Вики Баум
Хотел Шанхай (33)

XXIV

Рут Андерсън се събуди рано тази сутрин и помисли за Франк. „Той се е променил, мислеше си тя, Шанхай го е променил. Но той ще стане отново такъв, какъвто си беше, щом се съберем.“

Тя полежа известно време в леглото, сложила ръце под главата си, усмихвайки се замислено, и след това отново заспа. Сънува кратък и радостен сън, който не можеше да си спомни, когато се събуди. Въздухът беше пълен с шумове, дрънкаха чаши и чинии, някой пееше с чуждестранен китайски глас и Рут се учуди, че китайските прислужнички в кухнята пееха по време на работа, също тъй както правеха кухненските прислужнички в отечеството й. Тя скочи от леглото си едновременно с двата крака, защото това беше важно в утринта на нейния сватбен ден. Всичко можеше да се развали, ако станеше първо с онзи крак, с който не трябваше да става.

Конфуций беше излязъл от кошничката си; тя беше празна, никаква следа от топлина не беше останала в нея. Рут започна да търси загрижено патенцето, викаше го, мамеше го и му говореше галено, но Конфуций не искаше да отговори. Тя го намери най-сетне под леглото, свит до стената, с глава под несъразмерните си крила. Когато го извика, той издаде слабо, жаловито писукане. Тя коленичи под леглото и предпазливо го извади.

— Болен ли си? Какво има? Гладен ли си, или ти е студено? — питаше тя, като сви дланите си и му направи гнездо от тях. Усещаше как малкото пухесто телце трепери слабо и непрестанно и й беше мъчно за него. Допря малкото създание до лицето си и започна да го гали.

— Слушай, Конфуций — казваше тя, — ти не трябва да бъдеш болен днес, днес е моята сватба. — Тя потърка бузата си в перушината му и Конфуций сякаш стана по-весел. Той извади малката си главичка изпод крилото си и започна да си чисти перушината. — Така е добре — каза Рут. — Ето, сега си добро момче — полът на Конфуций още не беше установен, но Рут го наричаше момче. — Бъди любезен към мама. — Той беше слабичко малко патенце, една малка топка, бледожълта с тъмносиви петна тук–там. Клюнът му беше толкова мек, че тя се боеше, че той ще го прегъне. — Внимателно! — казваше тя. — Не го пресилвай.

Рут постави патенцето обратно в кошничката му, но след големи усилия и с едно–две писукания то пак излезе.

— Какво има? — питаше тя, гледайки го загрижено. — Не обичаш ли вече къщичката си? Почакай, ние скоро ще се преместим. Трябва да имаш малко търпение, не знаеш ли? Аз също трябваше да чакам, Кони.

Тя въздъхна, като погледа още малко малкото патенце, а след това включи радиото, за да се развеселят. Скоро се чу някаква джазова музика. Рут отиде в банята, като остави вратата отворена, за да може Конфуций да я последва, ако иска. След известно време малкото патенце действително влезе, кретайки. Рут беше очарована.

— Ах ти, мъничко мило същество — извика тя в екстаз, — ах ти, сладко малко създание, това беше наистина мило от твоя страна. Обичаш ли мама? Обичаш ли малко мама? — попита тя сериозно.

Въпреки това тя беше сигурна, че с Конфуций не всичко е наред. Ако той беше някой от нейните пациенти, тя щеше да му измери температурата.

Под душа в банята тя си тананикаше джазовата мелодия, която беше чула по радиото. Избърса се и се върна в спалнята с Конфуций. Когато седна пред малката тоалетна масичка, за да си направи тоалета, тя се угрижи. Тази сутрин това беше от особена важност, както всичко друго. Тя разглеждаше лицето си, косата си, кожата си отблизо и почти укорително, защото не се харесваше. Тя беше забелязала вече, че в Шанхай имаше много красиви жени. Всеки ден тълпи от елегантни, извратени и кокетни жени, които бяха предприели околосветско пътуване, идваха в магазина на Франк. Рут се чувстваше жалко неопитна и обикновена в сравнение с тях. „Флятхил, мислеше си тя. Аз съм просто продукт на малкия град.“ Тя сбръчка чело в усилие да си спомни думите на статията, която беше прочела на борда в едно списание: „Никой не може да отнеме мъжа ми.“ Описанието, което авторката даваше за своя съпруг, изглеждаше на Рут точен портрет на Франк. Висок, строен, благовиден, добре възпитан, от добро семейство, с добър характер, спортист, обичан от всички. Точно като Франк. „Аз съм робиня на своя съпруг, това е тайната“, беше писала авторката. Рут въздъхна дълбоко. Беше готова да бъде робиня на Франк, ако това можеше да помогне.

Преди да стигне до начервяването на устните си, телефонът иззвъня. Франк. Рут автоматично облече робата, преди да заговори; направи това от скромност, без да съзнава. „Значи, ще трябва да чакам“, помисли си тя с разочарование, когато разговорът свърши и седна пак. Беше тъй неспокойна, че чувстваше, че може да избухне. Погледна часовника. Още нямаше осем. Сватбата беше в един. „Робиня“, помисли си тя и телефонира за закуската си и за едно твърдо сварено яйце за Конфуций. Погледна пак в огледалото, завърши с червилото и най-сетне облече роклята, с която щеше да се венчае, една от онези евтини рокли, с които беше пълен гардеробът й. Тя беше бяла и семпла и й харесваше.

Рут имаше тайна от Франк. Тя купуваше всичките си дрехи от детските щандове на магазините, защото всички други бяха твърде големи за нея. Когато закуската се появи, преди стаята й да е подредена, тя самата оправи бързо леглото си, както беше оправяла хиляди болнични легла, постави всичко на мястото му и след това седна до прозореца да нахрани патенцето и да изпие кафето си и портокаловия сок. Конфуций покълва капризно твърдо свареното яйце и го остави. Рут погледна колко е часът и откри, че бяха изминали само десет минути, откакто се беше обадил Франк. „Днешният ден ще мине бавно“, помисли си с въздишка. Постепенно се отегчи. „Откакто съм в Шанхай, животът ми, общо взето, не е бил нищо друго освен очакване на Франк“, помисли си тя сърдито. Взе Конфуций на скута си и той заспа там. „Трябва да се науча да бъда ленива“, помисли си тя след това, защото не можеше да понася да седи бездейно и толкова се умори от това, че отвори уста и се прозина. Отиде в банята и изпра три чифта чорапи, но и това не помогна.

Чу се почукване и едно момче китайче вмъкна огромен тежък пакет. Рут винаги се объркваше, когато трябваше да се дава бакшиш. Щом момчето си отиде, тя постави Конфуций в кошничката и след това разтвори пакета. Това беше високомерният сватбен подарък, който беше избрала Хелен. Рут беше поразена. Тя вземаше една чаша след друга, а след това купата и подносът. Прочете приложената картичка: „Най-добри благопожелания на двама ви“. „Истинско сребро“, помисли тя с благоговение. Постави всички неща на малката маса в средата на стаята, седна на единственото кресло и се загледа в тях със скръстени ръце. „Трябва да пиша на мама за това“, помисли тя в своята благодарност.

Времето отказваше да се движи. Само за да върши нещо, Рут изтърка розовия лак от ноктите на краката си и с език между зъбите, лакира всички отново. Това беше деликатна работа, която отнемаше време и цялото внимание на човека. След това взе стар вестник и се опита да реши стара кръстословица. Погледна през прозореца, от който не можеше да се види нищо. Легна на леглото да помисли, като се погрижи да не измачка роклята си. Опита се да говори с Франк по телефона в магазина, но не получи връзка, затвори радиото, сетне пак го пусна. Най-после Франк й се обади отново.

Всичко, което тя разбра от това, което той каза, беше, че сватбата ще трябва да се отложи и че тя трябва да стои в стаята, защото изглеждало опасно.

— Къде си? — попита тя.

— В магазина — каза Франк.

Гласът му звучеше странно и тревожно, сякаш опасността, за която говореше той, беше зад него и надничаше през рамото му, докато той телефонираше.

Когато разговорът свърши, Рут съблече бялата рокля. „Нямаше защо да я цапа“, помисли си тя благоразумно. „Няколко дни чакане нямаха голямо значение“, помисли си тя също. В края на краищата беше чакала Франк дълги години. Нямаше смисъл да бъде нетърпелива, нетърпелива заради собственото си нетърпение.

Извади кораловочервената си рокля, тази, която носеше, когато пристигна. Тъкмо когато стоеше пред огледалото в своя лакерденорозов комбинезон, се чу първата гръмотевична експлозия. Тя остана на мястото си слисана, с роклята в ръце, чудейки се какво се е случило. „Гръмотевична буря“, беше първата й мисъл, но коленете й трепереха. „Опасност“, помисли си тя след това. Това беше опасността, за която беше казал Франк. Още от деня на нейното пристигане постоянно се говореше за обстрелване и опасност, а не ставаше нищо. Рут отдаваше това на нерви или на начина, по който говореха тези неуравновесени шанхайци. Но ето че самият въздух започна да реве, стените се тресяха и опасността беше до нея. Конфуций надаваше високи и горчиви стонове и се мъчеше да се покатери по кошничката и да излезе навън, но винаги падаше вътре, вероятно защото и той чувстваше слабост в коленете. Той пляскаше със своите смешни, малки крилца и искаше да се махне оттам. Рут се беше облякла, поставила си беше шапката и беше пъхнала под мишница чантата си, без да забележи какво прави. От вратата погледна към отчаяното малко патенце и като се върна с кратък, съжалителен смях, взе кошничката с Конфуций и го отнесе със себе си.

— Бъди спокоен, нищо няма да ни се случи — каза му тя.

Прозорците пак издрънчаха, когато затвори вратата. Отиваше при Франк, защото, ако сега наистина станеше опасно, тя естествено искаше да бъде там, където е и той.

В магазина не бяха нито Франк, нито Б. С., а мистър Уанг се държеше толкова истерично, че очевидно не беше в състояние да даде каквито и да било смислени сведения.

— Идва вече — повтаряше той постоянно. — Започна, това е краят, този път ще бомбардират, докато разрушат всичко.

Рут беше изненадана. Винаги й бяха казвали, че китайците не мислят нищо за смъртта и тя предполагаше, че за китайците смъртта съвсем не означава същото, каквото означава за американците. И все пак мистър Уанг не правеше впечатление на човек, който посреща смъртта със самообладание; напротив, той се мяташе като заклана птица.

Рут излезе разочарована от магазина. Тя застана под колонадата, разтревожена къде може да бъде Франк. „Или е в клуба, помисли си Рут, или пък е трябвало да се яви като доброволец.“ Привиждаше й се как Франк се върти между други войници, със стоманен шлем на глава — може би беше виждала някъде подобна картина. „Ах тези японци!“ — мислеше тя със силен гняв. Откакто беше пристигнала в Шанхай, кампанията на омраза срещу японците беше заразила и нея. Пропагандата беше проникнала през очите й, през ушите й и дори през порите на кожата й. За нея беше очевидно, че тези японци няма да се поколебаят да унищожат Франк, ако той им се изпречи на пътя.

Рут тръгна решително, излезе изпод колонадата и се отправи по Нанкин роуд. Сви в странична улица и пристигна пред къщата, в която живееха Франк и Морис, изкачи се по тъмната, тясна стълба и позвъни. Рут звънна няколко пъти, като в същото време с отвращение вдишваше острата миризма на стълбището. След като не отвори никой, тя въздъхна и излезе. Конфуций беше заспал.

Намери Морис в клуба, но не и Франк. Повикала го беше на входа, защото знаеше, че вътре не се пускат жени. Той излезе като привидение, миришещ на уиски, със зелено лице, червенокос и с червени косми по брадичката. Опита се да закрие лицето си с ръка.

— Не съм си лягал три нощи — каза той извинително. — Твърде съм зает с новините.

Клубът приличаше на кошер.

— Къде е Франк? — попита Рут.

— Ах, ако вие не знаете… — отговори Морис.

— Аз не зная дори къде да го търся — каза тя безпомощно, защото очакваше да го намери в клуба.

— Глупости! Няма нужда да го търсите. Трябва да се върнете право в хотела. Света Богородице, жените са най-неразумните същества, които Бог е създал! В хотела сте в безопасност. Тук е много близо до реката, където са всички тези мили малки японски военни кораби. Искате да ви удари някоя граната ли? Искате Америка да обяви заради вас война на Япония? Ако Франк знаеше, че се шляете тук, щеше да ви набие. Познавам Франк. И за какво идвате насам, за бога?

Всеки мъж, който влизаше или излизаше, хвърляше поглед към нея. В Америка не гледаха така момичетата. Рут си тръгна, когато Морис, като промълви някакво извинение, се гмурна обратно в клуба — пак при телефона, чашата уиски и новините. Сега наистина за пръв път Рут беше останала сама по улиците на Шанхай. Когато беше с Франк, тя виждаше само Франк; сега за пръв път тя видя нещо от тълпите, багрите и движението в града. Тъмни облаци помрачаваха небето; хилядите знамена, знаменца и флагове висяха отпуснато пред магазините — само от време на време се раздвижваха ненадейно, сякаш ги докосваше някаква невидима ръка. Малките китайски вестникопродавачки крещяха до прегракване по ъглите на улиците, кулите тичаха с рикшите, автомобилите се трупаха един зад друг, площадите приличаха на кипяща маса от бързащи европейци и китайци. Между другото Рут се учуди на три млади китайки, които минаха покрай нея, носейки с целия нюйоркски шик своите модерни рокли и шапки. На нея й беше горещо, нейната кораловочервена рокля беше започнала да лепне по кожата й. Беше изгубила пътя сред лабиринт от малки улички, всички минаващи зад високите сгради по Бунда; сигурно беше тръгнала в погрешна посока, когато излезе от клуба. Това беше същинско приключение и тя почти се радваше — така поне минаваше времето. „Ще се разрази буря“, помисли си тя, като се мъчеше да си поеме въздух. Спря на пресечката на две малки улици и погледна към облаците. Цялото небе бръмчеше от самолети.

Когато падна следващата бомба, Рут стоеше в тясна улица и разглеждаше витрината на магазин за бельо. Тя тъкмо се чудеше на евтината цена на фините бродирани покривки за маса. „Когато поканим семейството на Б. С., ще трябва да сложим трапеза за осем души“, мислеше тя, когато дойде експлозията. Беше толкова силна, че Рут не знаеше какво точно се беше случило — разнесе се страховит рев и започна сътресение, което я повали. Тъмнина и див ужас, но никаква болка. Тя щеше да изгуби съзнание, ако виковете от хиляди гърла не я държаха будна. Хора тичаха покрай нея, докато тя лежеше на земята до стената на една къща, където бе отхвърлена, все още притиснала до себе си кошничката с малкото патенце. Витрината на магазина за бельо лежеше на парчета, а самата Рут бе отхвърлена няколко метра по-нататък. Виковете ставаха все по-високи и по-диви, колкото повече Рут се мъчеше да се съвземе. „Това беше бомба“, помисли си тя, като погледна към небето и неговите ниско надвиснали гръмотевични облаци. Сега тя забеляза, че усеща на задната страна на главата си тъпа болка и когато попипа с ръка, разбра, че се е ударила, когато падна. Засмя се, защото изглеждаше смешно и разтърси главата си, за да я избистри. Видя мъж да тича покрай нея, бял мъж с окървавена жена, прехвърлена през рамото му като чувал. Видя китайка в черни панталони да мъкне със себе си две деца. Видя млад китаец, който застъпваше дългата си роба и с труд напредваше. Видя друга жена с деца, едното от които беше на ръцете й; главата му беше клюмнала отпусната и окървавена.

Рут се окопити и стана. Тя се чувстваше зашеметена и не можеше да стои на краката си, но не беше ранена. Започна да си пробива път срещу течението на бягащия народ, защото в природата й беше да не бяга от опасността, а да я търси и да отива там, където има нужда от помощ. Спря само веднъж, за да погледне Конфуций. Сега той изглеждаше по-малък. Тя го докосна: беше топъл, но отпуснат. Извади го и го поднесе към лицето си, той беше мъртъв. Тя го сложи грижливо в кошничката и остави кошничката на земята.

— Нямам време, миличък приятелю. Много съжалявам… — промълви тя.

Тя продължи да си пробива път и излезе на един ъгъл, но не разбра, че беше пак на Нанкин роуд, защото улицата беше неузнаваема. Половината от фасадата на една сграда беше срутена, гъсти облаци прах още се издигаха от развалините. Ранените се гърчеха в прашните облаци със странни спазми, като червеи. Някаква необикновена и мъртвешка миризма се носеше в гъстия въздух. Рут сега беше толкова близо до викащите хора, че тъпанчетата на ушите й започнаха отново да вибрират след заглъхването от експлозията. По това време на улицата излизаха тичешком от една сграда хора и даваха помощ на ранените по средата на улицата. Рут се покатери по разрушенията и се зае за работа. Подметките на обувките й скоро започнаха да лепнат и да се плъзгат от кръв. Миризмата на кръв скоро задуши щипещата миризма на мазилка, прах и експлозия.

Мнозина бяха умрели. Други бяха ранени, раздрани, както и къщата, чиито стени се бяха срутили над тях. Късове от крайници, части и парчета от това, което десет минути по-рано е било човешко същество, излизаха наяве, когато хората разчистваха парчетата от мазилка и извадиха това, което беше отдолу. Рут съгледа китката на женска ръка, която се протягаше между развалините, сякаш търсеше помощ. Над китката се виждаше горната част на ръката, обгорен и кървав къс от рамо. Жената, на която принадлежеше ръката, е била отхвърлена някъде другаде или е била разкъсана. От това на Рут не й прилоша, защото в операционния амфитеатър и в аутопсионната зала тя се беше научила да се владее. Избърсваше с рамо потта от лицето си и продължаваше да рови за човешки тела. Бели хора и китайци бяха неразделимо смесени в тяхната ужасна смърт.

— Всички хора са братя — каза някой близо до Рут.

Това звучеше призрачно и когато вдигна поглед, видя, че говорещият е стар китаец с безстрастно лице. Той вдигна едно бяло дете и го отнесе в най-близката сграда — хотел с въртяща се врата, на която не беше останало нито едно стъкло.

Недалеч от опустошения плочник Рут намери жена, която като че ли не беше ранена, но се гърчеше в спазми. Беше китайка от по-нисшите класи, в черни панталони, с бял ленен жакет. Щом се наведе да й помогне, Рут схвана каква беше работата. Жената беше бременна и уплахата беше извършила своето. Порой неясни думи се лееше от устата на жената, а косата й беше влажна от болките. Рут обмисли една секунда и след това, като напрегна всички сили, взе жената на гръб и я отнесе встрани от сцената на катастрофата, в странична улица, която беше по-пуста и по-спокойна. Жената изведнъж спря да говори и нещо като усмивка оголи едрите й зъби. Щом Рут я сложи на земята, разпусна панталоните й и ги смъкна, тя отново започна да стене. На Рут и изглеждаше чудо, че трябваше да бъде родено дете сред тази смърт и разрушения. Тя често беше присъствала на раждания, но никога не беше акуширала. Липсата на каквито и да било антисептични средства беше мъчителна за нейния добре трениран сестрински ум, но в същото време у нея бушуваше радост, че ще може да бъде полезна.

Жената лежеше на земята, извиваше на дъга гърба си и свиваше колене до брадичката си. Край тях все още минаваха тичешком хора, но виковете бяха замрели. Никой нямаше време за жената в родилни мъки, над която се беше привела Рут. Тъмната мокра глава на детето можеше да се види вече и Рут го хвана с двете си ръце и го изтегли от утробата на майката. Беше мъничко момченце с меден цвят. Рут го плесна по малкото задниче; то отвори уста, показвайки светлочервените си венци, и изпищя. Детето все още лежеше между бедрата на майка си, свързано с връвта. Майката надигна глава и се помъчи да види бебето. Рут разбра и повдигна малкия къс сбръчкано, живо месо, така че майка му да може да види главата и тялото, ръцете и краката, нежните малки ръце и крака със съвършени нокти — едно истинско дете с глас и пол. Жената пак отпусна глава.

Рут коленичи на земята, не знаейки какво да прави по-нататък. Тогава откъсна от презрамките му комбинезона си с лакерденорозовия цвят. Коприната се раздра с резлив звук. Рут издърпа комбинезона изпод роклята си и като го сви, подпъхна го под малкото китайско бебе между коленете на майка му. След това помисли пак и потърси откъснатите презрамки под роклята си, свърза ги и завърза с тях връвта на пъпа. Огледа се наоколо и Бог знае от какви примитивни дълбочини откри какво трябваше да прави. Тя се приведе над тялото на майката и прехапа връвта. Капнаха няколко капки кръв — и повече нищо. Тогава Рут усети сърцето си да бие, както не беше било никога по-рано. Тя пак избърса с рамо потта от лицето си, както правеха това селяните по полето. Тогава жената започна да говори.

— Всичко е добре, всичко е добре — каза Рут утешително, оправяйки по лицето на жената мокрите кичури черна коса.

Тя уви детето в своя комбинезон от коприна и го сложи в ръцете на жената. След няколко минути лицето на жената се разкриви от нов пристъп на болки и Рут бързо взе детето от ръцете й. След това помогна на жената да се освободи от плацентата.

Всичко ставаше на павираната улица, но не се различаваше от ражданията в сърцето на джунглата. През последния четвърт час Рут беше съвсем забравила Франк, като че ли той никога не беше съществувал. Бебето — новородено, гладко малко животинче — започна да търси гърдите й. Рут се засмя високо, майката също се засмя. Рут остави детето пак долу, разделяйки се неохотно от неговата жива топлина. Облече отново майката, която, възвръщайки силите си, извика и посочи роклята на Рут. Едва сега Рут видя, че беше цялата напоена с кръвта на ранените, които беше пренасяла. Тя разтърси глава и се усмихна на китайката.

Разнесе се рязко изсвирване — бяла санитарна кола зави в страничната улица и спря на ъгъла. Лекари и санитари изскочиха от колата. Рут се затича при тях с детето в ръце.

— Тук има жена, която току-що роди — каза тя.

Лекарят само я блъсна настрана.

— Няма място — измърмори той и забърза нататък с хората си.

Рут се върна при своята пациентка. Беше изпълнена с буйна радост. У нея имаше нещо, което не познаваше дотогава. Опита се да изправи китайката на крака; искаше да й помогне да се махне от улицата. Но жената затвори очи и поклати глава. Тя изглеждаше много уморена и напълно щастлива и желаеше да остане там, където си беше. Рут бе обхваната от страх за тетанус и бацили Земелвайс, но преодоля страха си. Тя коленичи на земята, сложи главата на жената в скута си и притисна детето в прегръдка. Неговите малки ръчички се движеха. То беше по-хубаво от милион болни котенца, скорци с прекършени крила и мъртви патенца.

В това положение ги намери Пърл, която минаваше по улицата на път да заведе многоценната наложница в подземията на банката. Тя самата отдавна беше решила да не търси за себе си закрила там, а да бъде откарана направо в Чапей и да открие при клиниката станция за първа помощ.

— Какво е това? — каза тя, като спря таксито. — Останете на мястото си — каза тя на Лиу, когато и той понечи да слезе.

Мейлан закри очите си с ръце, когато видя изцапаната с кръв Рут и жената, лежаща мъртва и застанала сред локва кръв. Рут отправи поглед нагоре, когато Пърл се приведе над нея.

— Говорите ли английски? Бихте ли могла да вземете жената и детето в своето такси? — Детето току-що се роди.

— Разбира се — отговори Пърл, като започна да съблича отново жената. — Аз съм лекарка — каза тя в отговор на учудения поглед на Рут.

— Всичко е на ред, плацентата и всичко — докладва Рут. — Аз пък съм милосърдна сестра. Ако бихте могли да откарате тази жена в някоя болница! Това, от което тя има нужда, е инжекция против тетанус.

— Ще се погрижа за всичко — каза Пърл. — Чакайте, момент — продължи тя. — Милосърдна сестра ли сте? Вие не сте ли… не сте ли годеницата на мистър Тейлър? Той ми е показвал вашия портрет…

— Познавате ли Франк? — попита Рут и най-после си спомни за неговото съществуване.

— Да, бяхме приятели — каза Пърл мимоходом. — Елате и ни помогнете да качим жената в таксито — извика тя на Лиу. Тя не беше виждала вече Франк след ненадейното и обидно прекъсване на вечерята, която бяха дали на Ръселови. Лиу вдигна жената; тя сънено мълвеше нещо. Шофьорът се засмя. — Ще я вземем с нас в банката — каза Пърл, като побутна настрана Мейлан, за да направи място за жената. — Не искате ли да дойдете и вие? Там има сигурни подземия срещу бомбите — каза тя на Рут, която подаваше бебето, но не се готвеше да влезе в колата.

— Колко добре говорите английски! — каза Рут, вместо да отговори.

— Аз съм американка — отговори Пърл.

„Какъв е светът!“ — помисли си Рут с учудване. Тя сложи внимателно бебето на седалката, която Лиу беше свалил.

— Сбогом, малко човече — каза тя нежно. Това беше нейно дете. Не беше лесно да се раздели от него. — Трябва да се върна в хотел „Шанхай“ — каза тя бързо. — Франк може да ме търси. Той ще се страхува, че…

Това току-що и беше минало през ум. Пърл още държеше отворена вратата.

— Хотелът не е съвсем безопасен — каза тя. — По-добре ще бъде, ако дойдете с нас. От банката можем да се обадим по телефона на мистър Тейлър. Качете се.

— Не — каза Рут. — Благодаря ви, все пак. Трябва да потърся Франк. Много се радвам, че се запознах с вас — добави тя вежливо, защото условностите бавно бяха започнали да се възвръщат.

— Въпреки това качете се — каза Пърл, — можем поне да ви закараме в хотела. Виждам, че сте работила мъжки.

— Цялата съм изцапана — оправда се Рут, като влезе в колата и отново взе в ръцете си бебето.

Всички седяха плътно притиснати един до друг и в колата миришеше на новородено. Мейлан се приведе плахо напред и го погледна през рамото на Рут.

— Мъжко — каза тя, като се усмихна на Пърл и на Лиу.

Таксито се движеше по странични улици, понеже шофьорът се боеше. Майката отвори очи, когато колата тръгна. Тя взе детето от Рут и го притисна до гърдите си. Лиу се сви колкото можеше повече. Той се усмихваше. Тези четири жени, колкото и различни да бяха, чужди, враждебни дори една на друга, образуваха съвършено единство, докато той, мъжът, седеше свит в своя ъгъл, не знаейки нищо за тайнството на раждането. Кръвни сестри, мислеше си той, усмихвайки се снизходително.

— Скоро ще се видим пак — каза Пърл, когато таксито спря пред хотел „Шанхай“, откъдето беше тръгнало няколко минути преди това.

Китайката каза нещо.

— Тя ви пожелава да имате сто сина и да живеете десет хиляди години — каза Лиу със слаб поклон.

Рут се засмя.

— Твърде много… твърде много и едното, и другото — каза тя, слизайки от колата.

Вратарят завъртя за нея въртящата се врата.