Джоузеф Файндър
Инстинкт на убиец (20)

19.

Непобедимият продавач на „Нек“ Джим Летаски бе пухкав, кръглолик тип на около тридесет и пет години, с руса коса, подстригана като на францискански монах. Вечно се усмихваше и бе невероятно чаровен. Говореше прямо и делово, а това ми харесваше. Знаеше, че искаме да го назначим, а също и защо, и не криеше факта, че предложението ни не го интересува. Но все пак не бе затръшнал вратата под носа ми, а седеше и закусваше с мен.

Побъбрихме си за бизнеса и отново го поздравих за сделката с „Албъртсън“. Той се усмихна скромно. Поразпитах го за връзките му с „Мрежа подписи“, но Джим отговори уклончиво. После поговорихме за родния му град, Амарило, Тексас.

Когато изпи третото си кафе, Джим каза:

— Джейсън, винаги се радвам да те видя, но позволи ми да говоря открито. „Ентроникс“ не може да си позволи сумите, които печеля.

— Върховните таланти струват пари — отвърнах.

— Не знаеш какво изкарвам.

Опитах се да сдържа усмивката си.

— Заплатата ти е само малка част от това, което сме готови да ти предложим.

Той се засмя.

— Не прекалено малка част, надявам се.

Съобщих му предложението ни. Беше точно двадесет и пет процента повече от парите, които изкарваше в „Нек“. При това от него не се изискваше да си съдира задника от работа. Знаех от оплакванията до шефа му — досието на Кърт съдържаше дори някои от личните имейли на Летаски, — че се опитваше да ограничи командировките си, за да прекарва повече време с децата си.

— Нали разбираш, ние искаме нашите продавачи да имат личен живот — казах.

Това бе такава долна лъжа, че едва не се задавих.

— А идването при нас ще ти позволи да работиш по-малко часове. Не ме разбирай погрешно, все още ще ти се налага да пътуваш и да работиш, но ще можеш да видиш как растат децата ти. Ще имаш възможност да посещаваш тренировките по хокей на Кени и балетните постановки на близначките.

— Откъде знаеш… — започна той.

— Подготвих си домашното — прекъснах го. — Казвам ти, наредено ми е да не те пускам да станеш от масата, докато не се съгласиш.

Той примигна и замълча за момент.

— Тези години от живота на децата ти са безценни — продължих. — И отлитат адски бързо. Разбира се, ти печелиш парите в семейството, но наистина ли искаш да се прибираш прекалено късно у дома всяка вечер, когато те вече са заспали? Помисли си какво пропускаш в момента.

— Мислил съм по въпроса — призна той неохотно.

— Ето как стоят нещата при нас. Ще изкарваш повече пари и ще имаш повече време за жена си и децата. Няма ли да е хубаво да изкараш три седмици в планината вместо една?

Знаех, че съм уцелил в десетката. Джим бе писал по въпроса на шефа си.

— Да — кимна той и усмивката му се изпари. — Чудесно би било.

— И защо да пътуваш четиридесет и пет минути до службата? Това е време, което би могъл да прекарваш с децата си. Да им помагаш с домашните.

— Имам великолепна къща.

— Ходил ли си някога в Уелсли? — попитах. — Мислех, че Гейл е учила там.

Гейл бе жена му, завършила колежа в Уелсли.

— На петнадесет минути от Фрамингам е.

— Наистина ли е толкова близо?

— Със сумата, която ще получиш за дома си в Иванстън, би могъл да живееш в тази къща — показах му снимка, която бях разпечатал от страницата за недвижими имоти в Уелсли тази сутрин. — Над стогодишна е. Стара ферма, напълно подновена и разкрасена. Хубава е, нали?

Той се вторачи в снимката.

— Уха!

— „Клиф Роуд“ е най-лъскавият квартал в Уелсли. Виждаш ли размера на този имот? Хлапетата ти могат да си играят в двора, а вие с Гейл няма да се тревожите да не ги бутне кола. Близо до къщата има великолепно училище „Монтесори“. Близначките ти не учат ли в „Монтесори“ в момента?

Той въздъхна тежко.

— Ама преместването е ужас…

Плъзнах нов документ към него.

— Това е премията за преместване, която сме готови да ти предложим.

Той видя сумата и примигна.

— Тук пише, че офертата е валидна до днес.

— Оставям ти време да поговориш с Гейл. Но не искам да използваш предложението ни, за да се пазариш с „Нек“ за по-добра заплата.

— Те никога не биха отпуснали нещо подобно — откровено отговори той. — Няма смисъл да се пазаря.

— Там не си върховният продавач. При нас ще бъдеш. Затова сме готови да ти платим добри пари.

— И трябва да реша до пет часа днес?

— Да, пет часа бостънско време. Това е четири в Чикаго.

— Леле, човече. Не… това е адски внезапно…

— Явно си мислил по въпроса доста време — казах, тъй като знаех, че наскоро бе отхвърлил предложението на „Панасоник“. — Но понякога трябва само да затвориш очи и да скочиш.

Той ме погледна, но очите му бяха фокусирани някъде в далечината. Видях, че мислеше усилено.

— А знаеш ли колко близо сме до Марта Вайнярд? — добавих. — Стигаш дотам за нула време. Ходил ли си някога там? Семейството ти адски ще хареса мястото.

Предложих му да се върне в хотелската си стая и да звънне на жена си. Казах, че ще го изчакам във фоайето. Успокоих го, че разполагам с неограничено време, което не бе истина.

Четиридесет и пет минути по-късно Летаски слезе във фоайето.

 

 

Ченето на Горди увисна. Имам предвид, всеки е чувал израза, но виждали ли сте наистина някой с увиснало чене? Горди се ококори, отвори уста и занемя.

— Мили боже — ахна накрая, вторачен в подписа на Летаски на договора. — Как, по дяволите, успя?

— Ти одобри заплащането — отговорих.

— И преди съм му предлагал добро заплащане. Какво му обеща? — попита той с подозрение.

— Нищо, за което да не знаеш. Предполагам, че просто сломих съпротивата му.

— Е, чудесна работа — каза Горди, като постави ръце на рамената ми. — Не знам как го постигна, но съм впечатлен.

Не изглеждаше особено доволен.