Вики Баум
Хотел Шанхай (6)

V
Лунг Йен

Сухото шумолене на бамбуковите дървета съпровождаше детството на Лунг Йен. Къщата на дедите му беше разположена в една седловина между два хълма на края на Селото-на-ведрите-планини, а нейните бяло боядисани стени бяха обкръжени с ниви. Покривът беше покрит със слама и здраво пристегнат с върви около капчуците, така че се извиваше леко нагоре като лодка. Слънцето и дъждът бяха избелили сламата и тя беше станала сребърно сива, а сенките на бамбуковите дървета се движеха по стените на къщата. Крушовото дърво се покриваше с бял цвят през пролетта, листата му бяха отначало мъхнати, а като наедрееха, ставаха лъскави като сатен. През есента едрите кръгли плодове падаха с приятно тупване в тревата. Красиви облаци се рееха отгоре по небето, а в блатото квакаха толкова патици, колкото Лунг Йен можеше да преброи на пръстите на едната си ръка. Старият човек, почитаният дядо, излизаше от къщата, грижливо носейки птичката в нейния малък бамбуков кафез. Златната птичка се наричаше Йинг и имаше глас като гласа на флейтата, с която просякът свиреше на пазарището. Понякога Старият човек занасяше птичката долу на канала и сядаше на края на брега и уважаваната птичка, също както и уважаваният дядо, гледаше доволно как лодките се плъзгат покрай тях. Понякога той я изнасяше на слънце и се разхождаше покрай каналите между оризищата и тогава Йинг започваше да пее с всички сили. Но обикновено Старият човек поставяше кафеза на високия бамбуков прът, който се издигаше наблизо до къщата и на който беше окачен в празнични дни Небесния фенер; той издигаше кафеза до върха на мачтата, докато започнеше да изглежда като някакъв дребен предмет в небето и птичката избухваше в ликуване. Чучулигите над полето сутрин не пееха по-високо и по-хубаво от Йинг.

Лунг Йен видя света първо от гърба на майка си. Здраво привързан в едно платно, той я придружаваше навсякъде, където тя отидеше, сякаш беше част от нея. Когато готвеше, тя го слагаше долу на пода до себе си в едно гнездо, което правеше от стари меки дрехи, а той се взираше в парата, която се издигаше от наредените гърнета. Когато отиваше да пере дрехи, тя пак го вземаше на гърба си. Клой-клой-клой, бухтеше дървената бухалка, с която тя тупаше мръсните дрехи; шляп-шляп, плискаше водата, като се разливаше бавно над чевръстите й ръце. Когато работеше на нивите, тя го оставяше понякога долу, на края на нивата, но ако заплачеше, той скоро се озоваваше обратно в своето топло кътче на гърба на майка си. Когато се роди още едно дете, и то — а това беше по-лошо — сестриче, което го изтика и зае неговото място, Йен се почувства дълбоко засегнат. Майка му кликаше на синора на нивата и кърмеше безполезното малко момиче. Йен, който можеше вече да стои прав, чакаше нетърпеливо с отворена уста, докато дойдеше неговия ред за това, което беше останало в гърдите на майка му. Баща му, след като си свършеше работата, го вземаше на коленете си и го учеше да бъде търпелив. Той се съгласяваше да учи малкото момиче да върви, както по-старият му брат беше учил него. Привързваше пояса си под раменете му и го теглеше насам-натам, докато то беше в състояние да движи самичко пълните си крачета.

След това дълго време не се родиха други деца.

Нивята на семейството на Лунг бяха дали добра реколта през последните три години и децата бяха охранени, а охранени бяха и кокошките и единадесетте малки прасета, които беше родила свинята. Бащата ги занесе едно след друго в града, продаде ги на пазара и вместо тях донесе много хубави неща — чай, бобова каша, и син памучен плат, достатъчен да се направят нови дрехи за цялото семейство. Старата майка внимаваше какво прави снаха й и я караше да пече оризови сладкиши, които трябваше да се оставят настрана за уважаваните духове на прадедите, та и те да имат своя дял от благополучните години.

Лунг Йен беше щастливо дете, макар че неговото място в домакинството не беше особено забележително. Той беше с една дума по-младият син на по-младия син, а това не е много, та да се хвалиш с него. Но той се числеше към семейството Лунг — селяни и уважавани хора, които бяха живели в селото в течение на осем поколения. Старият човек, мъдрият дядо, дори заседаваше в Съвета на селските старейшини. Притежаваха пет ниви с добра, черна, търпелива почва, които бяха служили на всички Лунговци и още продължаваха да дават зърно. Тук-там над нивите се издигаха стари надгробни могили, засенчени от кипариси, върху чиито клони можеха да отпочинат духовете на прадедите. Мъжете от семейството когато оряха, грижливо превеждаха своите биволи около гробовете. На празника на прадедите всички ходеха от гроб на гроб, като носеха дарове от храна и благовония, покланяха се доземи три пъти и поверяваха на своите прадеди за изпълнение своите желания.

Много бяха хората, които живееха под сламения покрив, нощно време къщата беше шумна от кашляне и хъркане, понякога и от вика на някой, който е сънувал лош сън, а също и от дращещия шум на някой бивол, който се отрива о глинената стена. Там бяха патриархът и бабата, техният първороден син, чичото на Йен, и неговата жена, която беше слаба за работа, защото произхождаше от града и краката й бяха стягани. Тя беше донесла малко пари в семейството по едно време, когато къщата и нивите бяха заложени. Тя имаше три деца: умният по-стар син Лунг Фу, една дъщеря и един малък по-млад син. Освен това къщата подслоняваше и младия чичо, най-младият брат на Йеновия баща, който беше весел и чевръст, той беше оня, който кърпеше покрива, направи един стол за старата жена и винаги печелеше в игра на пръсти.

Една година преди да се роди Йен, сеенето на мак за опиум бе ненадейно забранено с указ от императора. Селяните изпаднаха в задължения и нужда. Заповедта даваше само три години срок, за да бъдат засети нивята с други посеви и всеки, който я нарушеше, трябваше или да подкупи със сребро чиновниците в Управлението или да понесе наказание. Много глави бяха отсечени и окачени на градската стена. Но въпреки заповедта чуждестранните дяволи продължаваха да внасят в страната скъп опиум от страните отвъд четирите морета и мнозина, които станаха жертва на чуждестранната мръсотия, потънаха в позор и немотия.

Йен обичаше да слуша историите за старите времена, когато мандарините ходели великолепно облечени, с твърди пояси, с паунови пера или коралови копчета на шапките, а учените извършвали цели пътешествия, за да положат тържествените имперски изпити. Но Лунг Фу, неговият братовчед, най-големият син на чичо му, се смееше.

— Приказки за приспиване на деца — казваше той.

Лунг Фу ходеше в селското училище, където се учеше да чете, да пише и смята. От него имаха голяма полза по време на жътва и беше интересно да го гледаш как държи някой от новоизработените вестници и го разглежда целия, като си движи устните, а след това казва на заслушаното семейство всичко, каквото става в Централното царство.

Сун Ят Сей беше завзел властта. Казваха, че е по-велик от Конфуций, чието учение страната беше следвала близо две хиляди и петстотин години. Три години след раждането на Йен провинциите бяха изявили своето древно право да свалят всеки управник, който не управлява доброволно и оттогава династията Манму беше престанала да съществува. За нещастие чиновниците не само не бяха станали по-добри, но — ако изобщо беше станало нещо — сега бяха по-лоши. „Ако искаш да си запазиш бивола, отбягвай чиновника“, казваше Старият човек. Именно от дядо си Лунг Йен получаваше своето възпитание в живота и преди всичко се учеше на вежливост, която струваше повече от пари. Старият човек се мъчеше да му втълпи четирите основни добродетели и понякога двамата се усмихваха крадешком един другиму, когато Фу, ученикът, първородният син, ученият, се държеше шумно и надменно и употребяваше груби изрази.

Тези първи години от живота на Лунг Йен бяха спокойни като застояла вода, в която се оглежда всичко. Понякога той отиваше долу на канала и гледаше как рибарите пускат своите примамки да се гмуркат във водата. Птиците, които бяха незаети, седяха на ръба на лодката, привързани с верижка, и ревниво пляскаха с криле, когато техните другари ловяха риба с дългите си клюнове. Рибарите вземаха едрите риби, но на птиците позволяваха да поглъщат дребните. Покрай тях се плъзгаха лодки с ръждивокафяви платна, а някоя бяла чапла се издигаше откъм края на оризищата. Откъм тясната, покрита с камъни пътека се носеше тракането на ръчните колички на кулите, а на него отговаряше по-дълбокият монотонен звук на водното колело, карано от една биволица, която непрестанно се въртеше наоколо. Червени водни кончета висяха неподвижно във въздуха и сетне изведнъж се стрелваха нататък. Върбите свеждаха грациозно клоните си над водата в приятни за погледа дъги. Една майка с три деца слизаше със ситни стъпки надолу по павирания наклон към водата с две бърда за вода на рамо, окачени на един бамбуков прът. „Моята майка също е силна, мислеше си доволно Йен. Тя има големи крака, върви с твърди стъпки и широко благо лице, на което можеш да се довериш“. Благодарение на нея никога нямаше кавга в кухнята, защото тя служеше почтително и охотно на Старата жена, като че ли модерните начини на държане й бяха неизвестни.

Понякога Йен предприемаше дълги излети чак до малкия град Фукан, чиито сини степи винаги можеха да се видят на хоризонта. Тънка синя мъгла висеше през цялото време над оризищата и само късно през есента хълмовете и дърветата се очертаваха ясно. Пътят към града минаваше през един високосводест мост, където винаги седяха няколко души върху каменния свод и гледаха надолу към водата. Стари хора, такива като неговия уважаван дядо, седяха там със своите птици или пушеха дълги лули с малки главички.

Хладно беше под градските порти и сърцето на Йен се разтуптяваше винаги когато се решеше да иде далеч през полето. Просяците и продавачите на кестени и плодове седяха под свода, който беше висок и извит. Няколко малки човеци кули с рикши, се излежаваха между колелата на своите колички. Те се шегуваха с Йен и веднъж му извикаха: „Какво е това, което върви на два крака и няма зъби?“. Той бързо затвори устата си, за да прикрие празнотите между зъбите си и бързешком продължи нататък, макар че не беше забравил достойнството, което му беше внушил Старият човек. „Достойнството е по-добра дреха от коприната“, казваше пословицата.

Пътят му го водеше покрай Детската кула и той дишаше предпазливо, защото миризмата тук не беше приятна. Кулата не беше използвана толкова често, както в стари дни, за което му разправяше неговият уважаван дядо, но въпреки това винаги имаше няколко нежелани малки момиченца да бъдат хвърлени там или пък момченца, които сигурно щяха да умрат, преди да са покарали първите им зъби. От извънредно голямо значение беше те да не умрат в къщата на родителите си, та техните неосвободени духове да не бродят в нея. Понякога Йен действително можеше да усети духовете, които бродеха около Детската кула, като го щипеха по носа или изпращаха студени тръпки по гърба му. Той закриваше лицето си с ръце и изтичваше покрай опасното място, преследван от облаци големи сини мухи и от лая на кучетата, които обсаждаха кулата и нейните малки, разлагащи се трупове.

Отвъд градските стени бяха чайните къщи, кухните на открито с тяхната вкусна, топла миризма на праз и сланина и улиците, където живееха красивите певици. Там имаше и един писач на писма, един учен от старо време с мандаринска шапка и очила, а до него — гадател, който четеше по линиите на ръката и на лицето.

Но не това теглеше малкия Йен към града. Теглеха го чудесата, които израстваха пред самите му очи, както самият той израстваше по-възрастен, по-голям и по-умен. Новите къщи с чуждестранен вид и с извънредно много прозорци, в които се отразяваше слънцето, както и магазините на чуждестранните дяволи привличаха неговия учуден поглед. Млади хора в западняшки дрехи стояха тук-там по улиците и пушеха цигари. Йен вземаше понякога от земята по някоя угарка от цигара и я изпушваше. Тя предизвикваше люта, горчива слюнка в устата му, зашеметяваше го. Въпреки това желанието за тази остра горчивина и за тази зашеметеност го преследваше. За да кажем истината, изгледите да намери някоя цигара бяха една от главните причини за Йеновите излети до града.

Жълтата дрезгавина едва беше замряла в далечината и едва бяха паднали сенки по улиците, когато всички лампи се запалваха едновременно — по площадите, по ъглите, в магазините и дори в къщите. Силата на мълнията беше тази, която запалваше всички тези жестоко бели лампи, както знаеше това Йен от своя братовчед, който беше по-възрастен от него. Той се взираше със зяпнали уста в чудото, което чужденците бяха донесли в Китай от Запада. От дъното на сърцето си завиждаше той на младите хора, които минаваха покрай него на велосипеди — по-бързо и по-плавно от лодките по канала.

По-възбуждащо от всичко беше обаче мястото, където спираше всеки ден по веднъж огнената кола, пръхтяща с цялата си сила, един гневен и зловещ звяр, който си беше пробил път през градската стена. Йен можеше да пресметне по положението на слънцето кога трябваше да бъде на гарата, за да види това зрелище. Там имаше вече много хора, тълпящи се покрай оградата, за да наблюдават пристигането и заминаването, дори имаше жени между тях с деца на гърба си, а даже и млади девойки от добри семейства, защото нравите се разслабваха от ден на ден все повече. Йен се връщаше в дома на своите прадеди със стомах и глава, препълнени от нови работи.

— Твоят недостоен по-млад син заяви, че желае да посещава училището на чуждестранните дяволи — съобщи веднъж майка му на баща му.

— От пачи яйца не излизат лебеди — беше всичко, което каза той.

Телетата се учат да орат, като ги впрягат край майките им. Лунг Йен вървеше подир баща си и чичо си по нивите, учеше се как да ги обработва. Отначало трябваше да се грижи вечер патиците да се върнат у дома. След това му даваха да кара бивола на водното колело, за да се върти непрестанно в кръг, за да имат нивите достатъчно вода. По-късно гледаше как засяват, макар че още не беше достатъчно сръчен, за да взема участие в това. Денят, в който баща му постави в ръцете му дръжката на плуга и той се опита, треперещ от възбуда и напрежение, да прокара една бразда през разкаляната почва, своята първа крива и погрешна, но горда бразда, той сам се почувства най-сетне мъж. Той беше Лунг Йен, син на земеделец, четиринадесетгодишно момче с ниско остригана коса, от която беше останал само един дълъг черен кичур под челото му, с мургава кожа, с мускули на ръцете, които започваха да наедряват и да се втвърдяват, по-млад син, роден във време, когато всичко се променяше така, както не беше се променяло от хиляда години насам.

Стар обичай беше през нощта срещу Нова година да се заковават на вратата на къщата образите на бойците. Селото ехтеше от ракети, семейството ядеше месо и сладкиши, а прадедите получаваха своя дял от тържеството. Окачваха надписи на стълбовете на вратата! — „Тихи ветрове и дъжд на време“, „Мир в страната и доволство между хората“. Тези надписи още висяха там, когато дойде лошият ден и войната пося на длъж и шир разорение.

Ако не беше дете, Йен щеше да знае повече за обезпокоителните и застрашителни признаци, които предшестваха нахлуването на войниците в страната. От селяните събираха големи данъци, данъци, които не биха могли да бъдат платени, ако боговете не бяха изпращали особено добри жътви. Но сега беше зима, вкъщи беше студено, а още по-студено — навън, храните бяха почти на привършване, а сутрин блатото на патиците беше покрито с тънка, сива кора лед. Никой не беше в състояние да плати предварително данъците за три години, както се изискваше.

Чичото и бащата на Йен изнесоха от къщи всичко, без което можеха да минат, и го занесоха в града на лихваря. Те получиха за това осемнадесет таела, а трябваше да плащат всеки месец като лихва за тях по сто пробити монети. Лунг Фу направи една сложна сметка.

— Дванадесет на сто месечно — каза той.

Уважаваният дядо седеше и не казваше нито дума, сякаш не беше чул нищо и не беше забелязал, че е изчезнал от олтара на техните прадеди месинговият свещник, най-ценната вещ в къщата.

Всеки ден на градските врати окачваха току-що отпечатани обяви и пред тях винаги стояха група хора; някой от тях, който можеше да чете, обясняваше какво иска правителството. В цялата провинция Киангсу се разрастваше движение, което искаше справедливост за бедните, докато в същото време военачалниците изтръгваха от хората последната пара и последното зърно ориз. Старейшините в селото замислиха да изпратят при ямена пратеник да помолят отсрочва за данъците. Но простите хора все още бяха пропити до мозъка на костите си с уважение и страх пред чиновниците, затова нищо не излезе.

— Иди при ямена — мърмореше Старият човек, — но ще спечелиш котка, а ще изгубиш крава.

Магазините на чужденците в града бяха плячкосвани. Носеха се упорити слухове, че чужденците прокарали заповедта против отглеждането на опиума, само за да печелят повече от своя собствен опиум. Правителството предприе отчаяна стъпка; закупи всички запаси от опиум на чужденците и ги изгори, изгори данъците, събрани от потта и кръвта на народа. Въпреки това стана така, че в страната сега имаше повече опиум, отколкото по-рано и злото, което беше замряло за известно време, сега отново се появи. В града при морето Шанхай, всеки пушеше толкова опиум, колкото можеше да плати.

По това време в града, а дори и в селата пристигнаха студенти, млади хора от най-добрите семейства, които бяха учили в страните на чужденците. Те отправяха зов към гордостта и достойнството на мъжете, обещаваха по-лек живот за жените. Японците отдавна се били настанили в Шантун, тия кафяви джуджета, тия презирани и мразени парвенюта, които трябваше да бъдат сразени. На запад, в Русия, една страна почти толкова голяма, колкото Китай, императорът бил свален и били създадени нови закони, които давали нови права на селяните, на бедния народ, на тамошните Малки хора.

Със слисани и неизразителни лица слушаха селяните речите, които държаха студентите. У техните нови водачи нямаше и помен от вежливостта и елегантността на по-раншните потисници. Те не цитираха класиците и не бяха надменни. Имаха добри намерения, но тяхното пребиваване в чужди страни ги беше направило като самите чужденци. Говореха на езика на Китай, но имаха груби гласове и употребяваха нови, непознати думи — комунизъм, национализъм, нова партия. Увещаваха селяните да пращат децата си на училище, да не харчат толкова много и да се обединят в цялата страна срещу едрите земевладелци и лихварите. Говореха за някакво ново и справедливо разпределение на земята, за заличаване на всички дългове. „Младите кучета лаят най-високо“, казваше Старият човек; той седеше треперещ в студената къща; бяха заложили неговия малък мангал, на който си грееше ръцете и той кашляше упорито и храчеше.

Тогава дойдоха войниците и избухна война между провинциите Киангсу и Чъкианг. „Една война е по-лошо нещо от три облака скакалци“, казваше Старият човек — и беше прав, както обикновено.

„По-добре да бъдеш куче в мирно време, отколкото човек по време на война“, казваха в селото. В страната нахлуха не полкове, а орди диваци, без нито една от четирите добродетели, но изпълнени със зло и пороци. Те тъпчеха нивята, сякаш не разбираха нищо от сеитба и жътва. Не проявяваха уважение към гробовете, завземаха къщите като стадо диви биволи. Откачваха вратите от пантите им и спяха върху тях, добитъкът бягаше от оборите, а вятърът вееше в стаите. Изнасилваха жените и всяко семейство, което можеше, изпращаше дъщерите си надалеч, при роднини, които живееха в по-спокойни области. Бащата на Йен започна да се разправя с един войник, който беше посегнал върху дъщерята на брат му. Войникът го повали и започна да го тъпче с крака. От този ден нататък той започна да повръща кръв и скоро след това умря.

Войниците, колкото и лоши да бяха, проявяваха щедрост, когато бяха плячкосвали или бяха получили заплатата си, а то не ставаше често. Те подхвърляха монети на децата и се смееха, когато децата се боричкаха за тях. Занасяха вино в къщите, където бяха разквартирувани и поделяха с всички храната и питието си. Но военачалниците имаха нужда от пари, за да плащат на войниците. Какви ли не данъци измисляха те, за да пресушат провинцията. Налагаше се данък върху всяко малко прасенце от всяко прасило, докато най-сетне селяните започнаха да се молят на бога на плодородието да им прати безплодие. Налагаше се данък върху всеки син в къщата, данък върху сватбите и погребенията, данък дори върху благовонията, които се принасяха на боговете, за да бъдат склонени да изгонят войниците от страната.

Войната се водеше с променлив успех. Имаше много насилия, а малко сражения и която и страна да спечелеше или изгубеше, народът трябваше да плаща. „Войниците са вълци при победа, а тигри при поражение“, казваше уважаваният дядо. Децата седяха при огнището и сърбаха от паницата си гореща вода, докато майките им се мъчеха да ги накарат да повярват, че това е супа.

— Трябва пак да сеем мак — каза младият чичо ненадейно. — Който пуши чуждестранната мръсотия, не усеща глад.

Майката на Йен стенеше в съседната стая. При цялата тази мизерия тя даваше живот на ново дете, а лелята на Йен й помагаше. Роди се друго малко братче, което плака през цялата нощ. То трябваше да получи малка шапчица и обувки с нарисувани тигрови глави на тях, но семейството на Лунг беше толкова бедно, че дори не можеше да облече прилично синовете си.

Горчивата шега на по-младия чичо излезе вярна, защото военачалникът, който управляваше областта, заповяда на всяко парче земя половин да се засява с мак. Неговите собствени войници обираха мака, вместо да събират данък и селяните видяха, че няма да има ориз, за да могат да живеят.

През това лято Йен видя за пръв път нива с мак. Мъжете бяха засели с мак най-добрата земя, която се спущаше с лек наклон към канала. Но засяха отначало детелина, сетне нацъфтялата червено детелина, в която жужаха пчели бе изорана, за да стане почвата плодородна след опустошенията на войнишките орди. Сега цветовете на мака се люлееха на своите високи стебла, а когато вятърът повееше над тях, сякаш някаква ръка ги галеше широко и спокойно. Във всеки цвят имаше черни сенки, каквито опиумът хвърляше върху клепачите на пушачите на опиум. Приспивна миризма се носеше над нивята и широко разтворените ноздри на Йен се насочваха жадно нататък.

През военните години той беше израснал голям момък и започна да мисли за момичета. Когато дойде време да се изцеждат маковите главички в маковата нива, той на драго сърце се залови за това. Правеше прорезите с малък нож, а на следната сутрин затъваше в изсъхналите листа на цветовете лепкавия сок. Тайно вкуси от суровото, подобно на смола вещество, и то му достави същото това усещане, каквото беше изпитал, когато беше изпушил първата угарка. Пред очите му се спусна мъгла, в стомаха му започна да се повдига, той преглъщаше конвулсивно. След това легна и заспа до изтощения бивол в обора, дупките на чиито стени бяха натъпкани със слама.

По това време много хора заболяха от горещо-студената болест, срещу която не помагаха нито старите, нито новите лекарства. Кипарисови клони бяха изгорени пред вратите на къщите и покрайнините на селото, но това малко помогна. Морът се разпростря по цялата област и ковчезите не достигнаха. „Можеш да хвърлиш пари на улицата и никой няма да иска да ги вземе — хората толкова много се боят от заразата“, казваше с въздишка майката на Йен.

Йен също се разболя от тази болест и изпитваше такива болки, каквито не би повярвал, че може да понесе. Той лежеше неподвижно и мълчаливо, превиваше се, когато болките станеха много силни и беше благодарен, когато изгубваше за малко съзнание, защото тогава си отдъхваше. Дядото, уважаваният патриарх, умря, умря и малката сестра. Но Йен оздравя. Понеже семейството трябваше да се погрижи сега за едно отговарящо на положението му погребение, чичото на Йен отиде в града и смирено се обърна към един богат човек. Той заложи къщата и нивите, както беше редно, когато ставаше въпрос за погребението на един баща и всички роднини на семейството — независимо дали бяха близки или далечни — дадоха своето одобрение, защото той изпълняваше синовен дълг.

Така семейството Лунг обедня напълно, както стана с много други семейства. Мъжете не бяха пияници, нито пък харчеха парите си в чайни или по ония момичета, които бяха хубави като пеперуди, но изсмукваха парите, както пчелите изсмукват мед от цветята. Жените бяха работливи и пестеливи, а също и кротки, доколкото могат да бъдат кротки жени, които трябва да готвят на едно и също огнище. Дори и децата допринасяха за честта на семейството, като почнете от Лунг Фу, който беше майстор в смятането, както и в четенето и обясняването на многобройните нови разпоредби и свършваше с малкия брат на Йен, който рано тръгна да пасе бивола. По-младият чичо беше засегнат най-тежко, защото от дълго време беше сгоден за дъщерята на техните съседи, а сега, когато семейството беше в немотия, той не можеше да мисли да се жени. „Няма как — не може да се помогне!“, казваха всички примирено и дори се радваха на погребението, на разточително устроения фойерверк и на пиршеството, което дадоха на приятелите и роднините си.

През тези седмици огорчението сред жените на Киангсу се засили до такава степен, че ги изтръгна от тяхната обичайна кротост и покорност и те започнаха да се питат дали е справедливо столетия наред бедните да плащат за разкошния и греховен живот, който водят богатите. Младите хора се събираха в колибата на един шивач и слушаха какво говорят хората, които идват от големите градове, от Кантон и Ханкеу, за да ги насърчават. Лунг Фу, по-старият братовчед на Йен, често присъстваше на тези тайни срещи и разказваше на Йен за новата партия. Йен беше любознателен като всички други и отиде на следващото събрание заедно с Лунг Фу. Той не разбираше всичко, което се говореше, но и другите не разбираха повече от него. Те слушаха със замаян и сънен израз на лицето, само мускулите на слепите им очи се свиваха от време на време, когато си спомняха как са били унищожавани, обиждани и ограбвани. Но Йен разбра поне това, че работите трябва да станат по-други — по-други и по-добри. Ораторът също му се хареса. Той беше млад човек с нежни черти, тесни гърди и дълги, тънки, извити нагоре пръсти, което показваше, че произхожда от някое голямо семейство на учени хора.

— Как е името на уважаемия господин? — попита Йен братовчеда си.

— Това е Чанг Юцинг, приятел на Малките хора — беше отговорът.

— Баща му е Чанг Бо Гум, най-богатият човек южно от голямата река — добави друг.

Всички наостриха уши, защото всеки в провинцията знаеше името на богатия Чанг и много истории се разправяха за неговото насилничество, за неговата жестокост, за броя на неговите любовници, за блясъка на неговото имение на Западното езеро при Ханчау, Йен разглеждаше оратора и не можеше да повярва, че той е син на този могъщ човек. „Бих искал да знам колко чувала ориз би могъл да носи той“, мислеше си Йен полупрезрително и все пак с чувство на страхопочитание, защото макар Чанг Юцинг да изглеждаше слаб, неговите тесни гърди и отпуснатите му рамене издаваха учения, който стои високо над всякаква черна работа. Дълго след това Йен не можеше да забрави неговото лице, а запомни и някои от нещата, които той каза. Но уважението към чичо му, който беше сега глава на семейството, му пречеше да се опита да приложи на практика някои от реформите, които се преподаваха в колибата на шивача.

Сега, когато настъпи немотията и заглъхна гласът на патриарха, който внушително и мъдро беше учил на разсъдливост и търпение и на проявяване на четирите добродетели, и когато децата бяха израснали и станали младежи и девойки, дух на безпокойство терзаеше Лунговото домакинство. „Гладният човек не вижда луната“, се казва в една стара поема и е вярно, че радостта от живота го напуска и че сега дори децата не се смееха вече, защото гладуваха и се караха.

Лунг Фу проведе сериозен разговор с Йен, разговор, който промени целия живот на Йен.

— Йен, мой по-стар братко — каза Лунг Фу и това вежливо обръщение имаше за цел да отнеме остротата на онова, което щеше да каже той, — паницата с ориз е празна и в къщата на нашите прадеди има много празни стомаси. Знам, че баща ми мисли да продаде дъщерите си. Опитах се с най-голямо почитание да го убедя да не прави това. Какво ще кажеш за това?

— Така е — каза Йен, след като беше обмислил работата от всички страни. — Ако бъдат продадени дъщерите, това ще нанесе голямо зло на нашето семейство. — И двамата отбягваха да споменат най-важното нещо — загубата на престиж, която щеше да понесе семейството, ако се направи тази отчаяна стъпка. — Ще дойдат по-добри времена, ще изплатим дълговете и ще освободим нивите. Но ако момичетата бъдат продадени, това не може да бъде отменено — каза Йен печално.

— Аз мога да чета, да пиша и да пресмятам числа — каза Лунг Фу. — Ще ида в града и ще постъпя на работа при един търговец. Уонг, търговецът на ориз, често ми е предлагал паница ориз, защото е роднина на майка ми. — Той почака един момент, преди да добави: — А какво ще правиш ти?

Йен виждаше, че братовчедът има намерение да спечели пари, да плати дълговете и да спаси семейството. Той също би искал да иде в града.

— Аз съм силен — каза той. — Мога да нося товар. Ще попитам за съвет Стар брат.

Братовчед му хвърли крадешком поглед към него и след това сведе очи. Да носи товар — това значи да изпадне от класата на селяните в класата на кулите.

— Трябва да намерим някакъв изход — каза Лунг Фу.

Когато по-старият брат на Лунг Йен, а също и чичо му, главата на семейството, се съгласиха да замине, той отиде в града, но не се нарече вече със семейното си име, а просто Йен, водоносецът. „Имам работа в магазина на мистър Линг“, каза той на семейството. Но не разказа, че всичко, което трябва да върши, е да носи големи ведра с гореща вода в къщите на хора, които си позволяваха този лукс.

Магазинът на Линг се намираше в Улицата на изгряващата луна недалеч от градския парк, който беше разположен там, където една част от старата градска стена беше съборена. В известен смисъл Йен обичаше работата. Градът нямаше същата атмосфера, както селото, хората бяха по-бързи и по-пъргави, шумът беше по-весел. Младите продавачи изброяваха своите стоки на улицата на търговците на платове и на шивачите; продавачът на масло със своята ръчна количка, на която бяха наредени неговите огромни глинени гърнета, отправяше високо своя възглас; продавачът на бобена каша дрънкаше със звънец; човекът със своята подвижна кухня, окачена на един прът на рамото му, тракаше с две бамбукови пръчици; продавачите на кестени, манго, захарна тръстика, ориз и стотици други неща — всеки от тях имаше свой собствен вик и зов.

Облян в пот, Йен тичаше между тях, тикаше настрана децата и блъскаше елегантни господа и носачите на техните носилки, защото, щом нарушеше равномерния си ход, той се задъхваше и чувстваше тежестта на товара върху пръта на рамото си.

Магазинът на продавача на чай, където работеше неговият братовчед, беше елегантен и тих зад своите стъклени врати. Там идваха хубави девойки, за да купуват сладкиши, захаросани лотосови ядки и захаросани портокали от провинциите южно от голямата река. Но работата на Йен беше груба и ако искаше да я върши добре, трябваше да забрави вежливостта, на която го беше учил патриархът.

В една от къщите, в които трябваше да носи сутрин и вечер гореща вода, живееха чуждестранни дяволи. Това беше голяма къща и имаше четири двора с басейни, със златни рибки и цветни храсти, а по протежението на тесните външни галерии имаше боядисани в червено колони. Чужденците бяха наели къщата от едно семейство, което се беше съсипало чрез опиум и комар и беше напуснало града, защото не можеше да плати дълговете си.

Когато видя за пръв път чужденката, Йен едва ли не се уплаши, защото тя беше неописуемо грозна и отвратителна, с буйна червена коса и белезникави очи като на слепия просяк на пазара. Господинът изглеждаше като мъртвец и което беше по-лошо, миришеше на мъртвец. Но когато госпожата му заговори, тя имаше любезен глас, а той се усмихваше на себе си, защото тя не можеше да говори правилно. Тя искаше да каже: „Излей водата“. Вместо това тя каза: „Избий навън твоята вода“. Вечерно време Йен постоянно разказваше тази история в изпълнения с пара магазин, където спеше на земята заедно с другите водоносци.

Понеже чужденците изглеждаха твърде глупави, за да научат езика, Йен се залови да научи малко разговорен английски. Този език звучеше като жабешко крякане, но поне беше лесен. Скоро той се научи да чете няколко букви и беше в състояние да разчете имената, издълбани на дърво върху вратите на къщите, а също и имената на улиците. Той забеляза, че в града има няколко чуждестранни дяволи, но те всички си приличаха толкова, че той никога не беше сигурен дали среща различни хора или винаги едни и същи, но по няколко пъти.

Той посети семейството си на село преди новогодишния празник, оня ужасен ден, в който всички дългове трябва да бъдат изплатени. С негова помощ и с помощта на Фу стана възможно да се изплати една малка част от дълговете и по този начин да се покаже на кредиторите, че Лунгови бяха почтени хора с добри намерения, така че семейството спаси честта си.

През това лято Йен стана на осемнадесет години и чичо му му каза, че е негов дълг да се ожени и да се сдобие със синове, така че веригата на живота да не бъде прекъсвана. Йен сведе очи, защото познаваше едно момиче, което му харесваше много, но то не беше момичето Уонг Синг, за което беше сгоден в детинството си. Странна беше историята с Уонг Синг. В селото се носеше слух, че тя била похитена от един войник и след това оставена с някаква болест, но никой не беше толкова нелюбезен да попита дали това е вярно. Йен беше виждал Уонг Синг понякога по селската улица или по синорите на нивите и тя му харесваше все по-малко и по-малко. Беше кривогледа и имаше големи тежки гърди под синята блуза също като на някоя ленива стара жена. Йен роптаеше против това момиче, за което беше сгоден. „Защо трябва да ям това, което друг е плюл, мислеше си той. Всеки мъж е свободен да си избере жена, която му харесва“. Тази последна мисъл беше една от онези, които беше чувал на събранията, а той познаваше и млади девойки в града, които се бяха оженили, без да обърнат ни най-малко внимание на желанията на своите родители.

Жасмина беше името на девойката, която Йен обичаше, и тя служеше в къщата на чуждестранните дяволи. Мистър Лий беше един от тези дяволи, доктор по новата медицина, който беше дошъл от западните страни. Той и жена му бяха взели Жасмина в къщата си, когато родителите й бяха умрели от чума. Но тя не беше робиня, не я смятаха дори за слугиня, а по-скоро за свое дете. Йен я намираше съвсем необикновена. Тя беше винаги там, когато той наливаше в калаената вана на чужденеца вдигащата пара вода, и говореше с него, без да се срамува, както правят само момичетата в чайните салони. Беше така, защото тя беше възпитана по маниера на чужденците и отначало тя плашеше Йен със своята дързост и свобода. Минаха няколко дни, преди той да намери смелост и да й даде някакъв отговор, понеже той беше възпитан според наставленията на своя стар дядо. „Яла ли сте?“ — попита я той и понеже тя му харесваше толкова много, добави: „Нещо хубаво ли сте яла? Харесва ли ви вашето ядене?“. Но след като даде по този начин израз на чувствата си, той бързо метна на рамото си кобилицата с празните ведра и отмина.

Неговият пръв разговор с нея обезпокои душата му. Вечерта, след като беше изял ориза си, той се върна в тясната улица, където живееха чужденците. Нейното име беше Алея на мира. Той се облегна за няколко минути на стената, зад която спеше Жасмина. Кръглата луна висеше на небето като голям жълт фенер. Йен пъшкаше, сякаш беше ял твърде много, а после се прибра във влажните помещения на магазина за гореща вода. Загърна се в одеялото си зад големите вградени медни казани и се опита да заспи. Но преди да затвори очите си, той чу свиренето на комарите и дори гонга на нощния пазач, който биеше за втора смяна.

На следващия ден снова из пазара, като правеше дълъг и грижлив избор, и най-сетне купи като подарък за Жасмина сусамени сладки, завити в червена хартия. Той свикна вече с това, че тя не бе няма и смирена, и започна да му харесва повече от всяка друга девойка, която беше виждал; много, много повече, отколкото Уонг Синг, чието кривогледо лице беше мъртво, докато в лицето на Жасмина имаше живот.

Йен виждаше девойката всеки ден и тя винаги изглеждаше чиста и спретната. Носеше една от тесните модни рокли, цепната встрани, така че можеше да се види само малка част от долната й пола. Можеше да чете и пише; знаеше как да работи със светкавична бързина на сметалото, говореше английски и се мъчеше да налее малко китайски в голямата дървена глава на чужденката. Беше покръстена във вярата на чуждестранните дяволи и често говореше разпалено на Йен за това. В града имаше много християни, а неколцина дори и в селото. Казваше се, че чужденците плащат добре с ориз, ако се молиш за техния бог. Образът на този чуждестранен бог висеше на стената и той беше достатъчен, за да те ужаси. Този бог имаше изнурено тяло, приличаше на човек, който е пушил много опиум, лицето му, вместо да изразява спокойствието, което бихте очаквали да видите върху лицето на един бог, беше разкривено от гримаса на непоносимо страдание.

— Лесно е да се види, че този бог няма власт дори над самия себе си. Как може да има власт над другите богове? — каза Йен на Жасмина.

— Той обича бедните и им помага — отговори тя сериозно.

След като Йен излееше водата в калаената вана и получеше медни монети за нея, Жасмина правеше така, че да бъде на Лунната порта в задния двор, през която той излизаше. Там те разговаряха помежду си всеки ден, докато старата повикваше Жасмина. Тя му казваше, че нейните родители били бедни и че тя също била бедна. Веднъж тя му каза със сведени надолу очи, че се срамува да живее в къщата на чужденците и да бъде зависима от тях, понеже навсякъде се разправяло, че чужденците нямали работа в страната и трябвало да бъдат изгонени.

В замяна на това Йен й каза, че той не е кули, а е поел низката работа на водоносец само за да помогне на своето добро и почтено семейство да изплати дълговете си. Жасмина го похвали за това и ако Йен беше погледнал в лицето й, щеше да разбере по блясъка на очите й, че е развълнувана до сълзи.

Амахата се дотътряше на своите пристегнати крака и започваше да ругае:

— Син и внук на костенурка, какво правиш още тук? Махай се оттук, негоднико!

Йен вдигаше ведрата и се отдалечаваше покорно.

Една вечер, след като беше предал втората доставка вода и през Лунната порта беше излязъл навън в тясната уличка, той чу зад себе си лек шум от меки ходила.

Като се огледа, видя, че Жасмина го следва по осветената от луната алея, пазейки такова разстояние от него като негова жена. Той се направи, че не я вижда и продължи. После остави кобилицата и ведрата си в магазина на господин Линг и погледна през пролуката на капаците, които бяха затворени за през нощта. Жасмина се разхождаше бавно по улицата с кошница в ръка, сякаш отиваше на пазар. Йен бързо изми ръцете и лицето си, изплакна устата си, но не яде нищо, защото стомахът му се беше свил от възбуда.

Когато излезе и се отправи към градската стена, Жасмина го последва. Той прекоси новия парк, премина над канала по високосводестия каменен мост, който се издигаше там още от древни времена, и седна в тревата на отвъдната страна. Скоро видя, че Жасмина минава по моста. Когато погледна към нея, тя започна да върви все по-бавно и след малко седна до него. Двамата седяха така там, гледаха луната, която се издигаше на хоризонта през сребърната мъгла на оризищата.

Беше топла, светла нощ, щурците свиреха, цикадите звъняха, жабите квакаха в тръстиките по края на канала, славей пееше недалеч във върбалаците. Йен се чувстваше щастлив и доволен, в хармония с десетките хиляди неща във вселената, едно от които беше и той. Като се обърна към Жасмина, видя, че и тя седи със скръстени в скута ръце, усмихва се нежно със сведени надолу очи и нейното необикновено, мълчаливо смирение накара сърцето му да забие като гонг.

След известно време тя стана и той я последва покрай канала. Откъм пътя имаше малък заслон, където можеха да си почиват носачите и пътниците. Жасмина спря в неговата черна сянка и Йен я настигна. Плътта му започна да гори. Той посегна към нея и я облада.

Няколко седмици по-късно Жасмина му каза, че е бременна. „Ще трябва да я взема за жена, тя ще ми бъде добра жена“, мислеше си той. Вдигна големия дървен капак от медния казан и обля с вода тялото си. Сега той пестеше медните монети за деня, когато Жасмина щеше да роди неговия син. И пак си помисли: „Ако трябва да се сдобия със синове и да спя с жена, защо да не бъде с жена, която ми е мила и приятна, носи чисти дрехи и може да чете?“. Но се страхуваше да говори за това на семейството си, защото знаеше добре, че Жасмина не подхожда на дома на Лунгови, а освен това беше пречка и годежът му с Уонг Синг.

Една вечер след работа събра смелост, прекоси моста и покрай канала отиде чак в дома на своите прадеди, който се намираше на единия край на селото. Кучетата го познаваха по миризмата и не лаеха и нито разбойници, нито войници, нито духове се изпречиха на пътя му.

Къщата беше тъмна и всички спяха. Той извика тихо майка си, тя го чу и отвори вратата. Гладът и грижите я бяха състарили и щом Йен погледна съсипаното й лице, смелостта го напусна и той не отвори уста. Има още време, за да им разкаже, помисли си той. Той обясни късното си посещение с това, че желае да се осведоми, как е уважаемото семейство — и лампата бе бързо изгасена. Йен легна да спи до по-младия си брат. На следващия ден обаче той похарчи пет медни монети за благовония, които занесе на Жасмина.

— Трябва да принесеш това на своя бог, а няма нищо лошо, ако принесеш благовония или духовни пари също и на божеството на милостта в храма на Конфуций — каза й той.

През целия ден можеше да се чуе тупкането на пресата, когато тя печаташе пари върху сребърна хартия за боговете, а набожните хора изгаряха тия пари като жертвоприношение и димът беше приятен на боговете.

Когато коремът на Жасмина наедря и първо амахата, а след това и нейната чуждестранна господарка откриха, че тя е бременна, всички се изумиха. Жасмина бе изхвърлена на улицата, а когато Йен дойде да донесе горещата вода, той бе поздравен с най-ужасните обиди, които беше чувал през живота си. Но най-лошото беше, че чуждестранните дяволи строшиха паницата му за ориз. Господин Линг, доставчикът на гореща вода, при когото работеше Йен, беше станал християнин и затова чужденците купуваха неговата вода. Д–р Лий, слабият висок човек с коса, която приличаше на пламтяща факла, отиде лично при него, за да поиска уволнението на Йен. Господин Линг се поклони в знак на съгласие.

— Чужденците не знаят какво е умереност, сине мой — каза той на Йен в извинение, когато го уволни.

Това беше слаба утеха за безпокойствата, които се струпаха сега на главата на Йен. Той се осмели и отиде на едно събрание на Новата партия и после замина на село, за да се посъветва със семейството си.

Майката на Йен плачеше безмълвно. Кавгата с чичо му и с по-големия му брат вдигна още повече шум. Гърдите му още бяха пълни със свободата и бунта, които току-що бяха се влели в него, и той изля всичко за благото на своето ужасено семейство.

— Кой ще плати на семейството на Уонг Синг обезщетението, което ще искат? — викаше чичо му.

— Уонг Синг не струва три каша — викаше гневно в ответ Йен. — Тя е болна и скапана и е ходила с войниците. Тя им е смигала с кривогледите си очи и аз ще платя, колкото струва.

Грубият и злобен начин, по който той говореше за нещастната девойка, за която беше сгоден, само влошаваше положението. Скоро се разбра, че семейството на Уонг Синг иска в действителност тридесет таела обезщетение. Въпросът бе отнесен пред селските старейшини. Семейството на Йен загуби много престиж, защото не можеше да плати дори осемте таела, за които постигна съгласие. За да запази честта си, семейството се отказа шумно и публично от Йен и го изхвърли от своята среда. Сякаш небето се срути над него.

Синът на Йен не бе роден в къщата на неговите прадеди, а в болницата на чужденците, понеже Жасмина беше сега омъжена жена, тя бе приета в болницата, когато й дойде времето, и сам д-р Лий се зае с нея. През това време Йен вършеше най-низката работа. Той събираше големите гърнета, съдържащи човешки тор и нощни мръсотии и отнасяше своя вонящ товар от нивите, по синорите на които го струпваше на малки купчини. Вонята от неговата работа лепнеше по него, когато отиваше в болницата да види сина си. Детето беше хубаво, силно момче с гъсто обраснала с черна коса глава и още на третия ден се опита да се усмихне. Нарекоха го Сейлеонг.

Когато видя унижението на Йен, чуждестранният лекар предложи да вземе Жасмина пак у дома си заедно с детето. Тя щеше да получава храна и подслон и щеше да има възможност да помага. В замяна на това Йен трябваше да се съгласи синът му да бъде кръстен и отгледан като християнин. Йен обмисли дълбоко и сериозно въпроса.

— Това няма ли да причини нещо лошо на сина ми? — питаше той постоянно Жасмина.

Тя клатеше усмихнато глава. Като че ли изпитваше облекчение и радост, задето д-р Лий се помири с нея.

Една вечер, когато Йен отиде да я види, чужденката беше седнала на кревата й и държеше на скута си сина му, като му привързваше на шията едно малко сребърно кръстче.

— Това е, за да го пази от лоши духове — каза му Жасмина и Йен остана доволен.

Когато тя напусна болницата и се завърна в къщата на чужденеца, д-р Лий го назначи за носач на стола за цялото семейство. Позволяваха му нощем да спи с жена си в една малка стаичка и да държи малкия си син близо до себе си. Денем сновеше заедно с другите кули по двора, очаквайки да носи господаря или господарката си. Едва ли беше забелязал, че той е покръстен като християнин.

Имаше моменти, когато Йен си спомняше с горчивина, че няма вече семейство, че всеки може да го нарече скитащо куче. Беше свикнал с дребнавото високомерие на обитателите на града към глупавите селяни, но сърцето му тайно копнееше за нивите. Липсваше му миризмата на пръстта, тихият шум от преживянето на бивола, глухото тупане на зрелите круши в тревата, шепотът на вятъра над гъстите оризови стебла.

През септември, когато шумът от очукването на оризовите снопи можеше да се чуе дори в улиците на града, той ставаше неспокоен. „Аз не съм кули“, мълвеше той понякога нощем на себе си, когато не можеше да спи. Чуваше гонга на нощния пазач, смяна след смяна, лая на кучетата, усърдното тракане на пресата, която печаташе пари за духовете. „Аз не съм кули“, мълвеше той, притиснал устни о малката топла чернокоса глава на сина си. Жасмина го успокояваше.

— Оня, когото носят на стол, е човек, но и оня, който носи стола, е също човек — казваше тя.

Това беше добра стара поговорка.

Тайни събрания ставаха в селски хижи, в гаражите нощно време и на открито по ъглите на улиците. Подстрекателни речи на агитатори, потисничеството отгоре, където управляваха военачалници и безскрупулни чиновници, пълна, гола немотия долу между простия народ. Отново избухнаха безредици, нови орди нахлуха в страната — войници или разбойници, трудно беше да се каже какви бяха. На юг пак имаше война и тя се приближаваше все повече нагоре; не беше гръмотевица или буря това, което караше прозорците да се тресат, а далечен тътен на топове. Общинският съвет съжаляваше, че е наредил да бъдат съборени градските стени.

Осветлението — чуждестранно откритие на силата на светкавицата — изгасна и изведнъж улиците потънаха в мрак; нямаше дори луна, единствената светлина идеше от малките люлеещи се фенерчета на рикшите. Беше нощ само за грабежи и плячкосване. По дължина на шосетата имаше високи стълбове, свързани с жици, по които чиновниците можеха да изпращат съобщения. Понякога се чуваха да бръмчат жиците, но никога не можеха да се доловят думи. Два дни по-късно пристигнаха войниците, но това не бяха дрипавите частни войски, които събираха военачалниците, а чисти дребни хора с пушки и западняшки униформи, които маршируваха и се държаха точно като чужденците. Казваше се, че били обучавани от чуждестранните дяволи, но никой не можа да каже дали тези полкове на Куоминтанга им мислеха доброто или злото. На портите бяха поставени нови заповеди. Барабанчици сновяха из града и възвестяваха, че законът и редът ще бъдат запазени. На разсъмване шестдесет и четири души бяха натъпкани в двора на затвора. Градът беше онемял и никой не трепна, когато смъртните присъди бяха изпълнени.

Ненадейно небето потъмня от пушек, после стана жълто и червено от отраженията на пламъците. Беше избухнал пожар близо до североизточната врата на града, където още стоеше последният остатък от градската стена. Някои разправяха, че един момък, който бил свикнал само на студената светлина, извличана от светкавицата, изпуснал фенера си в сламата, но повечето хора бяха на мнение, че разбойници са подпалили града, за да могат да го оплячкосат по-лесно. Други пък, до които вятърът беше донесъл последните новини, шепнеха, че привърженици на правителството били измислили пожара, за да прогонят войниците на Куоминтанга. Както и да беше, пожарът се разрастваше от един квартал в друг, като преграждаше улиците по пътя си, прескачаше сламения покрив на някой бедняк и се загнездваше здраво в гредите на някоя голяма къща. Лютите пушеци спираха дъха и ослепяваха очите на онези, които се мъчеха да овладеят пожара. През цялото време свиреха с чуждестранен звук роговете на войниците и суматохата нямаше край.

Тази вечер Йен помогна да занесат лекаря при един болен, който живееше в покрайнините на града. Той заспа, докато го чакаше, и се събуди от шума, пушека, отраженията от пожара и виковете на тичащите. Изправи се със зяпнала уста, без да разбира какво е станало. „Пожар, пожар! Подпалили са града!“ — викаха хората, като тичаха покрай него с вързопи и деца. Едно магаре, което тичаше заедно с тълпата, нададе висок, скръбен рев.

— Къде е… къде е пожарът? — питаше Йен смутен.

Небето беше червено, а вятърът духаше дима откъм изток, където се намираше Алеята на мира.

— На източната страна на града — извика един стар човек, който беше притиснал към гърдите си кафез с птичка.

Той започна да си пробива път между тълпата бягащи. Забрави, че трябва да чака господаря си; мислеше само за сина си, за малкия Сейлеонг, който беше може би в горящата къща.

Той продължаваше да тича посред облаци дим, между пращенето на пламъците и трещенето на стените на къщите. Колибите на бедните, построени само от рогозки, пламтяха стихийно. Йен бързаше по-нататък, триейки сълзите от смъдящите го очи. Той стигна до Алеята на мира, но я намери в пламъци. На входа й имаше верига пожарникари, предаващи от ръка на ръка кофи. Роговете на войниците можеха да се чуят посред пращенето, грохота и трясъка на срутващите се зидове. Високо горе, на фона на тъмното и мрачно нощно небе, пламъците бяха сини. Йен си проби по-нататък път и стигна до къщата. Стените още стърчаха, входната врата беше отворена, той се втурна вътре. Той имаше само една мисъл — сина му.

Дворът кипеше от тълпа хора, къщата още не беше пламнала. Господарката му стоеше съвсем сама на прага с лампа в ръка. Когато тълпата се втурна край нея, тя нададе вик. Йен се втурна напред; той и не помисляше да помогне на господарката си; трябваше да стигне във втората сграда, в стаята на горния етаж, гдето спеше Сейлеонг. Като минаваше бързешком през вратата, той видя, че господарката му лежи на земята, тълпата нахлуваше вътре, като газеше тялото й. Той продължи да тича. Стигна втората сграда и влезе в стаята. Тя беше празна. Той спря запъхтян. В този момент отзад, близо до кухнята, един пламък се стрелна нагоре и смутен вик поздрави съскането на огъня, който беше обхванал къщата. Йен по-скоро се претърколи, отколкото слезе по стълбата. Не знаеше къде да търси Жасмина и детето, но се надяваше, че са спасени. Щом стигна в двора, той се вплете в проклинащата, викаща, обзета от паника тълпа и видя, че между тълпата си пробиваха път и войници. Мебелировката в къщата беше обърната наопаки, сандъците бяха разбити. Някои от войниците мъкнеха навън мизерната плячка, дори когато пламъците обхващаха вече стаята.

Йен си проби още веднъж път до входния праг. Той искаше да попита господарката си къде са Жасмина и детето. Но един поглед към изпотъпканото тяло му показа, че тя е мъртва. Той се извърна и се намери до човек, когото познаваше, макар че никога не беше говорил с него. Това беше Кве Куей, главатарят на задругата на крадците в града. Той беше висок човек със свирепо, сухо лице, обрасло с косми като лице на дявол.

— Бързо, покривът ще се срути! — извика Куей в ухото на Йен, като го блъсна настрана от прага.

Йен затвори очи. Зад него се чуваше висок рев, горящите греди се срутиха и покриха сцената на опустошението.

Струваше му се, че се чува слабо детско хленчене. В двора, където беше сега, той беше така силно притиснат сред тълпата, че усещаше как ребрата му хлътват. Ония, които бяха стигнали до голямата пътна врата, ненадейно се върнаха назад, а другите, които още бяха в двора, напъваха напред със силни викове и ругатни. Йен беше тласкан назад и напред, вече не знаеше къде се намира. Очите му бяха така опърлени и го смъдяха, че той не можеше вече да ги държи отворени.

Чак когато излезе на улицата, той разбра — твърде късно — защо тълпата се беше втурнала назад в горящия двор. Отвън имаше кордон от офицери със строги, безчувствени лица, които арестуваха всички плячкаджии независимо дали бяха цивилни или войници. Всеки, който окажеше съпротива, беше повалян с един удар от приклада на пушката или пък веднага застрелван. Останалите бяха отведени от войниците в затвора близо до яменското управление.

Йен беше между тях. Хвърлиха го в затвора, но не знаеше защо. Той скръсти покорно ръце в очакване да види какво ще се случи. От време на време извеждаха по няколко души и след това се чуваха гърмежи в двора на затвора. Когато размисли, че трябва да умре, преди да изгрее слънцето, Йен отначало се уплаши. Но скоро му се струваше, че напуска този свят по собствена воля. Както някога, когато беше болен. Точно както преди той не усещаше вече болките и страхът му премина. Само стомахът го болеше, сякаш беше ял неварен ориз. Имаше един будистки свещеник с остригана коса и просешка паничка, който се провираше между затворниците, като премяташе броеницата си и непрестанно мърмореше нещо. Една жена лежеше по лице на земята и стенеше. Щом отвореше смъдящите го очи, Йен виждаше пламъци и чужденката на прага, и беззъбата, усмихната уста на сина си. Кве Куей беше клекнал при него до стената. Когато стенанията на жената станаха по-силни, той извади нещо от ръкава си и й го подаде.

— Изяж го, майко — каза той. — То е добро, когато човек има болки.

Йен се събуди от своя унес и погледна изпитателно. Жената дъвчеше и преглъщаше, а след няколко минути престана да стене. Отвън се дочуваха изстрели от време на време.

— Може би просто ще ни оставят тук да изгорим — каза един от войниците, които бяха арестувани.

Въздухът беше горещ и напоен с лют дим. Нова вълна от страх премина над Йен. Той погледна Куей, който сега също дъвчеше с унесена усмивка. По неговото съсипано лице личаха белезите на пушач на опиум.

— Дай малко и на мен — чу се ненадейно да казва Йен, като протегна длан към Куей.

Градът беше опожарен, нивите бяха заложени, над къщата на прадедите му тежеше глад. Йен беше безимотен и затворник. Той чувстваше, че бремето беше по-тежко, отколкото може да понесе.

Едно малко късче възчерно тесто лежеше в дланта на ръката му. Лицето на Куей като лице на дявол му се усмихваше. Йен измърмори някаква благодарност и тури опиума в устата си. Неговият горчиво-сладък вкус го накара за миг да почувства повдигане в гърлото, след това той сдъвка смолистото вещество. Не се боеше вече, скръбта му изчезна като облак вечерно време. Почувства се весел и в хармония с всичко, както се беше чувствал в онази нощ, когато направи Жасмина своя. Умът му беше ясен, както никога по-рано; струваше му се, че има стотици начини да се изплъзне и да иде при сина си. Той виждаше сина си, синът му можеше вече да върви и да говори. Оризища, макови полета, бели цветове на люлеещи се стебла се вълнуваха около него, крушовото дърво пак цъфтеше, вятърът се засилваше и ръсеше цял облак цветни листенца. „Ще тръгна на училище и ще се науча да чета и пиша“, мислеше си Йен. Той вдигаше ръка и китката му чертаеше смели линии, като че ли знаеше вече краснопис. Жената, която лежеше на земята, се изсмя високо. Пушките припукаха в двора, изкарана бе следващата група.

Чанг Юцинг беше този, който спаси живота на Йен. Той беше един от офицерите, които се разправяха с провинилите се в палеж, кражба, грабеж и бунт и които освобождаваха всеки, който имаше средства да ги подкупи. Чанг Юцинг беше неподкупен, но позна селския син, който беше присъствал между неговите слушатели на някогашните му тайни събрания.

— Роднина ли си на Лунг Фу? — попита той.

Йен, когото кротките вълни на опиума още люлееха, гордо призна, че е братовчед на Лунг Фу, недостойна фиданка на достопочтеното семейство Лунг и баща на Лунг Сейлеонг.

След кратък разпит Чанг Юцинг записа Йен в една група, която се използваше в транспорта за правене на пътища и строене на мостове. На следващата сутрин Йен се събуди в крайна мизерия. „Няма да пуша вече опиум“, зарече се той. Завързан с верига за крадеца и измета Кве Куей, той се тътреше на слънце и под дъжд, всред прах и кал, копаейки ровове, мъкнейки чували с пясък, носейки товари. Често бит, никога не получил заплата, рядко нахранен, работейки с лопата и трепейки се, той намери най-сетне пътя си към града при морето, Шанхай.

Отначало мислеше, че къщите, които бяха по-високи от най-високата пагода, ще се строполят върху него. Ушите му бяха заглушени от шума на движението и на тълпите по улиците, обонянието му бе притъпено от вонята на превозните средства, наречени вонящи коли, очите му бяха възпалени от песъчливия прах на павираните улици. Когато войната беснееше свирепо по улиците, Йен често си мислеше, че не е вече жив, че е умрял по време на някое от своите опивания с опиум и е захвърлен в този ад, за ужасите на които му беше разказвала понякога Жасмина. Офицери с револвер в ръка го принуждаваха да строи барикади. Огън пред него и огън зад него, срутващи се къщи, мъртви тела по улиците. Йен се натъкна на пет мъртви деца под една порта и си помисли тогава за сина си. Той не мислеше за него като за действителен човек; мислеше за него както някой мъртъв би могъл да мисли за живите.

Но това също отмина.

— Ще дойдеш ли с мен — попита го Куей, работникът за когото Йен беше завързан с верига, докато вървяха по пътя.

— Къде? — попита Йен.

— Опиум — отговори Куей.

— Пари? — попита Йен.

— Достатъчно да си купим да пушим двамата — каза Куей.

Йен му беше благодарен. Великият пушек беше единственото нещо, което желаеше, спокойствието, бистротата на ума, облекчението от болките след първите няколко смуквания. „Хората са прави, казваше той, когато казват, че нищо друго освен Великия пушек не прави живота поносим“.

Той научи много неща в града и забрави всичко, което знаеше преди. Работеше в една памучна фабрика в Поотунг. Беше лош и недисциплиниран работник и срещу мизерна заплата по дванадесет часа на ден сортираше памук. Тук също имаше агитатори, вълнения, бунт и смут, стачки. Памучните прашинки влизаха в дробовете на Йен. Спечеленото той харчеше в опиумни вертепи. Облеклото му беше напоено с неунищожимата миризма на опиум, съсипаното му лице носеше следите на опиума. Когато работниците обявяха стачка и Йен не печелеше нищо, той умираше от жажда за опиум и от болка в тялото. Гърдите му хлътнаха. Той зае мястото на един кули — носач на рикша, който беше се строполил и умрял на улицата. Беше още млад и можеше да тича равномерно и да изтласква настрана другите кули, когато се появеше някой клиент. В някои дни печелеше по шестдесет медни монети, а в други — по пет. От тези пари трябваше да плаща на фирмата, от която вземаше под наем рикшата на полицая — високия и страшен сик на ъгъла на улицата, за хотелския вратар Номер Едно, който му позволяваше да чака за таксата пред хотела, на сдружението на кулите от рикшите, а също и на разни други хора, от които зависеше преживяването му.

Когато имаше в пояса двадесет медни монети, той отиваше тичешком в Чапей, минаваше през улици, които бяха бомбардирани във войната и сега се застрояваха наново; свръщаше във всяка по-тясна и по-бедна уличка, докато стигнеше до вертепа, който Куей беше си купил с крадени пари. Върху един мръсен миндер, загърнат с дрипава рогозка нашият кули Йен постигаше отново хармония с десетките хиляди неща във вселената.

Когато беше на двадесет и шест години Лунг Йен започна да храчи кръв. Чуждестранните лекари бяха открили клиника в Чапей и там преглеждаха кулите и получаваха безплатни лекарства. Лекарят Номер Едно, мистър Хай, го склони да се запише в едно от бюрата за премахване на опиума, които бяха открити във всички части на града. Беше му дал и една година срок, за да се излекува от порока.

Лунг Йен, потомък на земеделци, внук на селски старейшина, недостоен син на почтеното семейство Лунг, от когото се бяха отрекли, презрян и заблуден, един беден кули в безсърдечните улици на Шанхай.