Ален Кола
Нос Хорн за сам човек (1)

1. „Когато стана голям…“

Като дете имах една мечта: когато седна на стол, краката ми да опират на земята.

За рождения ми ден (мисля, че беше седмият) моят баща ми измайстори едно малко кресло, в което седях и краката ми стигаха пода. Изпълнявайки моето желание, баща ми, без да иска, ми даде и първата надежда.

Изглежда, оттогава зная, че мечтите трябва да се осъществяват, и това беше може би най-хубавият подарък, който съм получил от баща си.

„Когато стана голям…“ Тази тъй често повтаряна фраза ми помагаше да извоювам всяко свое откритие. В живота на човека има моменти, в които внезапно, сякаш силом, разбира, че е преминал една нова граница, че е пораснал с една чертица по избраната стълбица. Може да се отнася за малко столче или за нещо по-сериозно, но тогава трябва да си наистина достатъчно пораснал.

За онези, които телом и духом се отдават на ветроходството, на морското ветроходство, на трансокеанските ветроходни състезания, има едно място, където непременно трябва да отидат, ако са наясно с традициите, чиито наследници са самите те. Трябва ли да назова това свято, почти митично парче земя, което всеки моряк носи в себе си?

Но на нос Хорн не се отива току-така.

Всички ние, които желаем да поемем някой ден по далечния път, добре знаем, че за да се почувствуваме „достатъчно пораснали“ и най-вече достойни за това изпитание, трябва да сме преминали необходимата подготовка — бавна, продължителна, с постоянството на вълната.

По-просто казано, тези неща се правят, защото искаш да ги направиш, защото ги усещаш и защото в определен момент от живота си морският човек няма друг начин да се изяви.

Каквото е Айфеловата кула за Париж, това е и нос Хорн за ветроходството; бравурно изпълнение, най-хубавата страница от историята на морячеството. Той е сагата на мореплавателите, която прославя във всеки от тях качества, достойни за Ролан в Ронсевалското дефиле. Това е корабната носова статуя в рицарската поема на моряците, частица от тази тълпа, героична и много често безименна, населяваща легендите.

Ще рече, така определих проектите си, че като гоня високи цели, мярката да е по-скромна.

Преди всичко исках да „затворя кръга“ — както казват отвъд Ламанша, нещо, което във ветроходството още не е сторено, защото още никой не е направил с тримаран пълна обиколка на Земята през трите носа, със или без екипаж. Исках също да продължа започнатото от сър Чичестър: да достигна средните скорости на големите клипери от миналия век, от времето на „вълнените състезания“.

Знаех, че рекордът на стария британски лъв, сто и шест дена до Сидней и сто и двадесет за връщане, е по моите възможности. Държах в ръцете си усъвършенствано „бойно средство“ и което беше по-важното, съществуваше пълно единство между човека и средството, или както казват за кавалеристите, бях се слял с коня си.

Беше дошъл моят ред без шарлатанства да извикам на двубой времената на клиперите и може би да спечеля маршалския жезъл в часа на най-голямата си битка.

През 1873 г. английският ветроходен кораб за далечно плаване „Къти Сарк“ потеглил за първото си плаване до Сидней, където пристигнал след седемдесет и девет дена и оставил далеч след себе си всички съперници. И това се повтаряло при всеки преход.

Сто години по-късно друг ветроход на свой ред напусна Ламанша по същия маршрут. Този път нямаше стока, нито екипаж, който да маневрира могъщите четириъгълни ветрила: сам човек на борда на алуминиевата яхта със стоманено стъкмяване и тергалови ветрила. Единственият му товар бе решимостта да очертае отново гордия път на клиперите, без да се щади. Ей така, за да види дали може още да се плава с ветрила покрай южните носове със скоростта на предшествениците.

Ето вече години изминаха, откакто по всички морета на планетата витлото измести ветрилото. Но ветроходецът, който се чувствува далечен наследник на славното минало, между две плавания, между две състезания мечтае за голямото отплаване, за приказните преходи на корабите със заснежени от ветрила високи мачти.

Нос Хорн… При спомена, дошъл да разнообрази една нощна вахта, напорът на епопеята изду за миг ветрилата на големия тримаран, който се връщаше от Нюпорт, натоварен с лаврите от Трансатлантическото, и бе спрял поради затишие.

Да спечелиш Трансатлантическото състезание за самотници, е като да поемеш изведнъж в дробовете си въздуха на дълго желан връх над хималайските облаци, да изпиеш на един дъх приказната халба на радостта, която е така силна, че оставаш смаян, когато мъглата се проясни и трябва да слизаш, да се откъснеш от малкия розов облак и да отправиш поглед към низината.

Само че в мига, в който позлатената мъглица се вдигне, изниква друг връх, по-висок, по-красив, по-величествен. Той има конична форма с насечени, диви очертания; вълните с нечувана сила бият в хълбоците му и пред очите му се изписва една от най-мъчителните страници на човешкото приключение. Нарича се нос Хорн; мрачен, скалист връх, изкован от величие и нищета, изправен в ледената самота на крайната точка на Южноамериканския континент, на кръстопътя на маршрутите от времето на големите пътешествия на ветроходите.

Оттам нататък всичко е просто, главното е схванато. Подробностите по изкачването, определени по време на пътя, граничат с анекдотичното; в базовия лагер сделка с някаква английска бирена фабрика е събрала заминаващите под свое знаме и съгласно своите правила:

— Сър, и т. н., може ли да се изкача с вас?

— Не, господине, вашите „котки“ не са от обикновения модел!

— А, така ли? Толкова по-зле, карайте, както знаете, аз пък ще се катеря по моему. Бъдете спокойни, няма да преча на осигурителните ви въжета, сигурност все пак ще има, всеки да си прави сметката.

Щом като за околосветското състезание не искат състезател, възседнал много бърз бегач, може би за мен остава самотната директисима, само с едни бивак, извинете, с едно спиране по средата на пътя, както едно време, както по времето, когато трудът, а не спортът населяваше водните склонове на Южния океан, когато, минавайки през Добра Надежда, корабите се отправяха към пристанищата на антиподите за вълна, злато или жито и се връщаха с издути ветрила покрай нос Хорн по пътя на големите ветрове.

Да се върнем за миг назад и без отново да начеваме историята на „Пен Дюик IV“, да обрисуваме в общи линии моята любов от пръв поглед и страстната ми връзка с тази яхта.

Спомням си прекрасно първата ни среща. Беше през 1968 г., когато прословутият месец май издигаше своите барикади, а после пък потекоха реки от мастило. Бях се завърнал от Австралия и заварих Париж разбунтуван, а студентите — превърнати в хвъргачи на павета. И тъй като не се смятах подходящ за този вид спорт, стори ми се по-уместно и по-полезно да отида в Лориан, където моят бивш „шеф“ Ерик Табарли подготвяше яхтата си за юнското Трансатлантическо състезание за самотници.

Навремето този тримаран с лека като паяжина конструкция изглеждаше почти като чудовище. Още никой не беше виждал да плават машини като „Вандрьоди 13“ и затова тя изглеждаше още по-несъразмерна: 20,5 метра дължина, 10,6 ширина, нечувано и невиждано! Голяма или малка, тя трябваше да бъде управлявана от самотник в състезанието по Северния Атлантик — едно от най-трудните места в света.

Кой не помни третото Трансатлантическо състезание?! „Пен Дюик IV“ предизвикваше истинска сензация и всички го смятаха за фаворит. Продължението е известно: още първата нощ — сблъсък с товарен кораб и Табарли бе принуден да се върне в Плимът за ремонт. След седемдесет и осем часа закъснение той потегли отново, но този път го сполетяха неприятности с авторулевия, поради което и вторият опит се провали. Всъщност този тримаран бе прототип и нямаше никакво време да се разработи. След като всичко се оправи, Табарли отново пое на път за Транспасифическото състезание и още тръгнал не тръгнал — постигна първия рекорд: десет дена и дванадесет часа от южната точка на Тенерифе до Мартиника — или приблизително 11 възела средна скорост, с няколко десети по-добра от скоростта, постигната между Нюпорт и нос Лизърд от тримачтовия „Атлантик“ (60 метра, гафелно стъкмяване, капитан Чарлс Бар) по време на Императорското състезание през 1905 г. — дванадесет дена и тринадесет часа. На борда на „Пен Дюик IV“ бяхме трима: Ерик, Оливие дьо Керсозон и моя милост.

За мен това беше благословен период — опознах една фантастична яхта. По време на плаването тя показа високите си качества, които дълбоко в себе си бях усетил още когато я видях на брега преди спускането и на вода в Лориан.

Няколко месеца по-късно узнахме за знаменития епизод от състезанието Лос Анжелос — Хонолулу. През онази година Транспасификът беше определен за еднокорпусници. Въпреки всичко Ерик реши да потегли един час след другите, за да ги задмине всички… Не знаех, че това е с рекламна цел, нито че участието в това забранено състезание няма друга цел освен да улесни продажбата на яхтата. Разбрах го едва в Хонолулу, когато видях окачена на мачтата една шперплатова дъска с надпис: „Продава се“. Главата ми тутакси се задействува на пълни обороти, отново ме обземаше невероятното вълнение, което преживях на рейда на Плимът, когато пред очите ми след оръдейния изстрел самотниците потеглиха за Трансатлантическата регата… Чувствах, че с този голям тримаран мога да се представя добре като самотник. Наистина, когато прекосявахме Атлантика, бяхме трима, но всъщност на всяка от моите вахти бях сам и съвсем сам трябваше да се справям с всичко, бях самотник на периоди — „самотник осем часа на ден“, това действително е прекрасна тренировка, но не по-малко полезно бе, че наблюдавах победителя от състезанието през 1964 г. — можех да усвоявам тънкостите на занаята. При такива обстоятелства бързо се пораждат желания. Също като едновремешните чираци, които, учейки занаята, вече са си представяли своя шедьовър, аз се стараех много, с мисълта да мина на самостоятелна практика. Това беше в реда на нещата, още повече че в промеждутъците между плаванията си с Ерик Табарли гледах да се включа в колкото може повече морски състезания: през 1969 г. бях на „Палиноди“ с Гастон Дефер и спечелихме френския шампионат „Медитеране“. След това на Фастнет — на борда на „Кориолан“, който по-късно по молба на Кристиан дьо Галеа трябваше да върна във Франция — напредвах в занаята, въпреки че и аз не успях да избегна неочакваните клопки, пречките, които човек поставя на себеподобните си. Чувствувах нужда да се изявя, да прокарам своя път всред тази малка джунгла, която представлява светът на яхтинга. Колкото е по-малко кучето, толкова по-силно лае. Аз бях все още чужденец в света на специалистите. Не бях нито от Бретан, нито дори от Анжу, никой не ме бе виждал по светите места, каквито са Трините сюр Мер и Ла Рошел. Днес разбирам, че не им е било приятно да гледат как кацвам ей тъй изведнъж на прославената яхта… Като алпинист, който иска да стане водач на Шамони, а се е тренирал на скалите на Фонтенбло.

Отведохме яхтата в Таити, после в Нова Каледония, без да успеем да я продадем. Междувременно се бях върнал във Франция с надеждата да намеря финансова помощ. Чаках като беден роднина в приемните на големите компании, тичах по редакциите и все разказвах моята история, която, какъв наивник съм бил, мислех, че е достатъчно хубава, за да бъде моят вълшебен „Сезам“: „Имало едно време един мореплавател, който прекосил Атлантика с една голяма яхта, макар и само като екипаж на един голям капитан, и той може да се закълне във всички богове на морето, че това е една изключителна яхта. И тъй, яхтата на големия капитан се продава, сиреч трябва да се помогне на този наивник да я купи…“

Може и да ми вярваха, но не ми; помагаха въпреки визитната картичка, която удостоверяваше, че съм бил екипаж на Табарли, и която аз смятах за достатъчно красноречива. Така разбрах, че добрата репутация не се унаследява.

Можех да сторя вече само едно. Още когато Ерик ми предложи да отведа яхтата в Калифорния, за да участвам с нея в Транспасифика, реших да „сгъна тогата си“ и изпратих молба да ме освободят от Сиднейския университет. Да прекося Тихия океан под ветрила в ерата на свръхзвуковите самолети — това бе все още само една мечта. Но моят баща ме беше научил да вярвам тъкмо на мечтите. Оттогава обичах да виждам мечтите си като действителност. Човек се жени за жената, чиято ръка е поискал.

Веднага разбрах, че между мен и „Пен Дюик IV“ съществува онова пълно разбирателство, което не е необходимо да обяснявам нито на другите, нито на себе си. „Разбирателството“ обаче струваше навремето 225 000 франка. Не ми оставаше нищо друго, освен да затворя очи и да ги дам. Тъй като не можех да бъда едновременно в Австралия и да се скитам по океаните, трябваше да се отдам телом и духом на новото си завоевание и смело да вървя напред с „Пен Дюик IV“. Воден от тази единствена страст, аз направих крачката. Строших австралийската си касичка, за да платя първата вноска. Сключих заем с банката и си сложих главата в торбата. Оттогава нататък всеки месец треперех от страх да не ми вземат обратно яхтата, чийто несигурен собственик бях станал аз. Удвоих дописките, снимките и фоторепортажите, залових се отново за перото и успях да изплатя няколко месечни вноски.

И тъй, малко по малко, преодолявайки едно подир друго всички препятствия, един прекрасен ден се озовах на стартовата линия в Плимът. Беше хубав юнски ден на 1972 г. Един самотник, който възнамеряваше да спечели Трансатлантическата регата.

Това мое желание дойде съвсем естествено. Човек, не решава изведнъж: „Ще спечеля Трансатлантика“, както децата казват: „Ще стана пилот или началник-гара!“ Полека-лека несъзнателно нещата сами заемат мястото си в ума. След като дълго време си свирил само гами, съвсем естествено е да пожелаеш да изпълниш едно истинско музикално произведение. Сякаш топката изведнъж дойде в краката ми и не ми оставаше нищо друго, освен да стегна прасците си и да шутирам във вратата.

Състезателният дух избуява сред шампионите като трева след дъжд. Навремето, когато имах щастието да бъда екипаж на Табарли, живеех пълноценно живота си. Един наистина щастлив живот, защото още не разбирах, че морето вече ми отправя предизвикателство за двубой. Аз не виждах по-далеч от простото удоволствие да плавам с някой опитен моряк. Обиколката на света „с приятелите и кучето“ на борда на набързо оправената стара черупка, която екипираме и разкрасяваме на чашка в някое кафене, лукаво изчезва от съзнанието, за да направи място на страстта към състезания и регати, на непреодолимия копнеж да се видиш пресякъл финалната линия като победител. Желанието да станеш виртуоз не е хилавото дете на амбицията за превъзходство. У всеки, който се упражнява и изпитва удоволствие от изкуството си, простата логика тласка усърдието му напред към по-доброто, към чистата радост от изпипаната работа.

На старта в Плимът аз не бях някакъв наплашен заек без опит. Зад гърба си имах една доста сериозна самотна обиколка, която всъщност беше истинската ми подготовка за състезанието; големият тримаран трябваше да се докара непокътнат от Таити. И тъй като там срещнах Теура, тази, която днес е моя спътница в живота, реших да я взема със себе си при завръщането под ветрила във Франция. Великолепно усамотение за двама, но… уви, по време на целия първи преход от пътуването, от Таити до Мавриций, Теура страдаше много от морска болест. И така, тя отиде във Франция със самолет, а аз реших да продължа плаването, без да спирам никъде, защото така бе по-икономично.

Това беше първото ми самотно плаване.

Трябваше да плавам и същевременно да тренирам за състезанието и работата отиваше май към издънване. След шестдесет и шест дена плаване, по време на което изкачих Атлантика от нос Добра Надежда, пристигнах в Трините сюр Мер на 19 февруари 1972 г. Навремето това беше най-добрата средна скорост за самотник: за преход от 10 000 мили бях изминавал по 150 мили на ден — явен напредък в сравнение с рекорда на Ерик в Трансатлантическото състезание. Мисля, че в този самотен и тъй труден рейс се крие истинският ми успех като моряк. Износените от пълната обиколка на Земята ветрила се късаха по всяко време и края на всеки ден и всяка нощ трябваше да бода безспир с иглата, докато подутите ми като самуни ръце категорично отказваха да служат… Като пристигнах, теглилката показваше с девет килограма по-малко.

„Тежа един тон и умирам за сън, но издържах прехода. Отспах си и вече съм готов за старта на Трансатлантическото.“ Така в книгата, която написах, завършваше главата за това плаване. Така беше! По време на този преход бях изминал 3000-те мили на Трансатлантическото състезание. Никой не знаеше, че съм напълно готов. Всички се захласваха по управлявания от Жан-Ив Терлен „Вандрьоди 13“ от клана на Льолюш…

Няма да разказвам тази безброй пъти описвана история. Скътал съм приказен спомен за хубавия спринт от двадесет дена, тридесет часа и петнадесет минути… Бях бил всички рекорди, а и тази непредвидена, необикновена, абсолютно невъзможна среща по средата на състезанието с „Вандрьоди 13“^[1] беше за мен нещо като първата победа.

 

Втората, истинската, се състоя в един петъчен ден… 7 юли: „Седнал съм в кокпита, не мога да се помръдна, чувствам как по бузите ми се стичат сълзи — годините на мечти и подготовка, изминатият път, пожертвувателността на всички мои близки, поддръжката на приятелите, радостите, неуспехите и… пресякох финалната линия, спечелих състезанието! Изживявам най-хубавия миг от живота си…“

Разбира се, нямах думи да изразя колко бях щастлив. Спечелих, и то срещу какви противници! Доказах, че любовта ми от пръв поглед към големия тримаран е чувство, което извира направо от сърцето, а сърцето не лъже! Най-после можех да се отърва от всичките си дългове. След едното състезание последва друго — за пари: трябваше да разказвам и преразказвам историята на битката, да разпространявам статии и снимки, да напиша книга за Трансатлантическото състезание и за околосветското плаване, което не само бе предшествало, но и бе предопределило състезанието… Една година след Нюпорт можах да си отдъхна, най-после бях господар на кораба си. Столът беше здрав и краката ми бяха стъпили здраво на земята. Имах чувството, че съм пораснал: пред мен, в залеза, който озаряваше възвишенията на Нюпорт, ясно се открояваше новото предизвикателство — за моята яхта и за мен бе дошло време да се премерим по стълбицата на нос Хорн.