Ален Кола
Нос Хорн за сам човек (2)

2. „Манюрева“

След като рисковете бяха добре пресметнати и решението взето, оставаше да се направи всичко възможно за осигуряване на успеха. В тези времена, в които няма с какво да смаеш света, все пак имаше някакъв смисъл да се впусне човек в океана и да затвори големия кръг през трите носа като самотник на борда на яхта като „Манюрева“.

Но да поясня. „Пен Дюик IV“ трябваше да стане носхорновец въпреки тежката обиколка около света и Трансатлантическото състезание, при които моят храбър спътник бе изпълнил вече петдесетте хиляди мили.

Естествено след Нюпорт ме чакаше тежка работа. Налагаше се да преустроя състезателя от Трансатлантическото състезание в съд, способен безпрепятствено да премине през иначе трудните южни морета, през страховитите вълни на Четиридесетте градуса, а после и на Петдесетградусовите южни ширини — с една дума, трябваше да подложа „Пен Дюик IV“ на мутация, да го превърна в птица на Великите носове.

Беше ударил часът да се захвана с увеличаване на сигурността на моя съд, да направя известни изменения, продиктувани от специфичните условия на високите ширини.

Във всички писания, разкази и предупреждения единодушна се поставяше ударение върху големината на вълните, които се търкалят там без всякаква преграда, като изключим нос Хорн и прага на протока Дрейк, между Огнена земя и Антарктическия континент. Тласкана от силните ветрове на Ревящите четиридесет градуса, а после и от по-големите им братовчеди — Петдесетте, яхтата щеше да се движи изключително бързо и имаше опасност носът да се забие в гърба на някоя вълна, позволявайки на предидущата в неудържимия си ход да повдигне кърмата с реалния риск за едно хубаво „кълбо напред“!

Освен това, за да стане още по-интересно, бях решил, след интервал от едно столетие, да се състезавам с елита на големите ветроходи за далечно плаване, чиито постижения никой не бе достигнал. За тази цел трябваше да се погрижа да увелича скоростните си възможности. Освен това исках и да очовеча тази машина, в която щяха да изтекат в самота доста месеци от живота ми.

Така, с вече „определени“ основни цели и внушително количество гъсто изписани страници с всичко онова, което трябваше да се свърши, купи или намери, аз си сложих най-хубавата вратовръзка и отплавах за Париж. Зимата беше сурова, пролетта позакъсня… Но като е способен човек, всяко нещо си отива на мястото и накрая успях да събера необходимата техническа и финансова помощ.

От финансова гледна точка победата в Нюпорт съвсем не ме успокояваше относно бъдещето. В най-добрия случай тя ми разрешаваше, и то с големи усилия от моя страна, да ликвидирам с миналото, или казано на търговски език — ликвидация на пасива.

Никога няма да забравя също и сърдечните и делови меценатства, тази неизменна помощ, само и само делото да бъде завършено както трябва. Дълго ще си спомням за момичето, което уши щормовото ми ветрило — ветрилото на последната надежда, ветрилото, което се използува тогава, когато никое друго вече не може да издържи, а трябва все пак да се пребориш с бурята. Спомням си работилницата „Тонер“ в Лориан и сериозното момиче, приведено над моята съдба. Дъщеря, внучка и правнучка на рибари, тя вшиваше във ветрилото всичко онова, което бе наследила от тях. Независимо дали щеше да работи старателно, като бод след бод влага цялото си същество и умението на пръстите си, или пък недотам грижливо, това нямаше да промени заплащането в края на месеца. В плата тя вшиваше своята почит към морето или може би всекидневната тревога на майките и бабите, живели преди нея, очаквали завръщането на моряка.

Хиляди пъти получих такива доказателства за добросъвестност, като се започне от заварчика, който полага всеки шев с нещо повече от умението си, с цялата си съвест, защото знае, че от това, което върши, зависи дали океанът ще избликне под краката ми там, където спойката не е изрядна … и се свърши с всички други! А техниците, които ми помагаха… Индустриалците, които ми поверяваха своите съоръжения… Приятелското меценатство или ентусиазмът на сдруженията, които искаха просто да помогнат на един младеж, който в края на краищата, въпреки грижливо изготвената си документация, едва ли можеше да им предложи нещо повече от вярата в успеха си.

И все пак тук трябва да вмъкнем онова понятие, което може да се класифицира като „търговско меценатство“, ако изразът не предизвиква насмешка. Става дума за нещо съвсем различно от традиционната реклама. Класическият рекламен агент например купува място в плакат, вестник или радио и очаква точно попадение — сиреч рентабилност. Това е царският път в рекламата, отъпканият път, по който знаеш, че стреляш ли, не може да не улучиш.

С предложението на Кола се навлизаше в друга игра, при която възнаграждението се получаваше от риска. Можеше да не се върна или по време на пътя да преценя, че имам по-неотложни работи, отколкото например да поддържам радиовръзката.

В тази област имах договореност с ЛРТ (Люксембугското радио и телевизия) и с Рикар, който осигури във финансово отношение радиовръзката. Очевидно е, че за тях важното беше да ми помогнат каквото и да става. Ако въобще са „пресмятали“ риска, то е било в най-общия смисъл на думата. Може би Рикар просто искаше да покаже компанията си в благоприятна светлина, но макар да има хиляди начини да бъде сторено това, никой не поиска от мен да нося мастиченожълтата фланелка, нито при пристигането си да поема традиционната чаша! Кой каквото ще да казва, но още от началото се виждаше устремът на този човек, който бе решил да повярва в един хубав проект, чиято романтика може би го отвличаше от всекидневието. Той рискуваше да дава обяснения на административния съвет, ако поетите задължения се окажеха непосилни за мен. На мен също не ми беше трудно да пресметна, че за развитието на състезанието по за предпочитане е да не губя един или два часа за осъществяване на радиовръзката или дори да обявя апарата за повреден, когато предпочитам да си почина. Приветствам проявите на голямо доверие.

Патрик Рикар и Люксембургското радио и телевизия финансираха моята усъвършенствана радиоапаратура, която въз основа на тристранната ни договореност щеше да донесе на всеки от нас точно претеглени придобивки… „претеглени“ е именно думата, защото трябваше да взема на борда си около един тон допълнителен товар. Аз печелех по отношение на сигурността, а ЛРТ — последните новини, които може би щяха да бъдат интересни за слушателите. За Рикар запазих завинаги образа на забележителен меценат и покровител на приключението…

По същия начин „Креди Агрикол“ направи необходимото за преустройството на яхтата срещу предимство в информацията за детско-юношеските вестници. В „Тентен“ щеше да се уреди игра с награда за победителя — пътуване до Сидней.

Благодарение на всички тези помощи „Пен Дюик IV“ можа да се завърне в Лориан в корабостроителницата на Периер. Тамошните хора го бяха построили през 1968 г. и тяхна беше заслугата за петте години качествена и изключително успешна дейност. Приеха го въпреки голямата си претовареност.

Един огромен кран на „Сотрама-Кардие“ повдигна като перце тримарана от водите на рибарското пристанище и внимателно го постави в края на корабостроителницата, почти напреки на прага на платнарницата „Тонер“.

От този ден нататък, във все по-стегнати редици, семейства Кола се впусна в атака, а материалите не преставаха да прииждат непрестанно. В скоро време „Пен Дюик IV“ бе превърнат в алуминиев скелет, оголен от цялото стъкмяване, оборудване, вътрешна облицовка и апаратура. Дик Тонер, главният водач, беше в стихията си сега, когато имаше помощници дори в неделя и празниците, но не бих казал същото за останалото гостоприемно домочадие.

Андре Алегр, конструкторът на яхтата, трябваше да остави за известно време южното слънце, за да следи на място проектираните изменения по тримарана. Доста бързо се споразумяхме за формата и ъгъла на атака на отражателите, които щяха да се монтират на носовете на яхтата. Студената пот, която ме е избивала няколко пъти, докато препусках с попътен вятър в бурно море, отдавна ме навеждаше на някои практични идеи, които за мое голямо удоволствие съвпадаха с вижданията на Андре, който ревностно следеше новостите в своето изкуство.

Тези поставени като мустаци отражатели увеличаваха носещата повърхност и щяха да се стремят да повдигат яхтата, когато гигантските вълни при нос Хорн се опитат да я претърколят. Тогава предната връзка, оформена с по-голям ъгъл, щеше да действува като предпазител на сабя.

Нямаше проблеми и за същността и подробностите около още една, четвърта свръзка, утрояваща и облицоваща предната тръба — тази първоначална връзка за усилване, която трябваше да се завари в средата на разстоянието между вълнореза и първата свръзка и да поема напрежението, когато пътуваме не само срещу вятъра, но и срещу вълните.

След като стигнахме дотам, определихме и облицовката на основите на връзките върху плавоците, мястото, където ударите на вълните се превръщат в красиви пръски, които същевременно са и твърде ефикасни спирачки, особено при страничен вятър. Дълго трябваше да работим с ножиците, сума картон отиде, понеже нямахме достъп до изследователски басейн, а трябваше да намалим завихрянията от плавоците.

Какви бяха опасностите при самотно околосветско плаване?

Най-първата от всички, разбира се, и най-важната е да не паднеш зад борда. Познавах предпазните мерки, няма нищо по-добро от това да си отваряш очите и да закачаш осигуряващото въже.

Опасността от сблъскване с някой друг съд в открито море скоро щеше да намалее, като навляза в по-малко посещавани райони.

Оставаха счупването на мачтата и обръщането.

За да намаля опасността от счупване, окачих поотделно такелажа на новите мачти. Ако една от двете поддадеше, малко вероятно беше и другата да я последва.

Що се отнася до обръщането, за момента възлагах най-големи надежди на предпазните мерки чрез подготовка на усъвършенстваната радиоапаратура. Имах радиобуй за бедствие; издърпваш антената натискаш едно копче и бибиканията излитат сами като сигнали за SOS, които могат да бъдат уловени от самолетите на техните УКВ-честоти за бедствие. Имах авариен предавател с телескопична антена и антена с хвърчило, които можех да захранвам, въртейки една манивела, дори и в случай че акумулаторите се намокрят. Впрочем те бяха пригодени да работят и обърнати наопаки — благодарение на една система от запушалки с оловни тежести. Този водонепроницаем радиоконтейнер е задължителен за всички търговски кораби и след като ремъците се затегнат и се завърти манивелата, сигналите за бедствие на международната честота 2182 предупреждават корабите, които непрекъснато дежурят и които и без това не могат да не бъдат предупредени от своята автоматична система.

Със запасите, които предвиждах да взема, дори да не успеех да се свържа с никого по радиото, моята яхта, макар и обърната, щеше да представлява спасителен сал, който — нямаше да ми остава нищо друго — щях да пусна да се носи, докато стигне до най-близката суша или до първия корабен маршрут.

Към тези не съвсем безобидни неща трябва да прибавим и направата на две водонепроницаеми прегради в централния корпус. Едната, зад носовата преграда, щеше да изолира цялата предна част, а другата, непосредствено при входа, с водонепроницаемата си врата щеше да осигурява достъпа в кокпита.

Трябва да отбележа и усилването с комингс на предния люк, подсилването на релингите, двойните осигуряващи проволки по палубата, новите държачи за такелажа на измененото стъкмяване, релсите за стакселите на грота и бизана, шверта, проверката на рулевата система, командния пункт, повдигнат и подсилен с оковки, защитен от западните вълни под плексигласов купол… Вътрешният команден пункт значително намалява опасностите. И за най-неосведомените читатели е очевидно, че възможностите за изолация са много по-големи за рулевия, който не е изложен на вълните през всичките 24 часа на денонощието и не се мята от резките накренявания, които, подпомогнати от някоя по-стръмна вълна, събарят яхтата. Да не забравим степсовете на новите мачти и хилядите други неща…

За щастие в Лориан не липсват помощници. Екипите на S.A.F. подсилиха момчетата на Периер, които не мирясваха, откакто при изпитанията за водонепроницаемост бяха открити сериозни слабости в плавоците. Трябваше да се направят широки странични отвори, да се подхване оттук и оттам, да се заглади или подсили, но най-важното беше да се прегледа разпределението на десетте водонепроницаеми отсека — водонепроницаеми до… изпитанията!

Тези изпитания бяха венецът в моето излизане на сцената като носхорновец. Комисарството за атомна енергия беше преценило, че има възможност да се приложат във всекидневната практика методите, разработени от службите за сигурност и поддържане на централите. Под ръководството на инженер Роже Пеклие екип специалисти от Пиерлат се нагърби да състави „здравословния“ бюлетин на моята алуминиева плетеница и да открие дори и най-малките шуплички, поддавания и умора на метала.

Благодарение на една специална апаратура отсеците един след друг се изпразваха, за да се вкара в тях азотен газ, който, минавайки дори и през най-незначителната дупчица или най-малкото кратерче от корозия, предизвиква виолетово оцветяване на яркожълтия проявител, нанесен отвън с пистолет… Големият тримаран наистина видя и пати. Пуснати бяха в действие и ултразвукова и рентгенова техника.

Последната процедура откри между другото и опасна липса на дълбочина в заварката на един прът от връзките. Към актива на „пропяването“ на азота, разбира се, трябва да се притурят и ужасните открития по плавоците, а също така и откриването на десетина корозии, разположени все по корпуса, и за мое най-голямо облекчение — на няколкото пробива в основата на кладенеца на шверта, които от две-три години ми костваха всяка седмица по няколкостотин безполезни удара с помпата.

Да предположим, че се намирам в открито море пред Португалия и при остър курс спрямо свеж вятър, поради силното натягане на ветрилата, в предницата на всеки плавок в основата на съединенията се отваря по една голяма пукнатина… Ще бъда ли принуден да се откажа? Разбира се, че не! В никакъв случай! Нали нахлулата вода няма да може да влезе в другите отсеци! И така ще върви! Ще се осланям на бъдещето. И толкова! Хиляди благодарности, господа!

Новите осигуряващи апаратури бяха доста тежки и можеха да намалят състезателните способности на яхтата. За да се компенсират тези килограми, трябваше навсякъде, където е възможно, да се опита максимално олекотяване чрез пробиване на дупки.

По това време, затваряйки своя кръг около света през Четиридесетградусовите ширини, в Лориан се прибра една друга яхта, птица на носовете.

Лоик Фужерон бе изкарал тежко на борда на „Капитан Браун“, но загрубелите му ръце и лицето му говореха за един добър преход. Между него, пристигащия, и мен — заминаващия, веднага се установи връзка. Яхтата му беше отрупана със скъпи хитрини, чието действие той ми обясни. Заедно прегледахме моя тримаран относно сигурността. Лоик хареса отражателите, но виждах, че нещо го тревожи. Когато видя в корпуса отвора за лага, веднага му олекна:

— А, ето оттук ще можеш да вземаш въздух и да провреш антената в случай на преобръщане. Но защо не отвориш в дъното на яхтата една шахта, за да може да се минава и оттам? Нали знаеш как, с един капак, стегнат с крилчати гайки.

В централния корпус бях направил водонепроницаемо жилищно помещение, откъдето в случай на нужда можех да управлявам яхтата и да живея, там можеше да се съхраняват храната, водата, радиобуят за бедствие, акумулаторите и главната радиостанция, които бяха пригодени да работят и обърнати с главата надолу. Предвиждах и едно устройство с надуваем балон на върха на мачтата. Но Лоик беше далновиден; липсваше авариен изход, без който нямаше да съм спокоен. Накарах да направят този „спасителен отвор“, който в случай на преобръщане щеше да ми позволи по-точно да преценявам развитието на събитията: само като се отвинтят няколко болта, в помещението можеше да се вкара въздух, а след това щях спокойно да извадя антената на радиото и да предавам на честотите за бедствие.

Малко по малко, в продължение на месеци, списъците бяха очистени. Но трагедията при всички подобни списъци е, че те са като бъчвите на Данаидите — колкото и да зачеркваш отгоре, още толкова се прибавя веднага отдолу: обработка на повърхностите и цялостно боядисване отвън и отвътре, топлоизолация и облицовка на централното помещение, нови мачти „Албер Кьодве“. Бизанмачтата стана по-масивна, самостоятелно закрепена с ванти. Гротмачтата е с метър и половина по-голяма, което значи, че и повърхността на ветрилата ще бъде по-голяма. Съоръжена е с осем фала, два топенанта, две фаленки. Доставеният такелаж „Сарма“ може да се монтира, преди да се вдигнат окончателно мачтите. Електрическата инсталация беше направена от момчетата на C.S.E.E. ей така, като на шега. Господи! Пристигат радиостанциите и корабоводителските помагала, също като за малък товарен кораб, но без радара, изхвърлен заради тежестта си във височина. Не съм нито Тарзан, нито някой супермен и вярвам само на такива неща, като метеорологичните карти, линиите на дълбочините и радиопеленгите…

Ах, тези списъци! Електроагрегатите, танковете за гориво и отопление, изменения в битовите съоръжения, нов фитинг, регулатор на халса, електроника, устройство за управление заедно с всичките допълнения за управление от кокпита с румпел или от вътрешното помещение с щурвал, електрически автопилот или механичен… Стотици часове с майсторите, с приятелите, дошли да помогнат с по нещо през уикенда, и винаги, когато най-малко го чакаш, идва Жорж Кермабок, който зад голямата си рижа брада на околосветски пътешественик и открития си поглед крие гениалността си — той е специалист по механичните устройства. С неизчерпаемото си вдъхновение идва „президентът“ Дьо Мора, шампион на многокорпусниците, чиято федерация ръководи! Албер, Жоел, Патрик, Кристиан, Клод, Пти Луи, всеки един от тях се включваше в работата, също и моят по-малък брат Джеф, който вече бе имал възможността да размисли върху сладките евфемизми на „удоволствията“ от времето на подготовката за Трансатлантическото състезание, но отново се хвана на въдицата и пожертвува ваканцията си. Всред грохота на компресорите, ослепителните светкавици на аргоновите заварки, прахоляка от кея или дъжда от небето и вонята от рибната борса цареше атмосфера на надпревара с времето, но всичко ставаше на фона на едно топло приятелство, което придаваше дълбок смисъл на това начинание.

Би трябвало да разкажа още и за това как след техническата подготовка взех предохранителни мерки и за… човека. Не поради някакво недоверие към пилота, а защото в трудните часове е необходимо да вложиш всичките си физически и морални сили. С една дума, яхтата трябваше да се очовечи за безкрайните часове на самота, трябваше да се създадат удобства за човека, за неговата сигурност. За да бъде по-устойчива, понякога душата има нужда от малко нежност и топли чувства.

Премислих всички възможности за бъдещия ми живот. Насочих усилията си към създаването на известна интимност: най-вече към вътрешната декорация на помещенията, към „кухненския кът“, продуктите, които трябваше да взема… евентуалните грижи за тялото, аптеката, която трябваше да се предвиди. Предстоеше ми да се боря със самотата — с какви средства щях да я отстраня? А неизбежните големи студове, техниката и уредите, които щяха да ми помогнат да устоя…

Но моята преоборудвана и прегледана яхта нямаше търпение да тръгне по морето. Когато водата закипи зад кърмата, сигурно щеше да има случаи да си припомням някои аспекти на кулинарията. Радиото щеше да ми помага в минути на тревога или страх. И какви ли не още предпазни мерки измислях, за да обърна всички шансове на своя страна.

И така, да забравим как сновях от Лориан до Париж, за да върви интендантството, как с развята риза и вратовръзка в джоба възсядах самолетите, изминатите километри по пътищата, нощите по влаковете… за да вдигнем чаша с пунш за пускането на вода на „Манюрева“ под звуците на таитянските китари. В напевния език на полинезийците се произнася „манурева“ — „птица на пътешествията“. Това име бе изписвано открай време като заглавие върху всички скици с молив на моята яхта на мечтите. След толкова грижи, изменения и подобрения тъмносиният тримаран бе готов за Великите носове, той се бе превърнал в истинска Манюрева — птица на пътешествията.