Джоузеф Файндър
Инстинкт на убиец (12)

11.

Нямах нищо против надутия ми баджанак Крейг Глейзър и устремената му към върховете на обществото съпруга Сузи, но сърцето ме заболяваше, когато си помислех за горкото им, гениално, трудноприспособимо хлапе, осемгодишния им син Итън.

Да започнем с името. Можеш да кръстиш Итън дете, за което очакваш още преди да се роди, че ще бъде тормозено на игрището, ще му крадат парите за обяд, ще му чупят очилата и ще му навират лицето в пръстта. Освен това Крейг и Сузи се мъчеха да го предпазят от всички житейски истини, но пък абсолютно не се интересуваха от него. Прекарваха с детето си колкото се може по-малко време. Когато Итън не бе подложен на шамаросване, или с каквото друго тормозеха децата в частните училища, бе отглеждан у дома, изолиран от връстниците си, които вероятно биха му помогнали да пристъпи в нормалния свят. За възпитанието му се грижеше филипинска гувернантка, на име Корасон. Резултатът бе умно, интелигентно и адски объркано момченце, към което изпитвах искрено съжаление.

Казват, че животът прилича на гимназия, в която обаче разполагаш с пари. Вероятно сте познавали хора като мен в училище. Никога не съм бил от кретените, които ще те набият и ще ти вземат парите. Не съм бил и от популярните футболисти, които ще ти откраднат гаджето. Не съм бил геният, който пише домашните ти. И определено не съм бил едно от богатите хлапета. Но ако си спомняте, в училище имате и друг тип хора.

Ако си бил един от зубрачите със смешни гуменки и прекалено тесни джинси, вероятно не сме били близки приятели, но за разлика от повечето ти съученици, не съм ти се подигравал. Просто ти се усмихвах и те поздравявах в коридора. Ако грубияните започнеха да те тормозят, винаги се опитвах да те защитя и да им напомня, че трябва да се държат мило с теб, тъй като след десетина години всички те ще работят за теб.

Та, въпреки чувствата ми към Крейг Глейзър двамата със сина му се разбирахме чудесно. Предпочитах да си приказвам с Итън и да вляза в странния му свят на средновековни изтезания, отколкото да слушам как Крейг ми разказва за последния си телевизионен хит.

На път към къщи се отбих в лъскава книжарница в универсалния магазин, където имаше и чудесен спортен щанд. Исках да купя подарък за горкия Итън. Паркирах и отново се опитах да звънна на Кейт. Последните три пъти ми отговори телефонният ни секретар. Знаех, че днес си е тръгнала по-рано от работа, за да си е у дома, когато сестра й и Крейг се появят. Не можех да разбера защо не вдигаше телефона. Може да бе отишла на пазар.

Този път обаче вдигна.

— Здрасти, сладурче — поздрави ме тя жизнерадостно. — Прибираш ли се? Сузи и Крейг тъкмо пристигнаха.

— Страхотно — отвърнах саркастично. — Нямам търпение да ги видя.

Тя реши да не ми обръща внимание.

— И те нямат търпение да те видят.

Чух тракане на чаши и смях.

— Приготвяме вечеря — съобщи ми Кейт.

— Ние?

— Не се тревожи — успокои ме тя. — Сузи изкара курс по първа помощ.

Този път дочух още по-гръмки смехове.

— Купих чудесни пържоли от „Джон Дюър“ — уведоми ме тя. — Дебели са три сантиметра.

— Звучи добре. Е, слушай, поговорих с Горди.

— И как мина?

— Съсипа ме от тормоз.

— О, Господи!

— Пълен кошмар, Кейт. Но после открих нещо за онзи тип от хотели „Локуд“…

— Не мога да говоря сега, бебчо. Съжалявам. Прибирай се у дома. Всички умираме от глад. Ще поговорим вкъщи.

Затворих раздразнено и влязох в книжарницата. Разгледах набързо детския отдел, после тийнейджърския и открих две възможности. Като повечето хлапета, Итън бе минал през фазата на динозаврите и планетите, но после бе завил към Средновековието. Нямам предвид крал Артур и рицарите на кръглата маса. Интересуваха го инструментите за средновековни мъчения. Човек наистина можеше да си зададе въпроси относно брака на родителите му.

Зачудих се кое от двете да избера — книга за затвора „Тауър“ в Лондон или друга за ацтеките. Ацтеките надделяха. Илюстрациите бяха по-хубави и несравнимо по-зловещи.

На път към касата минах покрай отдел „Помогни си сам в бизнеса“ и една от книгите прикова вниманието ми. Заглавието беше „Бизнесът е война“. Обложката беше в камуфлажно зелено.

Спомних си подигравките на Горди към Марк Симкинс.

Е, тази книга не беше сладникав боклук. Обещаваше да научи бизнесмените на „доказано ефективните тайни на военното лидерство“. Изглеждаше обещаваща.

Сетих се за Кърт и за начина, по който ми помогна да сключа сделката с „Локуд“ с едно телефонно обаждане.

После открих друга книга, наречена „Тайните на победите на Атила“. След това видях „Генерал Патън за лидерството“, „Мениджърът на зелените барети“ и скоро държах купчина книги и дискове.

На касата изстенах — покупките ми бяха адски скъпи, но оправдах действията си с мисълта, че инвестирам в бъдещето си. После ги помолих да ми опаковат като подарък книгата за Итън.

 

 

Възрастните се бяха настанили в тясната ни кухня, а Итън не се виждаше никъде. Смееха се високо и пиеха от огромни чаши за мартини. Прекарваха си толкова добре, че дори не ме забелязаха. Макар Сузи да бе четири години по-възрастна от Кейт, двете страхотно си приличаха. Клепачите на Сузи бяха малко по-тежки, а устата й — леко изкривена надолу. А и времето и луксозният живот също я бяха променили малко. Имаше повече бръчици около очите от Кейт, несъмнено от яркото слънце на Карибските острови. Косата й изглеждаше така сякаш бе фризирана поне веднъж седмично в някой осемстотиндоларов салон в Бевърли Хилс.

Баджанакът ми Крейг жестикулираше със свободната си ръка.

— Цимент — каза той. — Забрави за гранита. Прекалено е старомоден.

— Цимент ли? — попитах, като влязох в кухнята и целунах жена си. — Шефовете ми се опитват да ме циментират. Не разбирам за какво става дума.

Любезни усмивки. Крейг беше участвал в „Джепърди“, така че официално бе капацитет по всички въпроси.

— Здрасти, Джейсън — прегърна ме Сузи. — Итън е безумно щастлив, че ще те види.

— Джейсън! — извика Крейг въодушевено, сякаш бяхме стари приятели, и обви костеливите си ръце около мен.

Струваше ми се, че всеки път, когато го видех, ставаше все по-кльощав. Носеше чисто нови джинси, хавайска риза и бели маратонки. Забелязах, че си бе обръснал главата. Очевидно лекарството против плешивост не вършеше работа. Навремето имаше гъста коса, която обаче скоро започна да оредява по темето и му придаде вид на клоун. Имаше и нови очила. В продължение на години, докато пишеше разкази за литературните списания, носеше очила с рогови рамки. След като забогатя, си сложи лещи, но откри, че очите му изсъхват. Тогава започна да носи модерни очила. Няколко години се докарваше с различни версии на очилата от петдесетте години, но сега се бе върнал към роговите рамки.

— Нови очила — казах. — Или стари?

— Нови. Джони ми ги избра.

Знаех, че наскоро двамата със Сузи бяха ходили на почивка в Гренадините с Джони Деп. Кейт ми бе показала статията в списание „Пийпъл“.

— Джони? — реших да го подразня. — Джони Карсън? Той не почина ли?

— Джони Деп — усмихна се Крейг самодоволно. — Хей, май животът ти напоследък е доста добър, а? — потупа ме той по корема. — Ако отидеш за една седмица в Ашрам, лесно ще свалиш излишните килограми. Разходки, йога, не повече от хиляда и двеста калории на ден. Страхотно е. Убеден съм, че ще ти хареса.

Кейт усети, че се канех да отвърна нещо, за което после можех да съжаля, и побърза да ме прекъсне.

— Ще ти сипя едно мартини — каза тя, като вдигна сребърния шейкър и наля алкохола в една от гигантските чаши.

— Дори не знаех, че имаме чаши за мартини — учудих се. — От баба ти ли са?

— От Крейг и Сузи. Страхотни са, нали?

— Така си е — съгласих се.

— Австрийски са — обясни ми Крейг. — От производителите на онези великолепни чаши за виното „Бордо“.

— Внимавай — предупреди ме Кейт, като ми подаде питието. — Всяка чаша е сто долара.

— О, лесно можем да купим нови — успокои я Крейг.

— Забеляза ли брошката на Сузи? — попита ме Кейт.

Бях видял огромно и грозно, крещящо бижу върху блузата на Сузи, но бях решил да не я притеснявам с коментара си.

— Морска звезда ли е? — попитах.

— Харесва ли ти?

Да, златна морска звезда, обсипана с рубини и сапфири. Вероятно струваше цяло състояние. Никога не съм разбирал защо жените толкова си падат по брошки, но тази биеше всички рекорди по грозота.

— Сузи, наистина е великолепна — възхити се Кейт. — Откъде е?

— Крейг ми я подари. „Тифани“ или „Хари Уинстън“.

— „Тифани“ — намеси се Крейг. — Веднага щом я видях, реших, че е абсолютно подходяща за Сузи, затова побързах да я купя.

— Аз лично никога не бих похарчила толкова пари за едно бижу — скромно каза Сузи. — При това дори не беше годишнината ни или рожденият ми ден. Нито пък друг специален случай.

— Всеки ден с теб е специален — усмихна се Крейг и прегърна жена си, която го целуна нежно.

Стори ми се, че ще повърна.

Не можех да изтърпя повече лигавщини, затова попитах бързо:

— Какво говорехте за цимент?

— Сузи и Крейг ни съветват да подновим плотовете в кухнята — обясни ми Кейт.

— Ние тъкмо се отървахме от гранитните плотове във вилата в Марин, след като ходихме на гости на Стивън — каза Крейг.

Този път не попитах дали имаше предвид Стивън Спилбърг или Стивън Сигал.

— Да бе, винаги съм искал кухнята ми да изглежда като комуналната на работник в Източен Берлин — изсумтях презрително.

Крейг ми се усмихна с блестящите си бели корони и ме изгледа снизходително, сякаш бях нещастно хлапе от Армията на спасението.

— Как е корпоративният свят? — попита ме той.

— Добре е — кимнах. — Откачена работа понякога, но върви.

— Хей, шефът ти, Дик Харди, ме покани на конгреса на „Ентроникс“ в Пебъл Бийч миналата година. Готин тип. Играх голф с Тайгър Уудс, страхотна работа.

Схванах намека. Беше приятел на президента на компанията ми, когото никога дори не бях виждал, и се сприятеляваше със знаменитости, защото и самият той беше знаменитост. Не можех да си представя Крейг на игрището за голф.

— Чудесно — казах лаконично.

— Мога да поговоря с Дик за теб — великодушно ми предложи Крейг.

— Не си губи времето. Той дори не знае за съществуването ми.

— Няма проблеми. Просто ще го помоля да се погрижи за теб.

— Благодаря, Крейг, но не искам.

— Работиш здраво, човече. Наистина ти се възхищавам за това. Аз получавам купища пари за нещо, което за мен е само игра, а ти се трудиш неуморно. Нали така, Кейт?

— Така е — потвърди тя.

— Не смятам, че бих могъл да издържа на напрежението ти — продължи Крейг. — С доста неща ти се налага да се примиряваш, нали?

— Нямаш представа — отвърнах многозначително.

Не можех да изтърпя повече, затова им казах, че отивам да сваля работните дрехи. Вместо това потърсих Итън. Открих го в малката спалня за гости на горния етаж, която след време щяхме да превърнем в стая за бебето. Лежеше по корем на мокета и четеше някаква книга.

— Здрасти, чичо Джейсън — поздрави ме той.

Итън фъфлеше леко, нещо, заради което съучениците му със сигурност го подиграваха, и носеше очила на всичкото отгоре.

— Здрасти, приятел — казах, като се настаних до него и му подадох книгата. — Май нямаш нужда от друга книга, а?

— Благодаря — надигна се той и съдра опаковката. — О, тази е жестока.

— Вече я имаш, така ли?

Той кимна сериозно.

— Според мен е най-хубавата книга от серията.

— Колебаех се между нея и една за затвора „Тауър“ в Лондон.

— Направил си чудесен избор. Бездруго се нуждаех от екземпляр за вилата в Марин.

— Добре. Но още не съм наясно защо ацтеките толкова са си падали по човешките жертвоприношения.

— Доста е сложно.

— Обзалагам се, че можеш да ми обясниш.

— Ами… правили са го, за да поддържат равновесието във вселената. Вярвали са, че в човешката кръв има някакъв дух. Най-вече в сърцето. И трябвало непрестанно да правиш дарения на боговете, защото в противен случай вселената щяла да спре да съществува.

— Разбирам. Има логика.

— И когато нещата особено се влошавали, правели все повече жертвоприношения.

— Аха, така става и в моята работа.

Итън наклони глава любопитно.

— Наистина ли?

— Нещо такова.

— Ацтеките одирали хората, готвели ги и ги ядели.

— Е, ние не правим същото.

— Искаш ли да видиш илюстрация на стола с шиповете?

— Разбира се — отговорих. — Но май трябва да слезем долу да вечеряме.

Итън поклати бавно глава.

— Не е задължително. Можем да ги помолим да ни донесат вечерята тук. Аз обикновено правя така.

— Хайде, ела — подканих го. — И двамата ще слезем долу. Ще си правим компания.

— Предпочитам да остана тук — възрази той.

Възрастните бяха минали на червено вино, бордо, донесено от Крейг. Бях сигурен, че е безумно скъпо, макар да имаше вкус на мръсни гуменки. Усетих уханието на пържолите. Сузи говореше за телевизионна звезда, която била в клиника за наркомани от няколко седмици, но Крейг я прекъсна, за да ме попита:

— Не можа да издържиш повече мъчения, а?

— Итън е страхотен — отвърнах. — Разказа ми, че когато ацтеките си имали сериозни проблеми, правели все повече човешки жертвоприношения.

— Е, той е в състояние да те проглуши от приказки — отсъди Крейг. — Надявам се, не те е обезкуражил да имаш собствени деца. Не всички стават като Итън.

— Той е страхотно хлапе.

— И ние го обичаме до смърт — отговори Крейг тържествено. — Е, искам да чуя за работата ти. Сериозно говоря.

— Досадна история. Не виждаме никакви знаменитости.

— Искам да чуя всичко — настоя той. — Трябва да знам какъв е животът на обикновените хора, тъй като пиша за тях. Смятам разговора с теб за проучване.

Изгледах го развеселено и започнах да обмислям няколко саркастични отговора, но мобифонът ми звънна. Бях забравил, че е все още закачен на колана ми.

— Ето — извика Крейг. — Сигурно ти се обаждат от службата, нали? — погледна той жена си, а после и Кейт. — Шефът му се обажда. Нещо трябва да бъде направено точно в този момент. Господи, адски вълнуващо е как размахват камшика в корпоративния свят.

Станах и влязох във всекидневната, за да отговоря.

— Здрасти — каза Кърт.

— Какво става? — попитах, доволен, че съм се отървал от Крейг поне за малко.

— Прекъснах ли ти вечерята?

— Не — излъгах бързо.

— Благодаря ти, че си говорил с шефа на охраната ви за мен. Попълних молбата и му я пратих по електронната поща и той ми се обади. Иска да се видим утре следобед.

— Чудесно — зарадвах се. — Сигурно наистина се интересува от теб.

— Или е отчаян поради липсата на квалифицирани кандидати. Хей, ако утре сутрин имаш няколко свободни минути, бих искал да ти звънна, за да ми обясниш как стоят нещата в „Ентроникс“. Обичам да съм подготвен.

— Какво ще кажеш да ти обясня още сега? — предложих великодушно.