Натаниъл Хоторн
Алената буква (10)

Глава VIII
Малката фея и пасторът

Губернаторът Белингам, в свободен халат и кепе, с каквито старците обичат да ходят из къщи, очевидно развеждаше гостите из имението си и им обясняваше какви още подобрения се кани да направи. Побелялата му брада се спускаше към разкошен рюш, в остарелия стил от времето на крал Джеймс^[38], над чийто широк кръг главата на губернатора приличаше досущ на главата на Йоан Кръстител, поднесена на тепсия. Скован и суров на вид, попарен от преклонната си възраст, той изглеждаше не на място сред източниците на светски радости, с каквито явно доста се бе постарал да се огради. Ала не бива да се лъжем, че нашите строги прадеди, които и на думи, и на дело са приемали земното съществуване като низ от изпитания и постоянна борба и са проявявали искрена готовност да жертвуват в името на дълга всички земни блага и дори живота си, са смятали за повеля на съвестта да се отрекат от всичко удобно и дори разкошно, достъпно за тях. Такова верую никога не бе проповядвал например преподобният отец Джон Уилсън, чиято брада, подобно на снежна преспа, се белееше през рамото на губернатора Белингам, докато собственикът й разсъждаваше, че все още има шанс крушите и прасковите да се приспособят към климата в Нова Англия и че не е съвсем изключено черното грозде да стане на слънчевата стена на градината. Откърмен върху щедрата гръд на английската църква, старият свещеник питаеше отколешна и законна любов към всичко хубаво и удобно; и колкото и строг да се показваше от амвона или по време на публичното порицание на грешници като Хестър Прин, в личния си живот той така щедро проявяваше сърдечността си, че си бе спечелил положението на най-обичания духовник в града.

След губернатора и мистър Уилсън вървяха други двама гости — преподобният Артър Димсдейл, когото читателят навярно ще си спомни с краткото и неохотно участие, което той взе в сцената с позорното наказание на Хестър Прин, и до него — старият Роджър Чилингуърт, човек изкусен в медицината, от две-три години заселил се в града. Знаеше се още за учения, че е личен лекар и приятел на младия свещеник, който не жалеше ни здраве, ни труд в името на сановния си дълг, та се бе силно поболял напоследък. Губернаторът избърза по стъпалата към хола, отвори стъклените врати и се намери пред малката Пърл. Хестър Прин остана скрита в сянката на пердето.

— Туй пък какво е? — удиви се мистър Белингам при вида на алената фигурка. — Кълна се, такова нещо не е попадало пред очите ми чак от времето на стария крал Джеймс, когато суетата ме караше да смятам за голяма чест поканата да ида на дворцов маскарад! По коледните тържества тогава такива привиденийца кръжаха вредом на ята и ние ги наричахме деца на Господаря на веселието^[39]. Но откъде се взе такова гостенче в моя хол?

— Тъй, тъй! — възкликна добрият стар мистър Уилсън. — Каква наистина е тази червенопереста птичка? Точно такива фигурки, обагрени в алено и в злато, съм виждал, мисля, да рисуват по пода лъчите на слънцето, когато преминават през прозорците с ярко оцветените стъкла. Но туй бе в старата родина. Ще кажеш ли, момиченце, чие си и какво е прихванало майка ти да те орезили с тези труфила? Ти християнче ли си, а? Учили ли са те на Закона Божи? Или си от палавите елфчета и феи, дето смятахме, че сме оставили заедно с други разни папски нелепости в добрата стара Англия?

— Аз съм на мама — отвърна аленото видение — и името ми е Пърл.

— Пърл — перла? По-скоро рубин! Или корал! Или поне червена роза, ако се съди по цвета ти! — отвърна старият духовник и направи неуспешен опит да потупа Пърл по бузката. — А майка ти къде е? А, виждам — добави той и като се обърна към губернатора Белингам, прошепна: — Това е детето, за което ставаше дума, а ето и нещастната му майка, Хестър Прин!

— Така ли? — извика губернаторът. — Всъщност бихме могли и да се досетим, че такова дете без друго ще има за майка една пропаднала жена, лика и прилика с Вавилонската блудница^[40]! Но тя идва навреме и ние веднага ще се занимаем с нейния въпрос.

Губернаторът Белингам прекрачи прага на стъклените врати и влезе в хола, следван от тримата си посетители.

— Хестър Прин — поде той и закова суровия си поглед върху белязаната с алената буква, — напоследък около теб се водят много разговори. Наложи се да обсъдим внимателно дали ние, влиятелните управници, можем с чиста съвест да оставим безсмъртната душа на това дете в ръцете на жена, неустояла пред съблазните на този свят. Какво ще кажеш ти, неговата майка? Няма ли да бъде за настоящото и вечното добро на рожбата ти да я вземат другаде, където ще я обличат семпло и възпитават строго, както подобава, и ще я научат на Божите и земните истини? С какво можеш да й бъдеш полезна ти?

— Мога да науча моята Пърл на всичко, което аз научих оттук — каза Хестър Прин, като докосна с пръст аления знак.

— Нещастнице, та това е печатът на срама ти! — възмути се строгият съдия. — Тъкмо заради петното, което тази буква означава, смятаме, че трябва детето да се отглежда другаде.

— И все пак — продължи майката, бледа, но въздържана — този знак ме научи, той ежедневно, както и в момента, ме учи на неща, които, макар за мене да е късно, ще помогнат на детето ми да стане по-мъдро и добро.

— Ние ще помислим хубаво — каза Белингам — и няма да прибързваме с решенията. Добри ми отче Уилсън, препитайте, моля ви, тази Пърл — щом такова име са й дали — и вижте получила ли е християнската просвета, която се полага за нейните години.

Старият свещеник седна в едно кресло и посегна да притегли детето между коленете си. Но непривикнало да го докосва и ласкае друг освен майка му, то побягна през отворените стъклени врати и се, спря на горното стъпало в позата на дива тропическа пъстропера птица, готвеща се да излети. Мистър Уилсън, който имаше вид на добър дядо и обикновено се радваше на огромен успех сред децата, се зачуди силно от непокорството на Пърл, но все пак направи опит да я изпита.

— Пърл — започна той тържествено, — ти трябва да се учиш, за да придобиеш и носиш след време най-драгоценната перла в гърдите си. А сега, детето ми, кажи ми, кой те е създал?

Трябва да отбележим, че Пърл бе съвсем наясно по въпроса за нейния създател; отрасла в набожно семейство, Хестър Прин се бе заела наскоро след разговора с дъщеря си относно небесния й отец да я запознава с истините, за които човешкият дух, колкото и да е незрял, изпитва неутолима жажда. И за своите три годинки Пърл бе научила толкова много, че би могла с лекота да издържи всеки изпит по Новоанглийския часослов и по първата колона на Уестминстърския катехизис^[41], ако че не знаеше как изглеждат тези знаменити книги. Но тъкмо в този най-неподходящ момент, завладяна изцяло от упорството, повече или по-малко присъщо за всяко дете и десетократно развито в нея, Пърл стисна устните си в мълчание и ги отваряше само за да каже нещо наопаки. След като дълго време си смука пръстчето и опърничаво отказва на многобройните подкани да отговори на добрия мистър Уилсън, тя изведнъж заяви, че нея въобще никой не я е създавал, ами майка й я откъснала от дивия розов храст до вратата на затвора.

Навярно близостта до червените рози на губернатора в градината до стълбата едновременно със спомена за розовия храст край затвора, който бе видяла на път за тук, бяха подсказали на малката невероятния отговор.

Усмихнат, старият Роджър Чилингуърт се наведе към младия пастор и пошепна нещо на ухото му. Хестър Прин го погледна и дори в такъв момент, когато се решаваше съдбата й, потръпна, като забеляза промяната, настъпила във външността на изкусния лечител от времето, когато тя го бе познавала отблизо — той бе страшно погрознял, мургавата му кожа бе съвсем потъмняла, а уродливото му тяло съвсем се бе разкривило. Погледите на двамата се срещнаха за миг, но Хестър бе тутакси принудена да съсредоточи цялото си внимание върху събитията, които се разиграваха пред тях.

— Какъв ужас! — извика губернаторът, започнал постепенно да идва на себе си от изумлението, в което го бе хвърлил отговорът на Пърл. — Дете на цели три години, а да не знае кой го е създал! Без съмнение нищо няма да знае и за душата си, за греховната си същност и за съдбата, която я чака в бъдеще! Мисля, че няма какво повече да питаме, господа.

Хестър хвана Пърл, притисна я здраво до себе си и се обърна към стария пуритан, настръхнала за борба. Самотна, отритната от света, с това едничко съкровище, заради което сърцето й продължаваше да бие, тя се чувствуваше в свещеното си право на майка и бе готова да го брани на живот и смърт.

— Това дете ми е дадено от Бога! — гръмна възмутеният й глас. — Дадено ми е в замяна на всичко, което ми бе отнето. Тя е моето щастие и моята мъка! Тя е моят живот и моето наказание! Нима не виждате, че Пърл е алената буква, само дето може да бъде обичана, та милиони пъти по-тежко е възмездието за греха ми, с което ме терзае тя! Няма да ви я дам! Ще умра, но няма да я дам!

— Клетнице — опита се да я успокои старият духовник, — разбери, че за детето ще се грижат добре, много по-добре от теб.

— Господ я е поверил на мен — повтори Хестър Прин, вече на границата на истерията — и аз никому няма да я дам!

И тук най-ненадейно тя заговори на младия свещеник, мистър Димсдейл, когото до този миг не беше дала признаци да забелязва:

— Застъпи се за мен! Ти ми беше пастор, ти се грижеше за душата ми и ме познаваш по-добре от всички тук. За нищо на света детето няма да си дам! Застъпи се за мен! Ти знаеш — ти си близко до неща, които са непознати за тях, та знаеш какво се крие в сърцето ми, какви са правата на майката и колко са по-големи те, когато тя няма друго освен детето си и алената буква! Трябва да ме защитиш! Аз няма да си дам детето! Помогни ми!

Чул тази неочаквана, безумна молба, по която можеше да се разбере, че Хестър Прин бе доведена почти до лудост от това, което ставаше, младият свещеник излезе напред, без да се бави. Беше блед и се държеше за сърцето, както винаги когато нещо вълнуваше болезнено чувствителната му душа, и имаше още по-изнурен и измършавял вид, отколкото при публичното наказание на Хестър. Навярно поради лошото му здраве или по друга някаква причина в големите му черни, угрижени очи се бе събрал цял океан от мирова скръб.

— Има истина в онова, което казва тя — започна пасторът с благозвучен и потреперващ, но тъй мощен глас, че целият хол екна, а кухите доспехи зазвънтяха. — Има истина и в думите на Хестър, и в чувствата, които ги диктуват. Господ й е дал детето и заедно с него — вътрешна способност да разбира, както никой друг сред смъртните, всичките потребности и странности на загадъчната му натура. Има нещо особено възвишено и свято, което, както ми се струва, свързва в този случай майката с нейното дете.

— Как да се разбира това, отче Димсдейл? — прекъсна го губернаторът. — Обяснете, моля!

— Друго не може и да бъде — продължи свещеникът, — защото инак ще трябва да приемем, че всевишният, създателят на всичко живо, е останал безучастен към сторения грях, все едно, че няма разлика между благочестивата любов и нечестивата страст. Това дете от грехопадението на бащата, от срамното прегрешение на майката е пратено от Бог постоянно да измъчва сърцето на жената, която сега така горещо и отчаяно ни умолява за правото то да остане с нея. Детето — единственото нейно щастие в живота — й е дарено с благословия! Несъмнено, както каза и самата майка, то е и нейно наказание; терзание, което идва в най-неочаквани моменти; раняваща, прободна болка, нестихваща агония, която я връхлита дори за миг да се отпусне в горчива радост. Не е ли това идеята, която тя е изразила в одеждата на бедното дете, та като две капчици вода то си прилича с аления знак, който безмилостно разкъсва майчиното му сърце?

— Добре го каза, братко! — възкликна мистър Уилсън. — А аз се боях, че тази жена не е имала друг умисъл, освен да превърне детето си в чучело.

— Не, не е така! — продължи мистър Димсдейл. — Повярвайте ми, тя съзнава какво велико чудо е извършил Господ, като е дал живот на това дете. И дай боже също тъй да осъзнае — което според мен е самата истина, — че този дар е пратен най-вече за да пази безсмъртието на майчината душа, както и за да пречи на сатаната да не я подмами да пропадне още по-дълбоко в черните бездни на греха. Така че от голяма полза е за тази клета грешница, дето й е поверено това дете с безсмъртната си душа, родено за вечна радост или скръб, да го възпитава чисто, непорочно, а то да й напомня всеки миг срама, но да й вдъхва и надежда, подкрепена със святата дума на твореца, че ако тя възпита детето си достойно за небето, тогава то ще заведе и нея там! В това окаяната майка е по-щастлива от злочестия баща. Заради Хестър Прин тогава, а и за бедното дете, да ги оставим двете, както провидението е намерило за добре да ги остави!

— Защо така се палиш, приятелю? — усмихна му се старият Роджър Чилингуърт.

— Думите на младия ми брат падат тежко на мястото си — добави преподобният мистър Уилсън. — Какво ще кажете, дълбокоуважаеми губернаторе? Той се застъпи добре за бедната жена, нали?

— Повече от добре — отвърна съдията — и аргументите му са такива, че още отсега ще смятаме въпроса за приключен, стига само тази жена да не стори нови простъпки. Ще трябва обаче да се погрижим или вие, или мистър Димсдейл да проверите, както подобава по всички правила, какво е научило детето от катехизиса. А когато му дойде времето, съседите, гаранти за честта й, да се погрижат щото Хестър да прати детето си да се учи и да се явява в църква за молитва.

След като си каза думата, младият свещеник се бе оттеглил встрани от групата и бе застанал тъй, че тежките гънки на завесата до стъклените врати донейде да прикриват лицето му. Слънцето пък хвърляше сянката му върху пода, където тя неудържимо трептеше под напора на пламенната му молба. Пърл, тази малка палава и своенравна фея, се промъкна до него и като хвана с двете си ръчички десницата му, опря бузка до нея. Тази ласка бе тъй нежна и ненатрапчива, че майка й, която я следеше с поглед, се запита: „Моята Пърл ли е това?“ Не че се съмняваше в способностите на детето да обича, но то обикновено проявяваше твърде бурно любовта си и надали имаше и два случая в живота му сърцето му да се е стопляло от подобна нежност. И тъй като, с изключение на дълго мечтаната взаимност в любовта от страна на жена, на този свят няма нищо по-сладко от детското предпочитание, което се дарява инстинктивно и спонтанно и, значи, предполага, че в нас наистина има нещо достойно за обич, пасторът се огледа, сложи ръка на малката главица, поколеба се за миг и целуна момиченцето по челото. С това се сложи край на необичайното за Пърл сантиментално настроение. Тя се разсмя и заподскача из хола с такава въздушна лекота, че мистър Уилсън се усъмни дали въобще докосва с пръсти пода.

— Малката, не ще и дума, разбира от магии — обърна се той към мистър Димсдейл. — Я как се вдига във въздуха и без да яха като вещица метлата!

— Странно дете! — обади се старият Роджър Чилингуърт. — Лесно може да се види какво е взела от майка си. Как мислите, господа, дали не би било по силите на философа да анализира нейната природа и след като му стане ясно от какво тесто е замесена, да си направи изводи кой може да й е бащата?

— Не, не, грешно би било да се водим от нещо мирско като философията в решаването на такъв въпрос — възрази мистър Уилсън. — По-добре ще бъде да потърсим истината с пост и молитва. А най-добре ще е въобще тайната така да си остане, освен ако някоя всевишна сила сама не пожелае да ни даде разгадката. Тъй всеки християнин ще има възможността да замени с любовта си към бедното захвърлено дете липсващия му баща.

След тази благополучна развръзка Хестър Прин и Пърл си тръгнаха. Разправят, че когато излезли на стълбите пред губернаторския дом, един от решетъчните прозорци се отворил и оттам се показала на белия свят главата на мистрис Хибинс, злата сестра на губернатора Белингам, същата, която няколко години по-късно била обявена за вещица и изгорена.

— Тсс! — изсъскала тя и зловещата й физиономия сякаш хвърлила сянка върху жизнерадостния лик на новата къща. — Ще дойдеш ли с нас довечера? В гората се събираме лични веселбари и аз почти обещах на Черния, че хубавата Хестър Прин също ще е там.

— Тогава ще ви моля да ме извините пред него — отвърнала Хестър с тържествуваща усмивка. — Аз ще трябва да остана вкъщи да бдя над дъщеричката си. Да, бяха ми я отнели днес, начаса щях да се отправя с вас към гората и сама с кръвта от жилите си щях да впиша името си в книгата на дявола!

— Скоро ще те видим там! — намръщила се вещицата и се прибрала.

Ако приемем, че този разговор между мистрис Хибинс и Хестър Прин действително се е състоял, а не е легенда, то той може да послужи като доказателство за правотата на младия свещеник да се обяви против разделянето на опозорената майка от издънката на нейния грях. Ето че веднага се наложило детето да я спасява от клопките на сатаната.