Вики Баум
Хотел Шанхай (30)

XXI

Механизмът на човешката душа е изработен изкусно и предлага множество милостиви пътища за спасение. На никого не се възлага по-голяма болка или по-тежко бреме, отколкото той може да понесе. Природата предвижда припадъци и изпадане в безсъзнание като милостиви упойки.

След като д–р Хайн прочете писмото на жена си, след като и последната жива надежда и последната цел в живота му се бяха изплъзнали изпод краката му, както се плъзгат земните пластове, той се вцепени напълно. Като хирург той беше вцепенявал осъдените на ампутиране крайници. Но макар че след последния удар нищо не беше останало от него, от човека и лекаря Емануел Хайн, той все пак си оставаше напълно способен да функционира по разумен и нормален начин. Успя да получи връзка по телефона в град, в който паниката завладяваше улиците и всички съобщителни средства бяха в безпорядък; успя да пробие през стена от пречещи, възбудени и високомерни консулски чиновници и да се наложи на заетия съветник на Короната, сър Хенри Кингсдейл-Смит. Той разказа ясно и тактично, че мистър Роберт Джордж Ръсел е починал по такъв съмнителен начин, че той като лекар не може да направи друго, освен да посъветва да се проведе разследване. Той забеляза освен това, че не се е обърнал към Международната полиция, която трябва да се занимае със случая, а се обажда на него, сър Хенри, приятел на семейство Ръсел и британски представител, понеже желае да направи каквото може, за да се избегне разчуването на случая и скандалът. Също така вежливо, макар и с лош акцент, той помоли сър Хенри да го извини, че го безпокои в неудобен момент, когато е толкова зает, и помоли този висш чиновник да се занимае с въпроса, преди последният да е станал обществено достояние.

Сър Хенри му благодари и след това бързо каза, че веднага ще дойде в хотел „Шанхай“, за да предложи на мисис Ръсел своята помощ.

Колкото и зашеметен да беше, д–р Хайн успя да ограничи любопитството на мадам Тисо, която се нахвърли жадно върху него, когато той прекосяваше хола. „А сега какво?“ — помисли той с усилие, защото мислите му напускаха мозъка. Тази празнота и това мълчание в задната част на главата, където по правило се развиваше неспокойна, непрестанна дейност, беше много старо усещане. „Фабриката на мисли е затворена“, каза си той и това му се стори остроумно. Беше застанал срещу асансьора и се взираше в момчето. „Чанг!“ — спомни си лекарят.

— На покрива! — каза той. По пътя промени намерението си. — Десети етаж! — каза.

Той излезе и тръгна по своя криволичещ път към Курт Планке. На почукването му не се получи отговор и той внимателно натисна дръжката.

Вътре лампата гореше и светлината падаше върху спящия младеж. Д–р Хайн седна на ръба на леглото и известно време гледа замислено Курт. Изглежда, момъкът се беше тръшнал на леглото така, както беше влязъл, в своя единствен, мръсен, смачкан костюм. Той лежеше на една страна и беше сложил бузата си върху подгънатата си ръка като върху възглавница. В отпуснатостта на съня той изглеждаше много по-млад, отколкото беше — почти дете. Въпреки своето състояние на зашеметеност докторът изпитваше мъка, че трябва да го събуди, но понеже това не можеше да се избегне, той внимателно разтърси Курт, като го хвана за раменете. Курт отвори очи и се усмихна любезно на лекаря, без да прояви ни най-малка изненада.

— Какъв ден е днес? — попита той с глас на дете, което иска да бъде погалено.

Д–р Хайн не вникна в този въпрос. Вместо това той попита:

— Бил ли си на гуляй с Ръсел?

— Да — каза Курт поразбуден. — Аз успях да скърша английското високомерие на достопочтения сър.

— Той е умрял — каза Хайн.

— Какво казвате! — забеляза Курт без изненада. — Е, за това трябва да бъде поздравен!

— Знаеш ли нещо около това, как може да се е случило? — попита докторът.

— Може би достопочтеният сър е пострадал от опиумната смет, макар че сякаш тя имаше възможно най-добро въздействие върху неговото разположение. Вие бихте се изненадали, господин докторе — съвсем кротък, почти благоприличен, без да казвам, че в отделни моменти става дори разумен.

— Ти заедно с него ли се върна? — попита докторът нетърпеливо поради капризната и мечтателна ирония на Курт. — До последния момент ли беше с него? Ще те разпитат като свидетел. Стани, вземи студен душ, съвземи се.

— Стани, вземи студен душ, съвземи се — повтори Курт. — Жестоко, много жестоко. И все пак безразлична работа. Всичко е безразлично. Всичко е илюзия. — Той описа с ръка тесен кръг, в който включи своята стая, себе си и доктора. — Илюзия — повтори той. — Всичко е несъществуващо и затова съвсем незначително. Вие и аз, живота и смъртта. Особено смъртта: илюзия. Вие би трябвало да се отдадете на морфина, господин докторе. Повечето лекари са морфинисти, нали? Стани, вземи студен душ, съвземи се. — Той седна, държейки се с двете ръце за ръба на дюшека, сякаш се чувстваше зашеметен. — Вие искате да ми помогнете, господин докторе, зная. Аз също искам да ви помогна. Но виждате, че работата стои така — никой не може да помогне на никого. Благодаря. Благодаря, все пак. — Той започна да се смее. — Не вярвам в камерната музика — каза той.

Д–р Хайн не беше настроен за философски разисквания. Под влиянието на упоителни средства хората обичаха да изтъкват като дълбоко вдъхновени най-ужасните баналности — и това го правеше нетърпелив. Той напусна стаята със слабата надежда, че Курт в своето възбудено състояние ще устои на кръстосания разпит, който му предстоеше. Той спря отвън пред вратата и се замисли напрегнато. Нещо важно му мина през ум. „Първо трябва да бъде опериран Чанг; след това ще има време“, помисли си той.

Но за какво щеше да има време след това, той не знаеше.

Той се насочи към асансьора и се изкачи на осемнадесетия етаж. Още от предната стая той чу буйстването на болния банкер, но събраните там китайци бяха твърде възбудени, за да му обърнат внимание, а двамата носачи бяха клекнали безстрастно до своята носилка и ядяха ориз. Д–р Хайн си проправи път в голямата стая. Вътре изглеждаше така, като че някаква пируваща компания се намираше в най-голямо оживление. Пиеха чай, бутилка уиски обикаляше хората, гостите се бяха разделили на малки групи и разговаряха, провираха се помежду си, смееха се. За момент д–р Хайн помисли, че е отишъл на друго място, но след това откри Пърл в един ъгъл и й даде знак да дойде настрана. Той се беше спрял до вратата и когато тя прекосяваше стаята, облакът, замъглил съзнанието му, се вдигна за момент и след това пак се спусна. През този момент той разбра какво му се беше случило от напускането на стаята до връщането му в нея. Студен страх пропълзя до корените на косата му и той си помисли: „Колко пъти може да умре човек — и все пак да продължава да живее?“. Забавна музика стигна до ушите му откъм грамофона, а в същото време се чуваше глас откъм радиото; той разбираше това, но не и думите. След това стана отново автомат, който функционира механично.

— Успяхте ли да го убедите да се подложи на операция? — попита той Пърл.

— Не, господин докторе — каза Пърл Чанг. — Работата стои по-иначе. Очевидно бомбата е предизвикала подобрение у моя свекър. Положително това е лекарство, което отговаря на неговото обикновено разположение.

— Бомбата ли? — попита лекарят.

— Да, бомбата. Нима не сте забелязали, че бомбардират Концесията?

— О, разбира се — каза д–р Хайн. — Но това беше днес рано сутринта.

„Той е получил сътресение“, помисли си Пърл, след като разгледа смутеното лице на своя стар колега.

— Ужасно ли се изплашихте от бомбардировката? — попита го тя любезно. — Ние двамата не сме тъй калени, както тия хора в Шанхай, нали?

— О, не — каза д–р Хайн. — Аз съм кален. — Мина му през ум за световната война. — Аз съм бил на война — продължи той. — Значи, няма операция?

— Да, мисля, че няма да има. Като че ли той ще издържи и без операция — каза Пърл.

Лицето на д–р Хайн се отпусна.

— Тогава моето присъствие тук е съвсем излишно — беше всичко, което каза той.

На Пърл й стана мъчно за него.

— Не, не, останете тук, моля — каза тя бързо. — Още не е уреден въпросът за пренасянето му. Кой знае какво още може да се случи. В тая страна човек никога не знае…

При тях дойде Лиу, изглеждащ тънък и съвсем удобно в своето ежедневно кафяво облекло.

— Заповед на нашия началник и господар — каза той на английски. — Възложено ми е да откарам веднага с такси в банката вас и скъпоценната наложница и да ви оставя между сводовете в подземието. Там е безопасно, както всеки знае. Готови ли сте?

— А какво ще стане със свекър ми? — попита Пърл.

— Високата личност реши да чака тук собствената си кола. Високата личност е по-упорита от всеки друг път. Освен това добрият стар Чанг пак изпитва болка и ще мине време, докато го облекат и стегнат. Но все пак той е славен човек. Нали знаете китайската поговорка, господин докторе: пригответе си ковчега, ако искате да не умрете.

Д–р Хайн постоя нерешително още няколко минути и след това се измъкна. Той си спомни нещо — къде би могъл да бъде полезен. „Сър Хенри Кингсдейл-Смит и д–р Брадли ще имат нужда от мен“, помисли си той. Това беше последната му патерица и подпирайки се на нея, той тръгна към асансьора. Пърл дори не забеляза, че той излезе.

— Юцинг също ли ще дойде? — попита тя Лиу.

— Синът остава при бащата — отговори Лиу.

Тя кимна. Беше схванала през последния час, че тя съществуваше за семейството, а не за своето изолирано другарство с Юцинг. Новата отговорност, която неговият баща й възложи, укроти болката й и притъпи ревността й.

Тя се окопити, запали цигара, за да запази добра форма, и като извади ръце от джобовете, отиде при Мейлан.

— Ако обичаш, Мейлан — каза тя любезно, — желанието на татко е да бъдем заедно двете, докато той вземе по-нататъшни решения. Ако обичаш, сега можем да тръгнем. И не се бой, Мейлан.

— Голяма чест за моята ниска личност — пошепна Мейлан и направи слаб поклон. Тя сложи ръката си, нежна като къс гравирана слонова кост в голямата, загрубяла от работа длан на Пърл и си помисли: „Нищо чудно, че на Юцинг не са му много приятни нейните милувки.“

Момчето от асансьора беше малко слисано. То продължаваше да говори за бомбите.

— Чуха ли дамите бомбите? Казват, че триста души били разкъсани на по-малко от половин ли оттук. Бомби. Бомби!

Мейлан опитваше между пръстите си коприната на жакета и полата на Пърл.

— Хубава коприна — каза тя поверително. — Ако искате, бих могла да ви избродирам копринен жакет като този. Мога да бродирам. Обичам бродирането. Зная и пекинския бод.

„Малка копринена буба, помисли си Пърл с чувство на снизходителна топлина. Слаба, анемична кръв, останала на сянка.“ Тя си спомни фраза, която беше чула или чела някъде.

— Защо казват „вежди като копринена буба“? — попита тя Лиу на английски.

Лиу я разбра и погледна Мейлан.

— Вие никога не сте виждали копринена буба, Пърл. Вие сте изобщо твърде интелектуална, това е лошото у вас.

Той каза това така, както правят родителите в Китай, като се карат на децата си, наричайки ги „лошо момче“ и „глупава щерка“, вместо да ги милват, защото иначе духовете можели да започнат да им завиждат.

Асансьорът спря на десетия етаж и влязоха още няколко души: Курт Планке между двама небрежно облечени, чиято професия можеше да се разбере от една миля. Само детективите имат такива рамене, такива вратове и такова благоволително заплашително изражение. Мейлан се стресна при тази неочаквана среща и се помъчи да стане невидима. Курт отначало не я видя, а когато я видя, отвори уста да я поздрави с последния проблясък от добросърдечност, останал му от опиумния транс.

— Познаваш ли вратовръзката ми, Гретхен? Аз я нося като талисман — днес, както и в часа на нашата раздяла. Амин. — Но Мейлан се сви зад Пърл и сложи умолително пръст на устните си, докато в същото време очите й бляскаха с радостта на интригата. Курт не каза нищо. Пърл не забеляза нищо. Лиу, поетът, забеляза всичко. Той дори беше съчинил вече първите два стиха от стихотворение, когато асансьорът спря на третия етаж и Курт и неговите придружници излязоха.

— Завийте надясно, момко — каза единият. Курт гледаше назад през отворената врата на асансьора. През тези няколко мига той беше успял да застане близо до Мейлан, да хване ръката й и да я подържи. Ръка като играчка, мъничка, чуждестранна китайска ръка. Ах, този лъх от топлина, лъх от благоухание от косата й, последният лъх от красотата й, който го напусна завинаги, когато тя изчезна надолу в тясната шахта на асансьора към приземния етаж.

Мадам Тисо седеше в многолюдния хол. Възбудени хора викаха едновременно, а откъм голямата зала на ресторанта се дочуваше чуруликането на струнния квартет.

— Мадан Чанг! Мадам Чанг! — извика мадам Тисо. — Как е свекър ви? Умря ли? А кого водите там със себе си? Някое от неговите сирачета ли?

— Свекър ми не е от онези хора, които умират току-тъй — отвърна Пърл почти весело.

Тя хвана Мейлан за ръка, преведе я през въртящата се врата до едно златножълто такси, което ги очакваше.