Вики Баум
Хотел Шанхай (3)

II
Д-р Емануел Хайн

Бащата на Емануел се наричаше Розенхайн и беше собственик на добро известната Розенхайнова книжарница до Дирекцията на полицията, която дядото на Емануел, Зигмунд Розенхайн, беше създал чрез търгуване с непотребна хартия и стари книги. Казваше се, че неговият прадядо ходел от врата на врата с чувал на рамо; от друга страна, това старо южногерманско семейство беше давало във всяко поколение един книжовник или дори равин и така беше завещало на всички свои потомци една вродена близост с интелектуалното, както и с известна тенденция към късогледство.

По настояване на жена си Емануеловият баща беше поискал разрешение да промени името си и чрез изоставяне на неговите две първи срички то изгуби своето еврейско звучене и стана германско. Емануеловата майка беше хубава и очарователна жена със светлокестенява коса и бяла кожа и много обичаше да пътува.

— Има ли някакъв смисъл да знаят, че сме франкфуртски евреи всеки път когато се записваме в някои хотелски регистър? — попита тя и мъжът й, който беше безразличен към такива въпроси, постъпи както тя желаеше.

Брат му, д-р Паул Розенхайн, често му говореше за това със злобна подигравка. Той не беше особено известен в медицината, но беше добър семеен лекар, на когото човек можеше да се довери, и доволен ерген, към когото децата бяха особено привързани. Неговите пациенти бяха в по-голямата си част християни, понеже лекарите евреи се ползуваха със славата на най-добри лекари.

Една от старите приказки в репертоара на Емануеловата майка беше историята за неговото държание при кръщението му. Според нея най-напред той загледал сериозно стария пастор Майнерс, примигвайки напрегнато, и след това внезапно и съвсем неочаквано надал висок вик, засмял се с беззъбите си венци и се опитал да отблъсне от главата си ръката на пастора — една изумителна проява на сила и ум за едно дете на едва три седмици. Емануел беше чувал този малък разказ толкова често в по-късни години, че след време започна да вярва, че може да си спомни собственото си кръщение, свещите, пастор Майнерсовото гладко избръснато лице, студения, сух дъх на катедралата.

Дядото и бабата на Емануел живееха при родителите му, докато той се роди, но един месец след кръщението му се преместиха в едно жилище с големи тавански стаи и светилен газ. Те не изтъкнаха някаква особена причина за смяната на жилището, защото в Розенхайновото семейство бяха твърде цивилизовани, за да се карат, и твърде умни, за да казват открито каквото мислят. Едва когато старият Зигмунд Розенхайн си легна в леглото за пръв път в новото жилище с две горещи бутилки, които първоначално бяха пълни с ананасова ракия и които жена му постави в студените му нозе, той каза, въздъхвайки отчасти с безразличие, отчасти с облекчение:

— Защо пък фрау таен съветник Шьонхен ще трябва да се натъква на двама стари евреи винаги когато отива на гости? — изразявайки чрез въпрос мнението си по маниера на евреите.

Фрау таен съветник Шьонхен, Емануеловата кръстница и най-близката приятелка на майка му още от ученически години, беше отговорна за християнските отклонения на Хайновото семейство.

Беше епохата на либералната буржоазна класа в Германия, десет години след победата при Седан. Навсякъде цареше благоденствие и напредък. Банките процъфтяваха и се настаняваха в разкошни сгради в стила на Палацо Пити. Хайновата къща беше в Паулсгасе, в новия квартал, който израсна вдясно от старите укрепления на Франкфурт. Тя беше построена в стар германски стил, което беше последната мода, с едно несполучливо усилие да се имитират островърхите форми на стария германски ренесанс. Макар че в стария град имаше най-фини образци от стари паянтови сгради, модерните архитекти можаха да показват само една суетна смесица от стилове. Но хората от града, залъгвани от своята сигурност и от своето богатство, се чувстваха напълно щастливи между фалшив мрамор, тапети, щамповани в имитация на стара испанска кожа и тежки мебели с резба, чието чистене от прах беше издигнато в обред.

Там Емануил израсна зад дебели тъмни завеси под грижите на една бавачка от Хесенските хълмове. В неделни дни къщата миришеше на печена гъска и салата от краставици, на кафе и пресни сметанови сладкиши и на пурите на баща му. Вечер нежен парфюм се разнасяше в неговата стая — мама, облечена, за да иде на опера или на гости. Той обичаше мама, гледаше нежната шведска кожа на дългите ръкавици и когато вратата се затвореше след нея, му искаше се да поплаче малко. Но той не плачеше, защото беше мъж — така поне казваше чичо Паул, който също се грижеше той да бъде изтъркван със студена вода и да ходи редовно на разходка.

Емануел беше обгърнат от мир и безопасност — една безопасност, толкова дълбока и сигурна, че в по-късни години му изглеждаше невероятна. Като че ли цялото човечество спеше затворено в люлка или в някаква черупка и детето Емануел беше част от тази почивка.

Зад къщата имаше градина — отначало много голяма, която ставаше все по-малка, колкото повече растеше Емануел. През есента брулеха орехите от дървото, те падаха с глух шум на тревата в своите зелени кори и имаха горчив вкус на есен. Корите оставяха тъмни петна по пръстите му и тогава мама се сърдеше. Папа само се смееше зад своя вестник всред облак дим от пурата. Когато настъпваше гроздоберът, се устройваха весели семейни експедиции до лозята в Пфалц.

Първото страдание на Емануел беше, че трябваше да носи рокличка като момиче. Но още на третия му рожден ден той бе облечен в панталони и лъскави обувки, които обичаше толкова много, че ги вземаше със себе си в леглото. Когато тръгна на училище, носеше малък моряшки костюм, както правеха всички деца от по-добрите класи в града, с възел, подаващ се под широката яка. Той се раздели със сълзи от своята бавачка и неохотно се сприятели с новата мадмоазел, която зае нейното място. Една малка сестра, Паулина, се появи на бял свят, едно безпомощно, мокрещо се същество; а добре възпитаните хора трябваше да знаят френски. С една въздишка Емануел се примири с двете неприятни неща.

Всеки петък вечер го вземаха дядо му и баба му и той предполагаше, че дядото умишлено избира петъчните вечери за посещенията на своя внук — защото в петък вечер започваше сабатът и на трапезата имаше бяла ленена покривка, кифли и две запалени свещи в стари сребърни свещници, над които дядото промълвяше някаква молитва. Освен това той носеше малко черно кепе на главата си, а на плещите си — един фин бял шал с ресни и с втъкани в него златни нишки.

Човек лесно можеше да каже във Франкфурт кога има еврейски празник, защото по улиците можеха да се срещнат много господа, които носеха лъскави цилиндри на главата си, а под мишниците си носеха артистично молитвеници. Те отиваха в храма да се молят, разправяха на Емануел. Него също го заведоха веднъж в храма, но само веднъж. Ръка за ръка с дядо си, той мина през стария град с площади и островърхи покриви и водоскоци и стигна до една малка и много стара схлупена къща. Вътре имаше много запалени светци и една странна миризма, а хората пееха като през носа си. Емануел започна да изпитва страх и заплака. По-късно чичо Паул го дразнеше с това.

Мама каза на бащата:

— Не мога да ти помогна. Това съвсем не е необходимо. Защо трябва детето да бъде тревожено от дядо си?

И макар че Хайновци бяха също покръстени, фрау Хайн все още употребяваше въпросително вместо изявително наклонение.

От посещението в храма Емануеловата вечер у баба му и дядо му беше изменена на сряда и той скоро забрави атмосферата на сабата от петъчните вечери. Чак когато беше минал петдесетата си година, д-р Хайн си спомняше все по-ясно за своя дядо, за свещите, за кифлите, за топлото чувство на безопасност, когато сложи ръката си в ръката на дядо си по време на онази единствена разходка до храма.

Той плака, когато умря дядо му, но не го заведоха на погребението: вместо това трябваше да прекара няколко дена у фрау съветник Шьонхен и строши там една чаша за кафе, която беше принадлежала на Гьоте; след това той наследи дядовата си цигулка.

Дядо му много обичаше музиката; обичаше Моцарт и Бетховен, Менделсон и Шопен, а също Росини и Майербер. От друга страна, дядото предупреждаваше с огорчена и фанатична враждебност своя племенник да се пази от един измамник и дявол, наричан Рихард Вагнер. Когато в по-късни години заведоха Емануел за пръв път на представлението на една Вагнерова опера, той слушаше отначало със страх и ужас, но възбуждащите талази от звуци го очароваха. По-късно неговата омраза се превърна в страстна и почти опияняваща любов. Но работата още не беше стигнала дотам. Емануел още ходеше в основното училище; той ставаше в студен и ранен час, беше подлаган безмилостно на студения душ, предписан от чичо Паул, потътряше се за училище, хванал за ръка своята мадмоазел, учеше четене, писане и смятане, а също и география и история, от които получи една извънредно едностранчива представа за Германия като средищна точка и пъп на света, най-голямата симетрия на земята, населена от герои и юначни кайзери и никога непобеждавана. Когато стана на десет години, той бе прехвърлен в класическата гимназия, подложен бе на обучение по латински, а по-късно, с много пот и мъка — и по гръцки. Това класическо учение изпълваше до пръсване всяка гънка на мозъка му и на третата година той пропадна на изпита. Обзе го нов порив и тогава нещата бяха по-лесни, защото беше по възраст и опит с една година пред съучениците си. Мама беше почти зарадвана от неговото пропадане, защото в класовете на класическата гимназия във Франкфурт учеха католици, протестанти и евреи, а еврейчетата бяха винаги най-добрите ученици. Колкото по-добре беше семейството на едно момче, толкова по-лош беше неговият успех в клас. Граф Молтке, един дангалак, беше почти на дъното и бяха потребни обединените усилия на всички заинтересовани, за да го измъкнат, докато той стана достатъчно възрастен, за да постъпи във войската. В очите на мама това, че и той беше пропаднал веднъж, даваше на Емануел известно право да претендира за благородство. Бащата беше отегчен и говореше за сериозността на живота.

Конфирмация, първият му часовник (подарък от фрау таен съветник Шьонхен), уроци по танц, един син костюм с дълги панталони, първите му пъпки, първите следи от мустаци, първият му пристъп на младежка любов едно тежко време на растящи мъки и потискани страхове. Изпитите бяха мъчение, което тревожеше съня на д-р Хайн на интервали до края на живота му. Едно от момчетата (името му беше Карл Блай) се побърка, когато решаваха математически задачи; то бе изведено лудо от борбата и загина в един приют. Но Емануел мина благополучно.

— Какъв ще станеш? — питаха го всички, бащата, майката, чичо Паул и фрау таен съветник Шьонхен.

По едно време изглеждаше, че музиката го е завладяла напълно. Още когато бе четвърта година ученик, той бе изтръгнал първите звуци на цигулката на дядо си. В семейството гледаха на него като на дете-чудо. „Втори Сарасате!“ — възклицаваха всички техни познати, пред които по онова време той трябваше да изсвири на цигулка някоя соната. Но Емануел изненада родителите си с решението, че обича твърде много музиката, за да направи от нея своя кариера. Така музиката трябваше да му остане близка през целия живот, едно нежно облекчение в трудни моменти. Чичо Паул му беше подарил за конфирмацията един микроскоп и това натежа на везните.

— Защо момчето да не стане лекар и да поеме по-късно моята клиентела? — попита чичо Паул.

— Защо не? — беше отговорът на Емануеловия баща.

Не ставаше въпрос той да поеме книжарницата.

— Търговията не може да издържа две семейства — казваше баща му.

Той беше започнал да се оплаква често от състоянието на своята търговия към края на столетието.

— Хората не четат вече толкова, колкото по-рано — казваше той.

Но в такъв случай какво правеха хората сега, когато имаха електрическо осветление и можеха много добре да прекарат вечерите си над някоя книга? О, те играеха на лаун-тенис например, пренесената от Англия нова игра, и отиваха извън града да карат велосипед. Хората се променяха постепенно, почти незабележимо. Емануеловата сестра играеше тенис и се влюби, макар да беше едва на шестнадесет години, устройваха се тайни срещи, мадмоазел бе уволнена, станаха някои сцени. След това дойде катастрофата на борсата и изглеждаше, че всички във Франкфурт са изгубили пари. Съвсем внезапно лицето на Емануеловия баща започна да посивява и раменете му щръкнаха. Краят на всичко това беше, че Паул реши да вземе при себе си на работа момъка. Емануел можеше да стане лекар. Емануел се съгласи. Преди всичко той трябваше да изслужи едногодишната си военна служба като доброволец в 12-и артилерийски полк във Визбаден.

Емануел запомни тази година като най-щастливата и най-веселата през целия си живот. Той обичаше службата, униформата, другарите, дисциплината. Това беше освобождение от неговия дом, който през последните две години беше станал тягостен. Мама страдаше от нефрит, бащата от тревоги; мебелите бяха твърде тежки, завесите твърде дебели, стаите — твърде тъмни. Отдих от твърде много мислене. Мозъкът на Емануел си почина, тялото му се удължи, той стана по-широк в плещите. Визбаден беше в своя апогей, кайзерът и много от неговите генерали отиваха там на курорт, хубави жени се разхождаха по еспланадите, а един нов театър, който принадлежеше на кайзера, предлагаше евтини места за офицери и доброволци. През деня Емануел служеше, вечер се унасяше в музика и опера, а нощем посещаваше понякога едно момиче с лоша репутация, но с добри маниери.

Когато по Коледа се върна в отпуск у дома си, той изненада родителите си със съобщението, че най-много би искал да стане офицер. Баща му се изсмя. Майка му стисна здраво устните си.

— Как можеш да бъдеш офицер? — попита тя. — Не знаеш ли, че старият Розенхайн беше твой дядо? За тези хора ти винаги ще бъдеш евреин.

Сега за пръв и последен път майка му му говореше за неговия произход.

— Твоят прадядо обикаляше с чувал на гръб и купуваше хартиени отпадъци — добави баща му.

Нещо се сгромоляса у Емануел. Това му развали седмицата и оттогава нататък той следеше лицето на другарите си. Приемаха ли го те като равен? Или казваха и за него, както за някои други: „Евреин, но не е лош човек въпреки това“. Досега той беше слушал такива забележки без някакво лично усещане, но сега започна да се оформя една малка, почти незабележима болезнена точка. В края на краищата той беше син на родители евреи въпреки кръщелната вода на пастор Майнерс. „Но аз не се чувствам евреин“, казваше си той.

От този период остана една снимка: слабо, стройно момче в униформа, с откровено и приятно лице, с полуплах и полуенергичен поглед в неговите ясни очи с тежки клепачи. Евреин, дегизиран като войник.

През есента, след като беше изслужил военната си служба, той започна да носи очила и се записа в Хайделбернския университет.

Променен се върна у дома си през първата ваканция. Нови мисли и нови идеи го бяха завладели с щурм — Шопенхауер, Ницше, Вагнер, Ибсен. „Илюзия за живот.“ Свободна любов. „Единственият и неговата собственост.“ Свръхчовекът. Рихард Щраус. Оскар Уайлд. Достоевски. Стриндберг. „Младежки стил“.

Всичко, което виждаше у дома си, беше като в Ибсеновите пиеси. Проядено от червеи, лъжливо, задушно. Неговата тъпа вегетативна любов към родителите му се превърна изведнъж в бунт. Цялата негова генерация беше в бунт. Всички бащи и майки бяха сити, преситени, лицемерни фарисеи. Той им каза това и бяха разменили горчиви думи. Мама плака безпомощно. Тя с ридание се домъкна до спалнята си и оттам се разнесе неприятната и укорителна миризма на хофманови капки.

Като се върна в университета, Емануел се задълбочи в учението, а свободните си часове прекарваше със своя нов приятел Макс Лилиен. Двамата правеха дълги разходки и спореха, а в това време нежният и приятен пейзаж оставаше незабелязан от тях. Лилиен беше социалист, Емануел се опита да чете Марксовия „Капитал“, но се плашеше от неговите дълги, сухи и догматични сентенции. Те оживяваха само когато Лилиен обясняваше идеите му, защото Емануел обичаше първия си истински приятел, какъвто не беше имал дотогава.

Макс Лилиен беше решителен човек със светещи очи и аскетично лице като лицето на монах в Джорджоневия „Концерт“. Той беше човек с пламенен ентусиазъм, който обръщаше бирените халби, тръскаше пепел наоколо си, обиждаше хората и настъпваше красивите обувки на дамите; една лошо сресана, комична и ъгловата персона, твърд и прозрачен като скъпоценен камък, социалист по време, когато социализмът беше почти престъпление. „Всички социалисти са простаци“, беше казал кайзерът. Емануел не разбираше нищо от политика; той имаше склонност към музиката и стоеше настрана от фактите. Някъде в света събитията се развиваха и хора се сражаваха и умираха, но това нямаше нищо общо с него. Дойде бурската война и хората вземаха страната на бурите. Лилиен се сби с един полицай, прекара три дни под арест и излезе от това приключение като мъченик в миниатюра.

Ненадейно почина бащата на Емануел. Той се чувстваше добре следобеда, но вечерта стана от трапезата, извини се и отиде да си легне. Когато мама отиде в стаята му, той беше вече мъртъв. Емануел присъства зашеметен на погребението му. Мама се облягаше хълцайки на ръката му и на ръката на чичо Паул. За Емануел беше трудно да разбере, че тази дребна стара еврейка беше мама, неговата майка, чийто любим парфюм и нежна целувка за лека нощ си спомняше от детски дни. Смъртта на баща му беше за него като удар. Той седеше смутено, докато четяха завещанието, облечен в черно между облечени в черно роднини, които неловко се покашляха.

Излезе, че няма никакви налични пари; имаше дори малко дългове. Къщата беше ипотекирана, но когато бе извадена на публична продан, цената й бе спаднала, защото сградата беше старомодна и нямаше баня и електрическо осветление. Също и картините, за които старият Хайн беше платил големи суми, струваха много малко. Имаше пейзажи с водопади, дебели, пиещи бира монаси, котка, играеща с вълнено кълбо, един солиден портрет на мама. Импресионистите се бяха разбеснели: говореше се много за „plein air“^[1] и една нова художествена школа следваше вече по петите разните Мане и Моне; това бяха хора, които рисуваха объркани, грозни картини и се наричаха футуристи. Когато всичко беше разчистено и мама отиде да живее при своя зет, който беше поел търговските работи и отговорността да се грижи за нея, бяха останали толкова пари, колкото бяха необходими, за да дадат възможност на Емануел да завърши учението си, без да губи време. Сигурността, в която беше израснал, беше започнала да се рони. Двадесетият век течеше: моторни коли, неудобни и опасни превозни средства, се виждаха по улиците. Устроена бе една изложба на първите подвижни фотографии; някои твърдоглави маниаци обещаваха да създадат управляем въздушен кораб, а психолози бяха открили нещо, което наричаха подсъзнание.

За пръв път Емануел разбра какво значи да имаш парични затруднения. Той проведе един сериозен разговор с чичо Паул и след това заработи по-усилено от всякога, за да завърши. Оказа се, че има известен талант за професията, която неговото семейство беше избрала за него. Той завърши с най-високата бележка „summacum lauc’e“^[2], прекара изискваното време като асистент, обикаляйки хирургическите зали на градската болница, след това се присъедини към чичо Паул в неговия кабинет.

Първият случай, с който трябваше да се справи, беше слугинята на сестра му, която трябваше да абортира. Той стоеше смутен в задушната таванска стая, където момичето се гърчеше върху един напоен с кръв дюшек, и само мисълта за Макс Лилиен го въздържа да предаде момичето на полицията. Сестра му никога не му прости това. Емануел не обичаше сестра си.

По-късно той разправи всичко това на Лилиен, и то не без гордост, защото момичето се беше поправило и си беше намерило друго място. Лилиен слушаше разсеяно.

— Би трябвало да има общински бюра, които да дават съвети по сексуални въпроси, както и общински центрове за контрол на ражданията — казваше той унесено; това звучеше като съвсем ненормално.

Той беше в редакцията на един свободомислещ вестник, а Емануел прекарваше всяка сряда вечер с него, свирейки соната. Макс Лилиен свиреше с голям ентусиазъм фалшиви ноти и фъфлеше през носа си, щом приятелят му започнеше някоя песничка.

Когато стана на тридесет и една години, Емануел се влюби в Ирена фон Щетен. Преди това той беше имал различни любовни истории: тайни срещи с една омъжена жена в стая на приличен ресторант, посещаван от модния свят, история с една млада модистка, която продължи близо две години, докато момичето се сгоди, и краткотрайни и горещи връзки с една млада актриса в Градския театър. Но това сега беше нещо различно. То го срази в един момент — гръм, мълния и унищожение.

— Този път си намери майстора, Мани — каза му чичо Паул, който беше добродушен и опитен. Колкото повече остаряваше, чичо Паул прехвърляше все по-голяма част от своята клиентела на своя млад съдружник и именно в къщата на един от неговите пациенти Емануел се срещна с Ирена. Подполковник фон Щетен се беше върнал от френско-пруската война през 1871 година с ревматизъм и през последните четиридесет и повече години не можа да се отърве от него. Визитите на лекаря бяха повече средство за минаване на времето и за поддържане добро настроение у него, отколкото истинското лекуване. Чичо Паул отдавна се беше отказал да предписва лекарства за болките в лявата страна на стария запасен воин. Емануел обаче, вдъхновяван от амбицията на млад лекар и горд със своите нови методи, му правеше всекидневни визити, прилагаше затоплени с електричество възглавнички, предписваше масажи и го постави на една диета, която полковникът спазваше със спартанска самоотверженост.

Ирена фон Щетен беше на двадесет и една години, много красива. Но не красотата й караше Емануел да тича подир нея: това бе чудната жизнерадост, която се излъчваше от нея, както и една ефирност, за която не можеше да намери думи. Той беше щастлив, когато тя влезеше — стаята помръкваше, щом тя я напуснеше. Когато в тъмния вестибюл на техния малък апартамент той й даваше наставления за лекуването на полковника, сърцето му биеше толкова силно, че той се срамуваше. Ирена се смееше кротко. В продължение на три седмици той не събра смелост да я целуне. Ирена беше всичко, каквото той изискваше от жената. Тя беше висока и стройна, безшумна и все пак жизнерадостна, не беше недостъпна, каквито бяха повечето момичета, косата й беше руса, със слаб блясък на мед, тя беше от добро семейство, но бедна, имаше безгранична способност да бъде радостна и в действителност беше във всяко отношение осъществяването на желание, каквото той не беше познавал, преди да я види. „Това момиче е от добра порода“, казваше чичо Паул с любезността на стар ерген, който навремето е бил познавач на вината и жените.

Нито небето се сгромоляса, нито земята се разтвори, нито Ирена му дръпна ушите, когато Емануел я взе в прегръдките си. Тя обви ръце около шията му и не само прие целувката, но и му я върна.

— Най-сетне — каза тя с дълбока въздишка.

От този ден нататък те се срещаха както тайно, така и открито, ходеха заедно на театър, придружавани от старата фрау таен съветник Шьонхен, правеха излети и отиваха на дълги разходки, посещаваха изложби и танцуваха. Само когато Емануел заговореше за тяхната женитба, Ирена обръщаше гръб. По този въпрос те много пъти се караха и сдобряваха.

— Това е невъзможно заради моя баща — каза Ирена. — Говорих с него, невъзможно е. Аз бих те обичала дори да беше хотентот, но баща ми не може да се помири с това, че си евреин. Нека забравим тази глупава работа за женитбата — ние сме щастливи и така. Нали?

Малко преди това Емануел беше напуснал къщата на чичо си и беше наел един малък самостоятелен апартамент. Там двамата можеха да се срещат несмущавани и си принадлежаха един на друг. Когато държеше Ирена в прегръдките си, изглеждаше съвсем непонятно, че тя го обича толкова, колкото и той нея, а сега го нарича евреин. Лицето му пламна, а след това стана студено като лед.

— Но аз не съм в действителност евреин — каза той упорито.

— Да, в действителност не си — отговори Ирена с усмивка. — Ти за себе си не си, нито пък за мен. Но за баща ми ти ще бъдеш винаги евреин. Не знаеш какъв човек е той.

Те се целунаха, но никой от тях не забеляза, че Емануел се беше отрекъл от себе си, вместо да се защити.

Ирена често говореше, че ще стане милосърдна сестра. Тя беше дейна и независима, а тази професия беше достъпна за жени. Но през една пролет, която разцъфна по-разкошно, отколкото когато и да било по-рано, тя отново забрави това. Овощните дървета по Бергщрасе бяха като снежна преспа от бели и червени цветчета с почти карминеночервени петна между тях от прасковите в лозята. Малко по-късно разцъфваха люляците — облаци от пурпурни кичури в парковете и градините на Франкфурт. Целият въздух ухаеше на люляк, а след това през юни и на рози. Целият свят беше опиянен от тежкия разкош на ранното лято. Имаше толкова много череши, че продавачите на пазара в стария град ги продаваха по един гологан пфунда, а натоварени с плодове лодки се плъзгаха една подир друга надолу по Майн.

През юли се спусна буреносен облак и затъмни цяла Европа, а старите воини като полковник фон Щетен започнаха да душат въздуха и да предричат война. По-младите не вярваха на това. Войни имаше в Африка и Манджурия, но не и тук.

На втори август бе обявена война.

Възторг, ликуване, речи, знамена, цветя, пияни хора в окопите. „Не зная никакви партии, аз познавам само германци“, казваше кайзерът. Първите войскови части бяха свикани и изпратени в Белгия. „След три седмици ще бъдем в Париж, след шест седмици войната ще свърши“. Германия се огледа наоколо за приятели. Англичаните, кръвни родственици и братовчеди! Италианците, съюзници по клетва и договор? Може би японците, тази войнствена раса на Изтока, която германците уважаваха и бяха снабдявали с оръжие и военни инструкции?

Неочаквано германците се оказаха сами; те не можаха да си обяснят защо става така, не разбираха от политика, доверяваха се на своите водачи и на своите вестници. Младежките полкове маршируваха, пеейки пред смъртта си, и техният героизъм беше аклариман от всички страни. По-старите войници запасняци гледаха на похода спокойно и решително. Ако трябваше да се върши нещо, то трябваше да бъде свършено. Всекидневно по вестникарските будки бяха оповестявани нови победи, а черковните камбани биеха за все нови и нови победоносни сражения. Скоро станаха известни първите списъци на жертвите; видяха се първите майки в траур, усмихващи се през сълзи, горди със своите загинали синове.

Доктор Емануел Хайн, запасен поручик, се яви в полка си. В началото, в изблика на чувства, който бележеше избухването на войната, той можа да надвие съпротивата на стария полковник. „Не зная никакви партии“, беше казал кайзерът, а Емануел беше сега също офицер. Хиляди военни женитби ставаха набързо. Емануел и Ирена бяха само една от хилядите младоженски двойки, които се разделяха след една прекарана заедно нощ. В сивата светлина на зазоряването Ирена стоеше на перона на гарата и махаше с ръка на Емануел. „Към Париж!“, бе надраскано, с тебешир на влака. Макс Лилиен беше също войник, доброволец и също тъй ентусиазиран както останалите. Ирена постъпи в Червения кръст. Емануел бе изпратен в Белгия, първо в тила, а сетне и на фронта.

Толкова много е писано около войната, че няма нужда да го повтаряме тук. Д-р Хайн получи по много от всичко — победа и поражение, настъпление и отстъпление, кал и кръв, възторг и умора, пристъп на нови сили и изтощение; достатъчно дъжд и сняг, и кал, и слънце, и никога несекващия тътен на оръдията. Понеже беше лекар, работи в продължение на три години в полски болници току зад фронтовата линия и виждаше всички следи от сражението — от негова страна и от чувството на страната на неприятеля; те бяха прибирани от бойните полета и захвърляни в болниците, както се смитат остатъците от пода на скотобойна. Д-р Хайн забрави чувството на жал към умиращите; той имаше нужда от цялата си жал за тези, които оставаха живи. Непрестанният поток от хирургически случаи му даваше безкрайни възможности за практика и той стана отличен хирург. Научи се да сподавя състраданието си и да извършва отчаяни операции над отчайващо обезобразени сакати хора, които го молеха в името на Бога да ги остави да умрат. Той беше твърде уморен, за да мисли; никой не мислеше, докато траеше войната.

Тъкмо оперираше простреляните вътрешности на един хесенски старши подофицер, когато започнаха да обстрелват с гранати неговата болница. Емануел завърши операцията, без да изгуби смелост, но с инстинкта на лекар, който не може да търпи да бъде оставена открита една кухина. Неговите ординарци натовариха ранените и избягаха, но той продължаваше да прикрепва разкъсаните части, да изважда късчета от снаряд и най-сетне заши всичко. Едва беше завършил, когато една граната улучи сградата и затрупа него и пациента му. Човекът умря, а самият той бе спасен два дни по-късно. Дадоха му Железен кръст първа степен. Това беше безсмислено отличие за една от безсмислените прояви на храброст, с каквито изобилстваше войната.

Той се срещна с Ирена в Брюксел. Копнежът му към нея беше толкова силен, че тя бе престанала да бъде за него действително лице, девойка, жена с очи, малки гърди и топли ръце: тя беше станала просто идея, въображаемо същество, видение на сън, който той беше сънувал някога. Сега тя беше тук — Ирена, неговата жена. Нейната уста, нейната усмивка, нейните очи, цялото й същество.

По това време Брюксел беше странен град. Жените на Белгия бяха в траур, жителите гледаха да се показват навън колкото е възможно по-малко, а във всяко лице и във всяко движение можеше да се види черният фон на омразата. Изпращаха войници и офицери за няколко дни от бойната линия в Брюксел и след това ги връщаха пак на фронта. Отпуската в Брюксел беше почти сигурен знак, че тези хора са предназначени за нова офанзива. Имаше банкети и вечери, на които се честваха срещи и раздели. Имаше театрални трупи и кина за войниците, а орляци жени бяха се спуснали над хотелите; имаше кокотки за офицерите, проститутки — за подофицерите и мръсни вертепи — за войниците.

Двамата влюбени се срещнаха в суматохата на този град. Техният съюз беше дълбок и непроницаем, девствена гора. От тази нощ се роди дете, син, на когото Ирена даде живот, когато гладът беше обхванал вече Германия. Тя беше в едно легло между чаршафи от хартия, а новороденото бебе бе повито също в хартия, защото не беше останало хасе. Вълнените дрехи, които на потоци заливаха войниците в окопите през първата година, отдавна бяха изгнили в същите тези окопи. Всичко, което беше останало, беше „ерзац“. Войниците носеха ботуши от заместител на кожа, който се разкапваше във водата. Униформите им бяха направени от материали заместители, които се разпадаха. Хората в страната ядяха заместители и след това произвеждаха също заместители. Войниците, които изпращаха на фронта, бяха също така заместители — много стари мъже и много млади деца. Ония, които оставаха в родината, бяха уморени и апатични поради недохранване, твърде уморени, за да могат да чувстват остро дори катастрофата. Нямаше вече надежда за победа, а само за мир. Всеки месец започваше да мъждука някой нов слух за мир и след това пак замираше. Войниците, които идваха в отпуска или бяха станали напълно неспособни за работа, не казваха нищо. Това мълчание лежеше върху онези, които бяха на фронта, и тези, които оставаха в родината, между войската и гражданското население, между майки и синове, съпрузи и съпруги, то образуваше бездна, отчуждение, над което едва ли можеше да бъде прехвърлен мост.

След това Америка влезе във войната и последната искра от надежда угасна.

През последните две години на войната д-р Хайн идва на два пъти във Франкфурт, за да види жена си и детето. Роланд, детето, се развиваше цветущо, но Ирена ставаше все по-слаба и по-ефирна. Тя отчаяно и необуздано галеше момчето, което почти плашеше Емануел.

На доктора се случи един ден да прояви своята смелост. Беше през последните дни на войната, точно преди и след примирието, когато всяка дисциплина беше захвърлена по дяволите. С помощта единствено на своя подофицер Хайнрих Планке той пренесе в Германия четиринадесет тежко ранени войници — направо през калта, дъжда и бъркотията по пътищата, направо през бунта и метежа, през ужасите на една разбита бунтуваща се армия. Когато той предаде своите ранени войници на гарата във Висбаден, един войник пристъпи към него и откъсна офицерските му пагони. Подофицерът Планке стовари един удар в лицето на войника и го повали на земята. Това беше краят на войната за д-р Емануел Хайн.

Страната беше в хаос — един граждански, сиреч един подреден, решителен и организиран хаос. Бодлива тел и барикади, малко стрелба по улиците и след това — спокойствие. Набързо образувани комитети от работници и войници поддържаха реда. Д-р Хайн рапортува и се постави на тяхно разположение. Той не изпитваше враждебни чувства към новите управници; знаеше много добре какво бяха изстрадали и понесли те. Един брадат мъж с дълбока следа от рана през челото се хвърли върху него, целуна го и го прегърна. Това беше Макс Лилиен.

— Другари — извика той, — това е моят приятел — ние живеехме заедно, заедно бленувахме за бъдещето и рецитирахме Карл Маркс, — нали, Мани?

Д-р Хайн не протестира, а освен туй това беше повече или по-малко вярно. Той се съгласи да влезе в комитета, мислеше, че е добре да подкрепи тези неопитни хора и да се погрижи завръщащите се войски да не заразят страната с паразити и болести. Скоро той се зае с уреждане на дезинфекции и обезвъшляване.

Емануел се постави на разположение на новия режим. Той беше евреин; придоби цвета на заобикалящата го среда.

В сряда вечерта Лилиен го посети; това беше една щастлива вечер и двамата свириха Брамсовата соната в ла мажор за цигулка и пиано — и двамата с груби войнишки ръце, но с много чувство. Ирена донесе Роланд, за да им каже „лека нощ“. Лилиен се взираше слисан в детето.

— Това е най-хубавото създание, което съм виждал през живота си — каза той съвсем сериозно.

Д-р Хайн взе детето на ръце и вдъхна топлината на неговата сребриста коса; той беше така поразен от нежността му, че му се доплака.

Постепенно всичко се уреди: правителството, животът — и бракът на д-р Хайн. За пръв път Ирена и Емануел можеха да живеят един за друг в хармония извън всяко очакване. Понеже Ирена беше като милосърдна сестра, тя можеше да помага сега, когато той приемаше пациенти в къщата си, да поддържа чисти инструментите му, да слуша, когато той разказваше за случаите, които е имал. Баща й живееше при тях; той беше много стар и напълно неспособен да разбере новото положение. Той никога не можа да разбере нещо повече от Седан.

„Ах тези простаци! — мърмореше той. — Банда страхливци, нехранимайковци!“. Когато бе подписан Версайският договор, той получи удар — в буквалния смисъл. От този ден той остана в спалнята си, осакатен човек, скелет от войната, който тежеше на Ирена.

Ново разцепление скоро раздроби вече разделената страна; унищожението от диктувания мир смъдеше и гореше в душата на много хора и те ненавиждаха новото правителство, което толкова много се стараеше да се сприятели с неприятеля, че преглъщаше всяка незаслужена обида. Те се бяха сражавали упорито, смело и сами, но победителите не проявяваха никакво великодушие към победените; в окупираната територия имаше цветни полкове, а германският народ, блед от безкръвие и гладуване, трябваше да пълзи по корем, за да му бъде даден мир. Половината от народа не изпитваше никаква любов към своята нова свобода — една още от самото начало болнава свобода, — а светът извън Германия не правеше нищо, за да изправи тази свобода на крака.

Когато се присъедини към комитета на работниците, д-р Хайн не хранеше мисъл за лична облага; той не беше опортюнист, а само човек, който върви по течението. Въпреки това тази връзка му донесе един пост в Берлин, след като Макс Лилиен беше станал държавен секретар. Като главен хирург в Шарлотенската болница той започна кариера, която скоро го постави в първата редица. „Евреинът се нареди“, казваха много хора зад гърба му.

Хайнови най-първо взеха под наем, а след това купиха къща в Грюневалд, красиво разположена на едно малко езеро, с градина и пясъчник, където можеше да играе малкият Роланд. Сега в сряда вечер музиканти от операта свиреха камерна музика вместо обърканите сонати, а Ирена носеше на нежната си шия бисерна огърлица. Най-добро от всичко беше това, че любовта между Емануел и неговата жена не остаряваше, не се похабяваше, както обикновено става с любовта в брака. И така, благословен с работа, успех и благосъстояние, д-р Хайн би могъл да бъде наречен напълно щастлив човек, ако не бе постоянно растящият страх, който изпитваше за сина си.

Роланд ставаше все по-красив, той беше толкова съвършен, че много хора се смайваха, когато го виждаха за пръв път. Емануел беше привързан към своето дете с едно физическо напрежение, подобно на онова, каквото го привързваше към Ирена. Но Роланд оставаше в държането си с него далечен и чужд и изглеждаше, че първите две години от живота му, прекарани без баща, го бяха направили самотен завинаги. Още от рождение той страдаше от нервна чувствителност; разплакваше се твърде лесно и се боеше от всевъзможни неща: страхуваше се например да спи в тъмна стая, изпитваше болезнен ужас, ставаше трескав и извръщаше очите си като в спазма. Дори лампата с абажур не беше достатъчна: той искаше светлина, всички електрически лампи трябваше да бъдат запалени и се събуждаше в момента, когато ги изгасяха.

Емануел предпочиташе да бъде строг към него, но възпитанието на Роланд беше проблем, по който Ирена му се противопоставяше. Роланд беше нейно дете, винаги нещо ставаше между тях двамата; в детската стая се чуваше шепот и сподавен смях, някакви неща се пренасяха насам-натам, звъняха звънци и шумоляха дрехи по пода, но щом Емануел влезеше в стаята, за да сподели тяхната радост, двамата се умълчаваха и бутваха играчките настрана.

Всяко хранене на Роланд изискваше търпение. Той искаше да му разказват приказки: молеха ангела пазител, който уж наблюдавал от едно дърво пред прозореца, да погледне насам: плюшеното мече трябваше да вземе участие в яденето, а Ирена се молеше, плачеше и стенеше Роланд да изяде една хапка.

Когато се стигнеше до лягане, започваха други истории. Докато Роланд беше малък, никой не го разбираше, но когато стана на девет-десет години и можеше да се изразява, той сподели с Ирена, че се бои от сънищата си. „Сънувам такива ужасни неща!“ — казваше той, но повече от това не можеше да бъде накаран да каже и тогава Ирена настояваше да сложи голямото момче да си легне. Тя сядаше на леглото му, а той навиваше около пръста си кичур от косата й. Това беше единственият начин, по който заспиваше. Ирена чакаше, като оставяше всички лампи да светят, докато той заспи дълбоко; едва тогава тя беше свободна да прекара както желае остатъка от вечерта.

Д-р Хайн потърси помощта на психоанализата, но без голям практически резултат. Едно е да разбереш ситуацията и причините й, а съвсем друго е да излекуваш. Освен това едностранчивостта на психоанализата изглеждаше противна на хирурга, чийто нож вършеше точна работа. Затова той предписа спорт, моруново масло и чист въздух.

„Военно дете…“ — казваше Ирена. Тя мислеше за онази нощ в кухнята на ада, когато Роланд бе заченат, за дните на лишения, когато беше бременна, и за онези месеци на ужас, когато той бе роден и кърмен. Роланд обаче беше по-висок и по-силен от повечето деца, родени в онези дни на глад, и необикновено сръчен във всички видове спорт. Той беше най-добрият атлет в училището, най-бързият и най-неуморният плувец по езерата на Грюневалд и играч на тенис, от когото клубният ръководител обещаваше да направи шампион. Без да бъде обучаван, той караше автомобила, който баща му купи по това време, а в училище беше най-добрият ученик по история, макар че пропадаше по всички други предмети; все пак той имаше странно скептичен ум и необикновено за дете остроумие.

Д-р Хайн щеше да се радва, ако синът му имаше братя и сестри, но като че ли Ирена беше изчерпала всичката си възпроизводителна енергия в това единствено красиво и особено дете. В този период на техния съпружески живот се случи така, че към домакинството им се присъедини Курт Планке, един добре дошъл за Роланд другар в игрите.

Срещата на д-р Хайн с неговия подофицер стана при странни обстоятелства. Една част от неговите задължения беше да демонстрира операции пред студентите по медицина. Една сутрин той оперираше доста сложен случай на камък в жлъчката. Макар че това беше една чисто рутинна работа, той изпитваше удоволствие от своята собствена сръчност. Когато влезе в операционната зала, човекът, когото трябваше да бъде опериран, беше вече упоен и покрит с бели чаршафи, които оставяха открито само мястото за опериране. Поради това той извърши операцията, без да знае кой е човекът. Чак на следващата вечер, когато правеше визитация и дойде до леглото на този пациент, той позна Хайнрих Планке, своя стар подофицер. Той беше слаб и бледен от действието на упойката и с помътен мозък. За миг пред двамата мъже се възправиха дните на отстъплението, другарството и общите опасности — и двамата се пренесоха обратно в онзи друг свят — военния съвет на мъжете, за които не знаеха нищо онези, които бяха останали в родината.

Пренесоха Планке в стая, в която имаше само един пациент. Д-р Хайн се зае лично с лекуването му и скоро изправи своя подофицер отново на крака. „Чувствам се така добре, сякаш съм нов“ — казваше берлинчанинът и добродушното му лице на тюлен скоро възвърна цвета си. Той беше един от така наречените случаи на социална сигурност, защото като работник в една каучукова фабрика беше засегнат от новия закон за здравна осигуровка. Това беше един от новите закони, които причиняваха голямо вълнение. Работодателите, които трябваше да внасят месечни вноски независимо дали хората, на които даваха работа, са болни или не, се оплакваха от този налог. Работниците се оплакваха дори още по-високо от намаленията на месечните им заплати. Болните се оплакваха повече от всички, защото бяха дълбоко убедени, че лекарите им обръщат много малко внимание и от чиста злонамереност ще ги оставят да умрат.

Бяха минали пет години от края на войната, но Германия все още се гърчеше в конвулсии. Фантастичната инфлация причиняваше ден след ден катастрофално обезценяване на парите. Неща, които струваха един грош, се плащаха с банкноти за един билион марки. Една нова и смешна класа от парвенюта без никаква традиция се изкачи на върха, докато солидната стара средна класа оголя и чувстваше липсата на всичко: храна, въглища, топлина, жилище и уважение. Най-сетне в помощ на осакатената страна дойдоха нейните бивши неприятели и една политика на успокоение докара подобри дни. Че Германия отново стана старата Германия, личеше преди всичко от съживяването на изкуствата, защото музиката, книгите и добрата драма бяха по-необходими за германците, отколкото хляба. Берлин дишаше по-свободен въздух и като че можеше да поникне една действителна демокрация от почвата, напоена с кръвта от войната.

Но точно в същия момент, който сякаш предвещаваше благоденствие, възникна нова трудност: страната беше твърде гъсто населена с хора, които работеха и произвеждаха повече, отколкото беше необходимо. Големите фабрики, принудени да плащат тарифни надници, започнаха да уволняват работниците си.

— Изхвърлиха ме — съобщи Планке веднага щом се подобри здравето му. — Лишен от работа! Каква каша!

На това се дължеше Планке да стане шофьор на Хайнови. Той се пренесе с жена си и сина си в шофьорската къщичка и помагаше в градината през свободното си време. Курт, неговото момче, един здравеняк момък с големи ръце и живи очи, беше три години по-възрастен от Роланд. Докторът направи всичко каквото можеше, за да насърчи приятелството между двете момчета, и често се усмихваше радостно, когато те лудуваха в градината.

Една сряда вечер през юли, когато свиреха камерна музика и топлият въздух на звездната нощ струеше навътре през отворените врати, Макс Лилиен откри Курт Планке, който беше тогава на тринадесет години; той се беше скрил в сянката на един бук, вслушан в музиката с напрегнато лице и вкопчени една в друга ръце.

Свиреха втората част от Шубертовия квартет в ре миньор.

— Чие е това момче? — попита държавният секретар. — То сякаш е съвсем опиянено от музиката.

— О, това е Курт — отговори Ирена, като затвори вратите към градината.

Но Лилиен искаше да хвърли един поглед към момчето. Той се измъкна по време на следващата част от квартета и седна до него на моравата, а след известно време започна да говори със срамежливо усмихващото се момче. Скоро се разбра, че синът на подофицера Планке, синът на шофьора, не мислеше и не мечтаеше за нищо друго освен как да стане музикант. Лилиен замъкна в музикалния салон и представи на музикантите и гостите момчето, което почти плачеше от смущение. Сред глъч от въпроси и добродушен смях Курт седна на пианото и засвири. Той предаваше по свой маниер грамофонна плоча, която многократно беше карал Роланд да слага заради него на грамофона: Баховата прелюдия и фуга в ми миньор, изпълнявана от Д’Албер. Компанията се забавляваше, като слушаше странното изпълнение, което беше пълно с грешки и неправилни интерпретации, с разпокъсани пасажи, погрешни ноти и нарушен ритъм, но което въпреки това беше интересно в своя наивитет и пламенност. Курт, със зачервени уши, сякаш отдавна беше забравил своята публика; той беше напълно унесен в свиренето. Когато спря и избухна смях и аплодисменти, той се стресна, като че ли беше свирил насън.

По-късно майка му му се скара и помоли Елена да го извини. Но междувременно докторът и Макс Лилиен бяха поели в собствените си ръце съдбата на Курт и след като бе изслушан няколко пъти и понапредна, той постъпи в Държавната музикална академия като ученик на знаменития професор Босковиц. Професорът беше ексцентричен човек с огромен нос и уши като на слон, които поглъщаха всеки най-тънък нюанс. „Той души с ушите си“, казваше за него Роланд.

Скоро Курт се привърза духом и телом към своя учител. Роланд беше много отегчен, че пак остана сам. Сега, когато беше в мъчителния период на растенето, да се справиш с него беше по-трудно, отколкото когато и да било по-рано. В училище той отиваше от лошо към по-лошо и имаше само един лично свой интерес — хералдиката. Повечето от времето му беше заето с изучаването на всичко около старите семейства, имена и оръжия в Германия. Той направи също няколко абстрактни рисунки, начупени и геометрични чертежи, които не приличаха на нищо. Оцвети ги с бледи, морни и болнави водни бои и ги окачи над леглото си. Колкото и нереални да бяха тези композиции, те сякаш имаха някакъв мистериозен собствен принцип и често Ирена цели минути ги съзерцаваше. Роланд казваше без колебание, че те са картини на неговите блянове. Д-р Хайн взе две от тези творения и ги показа на специалистите по нервни болести в болницата, но от това нищо не излезе.

— От това момче ме побиват тръпки — казваше Емануел на жена си, когато, връщайки се късно у дома си от театър или от гости, те виждаха ярката светлина от прозореца на Роланд да се простира надалеч през градината. Дърветата стояха неподвижни и безмълвни в светлината.

— Почакай, докато премине пубертетният период — молеше Ирена.

Тя влизаше на пръсти в стаята му; Роланд лежеше дълбоко заспал, изтегнат и дишаше ритмично. Неговото младо лице, изваяно тъй ясно, красиво, със смелата линия на русата му коса, изглеждаше напрегнато дори в съня му. Понякога д-р Хайн почти разбираше отчуждението между себе си и това дете, чиято кръв и природа бяха толкова различни от неговите.

Беше по времето, когато докторът започна да чувства, че застарява. Той ставаше всяка сутрин в шест часа, закусваше самичък, откарваха го в болницата, оперираше там от осем до дванадесет в бялата светлина на нахвърлящата сянка лампа — едно ново изобретение; когато свършваше, той сваляше бялата си ленена маска, измиваше си ръцете, събуваше каучуковите си обувки и изпушваше една цигара и още една, и след това още една. По нарастващия брой на цигарите, от които чувстваше нужда, той можеше да измери своето изтощение. Обикаляше своите пациенти, похапваше набързо в един малък ресторант, вземаше участие в професионални консултации, викаха го за бързи и отчаяни случаи, оперираше отново, оперираше във всеки час на деня и нощта. Нямаше време за мислене, едва ли имаше време за живеене. Беше свикнал да минава с четири часа сън, така че поне през нощта можеше да има време за малко музика, за кратко прекарване заедно с Ирена, време да си отдъхне и да се отпусне в своята умора. Когато отиваше на опера или седеше вкъщи и слушаше музика, пушейки непрестанно, той чувстваше как се разпада. Гърбът му, очите му, раменете бяха уморени — кръгли рамене, приведен еврейски гръб. Бръчките, които браздяха лицето му, бяха еврейски бръчки, врязани в лицата на раса, която в течение на хиляди години е премигвала срещу пустинното слънце.

Така се случи, че кръгът от приятели, които докторът събираше около себе си, се състоеше все повече и повече от евреи. Макс Лилиен, професор Босковиц, музикантите и директорите на операта, актьорите, писателите и журналистите, правниците й другите лекари, които идваха у дома му — те всички бяха евреи. Иренините приятели идваха от другата страна — консервативни семейства с националистически тежнения, недоволни от новия режим; обеднели хора от благороднически произход и богати земевладелци, които идваха в Берлин за „Зелената седмица“, и техните млади синове и дъщери, които не знаеха какво да предприемат. Времената носеха нова маска; джаз, къси поли, къса коса, избирателни права за жените, гъмжило от студентки, контрол на ражданията, теория на относителността, рекорди във въздухоплаването, американизация, филми, пацифизъм, бързина, бързина, бързина. Спартакистите от революцията бяха станали комунисти. Парламентът беше съставен от толкова партии, че никоя нямаше абсолютно мнозинство. Германският порок на раздорничеството разцепи нацията. Макс Лилиен напусна своята партия, отказа се от поста си и стана комунист. Опасността се носеше във въздуха. Но танцовите оркестри още свиреха в хиляди нощни клубове. На чужденците показваха като германски специалитет тия нощни клубове, където се забавляват хомосексуални момчета, облечени като жени, и лесбийки с монокли. Броят на безработните се увеличаваше, а жалки вериги от просяци заставаха по главните улици в центъра на града.

Емануел и Ирена се скараха за пръв път. Той я обвиняваше, че разваля момчето със своята слабост. Тя отвръщаше, че той не разбирал детето, че всяка операция на апандисит била по-важна за него от развитието на Роланд. Между това портретът на Роланд можеше да се види на ъгъла на всяка улица. Художникът фон Рудни, братовчед на Ирена, го беше нарисувал — с неговата развяваща се руса коса — и го използваше за плакат на един или друг национален събор: сина на евреина, германския идеал. Понякога Емануел изпитваше страх, като си помислеше за обърканите и помрачени отношения между сина му и него самия. Той се опитваше да говори с него. Но момчето имаше дяволския маниер да му се противопоставя. Дни наред той се шегуваше, като наричаше баща си професор, когато се обръщаше към него. „Как се чувства господин професорът тази вечер? Колко трупа е нарязал днес господин професорът?“.

Младият Планке напредваше бързо. Той беше мълчалив слушател всяка сряда вечер, а често присъстваше и при други случаи. Професор Босковиц го беше обикнал много. Той разискваше с него заплетени проблеми от областта на контрапункта, а също и проблеми от областта на философията и го учеше на шах. Понякога на Емануел му се струваше, че този син на пролетарии беше повече негово собствено дете, отколкото Роланд. Кавгата между него и Ирена завърши с това, че Роланд бе изпратен в едно от новите провинциални училища, от където идваше у дома си само от време на време за края на седмицата. Това продължи само година и половина. Един от учителите се влюби в момчето, той не можа да развали магията на Роландовото вълшебно очарование, и се самоуби. Скандал и катастрофа. Роланд говореше за това, като че ли то беше нещо, за което бе чел във вестника — съвсем безлично, съвсем неразвълнуван от извращението и от трагедията.

Демонстрации по улиците. Комунистически и националистически. Антисемитизмът, подклаждан от няколко размътени глави след войната, сега получи простор и име. Неговите привърженици досега биваха осмивани заради техните абсурдни варварски и дори зверски прояви, както и заради техния водач, когото мнозина смятаха за умопобъркан. Неочаквано се зароди нова партия, националистическата партия, която имаше представители в парламента и влияние и последователи в селата. Една партия, съставена от отчаяни хора, годна за отчаяни работи. Германия лежеше болна на одъра, мятайки се ту на една, ту на друга страна и надявайки се, че всяка промяна ще облекчи мъченията й. Никоя партия не обещаваше такива радикални промени, както националистите и затова никоя партия освен нея нямаше такъв силен размах и такава проста идея.

Евреите, които бяха пуснали корени в страната преди повече от хиляда години, които бяха свързани с Германия чрез хилядите връзки на общия език, възпитание и култура, които едва ли съзнаваха, че още са евреи, наостриха уши. Прадядото беше ходил от къща на къща с чувал на гръб, те си спомняха това. Расата си спомняше страданията, които индивидът беше забравил. Във въздуха висеше опасност; те я надушваха с опитността на една безнадеждна раса, която винаги е живяла в опасност.

И д-р Хайн подуши опасността. Синът му Роланд беше станал член на хитлеровата младеж и усърдно напредваше през различните степени в кариерата. Романтичният и героичен елемент го привличаха. Възторжен и щастлив се връщаше вкъщи от техните събрания и излети.

Докторът и жена му шепнешком разискваха през нощта, в тъмнината на спалнята.

— Това не може да продължава! Трябва да кажа на момчето, че има еврейска кръв в жилите си. Трябваше да му кажа това много, много отдавна. Щях да го направя, ако бях му отдавал някакво значение. Но сега то има значение, той трябва да го знае, трябва! — казваше докторът умолително.

— Невъзможно. Почакай — аз се боя. Момчето е свръхчувствително. Може да се самоубие. Може да се побърка. Представи си, че това ще е твърде силен удар за него. Какво ще правиш тогава? Почакай, докато стане по-възрастен и по-здрав и научи повече за живота — отговаряше Ирена отчаяно.

Двамата лежаха плътно един до друг, а главата й беше положена на рамото му в обичайна близост. Той вдъхваше благоуханието на косата й, която за него беше същата, както някога в младостта.

— Ти ще ме поддържаш ли, Ирена? — попита Емануел плахо. Той беше сигурен, че тя се усмихва в тъмнината.

— Не бъди толкова глупав — каза тя нежно.

Всичко беше наред.

По това време Макс Лилиен бе застрелян. Това беше началото на серия от политически убийства. Убиецът изстреля един куршум в собствената си глава, преди да може да бъде арестуван. Това самоубийство изпълни Роланд с див ентусиазъм.

— Това е истински героизъм — той заплати със собствения си живот! — извика той. — Сега най-сетне ще покажем на евреите!

Той стоеше на прозореца, открояващ се в рамката му на фона на покритата със сняг градина, вдигнал ръцете си като крила.

Емануел, наранен и чувстващ болка от загубата на своя най-скъп приятел, се стъписа и леденостудени тръпки го пронизаха чак до сърцето. Роланд, който беше чувствителен, видя, че баща му пребледня.

— Съжалявам — каза той с небрежна вежливост. — Забравих, че ти обичаше Лилиен. Никога не можах да разбера това.

— Ние самите сме евреи, аз изцяло, а ти наполовина — искаше да каже Емануел. Той отвори уста, но се възпря. Ирена се беше приближила зад него и сложи ръце на раменете му, сякаш за да попречи на това. Критичният момент се плъзна край тях, изгуби се и изчезна безвъзвратно. Можеше да се чуе как Курт свири на пиано в хижата на шофьора — Шопеновата полонеза, триумфално, непоносимо.

— Ти имаш да пишеш домашно, Роланд — каза Ирена.

Роланд излезе от стаята, подсвирквайки си.

Д-р Хайн се отказа от поста главен хирург в болницата „Шарлотен“ наскоро след като Хитлер дойде на власт; той не чака да му бъде заповядано да направи това. Имаше добра частна клиентела, а освен това пак щяха да го викат в болницата за особено тежки операции. У дома нещата започнаха да се променят. Атмосферата се промени; беше самотно, по-уединено, тъжно и неопределено унизително. Роланд се движеше наоколо като сомнамбул, твърде много зает със себе си, за да забележи нещо. По улиците — тропотът на маршируващите демонстранти, по радиото — фанатичният, крещящ глас на фюрера, във вестниците — шумните примамливи думи за Трети райх, знамена, флагчета, пречупеният кръст, шумен ентусиазъм и тайно критикуване. Д-р Хайн се чувстваше като въжеиграч винаги когато седеше на трапезата срещу сина си. За пръв път имаше нещо, към което Роланд проявяваше сериозен интерес.

Водачът на неговата младежка група, Ерхард Герхард, слаб момък с дълга коса, понякога идваше у дома му.

— Този Герхард върви като куче подир нашето момче — каза веднъж Ирена.

— Какво искаш да кажеш? — попита Емануел неловко, едва ли имаше сега нещо, което да не го накара да се чувства неловко.

— Не зная — има нещо кучешко у него, когато гледа Роланд.

— Да се надяваме, че тази работа няма да се повтори и в училище — каза докторът загрижено.

Ирена го погали по главата.

— Ах ти, стари гарване! — каза тя, шегувайки се с неговия песимизъм.

Една вечер през юни Роланд не се яви на вечеря.

— Къде е момчето? — попита докторът.

Ирена отговори, че Роланд излязъл с трима други младежи.

— Кога ще си дойде? — попита докторът пак.

Този ден във въздуха се носеше някакво странно неспокойствие.

— Не знам. Отидоха на някакво събрание или нещо подобно. Продължавай вечерята си, Мани — каза Ирена. — Роланд е вече възрастен, ти не можеш да му се месиш в това, кога излиза и кога се връща.

Вярно, помисли си Емануел.

— Струва ми се, че ще има буря — каза той.

Той отмести настрана чинията си и запали цигара. Ръката му трепереше. Роланд не се върна. Два пъти през нощта докторът става и ходи в стаята на Роланд. Лампите не бяха запалени, леглото беше непокътнато. Той не можа да спи, но се смееше в страха си. Момчето е имало първата си авантюра, мислеше си той. Той е за пръв път с някое момиче. Роланд наближаваше двадесет години и още не беше обръщал внимание на момичетата. Може би това беше източникът на странния блясък около него, който привличаше всекиго — неоскверненото и неосквернимото. Докторът се опита да заспи. На следващия ден той имаше трудна операция — тумор в мозъка — и се нуждаеше от почивка за нервите си.

Преди да излезе, той отиде в хижата на шофьора. Фрау Планке виновно изчисти от праха един стол за него, но той не седна.

— Трябва да говоря с Курт — каза той късо и отиде при леглото на момчето.

— Роланд е излязъл вчера с три други момчета от хитлеровата младеж и не се е върнал — каза д-р Хайн. — Знаеш ли каква е тази работа?

За миг Курт се събуди напълно и погледна необикновено сериозно.

— Ще ида да го потърся веднага — каза той, като отхвърли завивката.

— Телефонирай в болницата и ми кажи какво е станало — каза докторът, успокоен от готовността на Курт да помогне и същевременно обезпокоен от неговата сериозност.

Този ден през града премина шепот — новини или слухове за новини, които предизвикваха страх и ужас. Вестниците все още пазеха мълчание, но много хора знаеха вече, че фюрерът е изпълнил със собствената си ръка смъртната присъда над някои врагове в неговия собствен лагер. Когато докторът си отиде вкъщи, нито Курт, нито Роланд се бяха върнали. Ирена се разхождаше нагоре-надолу из стаята, мъчейки се да се усмихва.

— В края на краищата тия безделници вероятно са предприели излет или са отишли на някое от езерата със сгъваемата лодка и ние се тревожим съвсем напразно — каза той весело, а Ирена побърза да се съгласи, че това е много вероятно.

Двамата не си вярваха и отбягваха да се погледнат. Времето беше спряло.

Вечерта Курт се върна с новината, че никой от групата на Роланд не знаел къде е той.

— Да се надяваме, че това няма нищо общо с Герхард — добави той.

— Защо с Герхард? — попита Ирена.

— Имали са някаква сцена — каза Курт сухо. — Герхард е искал нещо, а Роланд не се е съгласил.

Настана мълчание.

— Лека нощ и благодаря ти — каза докторът.

Мина един ден, минаха два, три дена. Вестниците бяха публикували вече пълни сведения за събитията на 30 юни. Списъкът на убитите беше напечатан. Шепнеше се зад затворени врати за стотици други, които са били наказани или убити. Сиви облаци с металически краища се движеха над града, а дървесата в градината зашумоляха внезапно и след това престанаха. Курт се упражняваше на пианото в шофьорската хижа.

— Това прилича съвсем на Содом и Гомор, докторе, кълна се в душата си — каза Хайнрих Планке, след като беше прочел вестника.

На третия ден Ирена влезе в стаята с шапка и ръкавици.

— Не мога да издържа повече — каза тя, макар че още правеше усилие да се усмихва. — Ще изляза за малко.

Къде отиваш? — попита Емануел.

— О, никъде. Може би при Бранд.

Бранд беше далечен роднина на Щетенови и прокурор при новия режим. Ирена не го обичаше, докторът знаеше това. Той се върна при прозореца и се загледа навън към градината, която бавно потъмняваше. Телефонът позвъни и един от пациентите на доктора го помоли да иде при него. Непоносими спазматични болки в стомаха. Доктор Хайн беше почти благодарен, че ще трябва да мисли за друго. Беше започнало да вали, падаха тежки капки и се носеше мирис на влажен прах.

— Карай бързо, Планке — каза той, — когато се връщаше от визитата при своя пациент.

Струваше му се, че през това време Роланд се беше завърнал, здрав и щастлив, и че всичките му страхове са били смешни.

— Идвал ли е някой? — попита той на вратата.

— Двама млади господа донесоха един вързоп. Те го оставиха в стаята на младия господар — каза момичето, бършейки ръцете си в престилката.

Емануел се качи бързо в стаята на сина си. Там беше тъмно и той запали лампата. Един чувал лежеше на леглото на Роланд. Чувалът беше наквасен от дъжд, дълъг, голям тъмнокафяв. Още преди докторът да се допре до този чувал, той знаеше какво има в него. Стаята се залюля с него и след това пак застана неподвижна. Докторът се приближи бавно до леглото. Той хвана чувала. Нещото вътре, гъвкаво и още топло, беше Роланд.

Последваха няколко минути, за които Емануел не знаеше нищо. Беше виждал много мъртви — хиляди през войната, стотици в болницата; беше рязал живо месо, без да трепне.

Той се овладя. Не беше в състояние да оформи някаква мисъл и това беше голямо облекчение. Свали чувала от тялото на детето си и прегледа тялото. Rigor mortis^[3] още не беше настъпило. Той намери раната на главата; черепът беше смазан с тъп предмет, навярно с тъпия край на някоя секирка. Тялото беше покрито с петна от натъртване. Лицето гледаше високомерно, слабо изненадано.

Д-р Хайн изми тялото, затвори втренчените очи, избърса ръцете си. Струваше му се, че се е побъркал. Потърси чаршаф и покри мъртвото тяло. „Вината е моя, мислеше си той, моя е вината, моя е вината, моя е вината“. Той изгаси лампите, защото белият чаршаф беше твърде бял. В тъмнината седна на края на леглото, върху което тялото на детето му бавно изстиваше и се вцепеняваше.

От всичко това най-ужасното беше, че Ирена настояваше да бъдат оставяни всички лампи да светят, денем и нощем.

— Знаеш, че той се боеше от тъмнината — казваше тя постоянно.

Тя не плачеше и не упрекваше никой. Но и не му даваше никаква утеха и не приемаше никаква утеха. Имаше моменти, когато той мислеше, че тя ще рухне, но тя беше направена от материя, която не рухва.

„Нашият син Роланд на деветнадесет годишна възраст почина при фатален нещастен случай“, гласеше скръбното известие. Не бе направено оплакване, не се води следствие. „Моя е вината, моя е вината, мислеше докторът, моя е вината“.

Една седмица по-късно къщата бе претърсена от полицията. А още една седмица по-късно Ирена бе повикана на телефона от Бранд, прокурорът, който беше неин далечен роднина и фаворит на новия режим.

— Събрани са сведения, че вашият съпруг се е провинил в предателски изказвания против държавата и че къщата му е изобщо център на политически смутове. Той ще бъде разпитан вдругиден от Гестапо. Знаете какво значи това. За ваше добро ви предупреждавам приятелски — каза прокурорът и затвори телефона, преди Ирена да може да даде някакъв отговор.

Тя отиде в салона, където Емануел стоеше до прозореца с цигулката си, мъчейки се да свири.

— Трябва веднага да си приготвиш някои неща и да заминеш зад граница — каза тя.

Докторът още държеше лъка върху струните и последната нота се разпадна на две с едно смешно изскърцване.

— Зад граница ли? Къде? И защо? — попита той.

— Току-що получих предупреждение от Бранд. Гестапо. Не искам да убият и теб — каза Ирена и гласът й звучеше почти детски.

Емануел помисли няколко минути.

— Добре — каза той най-сетне и стана. — Ще дойдеш ли с мен? — попита той. — Паспортите ни са в ред.

— Не. Аз трябва да остана тук. Не мога. По-късно… — каза тя разсеяно. — Не мога да оставя татко самичък — добави тя, това звучеше твърде разумно.

Полковникът, слабоумен поради напредналата си възраст, още продължаваше да седи в един стол на колелца и не знаеше нищо от това, което ставаше.

— Без теб животът не значи нищо за мен — каза Емануел.

Ирена разглеждаше лицето му.

— Да, сигурно е така — каза тя, галейки леко с ръка косата му.

Сълзи се появиха в очите му при този интимен и нежен жест — неговите първи сълзи от катастрофата насам.

— Всичко ще се нареди — каза Ирена. — Върви сега и стегни бързо багажа си. Аз ще те последвам скоро. Ще започнем наново. Но точно сега не мога да дойда.

Тя се беше отдалечила от него и стаята се простираше между тях, по-широка и по-дълбока от бездна. Има неща, които никой не може да преживее; докторът знаеше това. Все пак той покорно отиде и стегна куфара си.

— Гара Фридрихщрасе, Планке — каза той. — Заминавам за няколко дни.

Шофьорът му го погледна изпитателно и съчувствено.

В последния момент пристигна Курт и подаде едрата си ръка.

— Довиждане! — каза той.

Д-р Хайн се почувства отпаднал, когато усети топлото докосване от ръката на Курт.

— Може би довиждане, Курт… — отговори той.

— Да дойда ли и аз с вас, докторе? — попита Курт. — Бих искал да се махна от тука.

Емануел само поклати глава. Колата излезе през голямата порта. Домът му остана зад него. Последното нещо, което видя, беше ослепително светещия прозорец на Роландовата стая. След това и Ирена остана зад него на перона на гарата със залепена на безутешното й лице усмивка.

Същата нощ д-р Хайн премина границата. Паспортът му беше в ред, позволиха му да вземе със себе си петдесет марки. Зад него лежеше животът му в развалини, пред него лежеше голямото нищо.

Беше дъждовна сутрин, когато той пристигна в Париж.