, това е проблемът, нали разбирате. Няма да има обиск. Липсата на улики за наличието на престъпление означава, че няма да има следствие, нито заповеди за обиск. Така стоят нещата в истинския свят.

— Кърт държи корозива в дома си. Виждал съм го. Това е доказателството ви.

— Позволете ми да ви обясня нещо, господин Стедман. Очевидно не знаете как работи системата. Ако искате заповед за обиск, трябва да накарате някой съдия да я подпише. Но никой съдия няма да подпише, ако не разполагате с доказателства.

— Виждал съм корозива в апартамента му!

Пауза.

— Не знам какво сте видели, но инстинктът ми говори, че сте честен човек. Съгласен ли сте да ми станете информатор?

— Ако е съвсем поверително. Без имена. Кърт познава хора навсякъде. Ще узнае веднага. Бездруго бе подслушвал конферентната зала, в която ние с вас говорихме, и бе чул абсолютно всяка дума.

— Господи!

— Този тип е опасен. Затова разбирате, че не искам никой да знае, ако ви стана информатор.

— Нещата не стоят по този начин, господин Стедман. Съдиите използват нещо, което се нарича тест на Агилар-Спинели.

— Какво?

Той въздъхна.

— Смисълът е, че не може да се издаде заповед за обиск, основана само на слухове. А ако молбата за заповед се основава на информация, получена от информатор, трябва да се впише името му и извлечение от досието, което удостоверява надеждността му. Вие очевидно нямате такова. Но ако сте съгласен да се впише името ви на заповедта за обиск…

— Забравете. Няма да стане.

— В такъв случай няма да има заповед за обиск.

— Не искате ли да разрешите случая?

— Слушайте, господин Стедман, ръцете ми са вързани. За щатската полиция случай просто не съществува. Съжалявам.

— Значи Кърт ще се отърве безнаказано?

— Съжалявам, господин Стедман.

 

 

В указателя открих номера на „Джей енд Ей Тоуинг“ — фирмата, която бе прибрала поршето на Тревър, и им се обадих.

— У вас е поршето на брат ми — казах на жената, която вдигна телефона.

— Добре?

— Името е Тревър Алард.

— Изчакайте, моля.

Върна се след малко и съобщи:

— Вижте, вече е разговаряно с вдовицата на брат ви. Тя не иска колата. Разреши ни да я продадем за скрап.

— Мамка му — изсумтях тъжно. — Това е колата на брат ми.

— Съпругата бе вписана като най-близък роднина. Вероятно колата вече е била продадена. Иска ми се да можех да ви помогна.

— Можете ли да разберете дали вече е продадена? Съжалявам, че ви безпокоя, но това беше колата на брат ми. И ако мога да спася нещо от нея, ами… става дума за сантиментален спомен. Тревър наистина държеше на колата си.

— Изчакайте.

Зачаках търпеливо.

Обади се някакъв мъж.

— Ед — представи се той.

— Ед, казвам се…

Но той продължи да говори, без да ми обръща внимание.

— Следвахме процедурите, господине. Уведомихме най-близката роднина и тя ни упълномощи да продадем колата за скрап. Днес следобед ще я закарат в гробището за коли „Кузма“.

— Все още ли е при вас?

— Както вече казах, днес следобед трябва да я откарат.

— Слушайте, това е адски важно за мен. Какво ще получите за нея от гробището?

— Не мога да ви кажа. Цената се договаря между нас и тях по време на сделката.

— Горе-долу?

Може да са стотина-двеста долара.

— Ще ви дам триста.

— Наистина искате развалината, а?

— Ако мога да спася нещо от нея… каквото и да е… заради брат ми.

— Не мисля, че триста кинта ще мотивират някого, нали разбирате. Имаме сериозни отношения с гробището и вече сме му продали доста коли.

— Ед, вие ли сте собственикът на компанията?

— Да.

— Триста за компанията ви и други триста за вас лично.

Той изсумтя.

— Май е адски важно за вас, а?

— Сключваме ли сделката? Или трябва да платя колата на гробището за сума, която със сигурност ще е по-ниска?

— Колата е порше все пак.

— Порше или киа — все тая. В момента е купчина смазан метал.

— В брой ли?

— Откарайте я в двора ми в Кеймбридж и ще получите шестстотин кинта в брой. Освен ако поршето не е направено от титаний, сключвате адски изгодна сделка.

Той се засмя.

— Добре, утре ще накарам едно от момчетата да ви я докара.

— Днес — казах сериозно. — До два следобед. Преди да си променя решението.