Джоузеф Файндър
Инстинкт на убиец (3)

2.

Обичам жена си.

Понякога не мога да повярвам, че подобна изискана и интелигентна жена, при това невероятно красива, се бе омъжила за човек като мен. Тя обича да се шегува, че ухажването ми е било най-добрата ми стратегия като продавач. Съгласен съм с нея. Все пак сключих сделката.

Когато влязох вкъщи, Кейт седеше на канапето и гледаше телевизия. В скута й имаше купа с пуканки, а на масичката за кафе пред нея — чаша вино. Носеше избелели спортни шорти, които подчертаваха красивите й дълги крака. Веднага щом ме видя, скочи и се втурна да ме прегърне. Потръпнах от болка, но тя не забеляза.

— О, господи — извика. — Толкова се разтревожих.

— Добре съм. Казах ти. Наранена бе само гордостта ми. А пък шофьорът от пътна помощ реши, че съм идиот.

— Наистина ли си добре? Беше ли си сложил предпазния колан?

Кейт се отдръпна назад, за да ме огледа. Очите й бяха тъмнозелени, а косата — гъста и черна. Брадичката й бе упорита, а високите скули — невероятно красиви. Напомняше ми на младата Катрин Хепбърн. А колкото и да е странно, тя самата се смяташе за обикновена. Тази вечер очите й бяха зачервени и подути. Очевидно бе плакала много.

— Колата просто изскочи от пътя — обясних. — Аз съм добре, но акурата пострада.

— А, колата — махна небрежно с ръка тя, сякаш автомобилът ми бе използвана тоалетна хартия.

Вероятно Кейт бе наследила аристократичните жестове от родителите си. Тя произхождаше от богато семейство. Богато до даден момент. Но парите не бяха стигнали до нейното поколение. Състоянието на семейство Спенсър пострадало през 1929-а, когато дядо й направил няколко неразумни инвестиции по време на Голямата депресия. После било довършено от баща й, отчаян алкохолик, който знаел само как да харчи пари, но не и как да ги управлява.

Все пак и Кейт бе получила някаква част — скъпо образование, културни маниери, богати семейни приятели, които сега я съжаляваха, и пълна с антики къща. Голяма част от антиките в момента бяха натъпкани в тристайната ни къща в колониален стил в Белмонт.

— Как се прибра? — попита Кейт.

— Шофьорът от пътна помощ ме докара. Интересен тип. От специалните части.

— Аха — промълви тя с онзи тон, който показваше, че не се интересува, но проявява любезност.

— Това ли е вечерята? — попитах, като посочих купата с пуканки.

— Съжалявам, сладурче. Просто не ми се готвеше тази вечер. Искаш ли да ти приготвя нещо набързо?

Представих си здравословните гадости в хладилника и едва не потреперих.

— Не се тревожи. Ще ся намеря какво да хапна. Ела тук — прегърнах я отново. — Забрави за колата. Тревожа се за теб.

Внезапно тя заплака. Отпусна се в ръцете ми и горещите й сълзи намокриха ризата ми. Притиснах я към себе си.

— Просто се надявах… мислех си, че този път ще се получи — изхлипа Кейт.

— Може пък да стане следващия път. Трябва да сме търпеливи, нали?

— За нищо ли не се тревожиш?

— Само за неща, които мога да променя — отговорих.

След малко седнахме заедно на канапето, неудобна, но несъмнено скъпа английска антика, твърда като църковна пейка, и загледахме някакъв документален филм по „Дискавъри“. Беше за маймуните бонобо, очевидно вид, по-умен и по-напред в еволюцията от нас. При маймуните бонобо цари матриархат. Показаха ни как женска се опитва да свали мъжкар, като се разкрачва и натиква задника си под носа му. Говорителят нарече това „презентация“. Потиснах коментара си за собствените ни сексуални отношения, които вече почти не съществуваха. Не знаех дали се дължеше на лекарствата за плодовитост или на нещо друго, но напоследък сексуалният ни живот бе съвсем замрял. Не можех да си спомня кога за последен път Кейт бе направила презентация.

Взех шепа пуканки, леко напръскани с маргарин. Имаха вкус на стиропор. Но нямаше любезен начин да ги изплюя, затова задъвках с отвращение и успях да преглътна.

Женската маймуна още не бе успяла да свали мъжкаря, но не се предавате. Протегна ръка и го подкани с пръст, но той очевидно не загряваше за какво става дума. Накрая й писна, отиде до него и го стисна здраво за топките.

— Ох — изстенах. — Май не е чела „Той не си пада по теб“.

Кейт поклати глава и се опита да прикрие усмивката си.

Надигнах се, отидох в банята и глътнах няколко аспирина. После влязох в кухнята и си сипах огромна порция сладолед. Не си направих труда да питам Кейт дали иска, защото никога не ядеше сладолед. Никога не хапваше нищичко, от което може да се надебелее.

Върнах се на канапето и се нахвърлих върху сладоледа. Говорителят ни съобщи:

— Женските се целуват, прегръщат и отъркват гениталиите си в тези на близките си приятелки.

— А какво правят тъпите мъжкари? — попитах възмутено. — Седят на канапето с дистанционното в ръка?

Кейт се вторачи в купата ми.

— Какво е това, сладурче?

— Това ли? — попитах невинно. — Обезмаслен заместител на мляко.

— Знаеш, че няма да е лошо да се откажеш от сладоледа вечер.

— Ама никога не ям сладолед на закуска.

— Знаеш какво имам предвид — каза тя, като докосна плоския си корем.

Аз обаче, макар и само на тридесет години, вече пусках коремче. Кейт можеше да яде каквото си иска, без да качи и килограм. Имаше страхотен метаболизъм. Жените я мразеха заради това и дори аз самият го намирах леко дразнещо. Ако имах метаболизма й, нямаше да ям булгур и водорасли.

— Може ли да гледаме нещо друго? — попитах. — Този филм е прекалено сексуален.

— Джейсън, отвратителен си.

Кейт грабна дистанционното и започна да сменя каналите. Накрая спря на някакво шоу, което ми се стори познато. Беше последният хит на „Фокс“, в който ставаше дума за богати тийнейджъри и семействата им в Санта Барбара. Балове, катастрофи, разводи, наркотици, изневеряващи майки. Шоуто бе творение на баджанака ми Крейг Глейзър, телевизионен продуцент, женен за сестрата на Кейт, Сузи. Крейг й аз се преструвахме, че се разбираме.

— Как можеш да гледаш тая тъпотия? — попитах възмутено и взех дистанционното.

По „Нешънъл Джиографик“ предаваха филм за примитивно амазонско племе, наречено яномамо.

— Трябва да потиснеш враждебността си преди пристигането на Сузи и Крейг следващата седмица — каза Кейт.

— Какво ще ми остане, ако потисна враждебността си? А и Сузи и Крейг нямат представа какво изпитвам към него.

— Напротив, Сузи знае.

— Сигурно и тя храни същите чувства към него.

Кейт повдигна вежди, но не каза нищо.

Загледахме равнодушно предаването. Говорителят, който имаше силен британски акцент, ни съобщи, че яномамо били най-жестокото и агресивно племе в света, прочуто като Свирепия народ. Вечно водели войни, обикновено заради жените, които били прекалено малко на брой.

— Обзалагам се, че това ти харесва, а? — ухилих се. — Войни заради жени.

Кейт поклати глава.

— Изучавах Свирепия народ в един от курсовете ми по феминизъм. Мъжете бият жените си. А пък жените смятат, че колкото повече белези от мачете имат, толкова повече ги обичат мъжете им.

На нощното шкафче на Кейт вечно имаше по някоя феминистка книга. Последната носеше гръмкото заглавие „Полът, който не е единствен“. Въобще не загрявах какво означава това, но слава богу, нямаше да държа изпит.

Кейт започна да се интересува от живота на разни странни племена от Африка и Южна Америка преди няколко години. Вероятно се дължеше на работата й. Работеше за Фондацията по народно и чуждестранно изкуство в Бостън. Отпускаха пари на бедни и бездомни художници и скулптори, чиито произведения изглеждаха сътворени от осемгодишния ми племенник. Но не плащаха добри пари на служителите си. Фондация „Майер“ даваше на Кейт осем хиляди годишно. Очевидно смятаха, че тя би трябвало да си плаща за привилегията да работи за тях. Мисля, че жена ми харчеше за бензин и паркинг повече, отколкото печелеше.

Продължихме да гледаме предаването. Кейт ядеше пуканки, а аз се наслаждавах на сладоледа. Говорителят ни обясни, че момчетата от племето яномамо доказвали мъжествеността си, като убивали някого. Използвали брадви, копия и лъкове. А също и духалки от бамбук, с които изстрелвали отровни стрели.

— Страхотно — отбелязах.

Племето кремирало мъртъвците си, сипвало пепелта в казан супа и я изяждало.

Май не беше чак толкова страхотно.

След като предаването свърши, разказах на Кейт последните новини за районния ни вицепрезидент Крофърд, който тъкмо бе напуснал компанията, отвеждайки със себе си шестима от най-добрите ни продавачи. А това едва не бе опразнило отдела ми.

— Гадна работа — казах. — Страхотна бъркотия.

— Какво говориш? — внезапно се заинтересува тя. — Това е чудесно.

— Не разбираш. „Ентроникс“ току-що ни съобщи, че купува американския бизнес на една холандска компания на име „Майстер“.

— Чувала съм за „Майстер“ — отвърна Кейт с леко раздразнение. — Е, и?

„Роял Майстер Електроникс“ е огромен конгломерат, един от най-сериозните ни съперници. Имаха филиал в Далас, който продаваше същите продукти като нас — плазмени телевизори и монитори и разни подобни.

— Крофърд напуска потъващия кораб. Сигурно знае нещо повече от нас.

Кейт седна и притисна колене към гърдите си.

— Слушай, Джейс, не осъзнаваш ли какво означава това? Сега вече имаш истински шанс.

— Шанс?

— От години си районен мениджър по продажбите. И не мърдаш оттам. Сякаш си се вкаменил на мястото си.

Зачудих се дали не бе решила да се справи с лошата новина за бременността, като се нахвърли на кариерата ми.

— Нищо не се е променило — казах.

— Помисли малко, Джейс. Ако Крофърд е напуснал компанията заедно с шестима от най-добрите продавачи, все някой трябва да заеме местата им, нали? Това е шансът ти да се издигнеш по-нагоре в йерархията.

— Харесвам си работата, Кейт. Не искам да съм вицепрезидент.

— Но заплатата ти вече е достигнала тавана, нали? Никога няма да печелиш повече, отколкото сега.

— Какво имаш предвид? Справям се много добре. Спомни си колко спечелих преди три години.

Тя кимна и прикова очи в мен, сякаш се чудеше дали да каже още нещо.

— Скъпи, онова преди три години бе изключение. Плазмените екрани тъкмо се бяха появили и „Ентроникс“ владееше пазара. Това няма да се случи отново.

— Чакай да ти обясня как стоят нещата, Кейт. Корпорацията е нещо като машина за сортиране на яйца, като типовете на моя възраст са яйцата. Вкарваш ги в различните кутии — за големи, по-големи и гигантски яйца.

— Кое от тях си ти?

— Не искам да съм гигантско яйца. Аз съм си просто продавач.

— Но ако влезеш в управата, ще започнеш да печелиш истински пари, бебчо.

Преди две-три години Кейт редовно ме съветваше как да се изкача по корпоративната стълба, но смятах, че вече се е отказала.

— Типовете от управата никога не напускат офисите си — казах. — Като затворници са. Вечно са по разни събрания и тенът им е кошмарен. Освен това трябва да се подмазват и да се интересуват от политиката на компанията. Не е подходящо за мен. Защо изобщо говорим за това?

— Слушай, ако станеш вицепрезидент, а после генерален управител, скоро ще ръководиш компанията. След няколко години ще печелиш истинско състояние.

Поех си дълбоко дъх и се приготвих да споря, но нямаше смисъл. В подобни ситуации Кейт бе като териер, който отказва да пусне кокала.

Истината бе, че двамата имахме съвсем различни идеи за това какво е състояние. Баща ми беше прост металург в завод в Уорчестър, който произвеждаше тръби за вентилационни системи. Издигна се до бригадир, членуваше в профсъюза на металурзите и дори беше активист. Не беше много амбициозен. Мисля, че бе започнал първата работа, която му бе попаднала, и си бе останал на нея. Но се трудеше усилено, работеше извънредно винаги когато бе възможно, и се прибираше у дома скапан, неспособен да направи друго, освен да се отпусне пред телевизора с бира в ръка. Върховете на два от пръстите на дясната му ръка липсваха. А това винаги ми напомняше колко ужасна бе работата му. Когато татко ми каза, че иска да отида в колеж, за да не ми се налага да работя като него, говореше адски сериозно.

Живеехме на партера на мизерна триетажна къща на улица „Провидънс“ в Уорчестър, чийто циментиран заден двор бе заобиколен от телена ограда. А сега притежавах собствена къща в колониален стил в Белмонт и за мен това бе истинско постижение.

Кейт обаче бе израснала в Уелсли, в къща, по-голяма от общежитието й в „Харвард“. Веднъж бяхме минали с колата покрай бившия й дом. Гигантски каменен замък с ограда от ковано желязо и безкрайни поляни. Дори след като алкохолизираният й баща бе досъсипал семейното богатство с някаква тъпа инвестиция и им се бе наложило да продадат вилата си в Кейп Код и къщата в Уелсли, мястото, където се бяха нанесли, бе поне два пъти по-голямо от сегашната ни къща.

Кейт замълча за момент и се нацупи.

— Джейсън, не искаш да свършиш като Кал Тейлър, нали?

— Това е удар под кръста — отвърнах възмутено.

Кал Тейлър бе шестдесетгодишен и работеше за „Ентроникс“ още от времето, когато бяха продавали транзистори и второкласни телевизори и се бяха опитвали да се конкурират с „Емерсън“ и „Кенуд“. Тейлър служеше като предупреждение на младите. Видът му ме притесняваше, защото представляваше всичко, което тайно се страхувах, че може да ми се случи. С бялата си коса, пожълтелите от никотина мустаци, миризмата на „Джак Даниълс“ и вечния си запас от стари вицове, Тейлър бе личният ми кошмар. Беше смотаняк, успял да се задържи в компанията благодарение на няколкото клиенти, които все още не бе зарязал. Беше разведен, живееше сам и прекарваше почти всяка вечер в кварталния бар.

Изражението на Кейт се смекчи и тя каза нежно:

— Скъпи, погледни тази къща.

— Какво й има?

— Не искаме да отглеждаме деца в подобно място — отговори тя и ме загледа тъжно. — Тук няма място за игра. Дворът е миниатюрен.

— Мразя да кося тревата. А и аз нямах двор, когато бях дете.

Тя замълча и отмести поглед. Зачудих се какво ли мислеше. Ако бе очаквала да се върне в замъка, определено не се бе омъжила за подходящия човек.

— Хайде, Джейсън, какво стана с амбициите ти? Когато се запознахме, само небето бе таван за теб. Помниш ли?

— Просто исках да те убедя да се омъжиш за мен.

— Знам, че се шегуваш. Все още имаш амбиции, знам го. И ти го знаеш. Просто си станал…

Сигурно се канеше да каже „дебел и отпуснат“, но реши да прояви любезност.

— Чувстваш се прекалено удобно. Но това е възможността ти да се издигнеш.

Замислих се за филма за племето яномамо. Когато Кейт се омъжи за мен, вероятно е смятала, че съм свиреп воин, когото може да превърне във вожд.

— Ще поговоря с Горди — казах накрая.

Кент Гордън бе старшият вицепрезидент, който ръководеше целия отдел по продажбите.

— Добре — кимна тя. — Кажи му, че настояваш да те интервюират за повишението.

— Настояването не е точно в моя стил.

— Изненадай го. Покажи му агресивността си. Той ще си падне по нея. Убий или бъди убит. Покажи му, че си убиец.

— Да бе — изсумтях. — Да не мислиш, че мога си купя духалка от яномамо по интернет?