Натаниъл Хоторн
Алената буква (3)

Глава I
Вратата на затвора

Многолюдното сборище от брадати мъже с островърхи шапки, примесено тук-таме с гологлави или закачулени жени, се бе струпало в сива тълпа пред обкованата с желязо тежка дъбова врата на една дървена постройка.

Независимо от конкретния утопичен идеал на обществени добродетели и щастие, към който се стремят, основателите на нова колония неизбежно стигат до извода, че сред първите им практически стъпки в усвояването на девствената земя непременно трябва да бъде заделянето на два участъка; единият за бъдещото гробище, а другият — за построяването на затвор. Въз основа на това правило можем смело да предположим, че основателите на Бостън са построили първия затвор в района на Корнхил със същата бързина, с която са очертали и границите на първото градско гробище на участъка на Айзък Джонсън^[30] и по-точно около неговия гроб, който по-късно влязъл в църковния двор на „Кингс Чапъл“^[31] и бил заобиколен от импозантните гробници на нейните миряни. Така че петнадесетина-двадесет години след заселването на града дървената постройка на затвора бе вече потъмняла от дъжд, сняг и пек и носеше всичките следи на времето, които придаваха още по-потискащ вид на и без това мрачната й фасада. Ръждата по масивната желязна обкова на дъбовата й врата изглеждаше най-древното нещо в този Нов свят. Затворът, както самата престъпност и всичко свързано с нея, сякаш не знаеше що е младост. Пред тази грозна постройка до коловоза на улицата се простираше малка зелена полянка, буйно обрасла с репей, огниче, овсига и друга отблъскваща растителност, която очевидно намираше благоприятна почва в земята, тъй скоро родила черното цвете на цивилизованото общество — затвора. Ала встрани от входа, пуснал корени под самия праг, растеше див розов храст, обсипан в този юнски ден с най-нежните си цветове, които сякаш предлагаха своя аромат и крехката си красота както на влизащия затворник, така и на онзи, който излиза оттук, за да понесе тежката си участ, в знак, че и за тях има състрадание и доброта в голямото сърце на майката-природа.

По някакъв странен каприз на съдбата този розов храст бе влязъл в историята, ала дали бе просто част от някогашните шубраци, оцелял дълго след изсичането на гигантските борове и дъбове, под чиито сенки е цъфтял, или пък, както имаме всички основания да вярваме, бе изникнал изпод стъпките на светата Ан Хъчинсън^[32], когато прекрачвала прага на затвора — е загадка, която не се наемаме да разрешим. Не ни остава друго при вида на храста на прага на нашия разказ, който ще започне от злокобната врата сега, освен да откъснем един от цветовете му и да го поднесем на читателя. Да се надяваме, че той ще послужи за символ на благоуханен духовен цвят, разцъфнал нейде по пътя или в края на един мрачен живот и разведрил тази история за човешката слабост и мъка.