Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Scarlet Letter, 1850 (Обществено достояние)
- Превод отанглийски
- Стоянка Ангелова, 1984 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,6 (× 18гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD(2018 г.)
Издание:
Автор: Натаниъл Хоторн
Заглавие: Алената буква
Преводач: Стоянка Ангелова
Година на превод: 1984
Език, от който е преведено: Английски
Издание: Първо издание
Издател: Издателство „Народна култура“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1984
Тип: роман
Националност: Американска
Печатница: ДП „Димитър Благоев“
Излязла от печат: юни 1984 г.
Редактор: Светлана Каролева
Художествен редактор: Николай Пекарев
Технически редактор: Олга Стоянова
Художник: Красимира Златанова
Коректор: Слава Иванова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6499
История
- —Добавяне
Глава VII
Приемната на губернатора
Един ден Хестър Прин се запъти към дома на губернатора Белингам, за да остави чифт ръкавици, които й бе поръчано да украси с бродерия и реснички, както подобава за официални случаи; макар че поради превратностите на изборите бившият управител бе слязъл две-три стъпала по-надолу по обществената стълбица, той все още заемаше важен и почтен пост в управата на колонията.
Имаше и друга причина, далеч по-сериозна от ръкавиците, която караше Хестър да търси в този ден среща с личност с такова голямо влияние в градските дела. До нейните уши бе стигнало, че от страна на някои изтъкнати граждани, знаменосци на най-строгите принципи на реда и вярата, се крояха планове да й отнемат детето. Изхождайки от предположението, както бе споменато, че Пърл е изчадие на нечестивия, тези праведни люде не без основание твърдяха, че християнската загриженост за душата на майката им повелява да отстранят туй препятствие по пътя към нейното спасение. От друга страна, ако детето проявеше способност да се развива в морално и религиозно отношение, тъй че душата му да постигне вечното спасение, очевидно то би се радвало на много по-добри възможности за това в ръцете на по-достойни и мъдри от Хестър опекуни. Говореше се, че губернаторът Белингам е един от най-разпалените привърженици на тази идея. Може да изглежда странно и дори направо абсурдно, че подобен въпрос, който в по-късни времена не би отишъл по-високо от градската управа, се бе оказал в нашия случай обект на широко обсъждане и по него вземаха страна много изтъкнати държавници. Ала в тази епоха на патриархална простота дори въпроси от още по-малък обществен интерес и значение пред благополучието на Хестър и нейното дете по странен начин се смесваха със законодателните и държавническите дела. Горе-долу около времето на нашия разказ се стигна дотам, че спорът за собствеността над една свиня доведе не само до ожесточени схватки в законодателния орган на колонията, но предизвика и една важна промяна в структурата му.
Така че с тревога в душата, но с такава твърда вяра в правото си, дадено й от самата природа, че едно стълкновение между нея, самотната жена, и обществеността съвсем не й се струваше безнадеждно, Хестър Прин тръгна от отдалечения си дом. Заедно с нея, разбира се, бе и малката Пърл, на възраст вече да припка редом с майка си. Тя, която от сутрин до вечер бе в постоянно движение, би могла без особени усилия да издържи и на по-дълъг път. Това обаче не й пречеше, повече от каприз, отколкото от необходимост, да иска да я вземат на ръце и не след дълго също тъй властно да настоява да я пуснат, след което щукваше напред с чести препъвания и премятания, за щастие без неприятни последствия, по тревясалата пътека. Вече говорихме за пищната, разточителна красота на Пърл; красота, която грееше в наситени, ярки тонове от ведрото й лице, от дълбоките, блестящи очи, от копринените й коси с тъмнокестеняв оттенък, който обещаваше да се превърне по-нататък в махагоненочер. Тя цялата сякаш бе пронизана от огън, като да се бе изляла спонтанно от порива на бурна страст. При замислянето на детската премяна майка й бе дала воля на вкуса си към великолепието и на дръзкото си въображение и й бе ушила пурпурна кадифена рокля с необичайна кройка и богата украса от фантастични сърмени орнаменти. Тези ослепителни цветове, от които други не така цветущи страни биха избледнели съвсем, прекрасно подхождаха на Пърл и я превръщаха в най-яркото огнено езиче, играло някога на земята.
Забележителна особеност както на облеклото, така и на външния вид на детето въобще бе непреодолимото и неотвратимо сходство със знака, който Хестър Прин бе обречена да носи на гърдите си. Това бе още една алена буква, но под нова форма, това бе алената буква, надарена с живот! Майката, в чието съзнание червената дамга бе така дълбоко жигосана, че предопределяше всичките й мисли и начинания, сама се бе постарала да постигне аналогията, хвърляйки много часове в нездрави търсения как да уеднакви обекта на своята любов със символа на греха и страданието си. В действителност Пърл бе и едното, и другото и само поради това тъждество Хестър бе успяла да постигне такова съвършено превъплъщение на алената буква във външността на момиченцето.
Когато двете пътешественички навлязоха в града, няколко малки пуританчета оставиха за момент играта си или по-точно онова, което тези мрачни хлапаци наричаха игра, и заговориха:
— Я вижте, жената с алената буква, а до нея, представете си, тича още една алена буква. Дайте да ги замеряме с кал!
Но Пърл, която не знаеше що е страх, свъси вежди, затропа с крак и размаха заканително ръка, сетне изведнъж се втурна срещу вражеската сган, която се пръсна в бягство. В това яростно преследване малката приличаше на напаст, като скарлатината или някой друг недорасъл ангел-мъстител, изпратен на земята да наказва подрастващото поколение за греховете му. При това тя издаваше неистови крясъци и писъци, от които сърцата на преследваните подскачаха в гърдите им. Удържала победата си, Пърл кротко се върна при майка си и я погледна усмихнато.
Без повече произшествия те стигнаха до жилището на губернатора Белингам. Това бе голяма дървена къща, в стил, който продължава да се среща по улиците на нашите най-стари градове. Представителите му днес са обрасли с мъх, порутени, печално застинали паметници на множество тъжни и радостни събития, ставали някога в тях, споменът за които все още живее или е погребан навеки в мрачните им стаи. В онези дни обаче във външността на къщата се открояваше свежестта на първата година от построяването й, а от слънчевите й прозорци се излъчваше недостижимо жизнерадостната атмосфера на човешки дом, неспохождан дотогава от смъртта. Фасадата й действително бе изключително приветлива: поради множеството стъкълца, примесени в мазилката, под слънчевите лъчи тя цялата преливаше и искреше в отблясъци, като да бе обсипана с пълни шепи брилянти. Този блясък по̀ би подхождал за приказния Аладинов дворец, отколкото за дома на стар и строг пуритански управник. Още повече, че къщата бе украсена според тогавашната мода и с тайнствени, вероятно кабалистични знаци и фигури, вдълбани в меката мазилка, с която после заедно придобили твърдост и трайност и останали да радват идущите поколения.
Загледана в тази чудна блестяща къща, Пърл затанцува, заподскача и заиска всичките слънчеви лъчи да бъдат веднага свалени от стените й, за да си поиграе с тях.
— Не, мъничката ми — каза майка й. — Ти сама трябва да си събереш слънчеви лъчи. Аз не мога да ти ги дам.
Те се приближиха към дъговидната врата, оградена от двете страни с малки кулички или еркери, чиито прозорци имаха решетки и дървени кепенци, за да ги защищават при нужда. Хестър Прин повдигна желязното чукало, което висеше на вратата, и удари. Отвори й един от слугите на губернатора. Някога свободен англичанин, този човек бе продаден в робство за седем години, през което време щеше да бъде използуван, заменян и продаван като всяка друга вещ — вол или стол — от господаря си. Той бе облечен в синя ливрея, традиционното облекло на прислугата от онова време, наследено от старите английски аристократични домове.
— Вкъщи ли е негова милост губернаторът? — попита Хестър.
— Вкъщи е наистина — отвърна слугата, като втренчи широко отворените си очи в алената буква, която той, отскоро пристигналият в страната, виждаше за първи път. — Вкъщи си е негова милост, ама с него са един, ако не и двама свещеници и един доктор, та няма да може да ви приеме.
— Все пак аз ще вляза — заяви Хестър Прин. Решителният й вид и разкошният орнамент на гърдите й вероятно накараха слугата да я помисли за знатна дама и да се отстрани покорно.
Така майката и малката Пърл се озоваха в преддверието. С много изменения, подсказани от вида на строителните материали, от разликата в климата и в характера на обществения живот, губернаторът Белингам бе планирал новото си жилище по образ и подобие на заможен благороднически дом в родината си. Та холът му бе просторен, с висок таван, простираше се в дълбочина през цялата къща и свързваше почти всички останали помещения. От единия му край прозорците на двете кулички, които ограждаха портала с малки ниши, едва-едва осветяваха това обширно помещение, затова пък от другия, макар да имаше завеси, яркият ден нахлуваше през един от онези прозорци с дъгообразни върхове, за които четем в старите книги. Долу пред него на широк, мек диван бе оставен да лежи един внушителен по размери том, сигурно от Английските хроники[36] или друго някое такова сериозно четиво, точно както в наши дни ние оставяме луксозно подвързани книги по декоративните масички, за да ги прелистват, докато ни чакат, хората, случайно отбили се да ни видят. Мебелировката на приемната се състоеше от няколко масивни стола, чиито дъбови облегалки бяха покрити с венци от дърворезба в сложни плетеници от цветни орнаменти. Към тях вървеше и маса в същия стил. Цялата гарнитура, изработена по времето на кралица Елизабет, ако не и по-рано, бе пренесена тук като реликва от бащиния дом на губернатора. На масата, в знак, че и на новото място старото английско гостоприемство не е забравено, стоеше калаена халба и стига да надникнеха, Хестър или Пърл можеха да видят в нея пенливите остатъци от скоро пита бира.
На стената в редица висяха портретите на прадедите на губернатора Белингам. Някои от тях носеха брони на гърдите си, а други — мирно благородническо облекло с парадни рюшове. Ала физиономиите на всичките излъчваха все същата убийствена недоброжелателност със суровите гримаси, които старинните портрети непременно възприемат, сякаш духовете, а не изображенията на мъртвите предшественици в тях се взират с гневен укор в деянията и развлеченията на живите.
Почти в средата на една от облицованите с дъбова ламперия стени на приемната бяха окачени бойни доспехи, но за разлика от портретите те не бяха семейна реликва, а скорошна придобивка — работа на един умел лондонски оръжейник от същата година, в която губернаторът Белингам се пресели в Нова Англия. Те се състояха от стоманен шлем, ризница, подбрадник и набедреници, а под тях се намираха и чифт ръкавици и меч. Всичко това, особено шлемът и нагръдникът, беше лъснато до бяло и хвърляше ярки отблясъци върху пода. Ала тези ослепителни войнски атрибути не стояха там само за украса. Губернаторът си ги беше слагал на многобройни военни сборове и учения. Нещо повече, те бяха блестели пред полковия боен ред по време на войната с индианците от племето пикуот[37]. Защото, макар и да имаше юридическо образование и в лицето на Бейкън, Коук, Нуа и Финч да виждаше хора от своето занятие, в новата страна губернаторът Белингам бе принуден да бъде и държавник, и управник, и воин.
Очарована от блестящите доспехи както от слънчевата фасада на къщата, малката Пърл се загледа в огледалната повърхност на нагръдника.
— Майко — извика тя, — погледни къде те виждам!
За да достави удоволствие на детето, Хестър погледна и в изпъкналото огледало на нагръдника видя алената буква, която бе излязла на преден план и увеличена до гигантски размери, се открояваше над всичко останало, тъй че тя самата въобще не се забелязваше зад нея. Пърл посочи и нагоре, към подобно отражение в шлема, и личицето й цъфна в типичната й усмивка на безгрижна чародейка. Този израз на палава радост бе също тъй уловен и десетократно подчертан от огледалото и на Хестър Прин изведнъж й се стори, че вижда в него не своето дете, а горски дух, който се опитва да се въплъти в Пърл.
— Хайде, Пърл! — настойчиво я поведе тя за ръка. — Ела да разгледаме тази прекрасна градина. Тук сигурно има цветя, и то по-хубави от тези, които растат в гората.
Като чу това, Пърл се втурна към еркерния прозорец на отсрещния край на хола и пред очите й се откри градинска алея, покрита с ниско подстригана трева и оградена с някакво далечно и хилаво подобие на жив плет. Собственикът обаче явно се бе отчаял в опитите си да пренесе от тази страна на океана, върху неплодородната почва и в условията на жестока борба за препитание, традиционното английско декоративно градинарство. И така, на най-видно място тук растяха зелки, а една тиква, посадена нейде встрани, бе проточила ластуни и изложила на показ един от огромните си плодове право под прозореца, сякаш искаше да каже на губернатора, че тази огромна, недодялана буца злато е най-скъпият бисер, който може да се роди от земята в Нова Англия. Все пак в градината имаше и няколко розови храста и немалко ябълкови дървета, навярно издънки на посадените от преподобния мистър Блакстоун, легендарния първи заселник на полуострова, който и до днес препуска с бивола си по страниците на старите ни летописи.
Като видя розовите храсти, Пърл заплака за червена роза и нищо не можеше да я накара да престане.
— Тихо, детето ми, тихо! — успокояваше я майката. — Не плачи, миличката ми! В градината се чуват разговори и ето че насам иде губернаторът с други господа.
И наистина по алеята на път за къщата се зададоха група мъже. Напук на уговорките на майка си Пърл започна пронизително да пищи, но внезапно замлъкна — не че бе решила да се подчини, а защото появата на нови хора разпали нейното експанзивно и скокливо любопитство.