Вики Баум
Хотел Шанхай (27)

XVIII

Франк Тейлър беше нагласил будилника за седем часа поради неясното чувство, че би трябвало в деня на сватбата си сутринта да стане по-рано, отколкото обикновено. Но когато започна звънтенето и съскането, той грабна неприятния апарат, без да си отвори очите и го пъхна под възглавницата си; но понеже беше казал на Ах Синфу да му донесе сутринния чай в седем, нямаше полза от това. Ах Синфу се яви, дръпна завесите, пораздрънка чашите и чинийките, сложи на пода блестящо белите, току-що почистени обувки и пусна душа в банята.

— Господар много голямо щастлив. Ах Синфу много голямо щастлив. Миси много голямо щастлива — казваше той, изразявайки своите благопожелания с очаквателна усмивка.

Франк стана, изпи първата чаша чай с още затворени очи и се пробуди напълно едва при втората. Той мина в стаята на Морис, но репортерът и тази нощ не се беше прибирал. Гмурна се под душа и излезе оттам пеещ. Ах Синфу стоеше готов с пешкир, за да го избърше. През това време Франк му даваше последните си нареждания. Трябваше да бъдат стегнати куфарите, жилището трябваше да бъде предадено в ред и два костюма трябваше да бъдат изпратени в перачницата. Освен това Франк беше обещал, че Ах Синфу ще помага в сервирането на сватбената закуска, която мисис Б. С. даваше в тяхна чест. Това, което не можеше да влезе в главата на Ах Синфу, беше фактът, че господарят му щеше да спи следващата нощ в хотел „Шанхай“, понеже новото жилище щеше да бъде освободено чак на сутринта на петнадесети.

— Не може господар намери къща? — питаше той постоянно, а Франк отговаряше с растящо нетърпение:

— Не мога да направя това, сави, не мога направя. Утре мога направя. Днес не мога.

Точно когато Ах Синфу със замислен вид отиде да почисти приборите за чая, телефонът в съседната стая иззвъня. Рут — помисли си Франк мигновено и сега за пръв път той си опомни за нея, след като се беше събудил. Женитбата беше гъсталак от формалности, в който хората изчезваха напълно. Той отиде полуоблечен при телефона.

— Добро утро, мъничка — извика той в телефона. — Как е Конфуций? Току-що ти изпратих телеграма, в която ти съобщавам, че съм променил намеренията си.

Глупости от този род бяха най-лесният начин за прехвърляне мост над бездната, която се беше отворила между него и Рут, широка и дълбока като Голямата клисура.

— Съжалявал! — чу той в телефона, — тук не е Рут, тук е Хелен.

— О — каза Франк и се окопити. — Хелен… добро утро, Хелен. Аз мислех, че днес заминавате…

— Багажът ми е на борда — каза тя. — Параходът ще отплува в един. Много съжалявам, Франк, че ви безпокоя, но не знам какво да правя. Вие трябва да дойдете. Трябва да ми помогнете.

Франк подържа слушалката притисната до ухото си, без да отговори.

— Аз… вие знаете… аз съм доста зает днес — каза той, когато мълчанието трябваше да бъде нарушено.

— Зная, зная, Франк. Ужасно съжалявам, но нямам другиго освен вас. Касае се за Боби — той изчезна. Вие трябва да ми помогнете — продължаваше нейният глас.

— Какво искате да кажете — изчезнал? — попита Франк с учудване. — Какво искате да кажете с това, Хелен?

— Елате, моля, Франк, елате в хотела. Не мога да ви обясня по телефона. От половин час се опитвам — толкова трудно е да получи човек връзка, а и не зная колко души може да подслушват — продължаваше гласът.

Действително имаше постоянни шумове и звънтене, които придружаваха думите на Хелен. Франк помисли още един миг.

— Добре. Ще дойда. Не се безпокойте, мила — каза той. Беше преизпълнен до задушаване с добри и благородни инстинкти.

— Благодаря ви. Аз си знаех… сър Галахад — каза телефонът с усилие за лека шеговитост.

Като окачи слушалката, Франк измърмори няколко проклятия. Все пак неподходяща радост пропълзя в сърцето му при изгледа да види още веднъж Хелен. Раздялата при асансьора миналата нощ беше оставила след себе си отвратително впечатление. Свършено. Ликвидирано. Проклятието се състоеше в това, че не беше свършено и ликвидирано и че работата не спираше в момента, в който човек искаше да спре. Свършено? Глупости. И все пак — свършено. „Мога да се обръсна по-късно“, помисли си той, като завърши бързо обличането си.

Понеже беше само на три блока от хотела, той не взе рикша, а тръгна пеш и като вървеше, вдишваше дълбоко свежия въздух и от време на време си подсвирваше. Това беше невинен начин да се опита да убеди себе си, че Хелениният зов за помощ не го вълнува. Беше рано, повечето от магазините бяха още затворени. Той се поколеба, когато стигна до колонадата, след това бързо отиде пред помещенията на филмовото и фото дружество „Еос“. Питърс, момчето от магазина, чиято служба започваше в седем и половина, се виждаше вече в мрачината вътре, като бършеше сънено стъклените шкафове, в които бяха изложени фотографски апарати. Франк хвърли поглед към витрината, където в този ранен час се въртяха непрекъснато силно увеличени цветни снимки. Някои от тях беше направил той самият и както винаги, и сега изпитваше суетна гордост от новия цветен еосфилм „Колосан“, който даваше такива изненадващо добри снимки. Поколеба се още миг, след това започна да бърше още по-бързо. Франк отиде на телефона и позвъни на Рут в стаята й.

— Добре, добре — каза той, когато на момента бе свързан. — Мъничка — каза той, — не забравяй, че днес е сватбеният ти ден. Измий си хубаво ушите и бъди добро момиче. Аз имам да свърша още една–две спешни работи, преди да заемем мястото си на електрическия стол. След това ще дойда да те взема. Целувка на Конфуций. До скоро виждане!

Той затвори телефона, постоя малко до него, започна да си подсвирква пак.

— Четиридесетте пакета на Сто и шестнадесетте трябва да бъдат опаковани днес за Съчоу — каза той на Питърс.

— Слушам, мистър Тай-ло — каза момчето, като се ухили.

— Мистър Б. С. и аз няма да бъдем днес тук, мистър Чанг ще се грижи за всичко — добави Франк. — Аз съм му оставил бележка за всичко.

Той даде на момчето списък и хвърли поглед в чекмеджето, където лежаха проявените филми, спретнато опаковани в обвивна хартия, на която беше отпечатана неговата снимка на Лунгуанската пагода със самолета над нея.

— Защо правиш такива гримаси? — попита той момчето.

Питърс се мъчеше да изкаже поздравления, които не беше в състояние да предаде на английски. Преди да ги произнесе, Франк беше вече на вратата. Той въздъхна, когато напусна магазина, за да иде при Хелен. Магазинът не беше рай, това беше положително, но той беше негов дом. Франк влезе в хотела през задния вход, прекоси сводестата зала и взе втория асансьор за шестнадесетия етаж.

Гърдите му бяха свити, когато почука на стая №1678. Понеже не му отговориха, той натисна дръжката и влезе в Ръселовия салон, където лампите бяха запалени, а тежките завеси — спуснати, така че той като че ли влизаше от дневната светлина обратно в нощта. Хелен веднага излезе от спалнята си, вратата на която остави отворена. Тя не беше — както Франк неясно се боеше или се надяваше — неглиже, а облечена за път в жакет и пола от бяла шантунгова коприна.

— Благодаря ви, Франк — каза тя, като му подаде ръка. — Знаех, че няма да ме оставите в това безпомощно състояние. — Тя отиде при прозореца и разтвори завесите. — Какво ще поръчате за закуска? Чай? Кафе? Яйца?

— Кафе и две рохки яйца — промълви Франк, когато тя отиде на телефона да се обади на етажния келнер. Франк се чувстваше крайно глупаво. Беше очаквал друго — сам той не знаеше какво точно. Хелен, обляна в сълзи, отчаяна, безпомощна, молеща го за съвет и разчитаща на неговата сила, ридаеща на рамото му. — И препечен хляб — каза той.

— Работата стои така — каза Хелен, като седна срещу него пред огнището. — Параходът заминава в един часа днес по обяд. Снощи изпратих Потър и Кларксън с багажа да идат на парахода, за да могат да наредят малко по-удобно кабините. Параходите са ужасно нещо, не мислите ли? Но Боби не се е връщал. Той изчезна по-миналата нощ и аз не зная къде за Бога да го търся. Видите ли, не се е връщал две нощи. Не мога да оставя британската колония да се наслаждава на скандал, след като ние сме заминали. Какво да правя?

— Нямате ли представа къде може да е отишъл? — попита Франк.

— Да, ако искате да го наречете представа. Той излезе от бара с оня малкия пианист. Струва ми се, че двамата са отишли за опиум. Но нямам идея къде именно може да са отишли.

Франк се засмя нервно.

— Има четири хиляди опиумни вертепа в града при най-елементарно пресмятане — каза той. — Кажете ми, пианистът също ли е изчезнал?

— Да — каза Хелен. — Разпитах. Мислите ли, че има някаква опасност по тези места? Може ли да се е случило нещо на Боби?

Тези думи бяха казани с намерение да звучат загрижено, но звучаха с надежда. Франк беше твърде зает с мислите си, за да забележи това.

— Не бихте ли искала да уведомите международната полиция? Това би било най-доброто. Вярвам, че тези хора са дискретни — каза той.

Макар че цялата тази работа му беше дълбоко противна и той не изпитваше охота да бъде въвлечен в тъмните и безвкусни дела на Ръселови, все пак Франк не беше в състояние да се противостои на неизбежното възбуждение и очарование, предизвикани само от вида на Хелен, от Хелениното присъствие, от гласа й, от движенията, от начина, по който отмяташе назад косата си или кръстосваше краката си.

— Това трябва да е някаква химическа реакция — каза той гласно.

— Какво? — попита Хелен в изненада.

— Какво е това ли? Какво казахте? — попита той в отговор.

— Какво трябва да е някаква химическа реакция? — попита тя усмихната.

Франк не знаеше, че беше изрекъл тези думи гласно.

— Вие знаете много добре — каза той почти грубо.

— По психология — нула — отвърна тя.

Почука се и келнерът вкара масичката със закуската и я постави между тях.

— Добро утро, Гастон — каза Хелен. — Благодаря, ние сами ще си сервираме.

Гастон с обиден вид отстъпи сребърните канички и ролките масло, които се гушеха между натрошен лед и блестяха като рози в роса.

— Благодаря, Гастон. Ще позвъня, ако имам нужда от вас — каза Хелен, когато Гастон не се помръдна, за да ги остави сами. Ревнува — помисли си тя с удоволствие. Откакто беше успяла да прилъже Франк да дойде в тази стая, в гърлото й неукротимо се надигаше голям, триумфиращ пристъп на смях. Тя го гледаше, той беше тук, беше при нея. Той се занимаваше с цигарата си и изглеждаше мрачен, бедният момък.

Изразителният поглед на келнера първо отвори очите на Франк за компрометиращия характер на положението му; закуска за двама, а съпругът загубен.

— Много съжалявам, мисис Ръсел, че не можете да дойдете на сватбата ми — каза той твърде високо и бързо, с надеждата, че келнерът ще може да чуе тези думи, преди да е затворил вратата след себе си.

— Ах вие, малък Бабит! — каза Хелен нежно и подигравателно и стана, за да му налее кафето. За да направи това, тя заобиколи масичката и застана зад Франк.

Той бързо изпи чаша ледена вода.

— Не е този начинът, по който можете да намерите съпруга си — каза той строго. — Трябва да позвъня на Морис, може би е в клуба. Може той да ви подскаже нещо.

Той прекоси, отиде при телефона и упорито се мъчи в продължение на няколко минути да получи връзка.

— Е? — попита Хелен, когато той остави слушалката с проклятие.

— Телефонистът в клуба ще ми позвъни пак, ако може да получи връзка — каза той, като застана до прозореца.

— Закуската ви, Франк — каза Хелен любезно.

— Благодаря. Не съм гладен — отвърна той. Той пак обмисляше работата. — Защо не идете просто на парахода и не заминете, както е уговорено? — попита той. — Това е най-доброто, което можете да направите, по мое мнение. Ако мъжът ви не се върне, това си е негова работа. Може би той ще иде напрано на парахода. Какво мислите?

Хелен стоеше при камината и го гледаше.

— С какво нетърпение гледате да се отървете от мен, Франк! — беше всичко, което каза тя.

Той започна да търка една о друга дланите си. Те се бяха овлажнили и той пак изпитваше онова нервно чувство, че ръцете му са мръсни.

— Извинете, мога ли да измия някъде ръцете си? — попита той.

Тя кимна с брадичка към отворената врата на спалнята. Въздухът там беше напоен с Хелениния парфюм, макар че прозорците бяха широко разтворени. Широкото легло беше разхвърляно. Франк премина бавно, сякаш през пламтящ огън и влезе в банята; огледа се наоколо за сапун и намери малко парче от хотелския сапун в хартия; отвори крана и започна да мие ръцете си с чувство на облекчение. Когато бършеше ръцете си, той гледаше, без да мисли, мокрите следи от Хеленините боси нозе по покрития със сини плочки под. Леките отпечатъци бяха тъй фино заоблени и извити, сякаш и най-малката следа от жената носеше отпечатъка на нейната красота. Франк се усмихна при вида на следите от нозете й и на видението на нейната голота, което се издигаше от тях. Когато остави пешкира и се обърна да излезе от банята с чисти, хладни ръце, той видя, че Хелен стоеше зад него.

Винаги досега мъжът беше неин неприятел, който трябваше да бъде победен и завладян с изненада. Тя безпощадно познаваше белезите, които издават слабостта на мъжа. Играта на мускулите на брадичката и на вените на слепите очи, внезапна бледност, студени устни, треперещи ноздри, пресипнал глас. Франк можеше да й пожелава щастливо пътуване и да й казва колкото си иска конвенционални неща — тя знаеше какво беше състоянието, в което се намираше той.

Той сложи пешкира, обърна се — Хелен беше зад него. В следващия момент те бяха в буйна, страстна и безумна прегръдка, която запълваше целия свят и не оставяше място за нищо друго. Когато се отпуснаха на леглото прегърнати, един или два пъти прозорците потрепериха слабо, а малко по-късно жълтите ивици от слънцето на пода побледняха и буреносни облаци се струпаха и затъмниха небето. Хелен първа се измъкна от дъгоцветното очарование, в което бяха потънали.

— Като в някоя джунгла — каза тя меко.

Франк се изправи и седна. Прозорците пак издрънчаха.

— Започнала е, мисля — каза Франк.

— Какво е започнало? — попита тя.

— Бомбардировката — каза той.

Тя го погледна изпитателно и разсеяно и се усмихна слабо над грижата, която той полагаше, за да приглажда косата си. Има моменти, които са вродени в човека и се повтарят у всички хора при еднакви положения. Тя извади от джобчето си носната си кърпичка и я притисна на устните си. Няколко капки кръв обагриха ленения плат.

— Какво сега? — попита Франк.

— Сега ни трябва една бомба — да ни удари и да ни отнесе — каза Хелен почти припевно.

— Защо именно сега? — попита Франк, макар да знаеше отговора.

— Никога не можем да бъдем по-щастливи, отколкото сме сега — каза Хелен.

Те още седяха на широкото и разхвърляно легло. Бяха се целували — нищо повече.

— Може да бъде още много по-красиво — каза Франк с копнеж.

Хелен плъзна по устните му в странна милувка върховете на пръстите си.

— Франк — каза тя, — вие знаете, че не можете да се ожените. Вие знаете това.

Сега беше ред на Франк да пожелае бомба.

— Какво да правя? — питаше се той, и Хелен, и стените на тази чужда стая. — Какво да правя?

— Ако аз изоставя всичко, ще направите ли и вие същото? — каза Хелен задъхано.

Тя не се разбираше, но беше дошла до състояние, когато е готова да изостави всичко заради нещо, чието съществуване винаги беше отричала: любовта.

— И тогава? — попита Франк. — Искате ли да влачите със себе си по света един безработен химик? Смея да кажа, че вие харчите на месец за парфюм повече, отколкото аз — за една година.

— Не бъдете толкова практичен — каза Хелен укорително. — Ако ние държим един на друг, вие ще станете богат и практичен — всичко, каквото желаете. Вие ще направите някое голямо откритие — пластичен филм например. Трябва само да бъдете изваден от себе си. Вие живеете твърде тесногръдо, у вас има много повече, отколкото си мислят хората, но аз ви познавам, аз ви познавам по-добре, отколкото се познавате сам вие. Ако държим един на друг…

Тя прекъсна и се ослуша.

— Това не са бомби — каза Франк.

Тя сложи ръката си на устата му. Вратата на съседната стая се отвори и вътре се затътриха крака.

— Боби! — казаха устните на Хелен беззвучно.

През последните двадесет минути Франк беше напълно забравил за съществуването на Боби Ръсел.

Хелен се освободи и като се спусна към огледалото, хвърли поглед върху белия си жакет и пола от шантунгова коприна. Тя бързо свали жакета си и навлече едно кимоно. Франк виждаше бродираните върху черен фон пеперуди по-ясно, отколкото беше виждал каквото и да било досега в живота му. Между това мъжът й мърмореше и бърбореше нещо из салона.

— Хелен! — извика той по едно време и почука на вратата.

В същия момент Хелен се озова при вратата и завъртя ключа в ключалката.

— Да, Боби? — извика тя. — Тъкмо се обличам. Иди в стаята си, Боби.

Франк още седеше на леглото. Хелен му се усмихна успокоително.

— Дявол да те вземе, отвори вратата! — крещеше Боби отвън. — Дявол да те вземе, дявол да те вземе!

Той така ритна вратата, че стъкълцата по тоалетката иззвънтяха. Хелен хвърли умолителен поглед към Франк и посочи към банята. Всичко беше като лош сън, но съдържаше и момент на комичност. Той се вмъкна бързо в банята. Остави вратата притворена.

— Не разрушавай този скъп хотел — чу той Хелен да казва на мъжа си от другата страна на стаята, но тя не пусна Боби да влезе. Изтласка го обратно в салона.

— Къде беше досега за бога? Точно се канех да се обадя на полицията, за да те търся — каза тя с враждебен тон.

Но Боби не беше в настроение да бъде укротен.

— В рая — каза той. — В рая, милейди. Съвсем долу в райската мръсотия, където винаги казваш, че ми е мястото.

— Не бъди смешен, Боби — каза Хелен. — Иди да се облечеш. Трябва да идем на парахода.

От банята Франк можеше да чува всичко, каквото се говореше. Той откри, че имаше друга врата за излизане от нея, вероятно към коридора. Опита дръжката. Вратата беше заключена и не се виждаше никакъв ключ. Той отвори малко по-широко вратата към Хеленината спалня и се ослуша. Това беше най-неудобното положение, в което се беше оказвал той през живота си. Мина му наум за онази нощ, когато детективът го беше заловил с малката филмова проститутка — задушния въздух, измитата от дъжда улица и неговия смъртен страх. Но това сега беше много по-лошо. „Моят сватбен ден, мислеше си той свирепо; това просто го караше да се смее. Но сега никога не мога да се оженя, всичко е свършено“, помисли си той, като седна на бяло боядисания стол до ваната.

През това време в салона оттатък се караха. Боби беше открил масичката със сервирана за двама закуска и в буйното и агресивно състояние, в което изглеждаше, че го е хвърлило голямото количество опиум, той нямаше намерение да остави това току-така.

— Какво е това? — чуваше го Франк да реве. — Какво означава това? Ти си имала любовник тук. Отравяш ме със спиртни напитки и опиум, за да можеш да имаш време за твоите мръсни истории. Но ти грешиш, блуднице. Аз те извадих от калта, а ти се държиш като… Кой беше той? Гастон ли? Етажният келнер? На него ли си правила мили очи или на някой смърдящ китаец? Говори или ще…

Хелениният хладен глас го прекъсна със спокойно самообладание.

Франк неволно опипа брадичката си. Непосредствено след това се чу трясък от строшена чиния. Боби беше преобърнал масичката с елегантния сервиз за закуска и се беше нахвърлил върху жена си. Франк остави всяка дискретност и се отправи към вратата. Сега не се чуваше нищо друго освен шум от задъхано дишане.

— Остави ме, ти си луд! — казваше Хелен задъхано.

Удари, стенания, писък на Хелен. Франк сграбчи дръжката на вратата. Стенанията бяха станали по-слаби, чуваше се глух звук от повтарящи се удари.

— Франк! Помощ! — изпищя Хелен.

Франк се втурна в стаята. Той видя всичко със светкавичен поглед, сякаш цял беше очи. Хелен лежеше на пода, Боби беше коленичил върху нея; лицето му беше отпуснато и идиотско, но въпреки това разкривено от ярост. Една капка слюнка капна върху Хелен от течащата му долна уста, а той с двете си ръце непрестанно удряше главата й в пода. Около тях подът беше осеян със строшена стъклария, жълто петно имаше на камината, където се беше разбило едно яйце, а на корниза отгоре седеше малкият Буда, гледайки с глупава невъзмутимост.

— Боби! — извика Франк.

Човекът веднага отпусна жена си и олюлявайки се на краката си, с крясък се отправи към Франк. Юмрукът на Франк го улучи право в лицето и Боби се строполи. Франк започна да разтърква кокалчетата на ръката си. Хелен седна и оправи разкъсаното си кимоно. Лицето и устата й горяха, очите й — също.

— Благодаря ви, сър Галахад — каза тя беззвучно, но с усмивка. — Този път беше… опасно.

Франк й помогна да стане от пода и започна да я гали.

— Всичко това стана заради мен — каза той. Неговият глас също беше кух.

Тя запечата с бърза и бегла целувка върху кървящите стави на ръката му.

— Да не сте бил шампион по борба? — попита тя, смеейки се.

Тогава Франк се приведе над простряния Боби, който имаше слисаната усмивка на човек, получил нокаут.

— Сега за втори път му давате да разбере — каза тя. Лицето на Боби потрепери, но той не се съвзе. — Сега трябва да ми помогнете — каза Хелен.

Тя подложи ръцете си под раменете на Боби, за да го извлече от стаята.

— Къде ще го поставите? — попита Франк.

— В спалнята му. Там може да се съвземе — каза Хелен.

Франк го хвана за краката, като хвърли поглед към мръсотията по бялото му вечерно сако, и двамата го извлякоха. Те го сложиха на ниската софа в спалнята му. Леглото му беше непокътнато. Предвидливият Потър беше сложил върху юргана чист бял костюм и всичко друго необходимо. Завесите бяха спуснати, а лампите — запалени — не само на нощната масичка, но и в средата на тавана. Явно беше, че всичко е оставено точно така, както е било наредено за идването на Боби миналата вечер. След като го бяха сложили така, като че беше чувал, той промълви неразбираемо нещо, но не се съвзе. Франк можа добре да разбере погледа на погнуса, с който Хелен наблюдаваше съпруга си, преди двамата да напуснат стаята.

— Гастон ще бъде изненадан — каза Хелен, като гледаше строшените чинии и чаши в салона. — Той ни смяташе за хора от високо качество. Сега ще започне да храни съмнение относно превъзходството на английската аристокрация.

Франк се възхищаваше от Хелениното самообладание и равновесие. Самият той още се чувстваше задъхан и смутен. Единствената му утеха беше физическото удоволствие, което изпитва всеки човек, който е повалил с нокаут някой противник. Тя нави широките ръкави на кимоното си и разгледа бронзовата кожа на ръцете си.

— Виждате какво е — каза тя. — Откакто съм се омъжила за Боби, не е имало никога нито ден, когато да не съм била малтретирана.

Франк хвана ръката й и започна да я целува навсякъде, където кожата беше започнала да изменя цвета си. С вдигнати вежди Хелен гледаше неговия красив мургав врат и тъмната хавайска коса, в които първо се беше влюбила.

— Сега ли виждате, че трябва да се измъкнете от този ужасен живот? — каза тя кротко.

Франк само кимна, както се навеждаше над ръката й. Досега той не подозираше, че на света има толкова много любов.

— Жалко, че пуснах Потър да си иде — каза тя, смеейки се спокойно. — Той има голяма практика в разчистването на купища парчетии.

Тя леко се освободи и позвъни за камериера — момчето китайче. То веднага дойде с вежливо покашляне и с почукване на вратата, и влезе в стаята, влачейки крака в памучните си обувки. Хелен само посочи. Момчето се усмихна, изчезна и пак се върна с покривка, в която събра счупените парчета и отново изчезна, все още усмихвайки се. През това време Франк стоеше до прозореца и гледаше навън към облаците, които предвещаваха буря.

— Време е да вървя — каза той нерешително, като се обърна към стаята.

— Сега? Сериозно ли казвате това? Не можете да ме оставите сега сама с Боби. Ако той дойде на себе си… — каза тя и остави недовършено изречението. — Ние трябва да говорим с него — каза тя.

Франк въздъхна от дъното на душата си. Това, че трябваше да говори с Боби, му изглеждаше неизбежно, но той съвсем не знаеше какво трябва да каже. Хелен отиде при него; нейното разкъсано кимоно се разтваряше на гърдите й. Франк забеляза, че тя беше опалена до бронзово в предизвикателен контраст с червената си коса. Но щом обви ръцете си около шията му, всичко избледня. Той остана безпомощно там, където си беше, когато с пръст на устните тя се вмъкна на пръсти в спалнята на Боби.

Отиде право при софата, на която лежеше мъжът й. Главата на Боби се беше обърнала настрана и той дишаше правилно, със слаб звук при всяко вдишване. Устата му беше отворена, брадичката — увиснала, и малки мехурчета от пяна се появяваха всеки път, когато издишваше. Хелен запали още една от тези розови като бебешки панделки лампи в стаята със спуснатите завеси и погледна безжалостно и отблизо лицето му. То беше бледо, хлътнало, покрито с лунички, които на места се сливаха в големи кафяви петна. Облеклото му беше мръсно и миришеше на мръсотия — на острата, воняща мръсотия на онези места, където вероятно беше прекарал последните две нощи. По-отвратителен от труп, помисли си Хелен. Тя се вслуша в дишането му. Високият правилен звук при дишането му звучеше сякаш имаше затруднение в дишането. Тя сложи едната си ръка на гърдите му, за да усети ударите на сърцето му. То продължаваше да бие — това жалко сърце. Тя отдръпна ръка, защото самото докосване до него я изпълваше с погнуса. Беше коленичила на пода до софата, за да го разгледа. След това се изправи и се огледа безцелно в стаята. Отиде тихо до леглото и взе възглавницата, която беше облечена в чист калъф. Името „Хотел Шанхай“ беше бродирано върху ленения плат. Тя не изпускаше от очи нито за миг съпруга си, своя спящ или изпаднал в безсъзнание съпруг, когато се връщаше обратно при него с възглавницата в ръце. Поколеба се секунда, след това коленичи пак до ниската софа и притисна с всички сили възглавницата върху лицето му.

Отначало той не прояви никаква съпротива, но след това ръцете му започнаха да се размахват във въздуха. Хелен се отпусна с цялата си тежест върху възглавницата. Ръцете на Боби сграбчиха кимоното й, той сгъна нагоре коленете си и започна да ги свива и отпуща спазматично и гротесково. Тя не знаеше колко продължи това, докато той престана да се движи. Пръстите му се отпуснаха и разхлабиха. Без да намалява натиска върху възглавницата, тя постави пак едната си ръка върху гърдите му.

Сърцето му вече не биеше.

„Никога не съм предполагала, че това е толкова лесно“, помисли си Хелен. Но й беше трудно да отпусне собствените си крайници, защото се бяха схванали. След това, щом дойде в състояние да се движи и да стане, тя се разтрепера силно. Възглавницата беше още върху лицето на Боби, но тя не я притискаше. Няколко минути чуваше собствената си кръв да звънти силно в ушите й; сетне и това заглъхна. Телефонът иззвъня в съседната стая; след това тя чу Франк да отговаря. Това я върна от призрачния и недействителен свят, в който се намираше, обратно в спалнята, където току-що беше задушила мъжа си. Тя отдръпна бавно възглавницата от лицето му. Сложи ухото си до отворената му уста. Не, не излизаше дъх от нея. Като си спомни нещо, което може би беше чела или видяла на филм, тя стана и грабна от тоалетната масичка огледалото за бръснене на Боби и го надвеси над вкочаненото му лице. Не, огледалото не бе замъглено. Тя го остави пак на масичката и пренесе възглавницата обратно на леглото. Сетне размисли секунда над измачканата възглавница и я занесе обратно на софата. Тя вдигна главата му, която сега не беше по-отпусната, а много по-тежка, отколкото е бивала в многото други случаи, когато се беше грижила за Боби при честите му пристъпи на пиянство, и пъхна възглавницата под нея.

Като изгаси лампата на стената, тя видя с досада, че бледото лице на Боби е станало по-тъмно. Луничките изглеждаха подсилени. Тя протегна пръстите си. Отиде в салона, светлината там изглеждаше ослепителна — тя застана на едно място и почака, докато Франк завърши разговора си по телефона.

— Не — казваше той. — Ако това е така, имаш пълно право. Сватбата ще трябва да се отложи. Колко бомби, казваш?… Проклет късмет, но какво можеш да направиш? Ще бъдеш ли в клуба? Искам да те видя. Имам дълъг разговор… Добре, довиждане. Не бъди луд, ако можеш, Алоха.

— Беше Морис — каза той, като остави слушалката. — Казва, че има сражение в Чапей, но той не може да отиде там. Казва, че не може да става и дума днес за сватба. Трябва да ида при Рут и да й кажа. Така ще спечелим време да помислим какво трябва да правим с цялата тази работа. Във всеки случай вие трябва да идете на парахода. Може би аз ще бъда в състояние да дойда в Хонконг за няколко дни. Там също имаме клон.

— Франк — каза Хелен, — Боби е мъртъв.

— Какво? — попита Франк.

— Боби е мъртъв — повтори Хелен.

Едва сега той видя треперещите й устни, видя, че и лицето й се беше изменило и станало почти неузнаваемо.

— Боби е мъртъв — каза тя за трети път.

— Но как… как е възможно това? — попита Франк.

Цялата стая лежеше между тях, бездна, над която беше опънат пищен зелен килим. Буда върху камината не искаше да знае…

— Трябва да се е случило, когато го повалихте на земята. Може би е строшил черепа си — или нещо подобно — шепнеше Хелен откъм другия край.

— Глупости! — каза Франк.

Той се стресна, сви рамене и отиде в съседната стая. Върна се след малко и закрачи безмълвно нагоре–надолу из стаята. Очите на Хелен не го изпущаха ни за секунда.

— В хубава каша се набъркахме — каза той най-сетне. — Доколкото зная, смъртта му е последвала от много пиене или пушене, или ходене по проститутки. Не искам да имам нищо общо с това.

— Да — каза Хелен, почти усмихвайки се на тази проява на мъжка глупост. — Разбира се, че нямате.

— Какво да правим сега? — попита Франк. — Какво да правим сега, бих искал да зная? Какво?

— Да държим един на друг — каза Хелен. Тя се огледа от горе до долу и прекоси бързо стаята. — Извинете, трябва да сменя дрехите си — каза тя, като мина през вратата.

„Да държим един на друг“, мислеше Франк. Това беше по-лошо от земетресение, ураган, експлозии. Беше краят. Главата му беше съвършено празна. Това синьо лице върху бялата възглавница…

Хелен се върна в нова бяла дреха. С жестоко чувство на удоволствие Франк позна, че това е дрехата, с която я беше видял за пръв път извън града, при лунгуанската пагода. Тя се беше измъкнала тогава без нито една гънка и неизцапана от вълнуващата се тълпа на прокажените просяци и беше също тъй неизмачкана и неопетнена и сега, когато предполагаше, че той е убил мъжа й. Той погледна часовника на ръката си с безцелния, бегъл жест на човек в отчаяние. Минаваше девет. Беше осем без десет минути, когато той влезе в хотела. Времето беше престанало да има своето абсолютно значение и беше относително, като в сънищата.

Хелен взе телефона.

— Искам да говоря с д–р Хайн — каза тя.

На Франк му мина през ум, че тя говореше с лек чуждестранен акцент; пред собствените му очи и пред собствените му уши тя беше станала друга жена. Хелен не знаеше, че беше твърде изтощена, за да поддържа дисциплината, в която беше живяла своя лъжовен живот. Устните й трепереха, нейният руски произход прозираше. Беше изгубила и контрола над израза на лицето си то изглеждаше буйно и сияещо от радост, която не подхождаше на случая. Забележително беше също, че фигурата, която тя виждаше да се носи пред очите й, не беше фигурата на нейния убит съпруг. Това беше макар и неясно виждана и съставена от отломки, които се разделяха и пак се събираха — фигурата на просяка Гриша, руския просяк пред „Клуба на божурите“.

— Господин докторе — каза Хелен по телефона, моля ви елате веднага. Съпругът ми получи страшен припадък — боя се, че може да стане сериозно…

Франк чу това с изненада. „Но той вече е мъртъв“, помисли си той. Искаше да си иде. „Рут!“ — мислеше той с копнеж. Но остана да стои до прозореца, сякаш беше парализиран; двамата не размениха нито дума, докато не дойде лекарят. Едва в последния момент Хелен каза:

— Оставете всичко на мен. Не казвайте нищо — аз ще спася и двама ни.

След това се чу почукване и старият германски лекар влезе с чантата и очилата си.