Натаниъл Хоторн
Алената буква (21)

Глава XIX
Детето пред ручея

— Ще я обикнеш горещо — повтори Хестър Прин, докато двамата с пастора наблюдаваха приближаващата се Пърл. — Нали е много хубава? И погледни само с какъв вкус и как умело си е направила накити от тези простички цветя! Перли, диаманти и рубини да бе намерила в гората, нямаше да й стоят по-добре. Прелестно дете! И знам чие чело е взела!

— Можеш ли да си представиш, Хестър — подхвана Артър Димсдейл с неспокойна усмивка, — че това мило момиченце, което навсякъде ситни до теб, ми е причинило много тревоги? Струваше ми се — и за мой ужас аз се боях при мисълта, — че тя има някои от моите черти и че всеки може да види това. Но всъщност детето почти изцяло прилича на теб!

— Не, съвсем не — отвърна майката с нежна усмивка. — Още малко, и вече няма да има нужда да се плашиш от външната ви прилика. Но каква странна красота й придават дивите цветя в косата! Все едно, че някоя от феите, които оставихме в нашата скъпа стара Англия, я е нагиздила за срещата с нас!

Едно ново, непознато чувство изпитваха двамата, като гледаха маещата се Пърл. Провидението бе създало тази жива криптограма от огнени езици и през всичките седем години тайната, която те се опитваха тъй дълбоко да потулят, бе от игла до конец записана в нея, готова да излезе наяве, стига да се намереше пророк или вълшебник, способен да разчете пламтящия й текст. Пърл бе единението на техните същества. Колкото и тежък да бе стореният грях, можеха ли те, като гледаха да се сливат в едно материалният им съюз и духовната идея, събрала ги навеки, да се съмняват в единството на земното си съществуване и на по-нататъшната си съдба? Такива мисли, както навярно и други, които те не смееха да си признаят, нито дори да формулират, бяха причината да се изпълват със страхопочитание пред приближаващото се дете.

— Не трябва да я посрещаш с прекалено вълнение, сърдечност или нещо друго, което би я озадачило — прошепна Хестър. — Нашата Пърл понякога прилича на малка самодива — толкова е поривиста и непредсказуема в държането си. А това, което най не може да търпи, са изблиците на чувства, ако не разбира защо и откъде идат. Инак детето се привързва силно. Обича ме и тебе също ще обикне!

— Не мога да ти опиша — каза свещеникът, като хвърли бегъл поглед към Хестър — как сърцето ми хем се свива от страх, хем копнее за този разговор! Вече споменах, че децата не са естествено предразположени за близости с мен. Не бързат да се покатерят на коленете ми, не ми шушнат на ухото, не отвръщат на усмивката ми, а се държат настрана и ме гледат с подозрение. Дори малките бебета се заливат в плач, като ги взема на ръце. А за краткия си живот Пърл вече два пъти ме е дарявала с нежност. Първо знаеш много добре кога и второ — когато я доведе в дома на суровия стар губернатор.

— Където ти тъй смело се застъпи за нас! — възкликна майката. — Никога няма да забравя този случай, няма да го забрави и Пърл! Не се безпокой! Тя може да се срамува и да се отнася студено отначало, но скоро ще се отпусне и ще те обикне!

В това време Пърл стигна до отсрещния бряг на поточето, спря се и се загледа мълчаливо в Хестър и духовника, които седяха върху обраслия с мъх дънер и я чакаха. Тъкмо там, където тя застана, ручеят образуваше вирче, гладко като огледало, което отразяваше с кристална яснота мъничката й фигурка в целия блясък на живописната й красота, както бе окичена с цветя и сплетени на венци листа, но по-изтънчена и одухотворена, отколкото в действителност. Копието пък, което почти напълно си схождаше с оригинала, придаваше на малката нещо от своята призрачна неуловимост. Странно как детето се бе изправило и ги наблюдаваше вторачено през мъглявината на горския сумрак, докато самото то бе в ореол от слънчеви лъчи, с които сякаш взаимно се привличаха. А отдолу, във водата, имаше още едно такова дете, също тъй озарено от златен сноп лъчи. Хестър бе обзета от някакво неясно и мъчително усещане, че Пърл се е отчуждила от нея, сякаш докато бе бродило самичко из гората, момиченцето се бе отдалечило твърде много от домашната им стряха и сега напразно търсеше път назад.

Имаше нещо и вярно, и невярно в това усещане — детето наистина се бе отчуждило, ала не по своя вина, а по вина на Хестър. През времето, в което Пърл се бе отстранила, майката бе пуснала друг човек в сърцето си и чувствата й сега изглеждаха съвсем различни, затуй малката, която се завръщаше у дома и не можеше да намери старото си място, не знаеше къде да се дене.

— Имам чувството — отбеляза пасторът с тънкия си усет, — че този поток е границата между два свята, която ще те раздели вовеки веков с твойта Пърл. А може малката да е самодива и да й е забранено да прескача през течащи води, както сме слушали да се разказва като деца? Моля те, кажи й да побърза, че вече целият се разтреперих от дългото вълнение.

— Хайде, миличка! — подкани момиченцето Хестър и протегна ръце към него. — Хайде, стига си се бавила! Никога не си била такава мудна. Ела да видиш един мой приятел и да се сприятелиш с него. Досега си имала само моята обич, а сега ще имаш двойно повече. Прескочи поточето и ела. Та ти знаеш да скачаш като сърненце!

Пърл пусна край ушите си тези медени слова и не помръдна от мястото си. Бляскавите й, немирни очи се впиваха изпитателно ту в единия, ту в другия, а после и в двамата едновременно, сякаш търсеха да разберат какво ги свързва. Неизвестно защо, когато детето спря погледа си върху Артър Димсдейл, ръката му сякаш сама се стрелна, за кой ли вече път, към сърцето му. Тогава изведнъж Пърл си придаде необичайно властен вид, вдигна пръстче и посочи към майчината гръд. А в краката й, окичено с цветя и окъпано в слънце, огледалното момиче повтори същия жест.

— Ах ти, неразбрано същество, защо не идваш? — възкликна Хестър.

Пърл продължи да сочи и буреносен облак се надигна на челото й. На фона на детското, почти бебешко личице смръщената гримаса изглеждаше още по-внушителна. И тъй като майката не престана да маха и да сияе в изкуствена усмивка, детето още по-властно тропна с крак. А приказно красивото момиченце от ручея, със сърдитото си лице, обвинително протегнатия пръст и властното си поведение, направи гледката още по-ефектна.

— Хайде, Пърл, по-бързо, не ме ядосвай! — извика Хестър Прин, която, макар и свикнала с капризите на вироглавата си дъщеря, изгаряше от обяснимо желание дъщеря й да покаже послушание сега. — Прескочи потока, лошо дете, и бегом при нас, че да не дойда аз!

Ала Пърл, която не се стресна от майчините закани и още по-малко се трогна от молбите й, изведнъж изпадна в истеричен гняв. Ръцете й се замяткаха неистово, тялото й се затресе в страхотни гърчове, а от устата й се посипаха пронизителни писъци. Цялата гора прокънтя и проехтя от крясъците на малката и се създаде впечатление, че тя не е сама в детинската си, неразумна ярост, а множество невидими създания я ограждат със съчувствието и подкрепата си. В потока се гневеше и отражението на Пърл. С венци цветя в косата и на кръста, то сърдито удряше с крак, размахваше ръце и упорито сочеше към майчината гръд.

— Знам защо става така — пошепна Хестър на свещеника и пребледня въпреки усилието да скрие тревогата и раздразнението си. — Децата не могат да понасят дори и най-малко нещо да се промени в това, което ги обгражда постоянно. Пърл се дразни, защото не вижда онова, което е свикнала постоянно да гледа на гърдите ми!

— Моля те — отговори свещеникът, — ако имаш начин да успокоиш детето, стори го незабавно! Освен беснеенето на стара вещица като нашта мистрис Хибинс — добави той и се опита да се усмихне, — пристъпът на ярост в дете е последното нещо, което бих желал да наблюдавам. Еднакво чудовищно изглеждат и разяреното прелестно детенце, и злата, сбръчкана старица. Ако ме обичаш, успокой малката!

Хестър се извърна отново към Пърл, сетне хвърли поглед, изпълнен с разбиране, към пастора и въздъхна тежко. Пламналите й до този миг страни се покриха със смъртна белота още преди да бе успяла да каже нещо.

— Пърл — поде тя тъжно, — погледни надолу! Ето тук! Право пред теб! На отсамния бряг на ручея!

Детето премести погледа си към посоченото място и видя алената буква, която бе тъй близо до водата, че върху повърхността й играеше отражението на сърмената обшивка.

— Подай ми я! — каза Хестър.

— Иди сама да си я вземеш! — отвърна Пърл.

— Какво дете! — възмути се Хестър пред пастора. — Много имам да ти разказвам за нея. Но в случая тя има право, като настоява да върна омразния знак на мястото му. Ще трябва още да го понося и да потърпя гнета му — само няколко дни, докато се махнем оттук и това, което преживяхме, се превърне просто в лош сън. Гората не е в състояние да скрие клеймото! Ала аз ще го предам на океана и той ще го погълне навеки!

С тези думи Хестър се приближи до брега на потока, вдигна алената буква и пак я закачи на гърдите си. Само миг назад тя си бе вярвала, че ще може да я удави в бездънния океан, но сега, когато съдбата отново й я връчи, смъртоносната емблема я изпълни с чувство за обреченост. Грешницата я бе захвърлила в безкрайната далечина и за час бе дишала с пълни гърди, ала ето че аленото проклятие отново заблестя на старото си място. Така е то — с дамгата или без нея, веднъж сторено, злото се превръща в съдба за своя извършител. Следващото действие на Хестър бе да вдигне буйните си коси и да ги пристегне под бонето. И сякаш попарени от прокобната буква, красотата, топлината и пищната женственост на белязаната се стопиха, както се топи денят пред настъпващата нощ, и върху нея отново легна сива сянка.

Довела докрай опустошителното си преобразяване, Хестър протегна ръка към Пърл.

— Сега позна ли майка си, дете? — със смирен укор в гласа попита тя. — Ще преминеш ли потока и ще я признаеш ли за своя, сега, когато тя е пак печална и носи на гърдите си позора?

— Сега — да! — отвърна момиченцето, прескочи ручея и я прегърна. — Сега ти си мойта майка, а аз съм твойта малка Пърл!

В порив на нежност, необичайна за нея, тя придърпа към себе си главата на Хестър и целуна челото и бузите й. Ала сякаш изпитваше вътрешна необходимост непременно да примесва с болка всяка радост, случайно създадена от нея, веднага след това Пърл протегна устни и към алената буква.

— А, това беше лошо! — възкликна майката. — Тъкмо ми показа, че ме обичаш, и побърза да се подиграеш с мен!

— А свещеникът защо стои при нас? — попита детето.

— Чака да те поздрави — отвърна Хестър. — Върви го помоли за благословия! Той те обича, моя малка Пърл, и майка ти обича също. Нали и ти ще го обикнеш? Хайде, че той гори от нетърпение да поговорите!

— Той ни обича? — попита момичето и хвърли прозорлив поглед към майка си. — Тогава да ни хване за ръце и да се приберем тримата в града!

— Сега не, миличко — отвърна Хестър. — Но ще дойде ден той да ни води за ръце. Ще си имаме свой дом и свое огнище. Ти ще му седиш на коленете и той ще те научи на най-различни работи. И много ще те обича. Ти също ще го обикнеш, нали?

— А той ще се държи ли постоянно за сърцето? — попита Пърл.

— Ама че глупав въпрос! — възкликна майката. — Отивай да го помолиш за благословия!

Но от ревност ли, каквато всяко галено дете инстинктивно изпитва към опасните си съперници, или поради някой от капризите си, Пърл отказа да прояви каквато и да било любезност към свещеника. И само със сила майка й можа да я заведе до него — тя демонстративно се дърпаше и му показваше необичайно богатия си запас от кисели физиономии. Още от пелените Пърл умееше да криви подвижното си личице в най-разнообразни, непредвещаващи нищо добро гримаси. Пасторът, който бе изпаднал в мъчително смущение, все пак се надяваше, че с една целувка би могъл като с талисман да спечели благоразположението на детето. Ето защо той се наведе и го целуна по челото. Тозчас Пърл се откопчи от майка си, изтича до ручея, надвеси се над него и натопи чело във водата. Тя стоя така, докато не изтече достатъчно вода, за да отмие и отнесе далеч нежеланата целувка. Детето повече не се завърна при Хестър и свещеника, а ги наблюдаваше отстрани как кроят планове във връзка с новото си положение и намерения.

И ето че дойде краят на този съдбовен разговор. Сега долчинката щеше отново да потъне в самотата си сред тъмните стари дървета, които дълго щяха да повтарят в неразбираем за хората шепот чутото през този час. Печалният поток също щеше да прибави тази история към тайната, с която и без това бе обременено нещастното му сърчице и за която той от векове ромонеше все тъй безспирно и унило.