Вики Баум
Хотел Шанхай (7)

VI
Рут Андерсън

През нощта беше валяло. Рано сутринта вятърът се промени, улиците бяха покрити с лед. Когато мисис Андерсън слизаше по двете стъпала пред главния вход, за да внесе вътре вестника и бутилката с мляко, се подхлъзна и падна. Това беше причината близначетата да се родят четири седмици по-рано. Едното от тях умря същия ден, но Рут бе поставена в кувьоз. Тя тежеше само два килограма и четвърт, когато се роди, но беше съвсем пропорционална, като малка кукла. Джек Андерсън не можеше да се начуди на малките пръсти на краката, на ноктите, на клепките й, на цялото нежно и очарователно съвършенство на малкото момиче. Той беше на двадесет и четири години, когато тя дойде на бял свят и придоби пълна власт над нея от самото начало.

Андерсъновият дядо беше емигрирал от Швеция и отначало беше работник в една ферма, а след това стана зет на един фермер в Минесота. Баща му беше майстор в една от големите мелници в Минеаполис. Той самият беше ходил в гимназията, където изпитваше особена радост в час по печатарство, а по-късно бе назначен като чирак в голямата печатница на „Хейлинг и сие“ в Сейнт Пол. Той се влюби в девойката, която обслужваше бюфета в деликатесния магазин на ъгъла, и се ожени за чернокосото, умно създание, преди да беше станал на двадесет и две години. Дотогава беше се надявал, че ще може да завърши университет, но когато от вихрушката на любовта и бързата женитба излезе съпруг, той се отказа бързо и напълно от големите си планове и се радваше, като получи работа като словослагател в „Морнинг Хералд“ във Флятхил, в щата Айова, срещу двадесет и три долара седмично. Той никога не можа да се отърси напълно от шведската солидност в кръвта си и когато беше разсеян и не беше чул какво му беше казала жена му, казваше: „Вас, вас?“ вместо „Уот“.

Флятхил беше град с малко под тридесет хиляди жители, но с достатъчно гордост и амбиция за един милион. Неговите червени и сини къщи се гушеха между зелени и жълти нивя. Покрайнините бяха дрипави, простираха се сред безкрайните пространства от ниви, които заобикаляха града и бяха осеяни с бензинови складове, силози за зърнени храни и няколко фабрики. Уатсъновата фабрика за трактори беше най-голямата от тях, а Уатсъновци бяха най-знатните хора в града.

Имаше черкви от всички вероизповедания. Католическата черква правеше усилие да постигне готическия стил, но същото правеше и еврейската синагога с прозорците си от цветни стъкла.

В центъра на града имаше три небостъргача и един парк срещу околийския съд, където всяка знаменитост, която минеше през града, трябваше да посади дръвче. И дръвчетата се издигаха там, всяко със своята малка сянка, и растяха много по-бавно от града.

Що се отнася до знаменитостите, те спадаха към различни категории: имаше сивокоси господа и възстари дами с развяващи се ръкави, които четяха лекции в Женския клуб; имаше виолончелисти и второстепенни певци, които даваха концерти в градската аудитория, за да запълнят празните дати в своето турне, имаше прочути проповедници, които идваха да ободрят верующите; имаше политици, които се отбиваха тук, сред прилив на братска любов, елегантност, оптимизъм и сериозни убеждения, за да държат речи винаги когато трябваше да се избира съдия, сенатор, депутат или нов председател на Съединените щати.

Имаше една главна улица с почтителна дължина, улица Търговска; магазините, които се осветляваха през цялата нощ, бяха събрани тук, а също и трите небостъргача на Флятхил. Четвърти небостъргач, който трябваше да даде подслон на един клон на Банк ъв Америка, беше се издигнал досега всред оглушителен шум от автоматични инсталации и стоманени греди, които се катереха една над друга до десетия етаж. В съботни дни, когато фермерите нахлуваха в града, на улица Търговска нямаше достатъчно място за техните стари автомобили, които те паркираха в дълги, непрекъснати редици напречно срещу плочниците. Гранд хотел „Флятхил“ също беше на улица Търговска и в неговата Мраморна зала ставаха срещите на Елк клуб, Ротари клуб, Кивани клуб; триста стаи с бани, от които всяка по три долара. В следващия блок се помещаваше Калъни клуб, където се събираше златната младеж на „Флятхил“, особено в петък и събота вечер. Джазов оркестър, вечеря и танци — един долар, всяка вечер — два спектакъла. Спектаклите се състояха в появяването на осемте Колониети в оскъдно облекло, в лудешките мъдрувания на церемониалмайстора пред микрофона и в меланхоличните песни, които жена му, наричана Алабама Лили, пееше с дрезгав глас и с изкълчено южняшко произношение.

Елегантните кръгове на Флятхил не посещаваха Калъни клуб или поне не правеха това официално; те се събираха всяка събота вечер в Кънтри клуба, където дори по време на алкохолната забрана винаги имаше нещо за пиене и танцуваха до един часа. Клубът и игрището за голф, което беше удобно построено върху земя, отделена от площта на фермите в Айова, се намираха на Уатсън Хайтс, елегантния вилен квартал на града, наречен така по името на патрициите Уатсън, които бяха живели там тридесет години. Тяхната първа къща, една чифликчийска къща, е била построена на това почти незабележимо възвишение, когато наоколо не е имало нищо друго освен нивя. Сега Уатсън Хайтс бе аристократическата част на града, с чисти къщи сред хубави градини, със засадени дръвчета по улиците, по които децата на шофьорите на аристократическите семейства отиваха да се пързалят на летни кънки.

Съвсем иначе изглеждаше източната част на града — предградието Нюфлят. Над Нюфлят се издигаха голямата фабрика, където се произвеждат клозетните чинии „Хармония“, известни и употребявани в цялата страна, и големият газометър зад гарата. Имаше складове за стари вещи, където употребявани автомобили бяха продавани за сметка на фермерите, там беше трамвайното депо, началната станция на трансконтиненталните омнибуси, имаше и няколко фабрики, зеленчукови градини, места за строеж, училища, там беше и затворът. Сам по себе си Нюфлят беше един малък град със своя собствена главна улица, магазини и хотели. Той се състоеше от двадесет и четири номерирани улици, пресичани от шест булеварда, известни само по номер, в рязък контраст с цветистия квартал на Уатсън Хайтс, с неговите улици Зюмбюл и Магнолия. Там, където тези двадесет и четири улици на Нюфлят стигаха до мочурливия край на Флятхил, имаше малък негърски квартал с кърпени дървени бараки върху колове и с една фабрика за химически торове, която работеше денем и нощем и насищаше цялата околност със странна миризма на химикали.

Андерсънови живееха на Четиринадесета улица и когато вятърът идеше откъм изток, те усещаха слаб полъх от тази миризма. Когато вятърът вееше от запад, те можеха да чуят камбаната на часовника на Общината и шума от маневриращите влакове на гарата. В действителност Джек Андерсън беше свикнал да се събужда, когато разтоварваха пристигащия в 5 ч. и 23 мин. млекарски влак.

Живееха в едно бунгало, което приличаше на всички останали бунгала на Четиринадесета улица, и живееха така, както живееха всички останали хора на тази улица. Две стъпала водеха от малката площадка пред къщата към верандата, където стоеше един стар стол-люлка. Верандата водеше направо в дневната, в която имаше една газова печка, замаскирана като кабина. Андерсънови имаха две малки спални с една баня помежду и една кухня, която беше така разделена, че оставаше място и за столова. През зимата кухнята миришеше на светилен газ и печени ябълки. Мисис Андерсън вършеше домакинската си работа, облечена в крепонена рокля на цветчета, с воал, който пазеше къдрите й, с обувки с високи токове и с ръкавици на ръцете. Нейният съпруг й помагаше, както правят всички американски съпрузи, като носеше кофата със смет, бършеше съдовете и метеше верандата. През целия си живот той смяташе жена си за много по-изтънчено и по-издигнато същество, отколкото беше той самият.

Рут, малка и нежна, беше силно и здраво дете. Когато беше на две години, тя проявяваше страстна привързаност към децата, дори към по-малки от нея, а когато можеше да говори, настояваше упорито за една малка жива кукла. Мисис Андерсън нямаше желание за второ дете: първото й трудно раждане й беше достатъчно. Затова Рут трябваше да носи, да храни, да мие и да бави всички бебета от улицата. Кукли обичаше само ако бяха болни, и по тази причина ги разваляше, щом ги получеше, за да може да ги превързва и да ги лекува. Най-голямата й радост беше една менажерия от болни животни, която тя носеше у дома си. Мисис Андерсън я гълчеше усмихнато за тази сбирка от слепи котенца, които е трябвало да бъдат спасени от удавяне, още непрогледнали кученца от съмнителен произход и полупокрити с перушина птички със счупени крила. Веднъж тя донесе у дома си дори жаба и я изкъпа в гореща вода, казвайки: „Бедното създание, студено му е!“.

В душата на майката Рут беше скрит механизъм, който денем и нощем произвеждаше желания. Трайни вълни. Нова чанта. Обувки от патентована кожа за Рут. Завеси с волани за кухнята. Едно шише одеколон. Газова печка с четири фурни. Хладилник оказион. Кожена яка за старото й зимно палто, за да изглежда като ново. Радио. Автомобил. Те плащаха постоянно вноски, лихви, плащаха на разните сдружения за финансиране, плащаха твърде много за различни неща, но мисис Андерсън получаваше каквото желае.

Джек Андерсън продължаваше да се бори, макар да знаеше, че никога не може да стигне по-високо от двадесет и петте долара. Парите никога не му стигаха. Андерсънови винаги имаха задължения. Джек Андерсън клонеше тайно към социализма; той беше възторжен член на своята организация и понякога четеше червените публикации, които неговите приятели му пъхаха в ръцете. Когато Сако и Ванцети бяха осъдени, той беше силно възмутен; освен това той подписваше всички петиции за освобождаването на невинния, но все пак осъден работнически организатор Муни; но той нямаше душа на социалист, особено когато започнеше да мисли за своята готическа азбука, защото тя значеше за него много повече, отколкото организацията.

Във всеки случай неговите малки отклонения в политиката трябваше да бъдат укривани от жена му, защото Хейзъл Андерсън беше капиталистка, макар че по една случайност нямаше никакви пари. Тя беше дама от обществото без общество. Тя познаваше всекиго в Уатсън Хайтс; нито един годеж, нито един развод, нито една-едничка подробност на някои малък скандал, който ставаше в тези избрани кръгове, не й убягваха. Както засъхнала почва поглъща вода, така и тя поглъщаше онези колонки във вестника, които в благоразумни дози даваха на жените съвети по въпросите за държание, живот, облекло и вкус. „В своите салати проявявайте личните си качества“. „Домакиньо, на какво приличат ръцете Ви?“. „Индивидуална фризура на умерена цена“. „Очарованието е пропуск за всяко общество“.

Хейзъл Андерсън готвеше с ръкавици на ръцете; преди да си легне, намазваше лицето си с Голд крем, купен от магазина, в който всичко се продаваше на еднаква цена — по десет цента; купуваше си изкуствени цветя за бутониерата. Тя изпробваше очарованието си съвсем сама в кухнята и правеше леки упражнения. Понякога обличаше Рут и себе си в най-изисканите дрехи и вземаше омнибуса за Уатсън Хайтс. Хващаше за ръка своето хубавичко малко момиченце и се разхождаше по елегантните и приятно извиващи улица Магнолия, улица Карамфил, улица Нарцис. Улиците в Нюфлят бяха прави като свещ.

При един от тези случаи тя се срещна със стария мистър Уатсън, големия човек, краля на Флятхил. Мистър Уатсън излизаше от градината си, за да изведе на разходка кучето, както правят всички други хора. Кучето, младо червено ловджийско куче, беше подушило любовта на Рут към животните, защото се спусна с лай към малкото момиче, а Рут изведнъж обви ръцете си около шията му и го обсипа с всички ония големи имена, които се употребяваха на Четиринадесета улица. Мистър Уатсън извика: „Херцогиня, ела веднага тука!“. Херцогиня не направи нищо подобно, а продължи да лиже лицето на Рут и да клати опашката си. Рут беше възхитена и крещеше от радост. Тогава мистър Уатсън отиде при мисис Андерсън, свали шапка и каза:

— Съжалявам, моята Херцогиня няма маниери.

Мисис Андерсън каза леко:

— Вината е само наша. Рут е просто луда за животни.

Мистър Уатсън се усмихна любезно и каза:

— Точно като мен. Вашата малка Рут е една очарователна млада дама.

— Благодаря ви — каза Хейзъл. — Хайде тръгвай, Рут. Кажи сбогом. Какво хубаво куче! Как се нарича?… Херцогиня. Колко подходящо име за него!

Мистър Уатсън погали Рут, а мисис Андерсън потупа кучето. Мистър Уатсън остана с шапка в ръка, бялата му коса се развяваше леко от вятъра, докато двете изчезваха зад съседния ъгъл. Хейзъл Андерсън често мислеше за тази оживена и успешна среща. Тя беше убедена, че мистър Уатсън я е взел за дама, а Рут — за дете от Уатсън Хайтс.

Джек се прибираше у дома, играеше си със своята готическа азбука и миришеше на печатарско мастило; очите му бяха винаги възпалени и той ги промиваше всяка сутрин с разтвор от борова вода. За голямо неудоволствие на Хейзъл той беше наредил в ъгъла на дневната стая някакъв миниатюрен тезгях. Там беше свикнал да седи и да чертае до късно през нощта под светлината на силна лампа. На сутринта ставаше рано при тракането на млечните гюмове и се приготвяше да иде в печатницата.

— Какво чертаеш всяка вечер, Джеки? — попита Рут баща си една вечер.

— Крака на мухи, бейби, нищо друго, само крака на мухи — каза той късо, скъса няколко листа хартия и ги хвърли настрана.

Рут се покатерваше на един стол, слагаше лакти на работната маса на баща си, подпираше глава на ръцете си и наблюдаваше. Тя никога не се уморяваше да наблюдава Джеки. Един съд с рядко кафе вреше върху газовата печка. От време на време Рут важно наливаше на Джеки нова чаша. Майка й се подаваше от спалнята с шапка на глава и казваше:

— Вече е време за кино.

— Добре, добре — казваше Джеки. — Само още две минутки. Тъкмо съм попаднал на нещо хубаво.

— Никога ли няма да поискаш да ни заведеш на кино? — питаше мисис Андерсън.

Тя беше хубавичка и млада и беше накъдрила косите си. Тогава отваряше радиото и започваше да танцува из стаята. Джек я поглеждаше и след това продължаваше да драска.

— Това не е нищо — казваше той. — Правя го само така, за удоволствие.

Две минути по-късно той беше забравил киното.

— Ще дойдеш ли или няма? — питаше Хейзъл, слагайки ръкавиците си. Тя винаги носеше ръкавици — и на това се смееха всички от Четиринадесета улица.

— Кое е по-важно — да иде човек на кино или да спечели малко пари? — питаше Джеки сърдито.

На това Хейзъл казваше само:

— О, аз мога спокойно да ида и с Кобови, но тогава ти ще трябва да сложиш детето да си легне.

Джеки кимваше с облекчение.

Рут казваше дръзко:

— Аз сама ще си легна.

Щом мисис Андерсън излезеше, двамата прекарваха една славна вечер, ядейки печени ябълки и надигравайки се кой от двамата може да прави по-смешни гримаси.

Когато Андерсънови се преместиха в Ню Йорк, отначало в едно малко жилище, а след това в своя собствена къща в Уайт Плейнс, всичко се промени. Рут се свиваше в ъглите тъжно. Всичките й счупени кукли и болни животни бяха останали във Флятхил. Чистокръвният териер, който й дадоха, за да я утешат, беше само неин познат, но никога не й стана приятел като безпризорните създания, които беше прибрала от Четиринадесета улица. Тя чувстваше отсъствието на другите деца и липсата на Джековата работна маса в ъгъла, и вечерите, когато го гледаше как работи, като приготвяше кафе и препечен хляб и пускаше и спираше радиото.

Неуморно подтикван от жена си, Джек Андерсън беше завършил работата си. Той беше изработил шрифта Андерсън-Готик, шрифт, който беше едновременно прост, красив и с индивидуалност. Седемте години, прекарани от него в работа, в обмисляне и отхвърляне и в започване след това пак отначало, бяха го издигнали най-сетне над нивото на двадесет и петте долара, което иначе щеше да си остане негова съдба за цял живот. Джек не беше търговец, за разлика от приятеля си Конуел. Конуел беше завършил търговско училище в Индианаполис, което се титулуваше „Търговски и технически университет на Индиана“. Конуел от рекламната служба се зае с шрифта Андерсън-Готик. Отначало не се получи нищо. След това бе направено предложение от една печатница в Чикаго да купи шрифта за три хиляди долара. Без да обръща внимание на лудешките възражения на Джек Андерсън, той отиде и продаде своя стар автомобил, а също и автомобила на Джек. С триста и двадесетте долара, които получи, той купи билет за Ню Йорк и отиде там. След пет седмици той повика Джек Андерсън и му изпрати пари. Конуел беше продал на една рекламна агенция срещу сухи пари правото да използва шрифта Андерсън-Готик.

От този момент нататък станаха такива неща и парите се лееха толкова бързо, че Андерсън се замайваше. Накрая те всички се преместиха в Ню Йорк, където Джек и Конуел отвориха бюро. Джек рисуваше шрифтове, които Конуел продаваше на големи фирми за техните реклами. Само Андерсън-Готик носеше един редовен доход, който се увеличаваше от година на година. Понякога те вземаха до четири хиляди долара седмично. Тайната на техния успех се криеше в характерната черта на Джек Андерсън, неговия индивидуализъм, защото в една толкова стандартизирана и еднообразна страна оригиналността означава пари.

Сега Андерсънови живееха в подходяща среда, сред подходящи хора. Те имаха градина с две дървета и леха с рози. Верандата стана тераса, а гостите влизаха първо в малък хол, вместо да влизат направо в дневната. Камината сега не беше замаскирана газова печка, а истинска камина, в която може да се запали огън. Имаха две спални вместо една и гараж за две коли. Хейзъл Андерсън беше пристигнала, тя имаше слугиня негърка с бяла шапчица. Имаше свой доставчик контрабандист на спиртни напитки, компания за бридж и членуваше в три клуба. Ръцете й бяха с маникюр, от време на време ходеше на театър, когато нейният вестник рекламираше някоя пиеса, знаеше кой парфюм и коя актриса бяха на мода. Накара Джек да научи голф, като му казваше, че той трябва да играе голф заради здравето си. А Рут седеше със стиснати зъби пред купеното наскоро пиано, мъчеше се да свири с лявата и дясната ръка едновременно.

На тринадесетгодишна възраст тя започна да употребява пудра и червило за устни, както правеха всички други момичета, а момчетата в класа престанаха да са невежливи и станаха обожатели. Едно от тях я целуна на стълбището на гардеробната и в продължение на няколко дни тя изпитваше особено чувство за своята неповторимост. След това забрави напълно тази случка. „Сега не е наполовина така приятно, както беше, преди да влезем в обществото“, сподели тя с баща си. Липсваше й нещо, но не знаеше какво е. Досега я бяха занимавали животът на нейната улица, животът на нейния клас, животът на другите; сега тя бавно започваше да расте, да чувства, че е нещо отделно, нещо различно; Рут Андерсън. После дойде денят, когато, облечена във вечерна рокля с цвета на чайна роза, тя взе участие в годишния акт за завършване на гимназия. Сега животът можеше да започне.

От време на време тя хвърляше крадешком поглед към баща си. Той изглеждаше уморен. Да имаш успех значеше да бъдеш на работа през всеки час на деня или нощта. „Да не ти е нещо зле, Джеки?“, питаше го тя нежно. Той промълвяваше нещо за ниско кръвно налягане и за старост. Рут пресметна възрастта му. Баща й беше на четиридесет и една години — твърде млад, за да се чувства стар. Майка й се беше записала в един женски клуб и си пробиваше амбициозно път, докато стана втори секретар-кореспондент на програмния комитет. Тя имаше скъпо кожено палто, но не беше по-щастлива от това. Тя отслабваше, лицето й беше сбръчкано. Никога не се сравняваше с онези, които бяха по-зле от нея самата: тя имаше очи само за онези, които имаха повече, отколкото имаше тя. Същото беше с повечето хора. Животът нямаше очарование, освен когато имаше съревнование. Същото беше в търговията, в обществото, в любовта. Производителите правеха всичко, каквото можеха, за да подсилят търсенето, потребителите на стоки се чувстваха нещастни, ако не можеха да си купят неща, за които миг преди това не са дори и чували. Това беше една изкуствено насърчавана борба за притежания, но то беше жизнената кръв на страната.

Парите се печелеха с усилена работа, а се харчеха лесно. Потреблението на тютюн и спиртни напитки не познаваше граници. Забраната на спиртните напитки беше придала на алкохола цялата важност на забранените неща. Гангстери, контрабандисти и полиция бяха неразривно свързани едни с други. Пуританизмът се изврати в разпуснатост. Имаше много удоволствия, а малко щастие. Но всичко това беше само повърхностна мода. Отдолу беше простата, здрава пионерска природа, сговорчивост и благоприличие, един дълбок резервоар на сила и предприемчивост и един неизчерпаем източник на живо остроумие и добро настроение.

Когато тръгна в колеж, Рут за пръв път се скара с майка си. Рут знаеше ясно какво желае. Тя искаше да стане лекарка и да учи в университета „Колумбия“, където чудният, несравним професор Албин беше декан на Медицинския факултет. Искаше да бъде лекарка по детски болести и да лекува малки бебета, щеше да държи в ръцете си техните малки, трескави ръчички, да търси пулса им и безпогрешно да диагностицира и да ги лекува. Малка, но упорита, тя гледаше дръзко майка си, възпирайки сълзите си и повтаряйки непрестанно:

— Това е в кръвта ми, зная, че е в кръвта ми и ако не ми позволиш да уча медицина, ще направя чудесии и ще съжаляваш.

Но Хейзъл Андерсън също можеше да бъде вироглава. Тя отдавна беше направила справки в най-луксозните женски списания в цяла Америка относно колежа, в който трябваше да прати дъщеря си. Препоръчан й беше колежът Флин при Бостън. Флин имаше дълга традиция на снобизъм, най-добър английски език и танци в училището, на които бяха допускани само млади господа във фракове. Флин държеше на висшето общество и ни най-малко на образованието. В колежа Флин се водеха отчаяни сражения за най-скъпата вечерна рокля, за най-богатите прадеди, за най-многобройните срещи с млади господа от същото социално стъпало и за най-голямата орхидея на корсажа.

— Във Флин ще представлявам такава красива фигура, каквато би бил Чип на някоя изложба на кучета — хленчеше Рут.

Чип беше най-грозното, най-въшливото и най-красивото от всички прости псета, които се бяха въртели някога в малката къща на Четиринадесета улица.

Майка й отговори със стоманен глас:

— Решила съм да направя дама от теб и във Флин тъкмо това ще направят с теб.

— Тя иска да направи от мен дама, дори ако това би ме убило — оплака се Рут на баща си.

Джеки не изглеждаше добре, големият град не му понасяше. Дори в словослагателската зала на „Морнинг Хералд“ във Флятхил го преследваше безкрайният чист въздух на откритата равнина с нейния дъх на слънчеви нивя, с нейното нежно лятно благоухание на зреещи жита. Понеже се оплакваше от неопределени, местещи се болки, напоследък той беше дал да му извадят по съвета на лекаря девет зъба, за да предотврати опасността от отравяне поради абсцеси в корените. От това не стана по-добре. Седеше отпаднал на трапезата и не ядеше нищо, защото му беше трудно да дъвче.

Той отпусна ръце и погледна печално и спокойно Рут.

— Бейби — каза той, — не си ли разбрала досега, че майка ти е жена, с която не можем да излезем на глава? Каквото желае тя, точно то става.

— Добре, ще видиш какво ще стане, ако попадна в онази снобска тълпа — заплаши Рут мрачно.

— Просто й отстъпи — молеше Джеки. — По-късно ще идем заедно във Виена. Казвали са ми, че оттам излизат най-добрите лекари.

На Рут й беше мъчно за баща й. Тя го целуна по върха на носа и каза, за да го утеши:

— Ще видиш, скоро ще бъда изхвърлена от Флин.

Но до това не се стигна. Крахът от 1929 година съсипа Андерсън. Той беше играл на борсата, както всички други, за да върви в крак с растящите разходи на жена си. Беше купувал със затворени очи и сега дойде крахът. Високите борсови курсове бяха паднали, военните печалби се бяха изпарили. Европа не плащаше дълговете си, световните пазари бяха разстроени от свръхпроизводството, което никой икономист в света не знаеше как да спре. Изгориха кафето, пшеницата хвърлиха в морето, памука заравяха отново в земята, а безработицата растеше, понеже средствата за производство бяха усъвършенствани и една машина заместваше триста души.

Конуел със своята склонност към търговия беше въвлякъл Джек Андерсън в спекулативни сделки, които той не разбираше. Сега Джек трябваше да продаде къщата, колата, дори диамантения пръстен, който беше подарил на жена си за двадесетгодишнината от тяхната сватба. Двамата изоставиха своето бюро, което беше свързано с твърде много разноски. За да отбие най-лошите затруднения, Джек Андерсън направи една отчаяна постъпка: продаде своя шрифт готик, от който беше получавал редовен доход, удобства, спокойствие и сигурност. Най-сетне едно списание му даде дребна длъжност като рисувач на заглавия. Но той не беше вече млад, вдъхновението му беше отслабнало: всички заглавия, които рисуваше, изглеждаха еднакви, а имаше толкова много хора, които търсеха работа. Двадесет и пет долара седмично.

— Също като морски талаз — каза Джек на Конуел. — Нагоре и пак надолу — прилошава ти от това.

Върнаха се пак в малка къща в предградието Ямайка, в неподходяща среда, сред неподходящи хора. Още веднъж те влизаха от верандата направо в дневната стая и сега нямаше дори подобие на камина, а просто една газова печка; банята беше разнебитена и мрачна, напоена с миризма на светилен газ; нямаше слугиня, нямаше лукс, нямаше елегантни компании за бридж.

Хейзъл Андерсън сега показа характера си. Тя не се оплакваше, нито укоряваше своя уморен съпруг: правеше всичко, което трябваше да бъде направено, и изостави всичко, което трябваше да бъде изоставено; изключение правеше само за християнското учение. То й действаше добре и поддържаше спокойствието й. Четеше „Монитър“ и всеки вторник ходеше на черковна служба, от която се връщаше обляна в сълзи, но ободрена.

Рут беше напуснала колежа Флин и не само тя беше направила това. Тя не беше нито възгордяна, нито сломена и сякаш се радваше на връщането към мизерията като дело на добрата съдба; доколкото се отнасяше до нея самата.

— Бих могла да получа работа като бавачка на деца и да спестя достатъчно пари, за да следвам медицина — повери тя на баща си.

— Вас? — попита той разсеяно.

Тя погали неговата ръка, шведската му коса и попита:

— Желаете ли една печена ябълка, мистър Андерсън?

Когато през нощта той заспа над своите рисунки, тя извади внимателно молива измежду пръстите му и го отведе в студената малка спалня.

Джек Андерсън умря от обикновена операция на апандисит. Лекарят заяви, че бил „изчерпал резервите си“.

— Горе главата, Бейби — каза Джеки на Рут. — Грижи се за майка си…

Дадоха му малко морфин и той не се събуди вече.

Тъгата по загубата на нейния силно обичан баща направи Рут изведнъж жена. Напуснаха малката къща. Мисис Андерсън се премести в евтина квартира и се върна пак към християнското учение, за да отвлича ума си от нещастието. Понеже Рут нямаше и никога нямаше да има достатъчно пари за да следва медицина, тя бързо взе решение да стане милосърдна сестра в някоя болница. Постъпи в училището за милосърдни сестри при Градската болница.

— Това е също толкова добре, както да си лекар, а в някои отношения е по-добре — казваше тя на майка си. — В сравнение с Флин там е рай.

Момичетата живееха в едно старо крило на болницата по четири в стая. Кораво колосана синя униформа, строга дисциплина, тържествената клетва биваше повтаряна всяка сутрин като молитва: „Обещавам тържествено пред Бога и в присъствието на това събрание да прекарам живота си в чистота… Ще се въздържам от всякакви зловредни постъпки… ще държа в тайна всички лични въпроси, които ми бъдат поверени… ще помагам на лекаря в работата му и ще се посветя на благото на ония, които бъдат поверени на моите грижи“.

Зубрене, учене наизуст, безкрайно учене наизуст неразбираеми думи и фрази. Четирите момичета си казваха една на друга уроците, подсказваха си една на друга, изпитваха се взаимно, след това пак забравяха. Постепенно пред тях просветваше, че всичко, което заучаваха папагалски, имаше някакво значение. Непознатите думи, необикновеният характер на всичко това, класовете, трудните висши учебни предмети. Обща медицина, анатомия, превръзки, дезинфекция, психология, първа помощ, фармакология. Първите манипулации, страхът от лекарите, страхът от изпитите. Кикотене, бръщолевене, ревност, борба, малки, но славни и важни успехи.

Учеха се да правят превръзки върху един манекен, наречен Али Баба, правеха инжекции върху портокали, къпеха изкуствени бебета. Ставаха цинични и си правеха шеги с Джони, скелета, както бяха правили това поколения ученички преди тях. Ръцете им станаха груби и корави, гърбът ги болеше, нервите им бяха опънати от състрадание към страдащите и от досада към непокорните, от страх, че ще направят грешки, страх от безнадеждни случаи. Първият труп, първата операция, първата родилка. Рут свикна да не се гнуси от болните, както не се гнусеше от дървения Али Баба. Свикна да посреща раждането и смъртта като редовни и естествени неща и да не се оставя да бъде вълнувана от тях. Тя хвалеше и мъмреше, спечели си приятели и неприятели. Влюби се в професор Бьорнеър, хирурга, който говореше развален английски, беше на шестдесет и четири години и винаги имаше на жилетката си пепел от пура, докато не обръщаше никакво внимание на младия доктор Сайндж, който беше влюбен в нея. Тя свикна толкова много с миризмата на дезинфекционните средства в силно полираните коридори на болницата, че не я забелязваше вече. Можеше в съня си да приготви подносите, които бяха необходими, когато се сменяха превръзките. Кутиите с марлите, стерилизирани пинцети, остри и тъпи ножици, скалпел и спринцовка. Стъклениците, мехлемите, живачният хром, йод-бензинът, кислородна вода, легенчета за нечистотиите. Държеше нощните гърнета така, като че бяха букети от виолетки. Оправяше легла, безброй легла и все повече легла, в които тежко болни лежаха неподвижно и миришеха на болест и страдание. В редки моменти на самонаблюдение тя си възвръщаше вярата, че това е в кръвта й, че пациентите й се усмихваха, когато тя влизаше в стаята, че онези, които не можеха да спят, заспиваха, ако нощно време тя сядаше за момент до леглото им, че майката на мъртвородено дете спираше да плаче, когато тя й заговореше.

Големият страх на Рут беше теорията. Тя винаги знаеше какво трябва да прави, когато насреща й имаше болен, но думите нямаха значение за нея и не можеха да се запечатат в главата й или ако това станеше, те пак се отскубваха бързо, ако трябваше да ги изрече. Тя мърмореше на себе си въпроси и отговори, преди да заспи в банята, когато се обличаше и когато си миеше зъбите. Когато все пак взе изпита, това й се видя чудо.

Беше пратена на работа в родилното отделение и се радваше. Макар че длъжността й се състоеше главно в носене и чистене на нощни гърнета, тя беше щастлива между всички тия бременни жени. Рут изпитваше чудно хубаво, топло чувство на радост, когато внасяше и изнасяше топлите повити бебета, когато миеше със спирт гърдите на майките и виждаше как силно и умно сучат новородените деца. Имаше бебета от всички цветове и нюанси. В голямата зала имаше бели бебета с руси и с черни коси; жълти и кафяви, дебелобърнести бебета негърчета в малката зала и дори малки китайски и японски с продълговати тесни очи и черна коса над смръщеното чело. Имаше майки италианки с големи гърди, възбудени суеверни мексиканки, еврейки, редовни пациентки, които всяка година раждаха по едно бебе, и боязливи момичета, които раждаха първото си дете. Рут се възхищаваше от всяка, задето извършваха чудото да произвеждат такива сладки и пленителни създания като тези бебета.

Междувременно спестяванията й се бяха изчерпали и Рут съвсем не беше в състояние да издържа майка си. „Горе главата, Бейби! Грижи се за майка си…“. Тя нямаше представа как може да направи това.

Ненадейно в болницата се разнесе новината, че се търсят опитни милосърдни сестри като разпоредителки в пътническите апарати на една голяма въздушна флота. Макар че Рут никога не беше летяла и трябваше да преодолее ужаса от мисълта, че ще бъде люшкана високо във въздуха, тя подаде заявление за работа. Двадесет и седем долара седмично. Три чифта нови чорапи за мама. Чанта за нея самата от някоя разпродажба. Една вечер на кино и вечеря в „Шрафт“ за двете.

Разпоредителките трябваше да бъдат слаби, красиви, млади, очарователни. Рут получи назначение…

Дадоха й една весела шапчица, пратиха я при добър крояч да й вземе мярка за елегантна светлосива униформа. Мисис Андерсън започна да мечтае за по-добри дни. Фигурата на Рут стана още по-слаба, защото длъжността й във въздуха беше тежка, но тя я обичаше.

Една февруарска вечер, когато Рут беше служила вече близо една година по въздушната линия, тя се запозна с Франк Тейлър. Това беше най-трогателната вечер в живота й. Пета линия, апаратът от Крейн за Бренгфорд, който отлетя в четири и двадесет след пладне при умерено добро време. Видимост една миля, височина седемстотин стъпки. Първи пилот Ед Уорнър, помощник Боб Спенсър. Имаше седем пътника и понеже беше студено, Рут обиколи всички и ги зави един след друг с одеялата, предвидени за тази цел. След три четвърти час навлязоха в лошо време и на две от пътничките им прилоша. Рут нагласи креслата им в по-добър наклон и започна да разговаря с по-старата от двете, защото знаеше, че най-важното при въздушната болест беше да се отвлече вниманието на страдащия. Тя самата чувстваше мъчително главоболие, когато самолетът започна да се клатушка. Един едър мъж в предното кресло, който досега беше пушил пури, започна да плюе тайно и срамежливо в своята малка книжна кесия. Уорнър взе височина и се изкачи над облаците, за да търси по-добро време, но при три хиляди стъпки попадна в буря с градушка. Рут раздаваше цигари, усмихваше се на своите пътници, вареше кафе. Ароматът на кафето правеше кабината по-уютна; двама търговци, които често бяха пътували, извадиха карти, започнаха да играят.

Младият човек, който в списъка на пътниците беше означен като Франк Тейлър, беше седнал в самото начало и беше затворил очи. Той отказа да вземе одеялото, цигари и кафе и Рут се усмихваше на себе си: винаги й се струваше забавно, когато млади хора като него хващаха въздушна болест.

— Трябва да пийнете малко кафе. Вие не знаете колко помага то — каза тя, подпирайки се на страничното облегало на креслото му, защото в този момент самолетът беше започнал да подскача много.

Без да си отваря очите, той се усмихна по-скоро подигравателно и попита:

— За какво помага?

Преди Рут да отговори, всички дребни предмети от багажа се изсипаха от мрежите и една жена изпищя, но в следващия момент Ед Уорнър оправи машината и всички пътници се усмихваха принудено и сдържано. Раздрусването накара мистър Тейлър да си отвори очите. Той погледна внимателно Рут.

— Никога ли не се боите? — попита той сериозно.

Тя поклати глава, засмя се. Отдавна беше се стъмнило, лампите бяха запалени. Рут се завърна в своята малка кухня, разтвори кутията със сандвичи. Когато погледна от прозореца навън, тя не видя нищо освен плътна тъмнина, в която светлините от прозорчетата падаха сякаш върху някаква компактна повърхност, някаква покривка, някаква мека и все пак твърда плоскост. Обикновено светлините на малките градове и села се виждаха долу, но сега не можеше да се види нищо друго освен мъглата или снежната буря, през която летяха.

Рут сервира вечерята. Сега цареше пълно спокойствие, пътниците бяха започнали да разговарят. Само мистър Тейлър отказа да вземе сандвич, държеше се настрана. Рут донесе едно одеяло, обви го около коленете му, без да пита. Той започна да го изтиква с колене, но не протестира повече. Той имаше по-красиво лице от който и да било от пътниците, които Рут беше виждала досега.

Трябваше да кацнат в Брентфорд в шест и четиридесет. Рут погледна колко е часът, обиколи пътниците и ги притегна с каишите.

— Какво става сега? — измърмори мистър Тейлър.

— След малко ще кацнем — каза Рут.

Той въздъхна дълбоко, сякаш беше заспал. Но те не кацнаха. Вместо това пак набраха височина, спущаха се стръмно и кръжаха наоколо. Малкият светещ сигнал отпред я повика, Рут мина напред и отвори вратата, водеща към кабината на пилота.

— Какво има? — попита тя с нисък глас през отвора.

— Нищо — каза Спенсър. — Не можем да кацнем.

— Добре — каза Рут.

Тя затвори вратата, обърна се и започна да наблюдава пътниците. Двамата, които често бяха правили това пътуване, бяха си сложили шапките и заключваха ключалките на ръчните си чанти.

— Ще закъснеем ли? — попита единият от тях.

— Минута или две — отговори Рут.

Светлинният сигнал.

— Да? — попита тя.

— Изгубили сме антената на радиото. Гледайте да запазят спокойствие — каза Спенсър.

— Колко време ще продължи това? — попита Рут.

— Питайте някой друг — отговори Ед Уорнър.

Когато се извърна, тя срещна погледа на Тейлър и й се стори, че той знае какво е казал пилотът. Тя обходи пътниците и развърза каишите.

— Малко ще закъснеем — каза тя бодро.

След това отиде в кухнята, сгря всичкото кафе, което беше останало.

— Кафе? Цигари? — предлагаше тя, като обикаляше край креслата, подрънквайки с чаши и чинийки.

Положението не беше леко. Апаратът се наклоняваше надясно, винаги когато Ед се опитваше да направи нов завой.

— Кога ще пристигнем? — попита по-възрастната дама.

— След няколко минути — каза й Рут. — Кафе? — попита тя мистър Тейлър.

Той махна с ръка, без да извърне глава.

Гледаше навън към плътната завеса от тъмнина, осветявана от светлината от прозорчетата.

Двадесет минути, тридесет минути минаха по този начин. Пътниците започнаха да стават неспокойни. Рут знаеше, че в момента, когато тя престане да се усмихва, те щяха да изпаднат в паника. По-възрастната дама си гризеше ноктите, мъжът, на когото беше прилошало, поиска с дрезгав глас чаша вода. Всички се взираха през прозорците навън, където не можеше да се види нищо. Светлинният сигнал.

— Как са зайчетата? — попита Спенсър.

— Всичко е в ред — каза Рут колкото можеше весело.

— Искате ли да знаете къде сме? — попита Спенсър пак.

— Да — отвърна Рут.

— И аз бих искал да знам — приключи той разговора.

Тя затвори бавно и замислено вратата. Минаха още десет минути. Сега вече всички знаеха, че са се заблудили. Но те се държаха добре, седяха с принудени, очаквателни усмивки, държейки се здраво за страничните облегала на креслата. Светлинният сигнал.

— Летището за принудително кацане — каза Спенсър. — Можем да видим светлините.

— Кингстън? — попита Рут с облекчение.

— Дръжте се здраво — каза Ед Уорнър навъсено. — Слизам.

Рут бързо пристегна пътниците с каишите.

— Ще слизаме — каза тя успокоително.

Моторите спряха и те се плъзнаха надолу през плътния слой на нищото. Дъхът на пътниците спря. Изведнъж моторите заработиха отново, за да намалят сътресението от кацането. Но вече беше твърде късно. От мъглата се изправи бялата стена на една планина; тя беше над и под, и навред около тях. Ударът, с който Ед Уорнър заби машината в земята, изхвърли всички от местата им. Лампите изгаснаха в следващия момент и в тъмнината се чу дрънчене на строшени стъкла, писък на жени и ругатни на мъже.

Рут се хвърли към вратата, за да я отвори и да пусне зайчетата да излязат. С гняв и отчаяние тя разбра, че няма сили за това. Но в тъмнината усети, че един мъж до нея натискаше вратата, и сред виковете, писъците, и стенанията тя можа да чуе как тежко диша от напрежение. Вратата подаде и двамата паднаха заедно напред в ледения въздух.

— Наранихте ли се? — попита Тейлър, като я вдигна от снега.

— Не. Вие как сте? — попита тя, като започна да измъква пътниците от смачкания самолет.

Спенсър излезе с една дребна електрическа лампичка. Лицето му беше посивяло.

— Ед е в несвяст — каза той на Рут.

Мина известно време, докато бъдат изкарани всички пътници. Никой не беше зле ранен. Рут напразно се мъчеше да извади от разбития шкаф в стената на кухнята своята екипировка за първа помощ. Разнасяше се силна миризма на бензин, който изтичаше върху снега от спукания резервоар. Рут излезе отново и се огледа наоколо. Бяха слезли на склона на една рядко обраснала с гора планина. Там въздухът беше ясен и студен. Дъхът на всеки пътник се носеше като облак пред лицето му. Мъглата беше надвиснала далеч над тях и хвърляше слаба светлина върху снега. Рут бързо грабна шепа сняг и разтри с него Ед, за да го свести. Той се огледа наоколо зашеметен, сетне по лицето му се разля широка усмивка, когато схвана положението.

— Дявол да го вземе, ама кацнахме все пак! — каза той и се разсмя.

Спенсър също се разсмя, разсмяха се и пътниците. Това беше нервен, истеричен смях, но той носеше истинско облекчение след преживяното. Само Рут гледаше сериозно ту един, ту друг и почна да ги преглежда, за да види дали не са ранени.

Ед Уорнър не можеше да се изправи. Рут смяташе, че левият му крак е строшен над коляното.

— Трябва ни шина — каза тя.

Тейлър чупеше вече клони от едно дърво и Рут ги привърза с кожения си пояс, за да направи шина. Сред смях и комплименти от всички страни единият търговец извади бутилка уиски.

— Най-доброто лекарство, струва ми три долара бутилката по цена на едро — каза той, като черпеше дамите.

Всички имаха леки наранявания, но сега, когато бяха извън всяка опасност, всички се държаха смело. Рут миеше и мажеше порязани и одраскани места. Тя не знаеше, че кръв се стича и по собственото й лице. Чу някакво болезнено кашляне и се огледа наоколо. Тейлър се беше облегнал на едно дърво и държеше страните си като кашляше.

— Ранен ли сте? — попита Рут.

Той поклати глава, опита се да си поеме дъх.

— Няма нищо, няма нищо — каза той. — Само не мога да си поема дъх.

Ед Уорнър зад машината кряскаше на една от жените, която беше извадила кибрит, за да си запали цигара.

— Ние плуваме в газолин — крещеше й той, — искате ли да хвръкне и малкото, което е останало от нас?

Тейлър подаде на Рут бутилката с уиски, от която беше останала още една капка. Тя погълна с благодарност питието, защото сега се чувстваше малко зашеметена.

— Кой ще иде да види къде е най-близката къща? — попита тя.

— Вие останете, аз ще ида — каза Тейлър.

Той се наведе, взе шепа сняг и грижливо избърса кръвта от лицето й.

— Благодаря ви — му каза тя изненадана, усмихвайки се.

Черната сянка излезе между пръснатите бели дървета.

Стана още по-студено. Отначало използваха Спенсъровото джобно фенерче, докато малката батерия се изтощи и ги остави на тъмно. Двамата търговци разказваха целия си запас от стари вицове, за да държат компанията будна. Рут им беше благодарна. Ед Уорнър беше започнал да проклина тихо, но неговите проклятия преминаха постепенно в груби стенания. Боб Спенсър възпря някои от пътниците да не се пръскат, за да търсят на своя глава помощ; той пое командата, заповяда им да чакат помощта, която Тейлър беше отишъл да търси.

След два часа, които му се сториха цяла вечност, той се върна и помогна на Рут да съпроводи зайчетата до двете конски коли, които чакаха долу на шосето. От време на време той спираше и се хващаше за страните си, за да потисне кашлицата си.

Когато пристигнаха във Фърдейл около полунощ, се разбра, че му бяха строшени три ребра. Рут асистираше на местния лекар, който в състояние на сънна възбуда бинтова широкия гръден кош на Тейлър, постави истинска шина на Уорнъровия крак и превърза кървящите рани на другите пътници. Рут беше изтощена от загуба на кръв и от умора.

Рут и Тейлър дочакаха пристигането на сутрешния влак пред огнището в странноприемницата, а останалите заеха малкото свободни легла. След малко тя заспа, той притегли стола си до нейния и сложи главата й на рамото си. Той се чудеше как леко спи. По-късно той също се унесе в сън без сънища, като се облегна на Рут. Когато се събудиха, те така се бяха обвили един в друг, че трябваше да се разплитат, смеейки се в червения отблясък на тлеещия огън.

— Как е името ви впрочем? — попита Тейлър.

— Рут.

— Моето е Франк.

— Радвам се да се запозная с вас — засмя се Рут.

Те прескочиха няколко седмици познанство и станаха изведнъж приятели.

Портретът на Рут, в шапчица и униформа, се появи във всички вестници. „Героизмът на една бордова домакиня“, гласеше текстът. Мисис Андерсън си купи албум, в който залепи всички изрезки. Но тя за нищо на света не искаше да чуе Рут да се върне на работата си. Рут не протестираше много. Случката беше жесток удар върху нейните нерви и тя трепереше и се чувстваше зашеметена, когато следващия път се качи на самолет. Тя обикаляше Ню Йорк и си търсеше работа.

Най-после намери работа като представителна сестра при някакъв си професор Ричардс, който правеше сензационни и доходни козметични операции и й плащаше тридесет и пет долара седмично. Това бяха много пари, но Рут не обичаше работата си. „Следващата дама, моля… Следващата дама, моля. Професорът не може да приеме никого, той оперира мисис Вандърбилт. Вие изглеждате чудесно — двадесет години по-млада след операцията… Не, съжалявам, професорът не може да направи един нос за по-малко от хиляда долара…“. Миене на инструментите, поставяне на списания в чакалнята, телефониране и пак телефониране. Правене на сметки, записване на адреси, водене на търговските книги, ласкаене на богатите пациенти, прогонване на бедните, които бяха убедени, че един друг нос ще хвърли света в нозете им, но не можеха да платят операцията.

Професор Ричардс беше женомразец и нямаше нищо чудно в това. Понякога беше груб към Рут, друг път й досаждаше с настояванията си да му позволи да я оперира. Той имаше нужда от човек, който да посреща пациентите и когото можеше да използва за доброто на плахите клиенти като демонстрация на своята сила да подмладява, без да оставя следа от ножа. Рут започна да чувства болезнен копнеж за родилните зали и болните бебета. Но тридесет и пет долара седмично бяха много пари.

Рут спестяваше и след четири месеца можа да плати първата вноска за един малък автомобил за нея и майка й. По това време мисис Андерсън се прехвърли от християнството към астрологията. Тя отказваше да живее по-нататък с дъщеря си, понеже звездите били против това. Скоро след това тя съобщи с известно смущение, че се е сгодила и ще се омъжва за някой си мистър Лонсдейл, човек с редки мустаци и пресилен английски акцент. Рут обви ръце около шията й и заплака. Ако самата тя не беше толкова дълбоко влюбена, може би щеше да изпита досада. Обаче тъкмо по това време беше твърде погълната от своите собствени сладки грижи. Майка й се омъжи и отиде в Англия с мистър Лонсдейл, за да бъде представена на семейството му. Тя беше слаба и благородна, когато си вземаха сбогом, и дори твърде яркото карминено червило, което слагаше напоследък на бузите си, й придаваше вид на принцеса. Така поне мислеше Рут. След това се получиха няколко илюстровани пощенски картички и най-после съобщението, че мистър Лонсдейл е решил да остане в своята родна страна, където точно по това време започнала да се разпространява астрологията.

Рут живееше в Славеевия клуб и продължи да живее там, макар че Франк предпочиташе да я настани в отделно малко жилище. Тя избра този почтителен дом за милосърдни сестри отчасти като закрила срещу силата на нейните собствени чувства, защото се беше увлякла до такава степен, откакто се бе запознала с Франк, че би се удавила или би изгоряла в пламъци, ако не беше страхът й от клюки в Славеевия клуб.

Отначало тя се срещаше с него всяка седмица, а после почти всяка вечер. Постепенно разбра, че той току-що се беше отървал от един нещастен брак и беше още разнебитен от това. Рут го дразнеше и се караше с него по време на срещите им, за да не разбере той колко лудо и отчаяно е влюбена в него. Тя мислеше, че няма по-красив, по-силен, по-умен и във всяко отношение по-прекрасен човек от него. Атмосферата на загадъчност и нещастие, която го обгръщаше през седмиците преди и след развода му, правеше всичко още по-красиво.

След като прекарваше целия ден стегната в своята бяла сестринска униформа, вечер Рут се отпускаше и ставаше всеки ден все по-красива и горда. Тя си купи нови дрехи, за да се харесва на Франк, и правеше големи усилия да освободи говора си от всички следи на Айова и Четиринадесета улица. Мъчеше се да си възвърне онзи малък блясък, който й бяха придали в колежа Флин. Записа се в една библиотека, от която вземаше книги и четеше по време на почивката си в приемните часове. Понякога Франк й беше съвсем близък, понякога изведнъж й ставаше чужд. Неговото настроение се променяше внезапно: в даден момент биваше необуздано весел, в следния момент — мълчалив и възгордян. Тя не го разбираше истински. Не познаваше истински нищо у него. Когато откри, че е беден и без работа, беше силно разочарована цели три дни. После й стана ясно, че Франк беше нещастен, слаб, безпомощен, изоставен, скитащо куче, строшена кукла, измръзнала жаба. По-рано се беше възхищавала от него. Но сега той действително й принадлежеше и тя го взе енергично в ръцете си. „Чип“, викаше му тя нежно, Чип любимия, незабравимия мелез от Четиринадесета улица.

Франк беше химик; толкова знаеше тя. Беше работил във фирмата на своя тъст и беше напуснал, когато бракът му се беше разбил. Сега имаше по няколко седмици работа на едно или друго място или нямаше изобщо никаква работа. Рут знаеше, че неговото отчаяние го кара да излиза, да танцува, да пие. Развлечението беше най-доброто развлечение в Съединените щати, алкохолът — неговото лекарство. Понякога той говореше за голямо благоденствие, загатваше за някакво наследство, предполагаше, че ще направи някакво голямо откритие. Но той не беше като Джеки, който седем години беше седял приведен над масата си, работейки над своя шрифт Андерсън-Готик. Франк беше непроницаем. В края на краищата тя знаеше със сигурност само едно нещо: че го обича и че той има нужда от нея. Често го ревнуваше от други жени, но никога не казваше това. За да му помага повече, тя напусна Славеевия клуб и се пренесе в малко жилище, дето двамата можеха да остават сами, както желаеше той.

Една вечер, след един божествен танц, когато и двамата бяха малко пийнали, той заговори, че иска да се ожени за нея — още същата вечер. Но в последния момент Рут се отдръпна. „Не, докато не си намериш работа“, каза тя, като повика на помощ всичкия си здрав разум, който можеше да командва. Те не се ожениха и дълго време след това Франк се чувстваше засегнат.

Мина повече от една година работа във филмовото и фото дружество „Еос“ в Шанхай. Петдесет шанхайски долара седмично. Когато й разказа това, Рут отначало мислеше, че се шегува. Но той й показа писмата и започна да си стяга багажа. „Ще ида да видя каква е работата и ако ми хареса там, ще пратя каблограма да дойдеш“, каза той весело. Рут се усмихваше бодро, докато го отнесе омнибусът до Ванкувър, откъдето тръгваше параходът. Тя стисна здраво ръката му, потича редом с огромния сив омнибус. Полъх от газолин от ауспуха — и Франк изчезна.

Той й пишеше мили писма. „Обичам те — днес повече от вчера, утре повече от днес“. Но минаха почти три години, преди да дойде каблограмата, с която той я канеше да дойде при него. Странно й беше, че трябва да напусне Америка, но Франк беше за нея повече от родната й страна. Тя предупреди, че ще напусне службата си, набързо намери друга сестра, която да се оправя с клиентите на проф. Ричардс, писа на майка си, взе си сбогом с гроба на Джеки.

Всички параходи за изток бяха претъпкани. Тя отдавна беше спестила пари за пътуването. Купи си билет и отпътува с единствения параход, на който можа да получи място. Това беше бърз и чист японски параход, наречен „Кобе Мару“.