Натаниъл Хоторн
Алената буква (16)

Глава XIV
Хестър и лекарят

Хестър прати Пърл да си поиграе на брега с мидите и валмата от морски водорасли, докато тя поговори с билкаря. Детето литна като птичка, събу се и зацапа с белите си крачета по мокрия пясък. От време на време то се спираше и се взираше с любопитство в огледалото на локвите, специално оставено от отлива за него. Оттам го поглеждаше момиченце с бляскави тъмни къдри и дяволита усмивка в очите. Пърл, която си нямаше другарчета, му предлагаше да се хванат за ръце и да потичат. Но огледалното момиче също й махаше с ръка, сякаш казваше: „Тук е по-хубаво. Ела ти при мен!“ Пърл нагазваше до колене и на дъното се появяваха ходилата й, а някъде на заден план развълнуваната вода полюляваше искрящите отломки от нечия усмивка.

В това време майка й заприказва доктора:

— Ще може ли да поговорим за нещо, което засяга и двама ни?

— О, нима самата мистрис Хестър има нещо да каже на стария Роджър Чилингуърт? — отвърна той, като се изправи. — Много ми е драго! За вас отвсякъде се чуват такива хубави неща! Ето и снощи един съдия, човек мъдър и благоразумен, говореше за вас и ми пошушна, че в съвета са обсъждали дали не биха могли, без да накърнят общото благо, да свалят алената буква от вашите гърди. На място да умра, ако не съм се молил на съдията това да бъде сторено веднага!

— Не е работа на съдиите да снемат този знак — спокойно възрази Хестър. — Ако бях достойна да се освободя от него, той сам щеше да се отрони от гърдите ми или пък щеше да започне да се възприема по съвсем различен начин от околните.

— Носете си го тогава, щом така ви се харесва — отвърна докторът. — Жената трябва да бъде оставена сама да избира накитите си. С тази великолепна обшивка буквата стои много гиздаво на гърдите ви!

През цялото това време Хестър бе гледала втренчено стареца, изумена и потресена от промяната, настъпила в него през последните седем години. Не че се беше чак толкова състарил — макар да личеше, че годините му напредват, той изглеждаше добре за възрастта си и явно бе успял да се запази физически жилав, чевръст и енергичен. Ала онзи израз на мислителя и учения, на спокойния и тих човек, какъвто тя го помнеше, се бе стопил и вместо него по лицето му се бе изписало, макар и внимателно прикрито, някакво зорко, дебнещо, едва ли не ожесточено изражение. Роджър Чилингуърт как ли не се стараеше да се скрие зад усмивката си, обаче тя предателски разкривяваше физиономията му в подигравателна гримаса, така че черната му същност лъсваше като на длан. Случваше се от очите му да започнат да изскачат червени пламъци, сякаш душата му бе клада от тлеещи главни, които лумваха понякога в гърдите му, раздухани от внезапния полъх на страстта. Той бързаше тозчас да ги потуши и после си даваше вид, сякаш нищо не е било.

С една дума, старият Роджър Чилингуърт бе ярко доказателство за това как човек може да се превърне в дявол, стига само да се захване с някакво пъклено дело за известно време. Нещастникът си бе навлякъл това превъплъщение със седемте години, в които се бе отдал на удоволствието да човърка в едно жестоко изтерзано сърце, да подклажда с още по-голяма сила мъките му и да се изпълва със злорадство.

Алената буква запари на гърдите на Хестър Прин. Пред нея стоеше още една погубена душа, за чието падение тя също носеше вина.

— Какво в лицето ми ви кара да ме гледате така настойчиво? — попита докторът.

— Нещо, за което, да можех да намеря достатъчно горчиви сълзи, бих плакала! — отвърна тя. — Но не за това, за оня злочест човек е думата ми.

— И какво за него?! — възкликна развълнуван старецът, сякаш изгаряше от желание да разговаря на тази тема и най-сетне бе срещнал единствения човек, с когото можеше да я сподели. — Да си призная истината, мистрис Хестър, тъкмо си мислех за този господин. Така че можете открито всичко да ми кажете и аз ще ви отвърна.

— Когато преди седем години за последен път говорих с вас — започна Хестър, — вие намерихте за добре да изтръгнете от мен обещание, че ще запазя в тайна бившата ни брачна връзка. И тъй като животът и честта на онзи мъж бяха в ръцете ви, не виждах какво друго ми остава, освен да изпълня вашата повеля. Но не без тягостни предчувствия поех този обет, защото, скъсала с дълга към всички други, аз запазвах своя дълг към него; а нещо сякаш ми шептеше, че го предавам, като се договарям с вас. Оттогава го следите неотлъчно по петите. Не го оставяте и крачка да направи сам. Ни наяве, ни насън той не може да се отърве от вас. Тършувате из мислите му, с ръжен го ръчкате в сърцето! Стиснали сте за гърлото живота му и всеки ден го карате да умира, а той дори не подозира кой сте. Като позволих това, аз постъпих предателски спрямо единствения човек, на когото все още можех да остана вярна!

— Че какъв друг избор имахте? — попита Чилингуърт. — Само с пръст да го посочех, и от амвона щеше да се срути направо в тъмницата, а после сигурно и на бесилката щеше да увисне!

— По-добре така да беше! — отвърна Хестър Прин.

— Какво пък лошо съм му сторил? — отново попита Чилингуърт. — Повярвай, Хестър Прин, дори за царско възнаграждение никой не е полагал такива грижи, с каквито аз съм оградил това жалко попче. Ако не бяха те, животът му би изтлял в мъки за някакви си две години след вашето общо престъпление. Защото, Хестър, той не обладава душевна сила, каквато имаш ти, та да не се пречупи под товар, подобен на алената буква. Такава чудна тайна знам! Но стига! Всичко, познато на медицината, съм приложил за него. Това, че все още диша и крета по земята, е чисто моя заслуга!

— По-добре да бе умрял веднага! — рече Хестър.

— Да, право казваш! — извика старият Роджър Чилингуърт и очите му пуснаха пламъците на зловещия огън в сърцето му. — По-добре да бе умрял веднага! Защото никой смъртен не се е мъчил тъй, както той се мъчи. Още повече пред очите на най-лютия си враг! Той се догажда за съществуването ми. Усеща, че нечие влияние тегне като проклятие над него. Той е от най-чувствителните твари на Всевишния и някакво вътрешно чувство му говори, че не приятелска ръка дърпа сърдечните му струни и че втренченият в него взор търси и намира само зло. Ама не знае, че ръката и погледът са моите. С типичната за неговия клан суеверност, той вярва, че е завладян от демон, който го терзае с ужасни сънища, с мисли на отчаяние, с угризения на съвестта и със загубата на всякаква надежда за прошка, та да му даде да разбере какво го чака след смъртта. А всъщност аз съм този, който го държи в сянката на постоянното си присъствие. Аз, човекът, най-подло оскърбен от него, дето живея само от отровата на най-жестока мъст, се намирам редом с него! О, не! Наистина не бърка той, като смята, че има работа с демон! Аз, простосмъртният, с човешкото сърце, нарочно се превърнах в демон, за да го измъчвам!

Докато изричаше тези думи, нещастният лекар вдигна в ужас ръце, сякаш се бе погледнал в огледало и на мястото на познатото изображение бе видял някакво страшилище. В такъв рядък миг, за който понякога се чака с години, човек е в състояние да даде правдива оценка на моралния си облик. Не е изключено докторът никога преди да не бе се виждал как изглежда отстрани.

— Не ти ли стига вече да го мъчиш? — попита Хестър, като забеляза новия израз върху лицето на стареца. — Не ти ли се е изплатил напълно?

— Не, не! Той още е увеличил дълга си! — отвърна Роджър Чилингуърт и продължи вече не така разпалено, а все по-унило: — Помниш ли ме, Хестър, какъв бях преди девет години? Още тогава бях в есента на дните си, и то не в ранната си есен. Ала целият ми живот бе представлявал низ от мирни години на упорит труд, усърдие, вглъбение, отдадени честно за натрупването на моите знания, както и за благото на всички люде, макар последното да беше просто следствие от първото. Нямаше от моя по-кротък и невинен и така изпълнен с добрини живот. Не ме ли помниш? Може и да съм бил студен, ала не бях ли отзивчив към другите, всеотдайно благ, искрен, справедлив и ако не сърдечен, то поне постоянен в чувствата си? Не бях ли такъв?

— Точно такъв и много повече — каза Хестър.

— А сега какъв съм? — погледна я той в очите и озлоблението се изписа докрай по лицето му. — Казах ти вече — демон! И кой ме направи такъв?

— Аз! — изплака Хестър и потръпна. — Аз съм точно толкова виновна, колкото и той. Защо не изля гнева си върху мен?

— Оставих те на алената буква — отговори Роджър Чилингуърт. — Ако тя не е отмъстила за мен, никой не може да отмъсти!

Той докосна буквата и се усмихна.

— Тя отмъсти за теб! — рече Хестър Прин.

— Така си и знаех — каза лекарят. — Та какво ще искаш от мен във връзка с оня?

— Аз съм длъжна да открия тайната — каза твърдо Хестър. — Той трябва да познае истинския ти лик. Какво ще последва, не знам. Но поне най-сетне ще изкупя старата си вина за измаменото доверие на човека, когото погубих. Колкото до това дали да бъде потъпкано или запазено чисто неговото честно име и положение на този свят, а може би и животът му, той е в твоите ръце. Алената буква ме научи да обичам истината дори когато тя се врязва като нажежено желязо в душата, и аз не виждам за какво му е ужасът на такова пусто съществуване, че да те моля за милост. Прави с него каквото искаш! Нищо добро не го очаква, както не очаква мен, а и теб! Нищо добро не чака и малката Пърл! За нас няма изход от този омагьосан кръг!

— Жено, почти ми става жал за теб! — каза Роджър Чилингуърт, който не можа да не й се възхити — имаше нещо почти величествено в примирението, с което тя приемаше безнадеждността. — В теб се крият големи заложби. Ако случаят бе отредил да срещнеш преди моята любов друга, по-достойна, това бедствие можеше и да не ни сполети. Жал ми е за доброто, пропиляно в теб!

— А на мен ми е жал за теб — отвърна Хестър, — като гледам как омразата е превърнала един мъдър и справедлив човек във въплъщение на злото! Не би ли се опитал все пак да се освободиш от нечестивата сила и да си възвърнеш човешкия облик? Ако не заради него, то дваж повече заради теб самия, прости и остави Всевишния да се погрижи за възмездието! Току-що казах, че нищо добро не чака нито него, нито теб, нито мен; че ние заедно се лутаме в тоз мрачен лабиринт на злото и на всяка крачка се препъваме в греха, с който сме осеяли пътя си. Това не е така! За теб и само за теб би могло да има добро на този свят, тъй като ти си озлочестеният и в твойта власт е да простиш. Нима ще се откажеш от това единствено предимство и ще обърнеш гръб на тоз безценен дар?

— Мълчи, мълчи, Хестър! — смръщи се старецът. — Мене не е дадено да прощавам. Нямам аз такава власт, каквато казваш. Мойта стара, отдавна забравена вяра се възвръща, за да обясни всичките ни дела и мъки. Ти пося заразата на злото още с първата си крачка вън от правия път, но от този миг нататък всичко вървеше по силата на някаква мрачна предопределеност. Не сте грешни вие, дето ме озлочестихте, защото грехът ви е само една общоприета илюзия. Нито пък аз съм заприличал на демон, като съм грабнал от лукавия службата му. Такава ни е била съдбата. Нека да разцъфти с пълна сила чернотата, както е било писано. А сега си иди и прави каквото искаш с онзи.

Той махна с ръка и отново се зае да събира билки.