Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Hotel Shanghai, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2гласа)

Информация

Сканиране
analda1(2018)
Корекция и форматиране
egesihora(2018)

Издание:

Автор: Вики Баум

Заглавие: Хотел Шанхай. Книга 1: Хората

Преводач: Боян Георгиев

Година на превод: 1948

Език, от който е преведено: немски

Издание: трето

Издател: „Наука и изкуство“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Печатница: ДФ „Бряг-принт“ — Варна

Отговорен редактор: Магдалена Попова

Художествен редактор: Тотко Кьосемарлиев

Технически редактор: Теменужка Хаджииванова

Художник: Веселин Дамянов

Коректор: Цветана Георгиева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6831

 

 

Издание:

Автор: Вики Баум

Заглавие: Хотел Шанхай. Книга 2: Градът

Преводач: Боян Георгиев

Година на превод: 1948

Език, от който е преведено: немски

Издател: „Наука и изкуство“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Печатница: ДФ „Бряг-принт“ — Варна

Отговорен редактор: Магдалена Попова

Художествен редактор: Тотко Кьосемарлиев

Технически редактор: Теменужка Хаджииванова

Художник: Веселин Дамянов

Коректор: Цветана Георгиева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6832

История

  1. —Добавяне

XIX

Д–р Хайн изпитваше последиците от своята безсънна нощ, когато влезе в Ръселовия апартамент, защото бдението му над болния китайски банкер, упоритостта на пациента, консултациите с китайските му колеги и със семейството му, постоянно нарастващият брой на роднините, готованковците и наложниците бяха допринесли за изморяването му. В същото време беше буден и изпитваше много по-високо самочувствие, отколкото преди, тъй като това беше действителен случай и работата можеше да стигне дотам, че той да оперира. Това беше сигналът на тръбата, при който старият боен кон наостря уши. Бързото повикване от страна на мисис Ръсел му създаваше неприятно чувство за важна и странна дейност.

— Къде е нашият пациент? — попита той с професионална веселост и последва мисис Ръсел в спалнята. — Пак някоя крайност? — попита той, като остави чантата си. — Ще имате ли добрината да оставите да влезе дневната светлина?

И тогава се разбра, че мистър Ръсел не страдаше от припадък, както беше казала жена му, а беше мъртъв.

— Сърдечен удар? — попита жена му.

Доктор Хайн не отговори. Той прегледа очите, чиито клепки повдигна и спусна, и състоянието на кожата на умрелия човек. Разхлаби вкопчените в софата пръсти и ги прегледа отблизо.

— Извинете — промълви Хелен: тя се беше надявала, че ще издържи, но сега, при това преглеждане на трупа, което ставаше пред очите й, почувства, че всичко около нея се върти и че й прилошава. Тя избяга при Франк в съседната стая и той обгърна разсеяно и безстрастно с ръка рамото й.

След известно време д–р Хайн се върна в салона и с едно небрежно „Добро утро!“ към Франк Тейлър, когото не беше забелязал на влизане в апартамента, седна срещу камината и вкопчи пръстите си.

— Съжалявам, мила госпожо — каза той. — Това сигурно е ужасен удар за вас.

— Много съм ви благодарна, господин докторе, за съчувствието. Това облекчава донякъде удара — каза Хелен.

Франк стоеше зад стола й, вкопчил ръце в облегалото.

— Има само няколко формалности — каза лекарят. — Много бих искал да чуя от вас как се е случило всичко това, преди да съставя смъртния акт. Простете, но това трябва да стане.

— Моето присъствие необходимо ли е? — попита Франк в пристъп на страхливост. Ако можеше само да се махне, да не чува нищо повече, да не вижда нищо повече! Рут — той копнееше за Рут, както безсънният човек копнее за сън.

— Да, трябва да останете тук, Франк. Вие не можете да ме оставите сама сега — каза Хелен с нов твърд акцент.

Франк се поклони.

— Мога ли да използвам телефона? — попита той. Получи връзка със стаята на Рут. — Пипе — каза той. (Това беше едно друго от галените имена на Рут). — Добро утро, Пипс. Лоши новини. Знаеш ли, че са хвърчали гранати? Не чу ли прозорците да дрънчат? Послушай ме, мъничка, ще трябва да отложим сватбата… Да, Морис ми се обади по телефона. Той каза, че е невъзможно да се мине през града. Къде съм ли? В магазина, правя завещанието си. Моля, остани в стаята си, джудженце, обещай ми. Не си подавай дори върха на носа от прозореца. Иначе ще го отнесе някоя граната, а той и без това е твърде мъничък. Ще дойда скоро, веднага щом свърша тук. Чакай ме.

Той сложи обратно слушалката, изтощен от усилието да бъде весел. След това зае отново поста си зад стола на Хелен. Междувременно Хелен беше направила на лекаря описание, което отговаряше на истината в някои точки, но се отклоняваше от нея в други. Франк се ужасяваше, като виждаше как хладно се отнася тя към това. А той беше дошъл тази сутрин при нея, за да й помогне. Беше очаквал сълзи и безпомощност. Идиот, глупак, сър Галахад…

Хелен обясняваше, че Боби не бил се връщал две нощи и че в своята загриженост тя била помолила Франк Тейлър да й помогне; че тогава Боби се появил в онова състояние, което тя била свикнала да нарича припадък и което взимало формата на клаустрофобия, много често сълзи, но обикновено буйстване. С помощта на Франк тя успяла да накара съпруга си да легне на софата и да го успокои малко. Но след това той започнал да стене и да се мъчи да си поеме въздух, борил се, вкопчил се в нея и проявявал всички признаци на човек, който е пред прага на смъртта. Изтичала в ужас на телефона и повикала доктора. Когато се върнала при съпруга си, той лежал неподвижен. Но тя не знаела, че всичко е свършило. Сега, завърши тя, се чувствала съвършено безпомощна, не знаела какво да прави, не знаела какви са тези формалности, за които говорел той, не знаела нищо, нищо…

Д–р Хайн слушаше внимателно и често кимаше утвърдително с глава. Когато Хелен свърши, той каза замислено:

— Това не обяснява какво се е случило в действителност. Има някои неща, които не могат да бъдат свързани. Ще трябва да се направи аутопсия, мисис Ръсел. Съжалявам, но причината за смъртта трябва да бъде установена с положителност.

— Но не е ли сърдечен удар? — попита Хелен. — Какво друго би могло да причини тъй ненадейно смърт?

Доктор Хайн гледаше дланите си и каза:

— Сърдечен удар е само популярното име на процес, който може да има много причини. Удавяне например, задушаване, някои отравяния. Не мога да скрия от вас, че вашият съпруг не прави впечатление на човек, който е умрял спокойно и лесно. Също така той вероятно е бил мъртъв от много по-дълго време, отколкото казвате вие, най-малко двадесет минути. Аз трябва да повикам по телефона д–р Брадли.

— Кой е д–р Брадли? — попита Хелен със слаб глас.

— Д–р Брадли ще направи аутопсията, той е съдебният лекар — каза д–р Хайн. Съветвам ви да уведомите британския консул. Ще са необходими всевъзможни формалности. Съжалявам, мисис Ръсел, но трябва да бъде установено какво се е случило с вашия съпруг, преди той да умре.

— Но аз мога да ви кажа, господин докторе. Той е бил с един ваш сънародник — онзи пианист от бара. Опиум, предполагам. Ще бъде жалко, ако младият човек се е забъркал в някой опиумен скандал, не мислите ли? — каза Хелен изпитателно. По изражението на лекаря тя разбра, че това му се хареса, и обмисли грижливо какво ще каже по-нататък.

— Съжалявам, ако не съм била съвсем прецизна по отношение на точното време на смъртта на Боби. За мен беше страшен удар да го намеря в тези спазми — добави тя. — В такива моменти, както можете да си представите, господин докторе, човек изгубва всяко чувство за време. Може би е бил мъртъв вече, а аз просто не съм знаела.

Д–р Хайн поклати глава. „Нещо не съвпада, мислеше си той, нещо не съвпада.“ Той нямаше предвид нищо особено, само неопределено чувство, до висша степен ненаучно. След безсънната нощ нервите му бяха опънати. Те получаваха някакво предупреждение от необяснимо схванатото и неподвижно положение на още топлото тяло в съседната стая.

— Във всеки случай трябва да позвъня на д–р Брадли и на консулството — каза той упорито. — Такъв е редът.

— Но послушайте ме, господин докторе — каза Хелен бързо. — Моят съпруг е мъртъв и няма да бъде отново възвърнат към живот, ако бъде установено каква специална форма на крайност го е довела до смъртта му. Умирането е в края на краищата частна работа, нали? Защо да се вдига толкова шум и да се намесват и други хора? Бедният Боби няма да стане по-добре. Сърцето му беше слабо и както знаем, той го претоварваше с всевъзможни отрови. — Тя се мъчеше да се усмихва, като продължи по-бавно: — Може да е детинско от моя страна, но тази… тази аутопсия прави нещата тъй ужасни за мен. Не искам моят беден Боби да бъде разрязан, това прави смъртта му тъй призрачна. Моля, моля, господин докторе, помогнете ми да предотвратя това.

— Това е становището на лаиците — каза лекарят. — В аутопсията няма нищо призрачно, тя е чисто и просто наука, мисис Ръсел. Хирургическият нож е също толкова фин инструмент, както и цигулката. Самият аз свиря на цигулка и зная за какво говоря…

Франк се чувстваше все по-зле и по-зле, докато всички тези думи бръмчаха в ушите му. А през цялото време Боби Ръсел лежеше в съседната стая със строшен череп, което този бърборещ стар германец явно съвсем не забелязваше. През цялото време той беше със съзнанието, че Рут го очаква, докато неудържим отлив го отнасяше все по-надалеч от нея. През цялото време коленете му трепереха и в течение на цели минути, в усилието си да контролира тези свои немъжествени и обзети от ужас колене, той забравяше какво се е случило.

— Интересно — чу той сам себе си да казва, когато лекарят беше спрял да говори и беше настъпило мълчание. Това прозвуча съвсем глупаво. Той забелязваше, че Хелен се обляга силно на ръцете му, които се бяха вкопчили в облегалката на стола й. Лекарят седеше с гръб към светлината и половината от стаята се отразяваше в очилата му. Веждите му бяха вдигнати нагоре до бръчките на челото му, широкият му нос беше надупчен от широки пори. Франк виждаше всичко това неясно, то не му харесваше и той си мислеше: този евреин…

— Може да сте прав — каза Хелен, — но все пак аз мисля…

Гръм, подобен на гръмотевица, сякаш разцепи света. Стъклата на един прозорец, който беше затворен, се пръснаха, стената затрепери, въздухът натисна тъпанчетата на ушите им и те изпитаха болка.

— Бомби! — каза д-р Хайн с побелели устни. Той не се боеше, но това му напомни за Голямата война и сърцето му пропусна един такт. — Човек бързо свиква с тях. След известно време вече не ги чувате, както е с трамваите — каза той успокоително.

— Няма да бомбардират Международната колония — каза Франк. Странно, експлозията отново беше засилила треперенето на коленете му. „Рут ще се изплаши“, мислеше си той. — Бих искал да ида за един момент при Рут — каза той умолително на Хелен. — Само за да я успокоя.

— Трябва да почакате, докато свършат тези формалности — каза Хелен неумолимо.

Франк разбра с ужас, че беше в ръцете й. „Тя може да прави с мен каквото си иска“, помисли си той и пак се вкопчи с ръцете си в нейния стол. Ръцете му бяха влажни и мръсни, никакво миене не помагаше.

— Навън валят бомби, а ние се караме тук за формалности — започна Хелен коварно. — Искам да ви помоля, господин докторе, да вземете под съображение английската психология. Ние сме лицемерни, както знае цял свят, и мислим за всеки скандал в Шанхай, където престижът на англичаните стои толкова високо. Може би не знаете, че братът на бедния Боби е член на английската Камара на общините, а какво ли не може да открие тази аутопсия? Че бедният Боби е бил в места, където не е трябвало да ходи, и че е пил и е пушил неща, които са забранени. Защо да не го оставим спокойно в крематориума, без да очерняме името му? Аз съм негова вдовица и само аз съм отговорна пред семейството му. Аз трябва да пазя семейното име, господин докторе.

Тя чувстваше, че сега е в добра форма. Несъзнателно почна да кърши ръце, макар че още пазеше усещането за борещото се тяло, усещане, от което тя не можеше да се освободи. Още не беше абсолютно сигурна, че Боби е умрял веднъж завинаги. В дъното на душата й се таеше студеният и ужасен страх, че той може ненадейно да влезе през вратата на спалнята като жив.

Колкото повече говореше тя, толкова по-малко вярваше д–р Хайн на онова, което казваше. „Нещо тук не е така, мислеше си той, нещо не се връзва.“ Хелен беше в недоумение от израза на лицето му и сетне каза:

— Смея да кажа, че ме мислите за безсърдечна, защото не плача. Но вие знаете някои от обстоятелствата. Плакала съм толкова много през своя брачен живот, че не са ми останали сълзи. Всичко, каквото мога да направя сега, е да избегна един скандал.

— Убеден съм, че британските власти ще направят всичко, което е по силите им, за да ви помогнат в това отношение — каза д–р Хайн. — Това ще бъде толкова в интереса на британската колония, колкото и във ваш интерес.

Д–р Хайн стана и сложи инструментите обратно в чантата си. Той гореше от нетърпение да си иде. Ръсел беше мъртъв. Чанг беше още жив и трябваше да бъде опериран. Лекарят искаше да се върне към своя по-належащ случай. Хелен му пречеше.

— Почакайте един момент, господин докторе — каза тя бързо. — Нека погледнем на този въпрос под друг ъгъл. Каква може да е била причината, която е довела до спирането на болното сърце на мъжа ми, това е въпрос напълно безразличен за вас, предполагам. По всяка вероятност това е опиумът. Но за мен — и за неговото семейство — от извънредно значение е да му се припише почтена смърт, дори ако неговият живот е бил безславен. Направете ни тази услуга и подпишете смъртния акт, като отдадете смъртта му на сърдечен порок, да речем, и ми спестете по този начин всички усложнения, които няма да доведат до нищо. Ако съм ви разбрала правилно, вие искате да кажете, че трябва да се направи аутопсия на внезапен сърдечен удар, но не и в случай на хронически сърдечен порок, който накрая се е оказал смъртоносен. Е добре тогава, сам вие казахте преди няколко дни, че сърцето на Боби не е съвсем здраво. Аз не ви моля за нищо, което е нередно, а само за едно малко зачитане. Не зная дали парите имат някакво значение за вас, но понеже за нещастие нямам никакви други средства да ви засвидетелствам своята благодарност за вашата доброта… искам да кажа, че с голяма радост бих предоставила на вас самия да назовете цената, която искате, ако бихте направили необходимите формалности, колкото е възможно по-прости.

Хелен гледаше лекаря и забеляза, че ръцете му трепереха, когато постави слушалката обратно на мястото й и затвори чантата си. Тя бързо извади от чекмеджето на масата чекова книжка от банката „Хонконг — Шанхай“ и изписа дългия си изискан подпис в долния десен ъгъл.

— Моля, господин докторе, попълнете го с каквато сума обичате — каза тя, като слагаше късчето хартия на масата и му подаде писалката.

Той поклати глава.

— Не мога да направя това — каза той.

Хелен се усмихна насърчително.

— За каква сума да го напишем? — попита тя, чувствайки се сега много по-сигурна, защото смяташе, че той отстъпва. — Петстотин лири стерлинги?

Тя почака, но той все още клатеше глава. Мадам Тисо й беше разказала всичко за жалката мизерия, в която живееше д–р Хайн, и Хелен предполагаше, че всеки в Шанхай има своя цена.

— Хиляда — каза тя, като започна да увеличава сумата. — Хиляда лири стерлинги за едно неопетнено име. Бедният Боби! — каза тя, като му подаваше чека.

Той не го пое, но и не отказа да го вземе.

— Във всеки случай трябва да дойда пак — каза той нерешително. — Това не зависи само от мен. Ще говоря с д–р Брадли. Ако той се съгласи с моята констатация за сърдечен порок и ако разреши да не се прави аутопсия…

Без да завърши изречението, той си взе чантата и избяга от стаята. Чекът бе оставен да лежи на масата. Хелен се усмихна, като гледаше отдалечаващата се фигура на лекаря.

— Значи това е уредено — каза тя, като въздъхна, когато стъпките му заглъхнаха в коридора.

Тя вдигна лицето си към Франк, който още стоеше зад стола й. Той беше стоял там през цялото време хипнотизиран, парализиран. Това беше по-лошо от най-лошия от всички лоши сънища. А отгоре на всичко небето се покриваше с все по-черни облаци, въздухът беше тежък и пренаситен. Светлината беше обагрена с мрачно жълт цвят, в който Хелениното лице изглеждаше странно строго и светло. Тя се приближи до Франк, а той застана неподвижно, за да не би да се оттегли към стената, както му повеляваше инстинктът му.

— Франк — каза Хелен нежно. — Франк, сега вие ми принадлежите. Аз ви спасих от ада и сега не съществува нищо друго освен нас двамата заедно, завинаги.

Друга бомба експлодира, този път още по-надалеч. Два самолета с черни криле прогърмяха наблизо, точно под тъмните облаци. Хелен хвърли бърз поглед към вратата, зад която лежеше Боби. Но мъртвият човек беше глух и никакви бомби не можеха да го вдигнат вече.

 

 

В коридора до асансьора имаше пейка. Д–р Хайн седна на нея да помисли. Той сложи до себе си черната чанта, обори брадичка на гърдите си и сложи ръка върху очите си, както правеше по навик, когато имаше да разрешава някакъв проблем.

Хиляда лири стерлинги, хиляда лири стерлинги. Достатъчно, за да заведат него и Ирена в Америка, да го изведат от това проклето място, да го върнат към живота. Хиляда лири стерлинги. Една година работа и подготовка и Ирена щеше да бъде при него. Хиляда лири стерлинги. Бъдеще, работа, оправдание, единствената надежда, с която живееше. Хиляда лири стерлинги.

Срещу това трябваше да се установи смъртта на един пропаднал пияница, на един нищо не струващ човек, чийто безчестен труп лежеше тук в тази стая. „Работа ли ми е? — мислеше си д–р Хайн, борейки се мрачно срещу своето по-добро Аз. Този човек се беше упоил до смърт, беше умрял поради собствената си глупост. Може би жена му го е отровила, но какво значение има това за мен? Какво значение имат за мен тези хора, какво общо имам аз с тях? Хиляда лири стерлинги — и един умрял човек ще бъде погребан, а останалите живи ще бъдат щастливи и ще се отърват от грижи.“ Той си помисли с радост за Сан Франциско. Неясно си спомняше някои картини в илюстровани списания: хълмове и небостъргачи, заливи и мостове. Почти долавяше в ноздри миризмата на операционната зала. Можеше да види бялата и блестяща светлина върху мястото, което трябваше да бъде оперирано, можеше да почувства напрегнатата и мълчалива дейност, безпогрешната прецизност на ножа в ръката му. „Човек струва толкова, колкото струва работата му, и нито йота повече“, мислеше си той. Сам той без своята работа не беше нищо друго освен безделник, скитник, изкуфял човек. Но с работата си — о, Ирена, Ирена, Ирена…

Той стана и натисна звънеца за асансьора. Усмивката му беше спазъм, защото от дълго време беше изоставил навика да се усмихва. „Не бих могъл да издържа още един месец“, мислеше си той, като се спускаше към приземния етаж.

Той отиде до масата на приемното бюро и помоли да му дадат телефонния указател.

— Трябва ми номерът на д–р Брадли — каза той, като прелистваше страниците.

— Как е Великият стар човек? — попита чиновникът от приемното бюро, мъчейки се да имитира интонацията на китайците.

Хайн го погледна с изненада.

— Кой? — попита той разсеяно. Тогава най-сетне си спомни за състоянието на стария Чанг. — Още не е сигурно — отговори той, като продължаваше да прелиства страниците. „Вероятно, мислеше той, Брадли няма да дойде, докато продължава бомбардировката.“ Установяването на причината на смъртта щеше да бъде предоставено на него и той щеше да състави смъртния акт.

По-младият чиновник гледаше в един регистър.

— Получи се препоръчано писмо за вас, господин докторе — каза той. — Моля, подпишете тука.

Хайн взе писмото и подписа. Беше от Ирена. Той остави указателя отворен на буквата Б, отвори писмото и го прочете там, където си стоеше. Прочете го веднъж, прочете го втори път. Сложи го в джоба си, загледа се пак в указателя, но вместо букви виждаше мравки. Свали си очилата и пак ги сложи — неопределено, в отчаяние. Едва когато прочете писмото трети път, той схвана съдържанието му:

Мили Емануел,

Дълго се колебах да ти напиша това писмо, но то трябва да бъде направено. Мисля, че сигурно подозираш вече какво е неговото съдържание. Ти навярно си чувствал — както чувствах и аз — че през тези три години ние все повече и повече се отчуждавахме един от друг и че сме стигнали до точка, при която не ни е останало нищо общо. Ти пропътува чужди страни и се приспособи към живота там. Аз останах тук и дойдох до положението да разбера, че Германия е единствената страна, в която ми е мястото и в която мога да живея. Стигнах до положението да разбера, че нашият фюрер е прав и се научих да вярвам в него и в Третия райх. Няма нужда да казвам повече.

Печална грешка беше това, че изобщо се оженихме, и за тази грешка ние и двамата заплатихме с кръвта на сърцата си. Зная, че няма да ме ненавиждаш заради усилието ми да изградя върху развалините един живот, който отговаря на моя характер и на моя произход. Желая ти щастие в твоето бъдеще и съм сигурна, че амбицията, интелигентността и приспособимостта на твоята раса ще ти дадат възможност да напреднеш, в която и страна да се намираш.

Заведох дело за развод, което в нашия случай се разрешава от само себе си.

Забрави ме, както и аз се мъча да те забравя.

Ирена.

Това беше писмото — и това беше краят.

„Може би е права, помисли си д–р Хайн. Щях да се продам за хиляда лири стерлинги. Интелигентен и приспособим. Но не съм тъй приспособим, че да си сътруднича с убийците на моя син“, помисли си той в пристъп на жарък, отчаян и необуздан гняв.

— Да ви свържа ли с доктор Брадли, господин докторе? — попита по-младият чиновник.

Д–р Хайн си свали очилата, които бяха запотени.

— Не — каза той. — Промених намерението си. Повикайте сър Хенри Кингсдейл-Смит в Британското консулство. Случи се нещо.