Вики Баум
Хотел Шанхай (34)

XXV

Когато отвори вратата, Рут видя Франк изправен до масата, на която беше подредила сватбения подарък. Той се взря в нея като в призрак. Преди тя да успее да затвори вратата, той беше вече я взел в прегръдките си и я целуваше по косата, по очите, по лицето. Целуваше я така, както куче се радва на господаря си, който току-що се е върнал вкъщи. За няколко минути тя се отдаде на този поток от нежност и слушаше неговия объркан шепот. Думите му не звучаха като негови, макар че това беше Франк, за какъвто тя често беше мечтала.

— Къде беше? Какво ти се е случило? Ранил ли те е някой? Никога вече не бива да ме напускаш; никога, никога, Рут, мила моя…

Най-сетне Рут се отскубна и сложи ръцете си на гърдите му.

— Акуширах при раждането на едно китайско бебе — каза тя и очите й блестяха. — Съвсем сама. Едно китайско бебе, толкова сладко…

— Какво си правила? — попита Франк с учудване. — Помагала си при раждането? Изглеждаш така, като че ли си газила до глезени в кръв.

Сега за пръв път Рут се видя в огледалото. Беше изгубила шапката си, кораловата й рокля беше покрита с кръв, нямаше комбинезон, ръцете й бяха мръсни, чорапите й вкоравени от калта и кръвта, в които беше коленичила.

— Извинявай — каза тя. — Сега ще се почистя.

Но Франк я последва в банята.

— Не… — каза Рут слабо, когато той я вдигна на ръце.

— Днес е нашата сватба — отвърна Франк и започна да я разсъблича, сякаш беше дете. Той напълни ваната и изля в нея малко лавандулова вода. Сложи внимателно Рут във ваната и започна да я мие. На някои места кръвта беше засъхнала по кожата й.

— Слава богу, че пак си тук, Рут — говореше той непрекъснато.

— Ти боеше ли се? — попита тя. Тя седеше с прибрани до брадичката си колене и със скръстени над гърдите ръце.

— Да съм се боял? — каза Франк. — Дали съм се боял? Рут, ти не знаеш какво преживях. Дали съм се боял?

Той я извади, загърна я в голяма хавлия и я отнесе до леглото.

— Изведнъж се почувствах уморена — каза тя сънено и отпусна ръката си върху рамото му.

И макар че тя беше толкова малка, а той — толкова висок, той сложи главата си на гърдите й — най-спокойното, най-безопасното, най-чистото място на света.

— О, Рут — каза той. — О… Рут…

Обви ръката си около кръста й и остана съвсем неподвижно.

— Конфуций умря. Сътресението беше твърде силно за него — каза Рут.

Косата на Франк беше близо до устата й, топла и успокоителна.

Раждането на детето се беше вмъкнало между нея и страшните неща, които беше видяла, но сега, щом затвори очи и се отпусна в прегръдките на Франк, всичко се върна.

— Бомбите са ужасно нещо — каза тя, като започна да трепери.

Франк я погали. Хвана ръката й, поднесе я до устата си и след това я погледна.

— Какво е това? — попита той, когато откри малка раничка на нея.

— Нищо. Жената ме ухапа, докато се мъчеше — каза Рут и за миг пак забрави бомбите.

— Ухапала те е! — каза Франк с негодувание.

— Да, бяха настъпили родилните болки и тя ме ухапа. Аз също бих хапала — добави тя, като кимна енергично с глава.

Франк се засмя кротко.

— Моята женичка! — каза той.

— Моето момче! — отвърна Рут.

— Никога вече да не оставаш сама! — каза той.

— Никога вече — каза Рут. „По-рано ти никога не си бивал такъв“, помисли си тя с учудване.

Но Франк не знаеше, че часовете между сутринта и следобеда така го бяха раздрусали и хвърлили в ръцете на Рут, че за пръв път сега той изостави своето насмешливо държание и показа чувствата, които го бяха завладели.

— Бомби! Това е само началото — каза той. — Има още цял куп лоши неща. Аз съм мислил за това, Рут. Ние няма да останем в Шанхай. Ще се махнем оттук. Това е мизерен град.

— Както искаш — каза Рут покорно. Но тя не му вярваше. — Къде ще идем? Твоята работа е тук — каза тя разумно.

Франк махна с ръка.

— Омръзна ми Шанхай. Тук човек се опропастява, мъничка. Казвам ти, триста долара месечно не са достатъчна компенсация. А сега отгоре на всичко — война и бомби. Пък и отсега виждам, че ти винаги ще бъдеш там, където бомби падат най-гъсто.

— А ти къде ще бъдеш? — попита Рут.

— Да, аз също, смея да кажа — каза той разсеяно. — Слушай, ще ти кажа какво съм решил. Ние ще се махнем оттук. Ще бъдем страхливци и ще избягаме. Какво ни интересуват китайците и японците? Тук човек не може да има нищо друго освен мръсни ръце. Ще отплуваме с първия американски кораб и ще идем на Хавайските острови. Какво ще кажеш?

— Хавайските острови — беше всичко, което каза Рут.

— Хавайските острови — продължи Франк. — Това е подходящото за нас място. Ще идем на Хавайските острови — и когато той каза това, се разкриха видения пред затворените му очи: палмови дървета, цветя, безкрайни пространства със захарна тръстика, песните на земеделските работници, златният дъжд и най-сетне — маминка, млада и на малък кон, маминка на пясъка на морския бряг, маминка, която плуваше край него, когато той беше малко момче…

— Аз не съм имал истинска майка, както знаеш, това беше лошото — каза той.

Рут го прегърна по-силно и започна да го люлее.

— Майчице! — каза той почти нечуто, защото това беше нещо неизразимо.

— Ще идем на Хавайските острови — каза той пак. — Вторият ми баща ще ми намери някаква работа. Освен това можем да се храним с крадени банани, кокосови орехи и риба. Пържени хумахума нуканукаахуда — каза той като се усмихна, когато милите и отдавна забравени думи изплуваха в паметта му. — Ще бъдем безсрамно щастливи на Хавайските острови, безсрамно и безкрайно щастливи. Какво ще кажеш? — попита той, като се облегна на лакътя си и загледа Рут настоятелно и сериозно, сякаш това беше въпрос, на който много трудно можеше да се отговори.

Рут се разтревожи.

— Пил ли си? — попита тя.

Той продължи да я гледа напрегнато и тя отмести главата си, за да отбепне погледа му.

— Може би някой ден ще ти кажа — каза той. — По-късно.

— Какво? — попита Рут неловко. — Какво ще ми кажеш?

— Всичко — каза Франк. Той легна пак до нея. Напрегнат и отпуснат едновременно. Сега можеше да чуе как сърцето й бие в слепите му очи. — Птиченце! — каза той. След това се надигна, докато устните му легнаха върху нейните. Рут въздъхна дълбоко, сякаш беше заспала. Бавно се разпръснаха годините, годините на раздяла, на отчуждение, на отдалеченост, на самота и страх. Двамата лежаха дълго мълчаливо, дишайки в един и същ такт.

„Никога не съм знаела, помисли си Рут, че може да има нещо подобно.“

— Сега не виждам нищо друго, освен дъги — каза тя по-късно, без да отваря очи.

— Не говори — промълви Франк. — Не говори, не говори, само стой при мен — винаги.

На вратата се почука отначало слабо, а след това още веднъж — плахо наистина, но все пак малко по-силно.

Франк седна.

— Не се безпокой — каза той. — Не се страхувай. Това не е нищо — никой не може да ни раздели. Нищо повече не може да ви се случи. Не се страхувай.

Рут го погледна с учудване.

— Защо да се страхувам? — беше всичко, което каза тя.

Франк отиде до вратата, но се поколеба да я отвори. Почука се трети път. Той приглади назад косите си, обърна ключа в ключалката и отвори вратата. Отвън, в мрачината на коридора стоеше дребен японец. Той държеше в ръката си пакет, поклони се и се усмихна.

— Нося книгите — каза той.

 

 

Тогава падна бомбата, която разруши сградата, като погреба в развалините хората и сложи край на страх и щастие, на омраза и живот. И не остава да се разказва нищо друго за онези, които проследихме до тук, освен за момента, в който те умряха.

Рут, седнала на края на леглото, с поглед устремен към Франк в нежна изненада, почти развеселена от изобилието на блаженство, което този ден беше налял в нейната добра, малка, делнична душа. Хубаво е да умре човек на върха, преди да е започнало слизането.

Франк, в първия проблясък на чувството, че една жена може да бъде домът, за който е копнял през целия си живот. Закрила и топлина, дълбоките копнежи, които го бяха тласкали насам-натам, затихнаха: връщане към утробата, към топлата майчина тъмнина преди раждането — тъй близка до смъртта, че той умря, без да разбере това.

Йошио Мурата, дребният японец, стоейки пред вратата със своите взети на заем книги, трогателен и смешен, скован във вежливостта на поклона. Може би благодарен в момента на смъртта си за китайската бомба, която създаде военен край на неговия празен, безцелен и абсурден живот.

Чанговци, бащата и синът, погребани в развалините на шахтата, когато се спускаха надолу в асансьора, за да избягат на безопасно място. Неприятели в своите възгледи, свързани един с друг чрез любовта, която произтича от кръвта. Епикуреец и аскет, материалист и идеалист, експлоататор и знаменосец, международен капиталист и защитник на националните права и напредъка. Непримирими — и все пак неразривно свързани един с друг. Чанг, бащата, на когото животът беше дал всичко, но все пак му беше отказал едно: уважението на сина му. И Чанг, синът, смутен и разсеян, клюмнал поради отговорността за три хиляди момчета, които бяха хванати в клопка в Киянгуан по негова вина. Един от онези стотици хиляди млади китайци, които проповядват смелост и боен дух, вяра в отечеството и които все пак знаят в дъното на душата си, че Китай не може да бъде спасен по този начин.

Курт Планке, една изгубена в безжалостен труд душа, чието бъдеще не беше друго освен затвора, от който, за да се спаси, той беше избягал от отечеството си. Една страшна струна изпращя до главата му, дълбоки звуци от орган, шумолене на крила. Духът му отиде да посрещне смъртта, защото смъртта е по-силна упойка от опиума и любовта.

Емануел Хайн, слаб призрак от неясна либерална епоха, човек, който беше изживял смъртта си, снаряд без съдържание. Бомбата, която го унищожи, му спести проявата на онази смелост, която се изискваше, за да погълне една доза цианид.

Елена Грубова, авантюристката, претърпяла корабокрушение при първото чувство, на което изобщо беше позволила да нахлуе в живота й. Тя беше любила, убила, живяла напразно. Всичките и сметки бяха погрешни. Тя се взираше в дланите си, в празните си, неми, ледени ръце, които можеха да вземат, но не можеха да задържат. Вратите бяха залостени, изходите — затрупани, животът й беше изигран докрай. Тя не умря изведнъж. Трябваше още да се пречиства. Мина през жълти, зелени и бели адове на болките и половината минута, която изживя, беше цяла вечност от страдания. След това тя стана ясна, твърда и прозрачна, без никакво чувство: един къс от разбит кристал под развалините — това беше Елена Грубова.

Кулито Лунг Йен беше в безсъзнание, когато смъртта го завари, и умря неосакатен — главата му, която принадлежеше вече на палача, остана неотделена от неговото болно и измъчено тяло. Лунг Йен никога вече няма да види сина си, нито селото си, нито земята, която неговите прадеди са обработвали, нито гробовете, в които те почиват — това е тъжно. Но той никога няма да узнае, че синът му е щяло да бъде убит някъде в Киянгуан след продължително, упорито и отчаяно сражение и това е хубаво. Убит един измежду стотиците хиляди деца, жени, старци, беззащитните, несъпротивяващите се, невинните. Убит като един от онези, които Япония продължава да убива, за да промени — както се казва в нейните официални съобщения — враждебните чувства спрямо Дай Нипон.

Мадам Тисо, която беше седнала до една мраморна колона, не беше ранена, когато колоната се срути. Само бялата й перука леко се кривна. Тя изпи един абсент и след това намери цялата работа за доста забавна, защото беше виждала твърде много войни, та не можеше да гледа сериозно на това.