Вики Баум
Хотел Шанхай (31)

XXII

Йошио Мурата бе оставен пред ресторанта „Сакураи“ с посивяло лице и крайно нещастен, след като Елена се изплъзна с таксито. Заваля. Мокрите улици станаха мрачни огледала, в които плуваше светлината на лампите. Той сложи ръка върху документите в джоба си, без да знае какво трябва да прави сега. Мразеше себе си, мразеше фалшивите документи и мисията, която му беше наложена, но най-много мразеше Елена, която щеше да отплува с някакъв параход, вместо да открадне тези проклети листове хартия.

„Може би в края на краищата тя не е шпионин“, помисли си той в миг на проблясък, но отново отхвърли тази мисъл. Страхът от шпионаж беше заседнал в мозъка на костите му. Уважението към правителството на неговото отечество беше пуснало твърде дълбоки корени, за да може той да си представи, че мистър Ендо може да греши. „Претърпях неуспех, мислеше си той с презрение. Всичко се дължи на моята глупост и недодяланост.“

Докато стоеше още в края на улицата, размишлявайки върху всичко това, заваля пороен дъжд. Едрите капки го шибаха по раменете, въздухът се притискаше в лицето му като влажна топла дреха. Макар времето между него и неговото самоубийство да беше изтъняло до дебелината на хартия, Йошио все пак се радваше, че си беше взел дъждобран. Той го разтвори и се почувства по-добре. „Ще трябва да се срещна с мистър Ендо“, помисли си той в паника. Спомни си, че телефонът функционираше само спазматично, както и че мистър Ендо можеше да прави по телефона само хризантемни алюзии. След като Йошио се беше убедил, че не може да става въпрос за използване на телефона, той продължи по-обнадежден под своя черен дъждобран.

На рю Тибет намери такси; беше взел решение да иде с кола при мистър Ендо и да докладва, преди да се върне при своето ножче за самобръсначка и при клетвата, която тайно беше дал в сърцето си. Спря да вали също тъй внезапно, както беше започнало. Навсякъде по улиците се виждаха малки патрули: френска, английска, американска и международна стража. Два пъти той трябваше да показва открития си лист, който му беше пратил мистър Ендо. Пътят беше дълъг и когато Йошио стигна пред къщата на мистър Ендо в Янгцъ По, минаваше полунощ. Той вдигна поглед към четириетажната фасада и видя тесни ивици светлина през бамбуковите жалузи на прозорците. Вратата към улицата беше отворена, на стълбището светеше лампа. Явно мистър Ендо очакваше късни посетители.

Йошио позвъни. Мина много време и след това самият мистър Ендо се показа на вратата. Беше по ръкави и сините му презрамки изглеждаха мокри от пот и правеха лошо впечатление.

— Дълбоко съжалявам, че трябва да наруша вашата уважаема нощна почивка — каза Йошио. — Трябва да направя бърз доклад.

Мистър Ендо хвърли бегъл поглед към него и направи още по-бегъл поклон.

— Не успяхте ли? — каза той кратко и почти невежливо.

— За нещастие не. Обещаващо начало, но разочароващ край — промълви Йошио спокойно.

Едва сега мистър Ендо го помоли да влезе.

— Бъдете така любезен да ме последвате — каза той, като го поведе през празното бюро, а след това по тесните задни стълби към етажа долу.

Когато двамата заслизаха по скърцащата дървена стълба, Йошио се вдъхнови отново.

— Възможно е тези планове да са лошо фалшифицирани — забеляза той зад гърба на мистър Ендо. — Елена е способна жена, твърде способна. Може би ги е разгледала и ги е отхвърлила.

Мистър Ендо спря и се обърна:

— Значи тя е разгледала плановете? — попита той.

— Аз, аз предполагам, че да — каза Йошио объркано.

Мистър Ендо пак тръгна. На Йошио му се струваше, че слизат цяла вечност и че няма да стигнат никъде.

— Препоръчвам ви да изоставите тази хипотеза — каза мистър Ендо. — Документите са необикновено изкусно изработени.

Той отвори една врата и покани Йошио.

— Моето скромно жилище — каза той.

Това беше некрасиво и оскъдно мебелирана стая и единственият предмет, който привлече погледа на Йошио, беше свитък, покрит с изящен краснопис. Този образец на краснопис беше причината, поради която той се поклони три пъти, сложил ръце на коленете си. Това беше Япония. Всичко останало беше Шанхай. Четирима млади японци бяха седнали пред масата с уиски, лед и сода. Нощта беше шумна от виенето на сирени — било от корабите или пък от фабрики, които работеха нощна смяна. Йошио забеляза, че мистър Ендо не го запозна с другите японци; той му наля уиски и сода, без да го представи. Йошио пи, обзет от благодарност и жажда.

— Пак ли вали? — попита един от мъжете, като хвърли поглед към мокрия костюм на Йошио.

— Валеше, но сега престана — каза Йошио.

— Захлади се — каза друг.

— По пладне беше 104 градуса — отбеляза мистър Ендо.

— Барометърът е паднал — каза първият и всички продължиха да говорят за времето, а след това мистър Ендо помоли четиримата японци да го извинят и отведе Йошио в съседната стая.

— Разкажете ми сега.

Йошио започна да разказва своята история. Като говореше, той се чувстваше по-добре. Разказа надълго и нашироко за своята вечеря tete-a-tete^[1] с Елена, за подновяването на техните интимни връзки. Той чувстваше, че — общо взето — беше извършил добра работа. Мистър Ендо се усмихваше със златна, одобрителна усмивка при не един пасаж на неговия доклад. Дори когато Йошио с отслабваща увереност стигна до внезапното заминаване на Елена, мистър Ендо продължаваше да се усмихва. След това Йошио приключи, поклони се триж и зачака своята смъртна присъда.

— На „Сурабая“ — за Хонконг — утре по пладне — каза той в размисъл. Извади от едно чекмедже бележник и записа нещо. Стаята, в която седяха, беше празна и осветена от гола електрическа крушка. Покрай стената имаше редица столове, като в зъболекарска чакалня. Имаше вградени в стените шкафове и чекмеджета с японска направа. Йошио неволно се огледа за цветя, но цветя нямаше.

— Предполагам, че сте готов да изпълните задачата си докрай — сега, когато сте отишли толкова далеч с нея, нали? — попита мистър Ендо.

— Но това не е ли краят? — попита Йошио развълнуван.

Мистър Ендо го изгледа бавно. Йошио не знаеше, че именно неговата безобидност и очевидната му невинност бяха накарали властите да го определят за тази задача.

— Краят? Не, в никакъв случай — каза мистър Ендо разсеяно. — Вие сте свършил добра работа, уважаеми приятелю. Сега знаем, че дамата се е заинтересувала от плановете. Иначе защо ще иде да яде сукияки с вас? Знаем също, че тя може да говори и да чете японски, макар че се мъчи да прикрие това. Тя трябва да замине, защото нейният луд и пиян съпруг желае това. Много вероятно е да е разгневена по тази причина. Е добре, тогава ние ще й помогнем и всичко ще завърши щастливо.

При тези думи Йошиовото сърце запърха слабо със своите малки, недорасли крилца — обнадеждено, но също и оскърбено. Може би в дълбочината на своето подсъзнание той беше повярвал, че Елена е излязла заради него самия, а не заради някакви фалшиви документи; може би смутното и ненормално състояние, в което беше хвърлен през цялата вечер, се дължеше не на изпълнението на патриотичен дълг, а на присъствието — на близкото, възбудително, предизвикателно присъствие — на жената, която е била едно време негова метреса. Може би кръвта му се беше смръзнала на студени малки капчици, когато Елена се раздели внезапно — защото той не беше успял не като таен агент, а като мъж. Но както и да се срещаха и кръстосваха у него тези влияния, те не ставаха по-ясни. Вместо това в ума му се съживиха няколко стиха от едно германско стихотворение, които той напразно се мъчеше да си припомни през последните един–два дена.

Uber allen tipfeln

Ist Ruh,

In allen Wipfeln

Spurest du

Kaum einen Hauch…^[2]

Той се окопити.

— Какво трябва да правя? — попита той решително.

— Предполагам да заминете за Хонконг — ще се опитам да ви взема кабина на „Сурабая“. Това няма да е лесно, но се надявам, че ще бъда в състояние да го уредя. Едно пътуване ще ви създаде отлични възможности. Продължителната близост, липсата на принуда — вие разбирате. Всички предимства са на ваша страна. Вие, разбира се, трябва да се държите така, като че ли сте преследвали дамата в изблик на романтична страст. Няма жена, която да е толкова умна, че да не повярва. Щом пристигнете в Хонконг, бъдете любезен да влезете във връзка с мистър Ямадо. Той работи в Японската туристическа агенция, съвсем близо до пристанището. Сега сигурно сте уморен.

— Ни най-малко — каза Йошио Мурата малко зашеметен. — Напротив, готов съм на всичко. Бих искал да завърша тази работа колкото е възможно по-бързо, защото желая да бъда тук, когато започнат сраженията. Видите ли, аз съм журналист и войните са добра тема за мен.

Йошио стана. Мистър Ендо остана седнал.

— Когато се върнете, ще намерите множество теми — каза той сухо. Той наблюдава Йошио в мълчание и след това добави: — Предлагам да прекарате нощта тук. Тази нощ не можете да се върнете в хотел „Миако“. Утре сутринта ще идете право на борда на парахода.

Мистър Ендо не чака съгласието на Йошио. Без да каже ни дума повече, той извади от шкафа японска постеля, състояща се от дюшек, лека завивка и малка възглавница, и я простря на пода.

— За нещастие имаме комари — каза той. Явно се стараеше да държи Йошио настрана от своите посетители в съседната стая, чийто висок смях можеше да се чуе през вратата. Когато Йошио видя постелята, изведнъж му се приспа.

— Но багажът ми е в хотела — каза той.

— Вашият уважаем багаж ще трябва в най-лошия случай да бъде пожертван — отговори мистър Ендо със съжалителна усмивка.

Прозорците бяха разтворени, но бамбуковите жалузи бяха спуснати. Щом Ендо направи три поклона и го остави сам, Йошио остана смутен в празната стая. Дори в Манджурия не се бяха случвали толкова много неща за толкова кратко време. Той се съблече, сгъна грижливо костюма си, изгаси лампата и легна.

Сирени, ивица лампена светлина там, където бамбуковите жалузи не прилепваха плътно в рамките на прозорците. Изсвири автомобил, след това — друг. После — звук, който му напомни родината му — дървеното тракане на японски гети по улицата. Йошио се усмихна в тъмнината: гейши, поканени някъде на гости, помисли си той. Пак един–два стиха от едно стихотворение:

Гейшите ситнят към някой пир.

Но защо, о гейши,

тъпчете по моето сърце!

Той самият го беше написал, когато беше на осемнадесетгодишна възраст. Изстрел. А може би това беше само спукване на гумата на някой закъснял автомобил? Трелата на полицейска свирка. Мълчание. Пак сирена. Малко по-късно зашумоля тих дъжд и това най-сетне го унесе в сън.

 

 

Мистър Ендо го събуди и му донесе чая.

— Щастлив ден на уважаемия гост — каза той весело и с повече церемония, отколкото обикновено.

За миг Йошио забрави къде се намира.

— Препоръчвам ви да заминете бързо — каза мистър Ендо. — Яхтата днес не се движи, а по-късно може да станат неща, които да забавят автомобилите и да попречат на заминаването ви.

— Наистина ли заминавам? Получихте ли кабина за мен? — попита Йошио, като се пробуди напълно.

Мистър Ендо се усмихна любезно.

— Вие действително заминавате — отвърна той. — Вярно е, че всички параходи са препълнени, но достоен наш сънародник — мистър Ватанабе, беше ангажирал кабина за жена си и дъщеря си, които искаше да изпрати при роднини в Сингапур, обаче там сега се водят сражения. Той е твърде щастлив да постави своята кабина на ваше разположение. Надявам се, че сте си починал добре. Банята съжалявам, че трябва да кажа това — е примитивна като нощната ви квартира.

— Имаше ли стрелба през нощта, или съм сънувал? — попита Йошио.

— Сведенията са противоречиви — отговори мистър Ендо предпазливо.

Йошио отиде в така наречената баня да се измие. Беше в по-добро настроение. Нощта, прекарана в импровизирано легло, го беше из хвърлила от всекидневния кръг и той се намираше в ситуация на приключение. Неговата задача изглеждаше приятна и имаше крайно надежден вид на сутрешна светлина. Той не знаеше, че го радва пътуването с Елена.

Точно когато закопчаваше презрамките си, вратите, прозорците и мебелите започнаха да трещят, а чайният прибор започна да дрънчи. Топове, помисли си той, вече топове. Спомняше си глухия, далечен звук от артилерийската стрелба в Манджурската кампания. Влезе мистър Ендо с усмихната маска на лице.

— Ето вашия уважаем билет — каза той, без да спомене нещо за стрелбата. — Не забравяйте, когато пристигнете в Хонконг, да потърсите нашата пътническа агенция. Тук съм ви записал името, мистър Йоносуке Ямадо. Той ще ви окаже помощ, ако е необходимо. Автомобилът чака долу. До кея има доста път. А трябва да се очакват и непредвидени пречки. Добър път и — успех! За мен беше голяма чест да ви подслоня под бедния си покрив. Макар да трябва да заминавате вече, моля, заповядайте пак…

Неговата вежливост бе изречена толкова механично, че мистър Ендо би могъл да каже и следното: махайте се вече оттук, сега трябва да се вършат по-важни работи — и по-опасни.

Йошио се поклони и напусна къщата. Той беше престанал да върши нещата: те просто се случваха. Един туземец от Филипинските острови с каскет и бял костюм чакаше пред къщата с голям частен автомобил. Йошио се качи в него, чувствайки се замаян. Нямаше в себе си нищо друго освен черния дъждобран и изпитваше досада, че костюмът му няма свеж вид. Беше се избръснал с бръснача на мистър Ендо, миришеше на мистър Ендовия тоалетен сапун. Пътят беше дълъг и минаваше през квартали, които Йошио не познаваше, през лабиринт от тесни улички, в които загуби всяко чувство за посока. Шофьорът обаче явно изпълняваше строга инструкция да отбягва главните улици. През време на пътуването Йошио пак почувства беззвучните експлозии и оглушителен натиск в тъпанчетата на ушите, който можеше да бъде причинен — мислеше си той — от стрелбата на далечни оръдия. Филипинецът се извърна и посочи сериозно към небето. Тогава Йошио откри рева на самолети, но не можеше да ги види върху ивицата небе, която се спускаше като клепач над тесните улички. След доста време и все пак неочаквано, реката се разкри пред него със своето множество параходи от всякакъв вид и размери. Големи сиви военни кораби лежаха неподвижно като почиващи биволи в кална вода, черни товарни кораби, червени влекачи, спретнати бели моторни лодки, надути платноходки и плоскодънни китайски лодки се носеха между другите кораби. Тъмни облаци се бяха струпали над тях и тяхното отражение превръщаше в мрачносив жълтия цвят на реката.

„Сурабая“ беше малък бял параход с нисък комин. Старомодна пътека беше спусната от едната му страна и процесия от пасажери се качваше по клатушкащите се стъпала. Кули в синьо клечаха по талпите на кея и очакваха търпеливо и безстрастно да бъдат натоварени на борда и експедирани в Източна Индия. Всеки от тях имаше ново, пъстроцветно одеяло, представляващо част от заплатата му. Някои от тях прекарваха времето, през което трябваше да чакат, като играеха върху талпите на комар с продупчени медни монети.

Йошио се покатери по пътеката след една стара дама и бе посрещнат от гигантски холандски камериер. Той го предаде на малко явайско момче, което обслужваше кабините и чиято шапка от батик му придаваше сериозен и достоен вид. Йошио отиде право на палубата, преди да го заведат в кабината му. От Елена нямаше следа.

Кабината му беше малка и двете легла бяха разположени или по-точно натъпкани под прав ъгъл едно към друго. Но изненада очакваше Йошио: целият му багаж се намираше върху покривката на леглото със сини шарки и искряща от чистота. Йошио побърза да разтвори багажа си, понеже искаше да се преоблече, преди да се срещне с Елена. Чуваше се грамофонна музика от един високоговорител, а от коридора отвън глъч от объркани гласове. Когато Йошио отвори втория си куфар, му се набиха в очи книгите, които мис Андерсън му беше заела по време на пътуването за Шанхай. Той ги извади, сетне постоя слисан с книгите в ръце. Кръвта нахлу в лицето му, той усети как се изчервява; във вихъра на всички свои грижи, неуспехи и вълнения през последните дни, той беше забравил да върне на мис Андерсън книгите й.

Какво щеше да си помисли тя за него — защото неговото японско чувство за чест и отговорност беше от толкова крехко естество и неписаните закони на Бушидо бяха залегнали тъй дълбоко в неговите японски гърди под белия американски ленен костюм, че той не се виждаше по-добър от крадец. Това чувство беше усложнено от безбройните пренебрежения и прояви на недоверие, на които белите раси подлагаха неговата раса като цяло и него като индивид, от неговото възхищение пред тези високомерни и варварски хора на западния син; и от безкрайната, настоятелна и нещастна амбиция да изтръгне от тях уважение и зачитане, ако не и разбиране, а тази амбиция е движещата сила на почти всичко, което върши японецът.

И така Йошио Мурата се убеди, че има още време да занесе в хотел „Шанхай“ уважаемите книги и да се върне обратно, преди да е отплувал параходът. Той забеляза дребния филипински шофьор да стои още на кея; шофьорът се беше спрял от любопитство да наблюдава играта на кулите. Йошио изтълкува това като знак и увереност, че неговото начинание е разумно и осъществимо.

Малко по късно той се возеше в обратна посока по пътя, по който беше дошъл — сега вече по-бързо и по-нетърпеливо, — обратно към града, над който китайски самолети кръжаха като черни птици, обратно към Нанкин роуд, където падаха първите бомби на започващите враждебни действия, и то без никаква друга цел, освен за да върне на една американска млада дама, която беше проявила любезност, четири книги, представляващи стойност от всичко на всичко два долара и осемдесет цента…