Натаниъл Хоторн
Алената буква (8)

Глава VI
Пърл

Дотук почти нищо не бе казано за детето, за онова малко създание, чийто невинен живот по неведомата воля на провидението бе изникнал като прелестно нетленно цвете от буйния порив на греховната страст. Огромно беше удивлението на отчаяната майка, като гледаше как от ден на ден дъщеря й расте и хубавее с все по-сияйна красота, а лицето й се озарява от трепетния лъч на просветляващия разум. Нейната Пърл! Перлата на Хестър. Но тя не я назова с туй име заради вида й, че в него нищо не напомняше за порцелановия гланц на бисера, а заради огромната цена, с която беше придобита — най-скъпото, едничкото съкровище на Хестър! Странно наистина! Грехът на тази жена бе белязан с алената буква, която бе непреодолима, унищожителна преграда за всякакво съчувствие към нея, освен ако не идеше от също тъй очернени души. А Бог, като пряко последствие от нейното падение, наказано по този начин от човека, й бе дарил прелестно детенце — да суче от същата тази опозорена гръд, да свърже майка си навеки с рода и потеклото на смъртните и накрай да иде благословена душа на небето! Ала вместо да й вдъхват надежда, тези мисли по-скоро изпълваха Хестър Прин с дълбоко безпокойство. Тя знаеше, че бе извършила грях, и следователно не можеше да вярва, че нещо хубаво ще се роди от него. Ден след ден майката се вглеждаше със страх в растящото си чедо и трепетно очакваше да открие белезите на нещо мрачно и разгулно в природата му, нещо, което да съответствува на провинението, дало му живот.

За физически недостатъци явно и дума не можеше да става. Съвършено оформена и подвижна, рожбата й отрано проявяваше такава вродена сръчност в действията с неопитните си ръчици и крачета, че бе достойна да се роди и да остане в рая дори и след изгонването на Адам и Ева, та да си играят с нея ангелите. Тя бе дарена и с естествена изящност, с която дори безупречната красота не всякога се съчетава, и ако ще и в най-простичко нещо да се облечеше, винаги изглеждаше така, сякаш не би могла да се намери премяна, която повече да й подхожда. Ала малката далеч не носеше вехториите на ратайкиня. Майка й, с нездрава цел, която ще стане ясна по-нататък, бе купила възможно най-хубавите тъкани и бе дала неограничена воля на въображението и таланта си при стъкмяването и украсяването на облеклото, в което момиченцето се явяваше пред хората. От великолепието на гиздавата премяна ослепителната красота, която Пърл излъчваше, не само че не избледняваше, както би се случило с някоя по-обикновена хубост, ами като че ли ставаше още по-ярка и хвърляше сияен ореол около нея върху неосветения под на схлупения дом. Но тя нищо не губеше от прелестта си и в груботканата домашна рокля, разкъсана и изпоцапана в буйните й детски игри. В това толкова прекрасно дете се криеше чарът на стотици, като се почне от хубавото като полски цветец селянче и се стигне до пищната миниатюра на малката принцеса. А над всичко в нея грееше неуморимият й емоционален жар, неувяхващият й наситен колорит. И ако в някое от превъплъщенията си тя би се появила с бледостта на копието вместо с неотразимата, неповторима свежест на оригинала, то това би престанало да бъде Пърл, би се превърнало в друго някое дете.

В променливия външен облик на малката се отразяваше най-точно разностранната й натура, както многолика, така и многопланова. Но ако Хестър не се лъжеше в тревогите си, дъщеря й бе лишена от връзка с реалното и от способността да се приспособява към света, в който бе родена. Детето не бе подвластно на сковаващите общоприети норми. За неговата поява на този свят бе прекрачен велик закон и следователно то бе същество, изградено може би от най-красивите, блестящи качества, ала в объркан или непонятен, свойствен само нему вътрешен ред, в чието привидно хаотично разнообразие трудно би могъл да се прозре скрит смисъл и система. Хестър можеше да намери някакво обяснение за характера на дъщеря си — и то твърде смътно и непълно — единствено като си спомнеше каква е била тя самата през онези съдбоносни дни, когато душата на Пърл се е извайвала в света на идеалното, а плътта й — в света на материалното. Тогава духовният светлик на нероденото създание е набирал лъчите си през пречупващата преграда на възбуненото майчино сърце, та колкото и чисто бели да са били те в началото, не са могли да не се обагрят от пурпура и златото в пламъците, от черната сянка и непомрачената светлина на кипящата там кръв. Така стихията, бушувала някога в душата на Хестър, бе взела връх и се бе увековечила в Пърл. Сега майката разпознаваше в детето си своя непокорен, отчаян, опърничав нрав, непостоянството на настроенията си и дори черните облаци на мрачно отчаяние, често надвисвали над нея. Окъпани в утринните зари на детската доброта за момента, те пак грозяха в по-късен час от жизнения път на Пърл да почнат да изригват постоянно яростни вихрушки и урагани.

В онези времена послушанието вкъщи се е налагало значително по-строго от сега. Погледът изпод вежди, строгото мъмрене и честият бой с пръчка, подкрепени с авторитета на Библията, се използували не просто като отделни наказания за конкретни провинения, а като редовна серия от назидателни средства за изграждането и утвърждаването на всички детски добродетели. Ала Хестър, самотната майка на това едничко дете, не рискуваше особено да прекали с родителската строгост. Като съзнаваше обаче собствените си прегрешения и беди, тя се стараеше отрано да наложи бдителна, макар и нежна опека над безсмъртието на детската душа, поверено в нейните ръце. Но тази задача не бе по силите й. След като се опита и с усмивка, и с гълчене и се увери, че всичките й усилия са напразни, Хестър бе принудена в края на краищата да скръсти ръце и да остави Пърл на собствените й пориви. Тя бе в състояние, разбира се, със сила да принуди момиченцето да започне или да престане да прави нещо, но такова налагане на волята й не оставяше никакъв по-траен ефект. Що се отнася до която и да е друга възпитателна мярка, насочена било към разума, било към сърцето на малката, Пърл можеше да се откликне, а можеше и да си направи оглушки, според това какво й подсказваше моментният каприз. Още от бебе майка й се научи да разпознава един особен израз в нейните очи, който предупреждаваше, че е съвсем безполезно да се настоява, изисква или умолява. В подобен момент погледът й бе тъй разумен и заедно с това неразгадаем, тъй своенравен, понякога и тъй злобен, но обикновено съпроводен с такива изблици на буйна радост, че Хестър неволно се питаше дали все пак малката Пърл действително е човешко чедо. Тя приличаше по-скоро на малка въздушна нимфа, която, щом се насити на причудливите си лудории върху къщния под, ще се усмихне лукаво и ще отлети. Когато в своенравните й блестящи антрацитови очи се появеше този поглед, той й придаваше някаква странна отчужденост и недосегаемост, сякаш зареяна в простора, тя бе готова всеки миг да изчезне като мъждукащо, блуждаещо огънче, довеяно Бог знае откъде и потънало в неизвестността. Щом го съзреше, тласкана от непреодолима нужда, Хестър се спускаше да догони малката фея, която в такива минути винаги припваше да бяга, притискаше я силно до гърдите си и я обсипваше с целувки, не че чак толкова преливаше от любов, колкото, за да се убеди, че Пърл наистина е същество от плът и кръв, а не съвсем ефирна. Ала смехът на момиченцето в обятията й, макар да звънтеше с трелите на веселието, само още повече засилваше мъчителните съмнения на майката.

Покрусена от тази мистериозна, раздалечаваща ги сила, която тъй често я откъсваше от единственото й съкровище, така скъпо платено и превърнало се в нейна вселена, Хестър понякога избухваше в неудържими ридания. Невъзможно бе да се предскаже как точно ще реагира на сълзите й Пърл. Тя можеше да се намуси, да стисне юмруче, а детското й личице да застине в сурова, неразбираща, неодобрителна гримаса. Никак не бе изключено и да се разкикоти още по-силно, сякаш не бе способна да изпитва и не знаеше що е човешко състрадание. Макар и много по-рядко, случваше се също да се раздруса в яростен плач и хлипайки, на пресекулки да изразява обичта си към своята майка по такъв сърцераздирателен начин, сякаш бе решена да умре, но да докаже, че в гърдите й бие любещо сърце. Хестър естествено не можеше да взима на сериозно тези мимолетни изблици на нежност, които отминаваха също тъй бързо, както се появяваха. Потънала в размишления върху всичко това, майката се чувствуваше като човек, извикал дух, ала объркал нещо в магията и не могъл да разбере коя е вълшебната дума, с която се владее това непонятно, ново, мислещо същество. Истинска утеха тя намираше единствено когато детето притихваше в сън. Тогава, успокоена за него, Хестър сещаше часове на тихо, упоително блаженство, додето момиченцето не се събудеше и изпод отварящите се клепачи не проблеснеха, както често биваше, същите опърничави пламъчета.

Колко скоро, с каква невероятна бързина Пърл достигна възрастта, когато децата започват да се нуждаят и от други човешки контакти освен от постоянните майчини усмивки и гальовни слова! Колко ли щастлива би била Хестър да можеше да чува как чистият, чуруликащ гласец на чедото й се включва в детската глъч и да различава безпогрешно скъпите за нея нотки сред общата олелия на палавите крясъци. Но съдено бе това нивга да не стане. Пърл по рождение бе отритната извън обществото на другите деца. За нея, рожбата на злото, олицетворението и продукта на греха, нямаше място при покръстените й връстници. Забележителен бе усетът, който, навярно инстинктивно, момиченцето проявяваше относно уединението си, относно съдбата, очертала непроницаем кръг наоколо му, накратко — относно цялата особеност на положението му, отделящо го от останалите деца. От деня на излизането си от затвора Хестър ни веднъж не бе се появявала пред хората без дъщеря си. Пърл неизменно я придружаваше из града: най-напред като бебе на ръцете й, а подир това като малко момиченце, дружка на майка си, което се стискаше за показалеца й и подтичваше редом със ситните си стъпчици — по три-четири за нейна една. Тя виждаше как местните деца играят около домашните прагове и по буренясалите страни на улиците на мрачните си, издържани в пуритански дух игри — уж че ходят на църква, гонят квакери, скалпират индианци или един друг се плашат с магьосничества и заклинания. Пърл попиваше с очи всичко това, но не правеше никакви опити за сдружаване. Ако я заговореха, тя не отвръщаше. Ако, както се случваше понякога, децата я наобикаляха, тя настръхваше в детската си ярост, грабваше камъни, за да ги замеря, и нечленоразделно, истерично закрещяваше, от което майка й изтръпваше, сякаш чуваше вещица да кълне пронизително на някакъв непонятен език.

Истинската причина за това бе, че малките пуританчета — възпитаници на най-тесногръдата паплач, живяла някога, смътно долавяха наличието на нещо чуждо, неземно, с нищо неприличащо на познатия им свят в майката и детето и сърцата им се изпълваха с презрение, а от езиците им често-често се посипваше жупел. На това отношение Пърл отвръщаше с най-лютата омраза, която би могла да се загнезди в детските гърди. За майката тези изблици на непримирим характер бяха особено важни и дори донякъде утешителни, тъй като говореха поне за една неприкрита, по-разбираема натура, за разлика от обичайното своенравие на детето, което я караше така да се топи. Но от друга страна пък, в тях тя с ужас виждаше призрачното отражение на злото в себе си. Тази крайна ненавист и пламенност в реакциите Пърл бе получила по неизбежно, неотменимо наследство от нея. Една и съща стена на отчуждения разделяше и майка, и дете от хората около тях. И същите тревожни пориви, които до рождението на малката бушуваха в Хестър, но под влияние на майчинството се бяха поусмирили малко, с нова сила се възраждаха в детската природа.

Вкъщи, из стаите или на двора, Пърл не чувствуваше особена нужда от приятелчета. Вечно безпокойният и изобретателен дух не се уморяваше да пръска вред магията на живота и да я вдъхва на всяка вещ, попаднала пред очите й, със същата бързина, с която пламъкът на факлата обгръща онова, до което се допре. Най-невероятните неща — някоя пръчка, вързоп парцали или цвете — се превръщаха в послушни марионетки под влиянието на нейното вълшебство. Без да изменят външността си, те оживяваха и придобиваха необходимия морален облик, за да разиграят драмата, която в тоз момент владееше сцената във вътрешния мир на Пърл, и с нейното единствено детско гласче заговорваха многобройните въображаеми млади и стари герои. На вековните борове — черни, строги и състарени, дето знаят само да охкат и да хленчат, духне ли вятърът — не им трябваше много, за да заприличат на възрастни пуритани; а на най-противните бурени в градината подхождаше да бъдат децата им, които Пърл ожесточено съсичаше и скубеше. В какво поразително, неизброимо разнообразие на форми изливаше тя въображението си, макар че не проявяваше никакво постоянство, ами се хвърляше от едно състояние на крайна възбуда, при което се носеше насам-натам във вихрен танц, докато не грохнеше за миг, сякаш напълно изтощена от трескавото си усърдие, в друго, не по-малко буйно от предишното. По туй малката можеше най-добре да се сравни с фееричната игра на Северното сияние. Колкото до разпаленото й въображение и живия й млад ум, тя бе като всички надарени деца, но с тази разлика, че липсата на другарчета я принуждаваше постоянно да ги замества с измислени от нея образи. И което е най-странното, Пърл ненавиждаше до едно творенията си. В нейното сърце и душа ни веднъж не се роди приятел, затова пък семената на отровното биле тя пръскаше с широка ръка и едвам дочакала изникването на армии от въоръжени до зъби врагове, се хвърляше незабавно да воюва. Неописуемо тягостно бе особено за майката, която виждаше първоизточника на злото в собственото си сърце, да наблюдава как това толкова крехко създание се убеждава постоянно във враждебността на заобикалящия го свят и с всички сили се подготвя да развие такива качества в себе си, които ще го доведат до победния край в предстоящия двубой с него.

Докато се взираше в Пърл, Хестър Прин час по час отпускаше ръкоделието на коленете си и въпреки усилията, които полагаше да се удържи, простенваше: „Кажи ми, Боже, ако все още ме имаш за своя дъщеря, кажи ми — що за създание е туй, дето съм го родила на таз земя?“ Тогава Пърл — дочула ли бе майчиния вопъл, или по някакъв тайнствен път бе доловила пристъпа на силна болка в Хестър? — обръщаше към нея красивото си, ясно личице, което грейваше в дяволита усмивка, и после пак се връщаше към игрите си.

Не можем да пропуснем и още една особеност в поведението на детето. В какво, мислите, то за пръв път съзнателно се загледа? Във всеки случай не в майчината усмивка, на която бебетата обикновено отвръщат с онова едва доловимо, незавършено потрепване в ъглите на мънинките устенца, за което после дълго майките се питат с надежда и умиление усмивка ли е било, или не. Вниманието на Пърл бе привлечено за първи път от нещо съвсем друго — уви! — от алената буква на майчините гърди! Един ден, докато Хестър се надвесваше над люлката, детето прикова поглед върху блестящата сърмена обшивка на емблемата и протегна ръчички да я хване, при което съвсем не колебливо, а напълно определено се усмихна с израза на голям човек. Дъхът на майката секна, тя сграбчи съдбоносния знак и инстинктивно се опита да го изтръгне, за да се освободи от неимоверното терзание, което малката й причиняваше с целенасоченото си движение. И сякаш този отчаян жест бе направен специално за нейно забавление, Пърл отново устреми погледа си към родителските очи и се усмихна. От този миг нататък Хестър бе винаги като на тръни с нея и можеше спокойно да се наслаждава на материнството си единствено когато момиченцето спеше. Вярно е, че понякога минаваха цели седмици, без погледът му да попадне на алената буква, ала рано или късно това се случваше, и то всеки път все тъй неочаквано, както настъпването на внезапната смърт, и все с познатата усмивка и особения израз в бебешкия взор.

Веднъж стана така, че своенравните, палави огънчета пламнаха в очите на малката тъкмо когато Хестър се бе загледала в собственото си отражение в тях, както обича да прави всяка майка. И най-неочаквано — понеже самотното тревожно женско сърце е постоянна жертва на необясними видения — на нея й се стори, че съзира в черното огледало на детските зеници не своя умален портрет, а съвсем друго лице. Демонично, лукаво и злобно, то все пак й бе добре познато с чертите си, макар и рядко да го беше виждала усмихнато и никога — разкривено в сарказъм. Като някой зъл дух, вселил се в момиченцето, то подигравателно надничаше навън. Тази илюзия, вече не толкова отчетлива, но все тъй мъчителна, продължи и по-нататък многократно да спохожда Хестър.

Един летен ден Пърл, която бе достатъчно пораснала да тича из двора, се забавляваше, като береше китки полски цветя и ги хвърляше едно по едно по гърдите на майка си. При всяко попадение по алената буква тя изразяваше възторга си с буйни самодивски танци. Изпървом Хестър посегна да прикрие с ръце гърдите си. Ала от гордост, от примирение ли или защото чувствуваше, че това невъобразимо мъчение най-успешно би могло да доведе до изкуплението на греха й, тя надви над себе си и бяла като смъртник, не отпусна рамене и не помести тъжния си поглед от очите на малката лудетина. Цветята продължаваха да се сипят безпогрешно в целта и покриваха гърдите на страдалката с рани, за които тя не знаеше да има цяр ни на този, ни на онзи свят. Най-сетне, като се нахвърля до насита, Пърл се укроти и погледът й се срещна с майчиния. Из бездънната пропаст на черните детски очи надникна, или поне на Хестър така се стори, ехидният лик на демончето.

— Чедо мое, кажи, какво си? — изплака майката.

— Твойта мъничка Пърл! — отвърна детето през весел смях и се захвана да танцува и да се криви като малък опашатко, на когото всеки миг може да хрумне да изхвърчи и през комина.

— Ти наистина ли си мое дете? — попита Хестър, и то донякъде с искрена заинтересованост, понеже не изключваше възможността това удивително интелигентно дете всъщност да знае тайната на своето съществуване и ей сега да реши да й я открие.

— Да, аз съм малката Пърл! — повтори детето и продължи да лудува.

— Ти не си мое дете. Ти не си моята Пърл! — рече майката полу на шега, защото често й се случваше да я избие на смях тъкмо когато страдаше най-жестоко. — Кажи тогава, какво си ти и кой те праща тука?

— Ти трябва да ми кажеш, майко! — стана изведнъж сериозно момиченцето, приближи се до Хестър и се притисна силно до коленете й. — Моля те, кажи!

— Праща те баща ти, който е на небето — отвърна Хестър колебливо, което детето не пропусна да забележи. Капризният й нрав ли я подтикна или пък някой зъл дух, но тя забоде малкото си показалче в алената буква.

— Не ме праща той! — извика уверено Пърл. — Аз нямам баща на небето!

— Шт! Замълчи, дете! Така не се говори! — едва сподави стона си майката. — Всички ний сме пратени от него на този свят. И мене, твойта майка, той е пратил тука, а що остава за тебе! И ако това не е така, кажи тогава, отде се взе такова, горско чедо самодивско?

— Ти кажи! Кажи! Кажи! — заповтаря Пърл, забравила вече сериозния тон и обърнала го на игра. — Ти трябва да ми кажеш!

Ала Хестър, която сама се губеше в мрачния лабиринт на догадките, нищо не бе в състояние да каже. Без да знае да плаче ли, или да се смее, тя си спомни бабините деветини, разпространявани от съгражданите й. Загубили надежда да узнаят кой е бащата на бедната Пърл и съдейки по някои нейни странности, те бяха решили, че тя е изчадие адово, подобно на онези, които още от старите католишки времена се появяват периодически, с помощта на майчиния грях, за да извършат някакви черни дела. Лутер според клеветите на църковните си врагове също уж бил от това дяволско котило. Пък и Пърл далеч не бе единственото дете, на което пуританите в Нова Англия приписваха такова долно потекло.