Вики Баум
Хотел Шанхай (24)

XV

В продължение на два дни Йошио Мурата беше седял унил на дървения балкон, който обикаляше около целия първи етаж на хотела, и наблюдаваше китайските войски, изливащи се от Северната гара. През нощта вратите и прозорците се тресяха, когато покрай хотела минаваха тежките камиони с нависнали по тях като гроздове войници. От шума той не можеше да спи. Струваше му се, че войските не са и наполовина толкова лошо екипирани, както им се искаше да вярват в Япония. Нещата много се бяха променили след войната в Манджурия, където беше трудно да се прави разлика между китайски разбойници и китайски войници. Ако Йошио беше истински репортер, той щеше да е по улиците и да телеграфира на своя вестник хиляди интересни сведения. Но тъй като имаше само рядка кръв на литератор, който се е намерил пред редакционния щаб на един вестник, само защото модерните времена малко можеха да използват съставителя на стихотворения от тридесет и една срички и тъй като беше от онези хора, които изпитват лека погнуса от зловонието на действителността, той седеше като закован на своя балкон, с ръце пред себе си сякаш беше парализиран. Управителят на хотела, недоверчив, загрижен и изпитващ досада поради загубите, които търпеше работата му, понеже японските генерали и адмирали бяха тъй непохватни, че позволяваха войната да се разпространи и в Шанхай, се беше отказал да казва нещо повече от „добро утро“ и „добър вечер“.

Що се отнася до мистър Ендо, Йошио се боеше от него. Мистър Ендо имаше твърде лек и оптимистичен характер. В неговата уста мисията на Йошио звучеше като проста и очевидна; Елена обаче не беше направила нито едно от онези неща, които беше пророкувал мистър Ендо. Всяко усилие да възбуди нейния интерес към мистериозната чанта, която съдържа плановете, беше пропаднал. Йошио не беше сигурен дали това се дължи на нейното безразличие, или на неговата собствена непохватност. „Елена се е променила твърде много“, мислеше си той в отчаяние. Тя се беше преобразила от очарователна малка французойка във висока, студена, недосегаема английска лейди. Съвсем невъзможно беше да се припомни на тази нова Елена тяхното общо минало в Париж.

Той се облече, отиде с кола в хотел Шанхай, повъртя се в хола, попадна в мрежите на мадам Тисо, почака, лежа в засада, крои планове, пи чай, уиски, за да си даде кураж, и след това пак зачака; Елена оставаше невидима. С голям страх телефонира в стаята й от телефонната кабина в хола, но тя изпрати на телефона своята камериерка, вместо да се яви сама. В отчаяние, Йошио Мурата отиде и купи цветя — великолепна японска комбинация върху плосък, квадратен поднос: червен миниатюрен клемъх и три бели, диви орхидеи върху лепкави, твърди стебла. Елена не отговори, че е получила цветята.

Йошио се върна обратно, като мина сред възбудените тълпи около Северната гара. Той се опита да напише стихотворение на английски, но като спазва японската сричкова форма — нежно, но и иносказателно стихотворение, което преследваше целта да доведе до нова среща с Елена. Трудна и деликатна беше задачата, която си беше поставил той, защото английският език не беше пригоден за това, а тридесет и една английски срички едва му даваха възможност да разкрие предмета — без да говорим за невъзможността да се изрази в по-елегантната форма със седемнадесет срички — нещо, което не би било чиста глупост. По-голямата част от деня бе прекарана по този начин и единственият резултат беше, че многобройни свитъци тънка, дълга, японска хартия за писане постилаха пода в Йошиовата неприветлива стая.

Вечерта той седна на балкона и зачака, без да знае какво. Площадът долу кипеше от войници, камиони, щикове, крясъци, команди и смях. „Не успях“, мислеше си Йошио. След като беше премислил хиляди пъти това, той беше готов да извърши самоубийство. Самоубийството е подходящото наказание за човек, комуто е била възложена важна мисия, но е претърпял неуспех. Освен това много по-лесно беше да извърши самоубийство, отколкото да се представи пред мистър Ендо. Така поне му шепнеше неговата японска душа.

Страхът от живота и смелостта пред смъртта живеят един до друг в японската душа — тъй близо, че са почти едно и също. Йошио Мурата във всеки случай толкова се боеше да признае пред мистър Ендо своя неуспех и след това да се върне към своя празен и отегчителен брачен живот, без да е спечелил малката частица заслуга и слава, която му предлагаше тази мисия, че мислеше с радостно предчувствие за своята смърт. След известен размисъл той беше решил да пререже вените си в банята; това не беше много героично, но в същото време беше доста безболезнена форма на самоубийство. В момента той не можеше да стори това, понеже в този час преди японската вечеря, общата баня в хотел „Миако“ беше непрекъснато заета. Но беше вече написано писмо до неговите родители, той беше облякъл тънко синьо-бяло кимоно и си беше приготвил ново ножче за самобръсначката.

Чу се почукване на вратата и навъсеният прислужник му подаде писмо. Писмото беше от мистър Ендо. Йошио го прочете с бледа усмивка и в същото време усети как слаби студени тръпки лазят около корените на косата му.

Уважаеми приятелю — казваше се в писмото. Позволете ми да изразя голямото разочарование, което ми причини това, че досега не съм научил още нищо относно хризантемите, върху които водихме с Вас такъв приятен и надежден разговор. Нашите приятели разчитат с най-голяма вяра на сръчността на Вашите уважаеми ръце и са убедени, че ще преодолеете всяка трудност, която климатът на Шанхай може да постави по пътя на развиването на благородните цветя. Умолявам Ви да успокоите чрез бърз отговор моето нетърпение и любопитство относно Вашия градинарски опит.

Понеже напоследък има нежелателни и неочаквани дребни затруднения около телефона, предлагам Ви да почетете моята недостойна къща с посещение утре сутринта, за когато съм сигурен, че ще имате да ми предадете само добри новини. С надеждата, че Вашето уважаемо здраве…

— Дамата чака за отговор — каза прислужникът.

Чак тогава Йошио Мурата забеляза, че японска девойка в модерна рокля стоеше в коридора пред вратата и го наблюдаваше докато той четеше писмото.

— Здравейте — каза тя с усмивка, щом той вдигна поглед към нея.

— Здравейте — отговори той разсеяно. Той четеше втори път писмото. — Може би ще бъдете така добра да почакате в хола, докато отговоря на писмото, — каза той със смущение.

Но младата дама влезе и затвори вратата, като остави прислужника отвън. Йошио пристегна още по-плътно около себе си кимоното.

— Излизал ли сте днес? — попита тя без повече заобикалки.

— Не — каза Йошио с колебание.

— Но нали ще излизате? Вие ще бъдете изненадан. Човек не може да мине по улиците, патрули навсякъде, градът гъмжи от войници.

Тя беше говорила през цялото време на английски, на този прост, обикновен английски език на американския запад, примесен с простонародни изрази.

— Наистина ли? — каза Йошио.

— Уверявам ви. Имате нужда от открит лист и тогава сте окей. Ето ви открития лист. Нашият приятел се погрижи за това.

Йошио взе с поклон малкия подпечатан документ.

— Ами мистър Ендо…

— Не споменавайте имена — каза девойката. — Този открит лист ви дава възможност да ходите, където желаете. От вас очакват да се пораздвижите малко. Сега работите тук стават вече опасни. Знаете ли какво се е случило на Ийст Паошан роуд?

С мърморене Йошио даде да се разбере, че не знае. Девойката, макар и млада, съвсем не беше красива. Тя се държеше шумно и енергично. Думите й звучаха така, като че ли беше дошла да му дава заповеди. Тя беше във висша степен това, което в Япония би било наречено мода — модерна девойка, но от най-неприятния вид.

— В Конкеу парк е имало вече схватка. Нашите войски са били нападнати, когато са дебаркирали. Казват, че са убили две хиляди китайци. Чудесно, нали?

— Две хиляди ли? — попита Йошио с трезвен тон.

— Приблизително. Както и да е, нямаме време за губене. Някакъв отговор?

— Ще напиша няколко думи, ако бъдете така добра да почакате — каза Йошио, като й предложи стол.

— Окей — каза девойката.

Тя подсвиркваше, докато той пишеше. Без никакво съмнение най-отчайващото създание, което беше срещал някога. Той седна пред масата и извади хартия. Нагласи си очилата, извади автоматичната си писалка и с въздишка започна да пише. Сега не ставаше въпрос за самоубийство, макар че или може би защото мистър Ендовото писмо звучеше повече като упрек, отколкото като насърчение.

Уважаеми мистър Ендо — писа Йошио. Вашето почитаемо писмо ме завари точно в момента, когато излизам, за да вечерям с Е. Р. Тази вечер ще реши много неща и аз съм пълен с вяра. Бъдете така добър да ми отредите малко от Вашето уважаемо търпение и аз съм убеден, че ще бъда в състояние да Ви донеса утре сутринта цъфнала хризантема. Междувременно, надявам се, че Вашето уважаемо здраве…

Йошио сложи подписа си под високопарните изрази на вежливост, с които завърши писмото и като го сгъна, предаде го на непривлекателната млада японка, която го сложи в джоба си, каза „бай-бай“ и си тръгна.

Той веднага започна да се облича. Мистериозността около хризантемата му се струваше детинска, но го ободряваше. Понеже имаше толкова малко опит в увъртането, той скоро започна да вярва в това, което беше казал на мистър Ендо. Изведнъж започна да му се струва, че е много по-просто да се срещне с Елена и да я заинтересува с фалшивите планове, отколкото да се отправи към непривлекателната баня на хотел „Миако“ и да пререже с ножче за самобръсначка собствените си вени. Той подържа един миг в ръката си ножчето, преди да го сложи настрана. „Има още време за това, ако не успея тази вечер“, помисли си той. На стълбата си обеща тържествено или да живее, или да умре. И така с тази алтернатива пред себе си той храбро си проправи път между вълнуващите се, плюещи, ругаещи китайски войници, които се тълпяха по площадката пред хотела. Този път той беше оставил в хотела кожената чанта, но плановете беше пъхнал в джоба на сакото си. Времето изглеждаше несигурно, затова той си взе черния дъждобран, макар това да не подхождаше на повишеното му настроение.

Улиците около Северната гара бяха претъпкани с китайски войски, но въпреки това никой не го спря и нищо не препречи пътя му. Войниците гледаха през него, сякаш беше прозрачен или невидим дух. Това беше неприятно. След известно време той спря празно такси и бе откаран в хотел „Шанхай“. Колкото повече се приближаваше до Международната колония, толкова по-нормално ставаше движението по улиците. Руските магазини бяха затворени, но всички открити бараки на китайците още работеха; можеха да се чуят грамофони от всеки прозорец, жени сновяха насам–натам, мъжете бяха разкопчали саката си, за да изложат на прохладния вечерен въздух слабите си гърди.

Йошио купи два вечерни вестника, но в тях нямаше нито дума за сражение. Понеже навремето беше военен кореспондент, той се отнасяше с недоверие към всички сензационни новини. Във всеки случай, в момента сам той беше много по-важен за себе си, отколкото две хиляди избити китайци, затова решително се отказа да мисли повече за каквито и да било военни новини. Трябваше да изнесе своето собствено сражение. Трябваше да потисне всички онези подобри, по-фини и по-чувствени инстинкти на човек, който е бил роден за красота, преди да се реши да влезе още веднъж между враждебните стени на хотел „Шанхай“. Но понеже се беше задължил чрез клетва да пререже вените си, ако не успее да намери Елена, той с цялата си тежест се втурна с енергия и устрем срещу въртящата се врата.

В същия момент, в който вратата го всмукна навътре, тя изтласка Елена на улицата. Йошио я видя, че се стрелна край него като халюцинация, бяла светкавица през двете стъкла на вратата. Той пое дълбоко дъх и като направи пълен кръг като на циркова въртележка с кончета, излезе пак през хотела. Елена беше още там: тя стоеше и се оглеждаше по кипящия Нанкин роуд.

— Bonsoir^[1], Елена сан — каза Йошио.

— Bonsoir — отговори тя. След това тя се обърна да види кой беше онзи, който я беше поздравил. Гледаше през него по същия начин, по който китайските войници бяха правили това, превръщайки Йошио в невидим призрак.

— Как сте? Толкова много се надявах, че ще ви видя пак — продължи той бързо, разпалено и умолително, за да спре вниманието й върху себе си. Тези банални изрази прозвучаха в действителност тъй настоятелно, че Хелен изведнъж се пробуди и видя с изненада малкия японец да стои до нея.

— Как сте? — попита той още веднъж.

— Как съм? Много добре. Превъзходно, зашеметително. Наистина, прекомерно съм добре — каза Хелен със смущение; смехът й беше трошлив като нажежено стъкло.

— Защо сте нервна, Елена? — попита Йошио. — Нещо неприятно ли ви се е случило? Мога ли да направя нещо за вас?

— Какъв ден сме днес? — попита тя, вместо да отговори на въпроса му.

„Твърде много се е променила, съвсем се е променила Елена сан“ — помисли си Йошио, като видя нейните отсечени движения и нервната й усмивка.

— Днес е петък — каза той. — Петък, тринадесети.

— Петък — каза Хелен. — Значи утре е събота, нали?

— Вероятно — каза Йошио със слабо усилие за хумор.

— Петък, тринадесети. Суеверни хора биха нарекли това нещастен ден, нали? — каза тя, като се втренчи пак в улицата.

— Очаквате ли някого? — попита Йошио. — Или бихте искали да вземете такси, Елена?

— Очаквам съпруга си — каза Елена след къса пауза. — Той не се е върнал.

— Може да е останал до късно в клуба; такава е модата в Шанхай — каза Йошио с вид на светски човек.

Хелен пак погледна през него.

— Имате право — каза тя със смях. Смъкна шапката от главата си и приглади назад косата си. — Имам главоболие — каза тя. — Още не съм закусвала.

При тези думи вцепенените чувства на Йошио изведнъж се отпуснаха и освободиха, защото сега най-сетне той позна Елена. Жената, която в девет часа вечерта стоеше с гола глава и разрошена коса на Нанкин роуд и заявяваше, че иска да закуси, не беше достопочтената мисис Робърт Ръсел. Тя беше лудетината от Париж, която всеки час беше готова да яде, да готви, да играе или да прави любов. Поток щастливи спомени се надигнаха у него като сребърни мехурчета върху повърхността на застояла вода: супа с кромид в пет часа сутринта край бараките; изгрев-слънце на Бют; два опияняващи дни на любов зад затворените капаци на прозорците в село на бреговете на Женевското езеро… „Ти трябва да се научиш да живееш без твоята японска броня, Йо, тогава ще бъдеш щастлив; тази вечер ще идем да гуляем, а утре ще направя моя знаменит омлет за закуска.“ Елена, приятната компаньонка в зелено сребърното кимоно от Киото…

— Тогава е крайно време да идете да закусите — чу се Йошио да казва, развълнуван и със смелостта на отчаянието. Завладя го безпримерно и опиянено безразсъдство. — Сега е девет вечерта, Елена, извънредно благоприятен час за вашата занемарена закуска. Толкова много време има, откакто не сме закусвали заедно, а толкова хубаво правехме това в старо време! Ще бъдете ли така добра да си спомните пак за малкия ресторант с хубавите закуски? Какво ще поръчаме за закуска? Шоколад? Чай? Кафе? Елена — каза той с ново вдъхновение, — да ви заведе ли Йошио в някой очарователен ресторант сукияки? Обещавам ви, че ще ви хареса. Можете да оставите в хотела бележка за мъжа си.

В своята възбуда той обърка всичките езици. Неговият учен английски, с който тайно се гордееше толкова много, беше примесен с погрешния, но плавен френски, на който беше го научила Елена, а японски думи изпъкваха, когато изпаднеше в опасност да не може да продължи.

Елена сега го забеляза за пръв път и попита:

— Кой сте вие?

— Не получихте ли цветята на Йошио, Елена? Недостойните мизерни цветя, които все пак се опитаха да ви припомнят едно приятелство, което е скъпо за Йошио, най-скъпото нещо в живота на Йошио — каза риторично и с вълнение Йошио. Той беше високо във въздуха, балансиращ на висок трапец; беше опасно и той беше малко зашеметен, но беше великолепно — чудесно.

— Кой е Йошио? — попита Хелен трезво.

— Йошио? Аз, Йошио Мурата. Йо — каза той настоятелно.

Хелен се усмихна бегло. Тя си спомни за навика на японците да говорят за себе си в трето лице — но сама тя не знаеше дали правеха това от скромност или от гордост.

— Вие сте Йо — каза тя, зарадвана от внезапното просветление в паметта си. — Разбира се, вие сте Йо, ние се срещнахме в Токио, в изложбата на цветя. — Тя го гледаше замислено. Събуди се друг спомен. — Все още пазя хубавото кимоно, което ми подарихте едно време — каза тя кротко.

Значи това беше Йо, един плах дух от дните, когато тя оценяваше и отличаваше мъжете според подаръците, които й правеха. При това неочаквано напомняне за тяхната минала интимност Йошио почувства, че трепери от надежда и радост. Най-сетне тя започна да взема участие в играта и да изпълнява ролята си. Те още стояха пред вратата на хотела; Нанкин роуд се точеше покрай тях — хора, автомобили, рикши, просяци и амбулантни продавачи, полицаи и джебчии, проститутки и мисионери.

— Добре, нека да идем в ресторанта сукияки — каза Хелен. — Вие се явихте точно в подходящия психологичен момент, добри ми Йо.

Тя се беше събудила в шест часа тази вечер със силно главоболие. Потър и Кларксън бяха заети със стягането на куфарите в салона — операция, която по някакви причини винаги започваше с голямо изразходване на силно миришещи топчета против молци и винаги завършваше с нервна криза от страна на Кларксън. Боби още не се беше завърнал от своята експедиция от предишната нощ. Хелен посрещна почти с облекчение Потъровото укорително съобщение. Малко след седем часа всички куфари бяха стегнати и Кларксън се беше ободрила и съвзела. Хелен, чиито нерви бяха опънати от суматохата и вълнението на двамата прислужници, каза да занесат веднага на парахода багажа, да приготвят кабините и да прекарат нощта на борда. Състоянието на отчуждение, в което си беше легнала тази сутрин, беше останало и след пробуждането й и следите от него още личаха. Беше решила да замине следващия ден. Кларксън си взе сбогом; тя беше благодарна, че ще се махне от Шанхай, защото всички пророкуваха, че ще има война. Потър сновеше из стаята; той разместваше мебелите и постоянно отваряше и затваряше куфарите на Боби.

— Е? — попита Хелен.

— Тъкмо си мислех, че може би мистър Ръсел ще има нужда от мен, когато се завърне — каза Потър.

— Благодаря ви, Потър, но аз ще бъда напълно в състояние да се погрижа сама за него — каза Хелен.

Потър въздъхна и се оттегли. Той носеше големи, удобни, добре лъснати обувки, които приличаха на лопати. Хелен имаше неопределена надежда, че главоболът й ще мине, щом остане сама. Но щом остана сама в празните стаи, тя установи, че самотата е непоносима. „Ще полудея, казваше си тя. Ще полудея.“ Вземаше телефонната слушалка и пак я оставяше. Вземаше я и пак я оставяше — колко пъти направи това, самата не знаеше. Когато позвъни на Франк първо в жилището му, след това в магазина и най-сетне в клуба, й стана ясно, че напразно изразходва енергията си, защото нито веднъж не получи връзка. Може би кратък разговор с Франк щеше да я успокои и укроти. „Искам само да кажа сбогом, мислеше си тя, само няколко думи. Щастие и успех. Погрижи се за себе си, ако нещата тук вземат лош ход. Не ме забравяй напълно; може би ще се срещнем някъде пак. Най-мили поздрави на бъдещата ти жена. Сбогом.“

Но понеже не можеше да проведе този обикновен разговор, я обзе силен копнеж. Скоро тя не беше нищо друго освен страстно желание да бъде сама с Франк в тези празни стаи — за последен път съвсем сами. Защото Елена беше създадена така, че не можеше да търпи съпротива, трябваше да има всичко онова, което й се отказва; нейна участ беше винаги да желае онова, което не бива.

Тя напълни ваната със студена вода и лежа в нея половин час. „На луди хора също предписват продължителни бани“, мислеше си тя, презирайки се. От това не почувства подобрение. Тя излезе трепереща, разгърна се и се облече грижливо. „Трябва да купя и малко цветен филм, преди да заминем“, помисли си тя.

Когато срещна Йошио на въртящата се врата, тя току-що се беше върнала от затворения магазин на филмовото и фото дружество „Еос“ под колонадите. В продължение на десет отчайващи и обезсърчителни минути беше стояла там и упорито беше клатила неподдаващата се дръжка на вратата. Беше нещастна като бито дете, самотна и изгубена като куче, безпомощна, гладна и изтощена като ранен войник, когото победоносните полкове оставят да умре, докато отминават нататък.

— Вие се явихте точно в подходящия психологичен момент, добри ми Йо — каза тя.

Когато Йошио Мурата я качи в такси, за да идат в японския ресторант в съседство с рю Тибет, единствената му мисъл беше, че мистър Ендо е бил прав. Елена беше приела неговата смела покана и с това беше показала, че има намерение да го окуражи, както беше предвидил мистър Ендо. Той, Йошио, беше достатъчно сръчен, за да й даде да разбере още при първата им среща, че има в свое владение важни книжа. Сега тя вършеше останалото и всичко ставаше така, както трябваше да стане. Неговият триумф и нова вяра в живота почти го караха да се разпали. Той вдишваше дълбоко и жадно въздуха, който миришеше на петрол и застояла вода. Неволно притискаше вътрешния джоб на бялото си ленено сако, който съдържаше фалшивите документи. Смееше се самодоволно и говореше непрекъснато, за да прикрие напиращия смях. „Тя само ме държи на разстояние, мислеше си той, тя не е така непохватна и наивна, че да се издаде при първия случай.“ Той чувстваше, че сега беше въвлечен в тънката мрежа на международния шпионаж и се приготви да изиграе важна и забележителна роля, изправен срещу тази шпионка. Предвкусваше успех; за пръв път в живота си предвкусваше успех. Неговият френски започна да се разтопява и фрази от японските му учебници се събираха в своенравна хармония. „Ако знаеш само какво е да побеждаваш, но не и какво е да бъдеш победен, тогава горко ти; зле ще патиш.“

Той говореше и говореше, жестикулираше със своите къси ръце и малки японски китки; не една затворена врата у него се разтвори сега и той разбра с внезапно сътресение, че никога досега не е бил действително щастлив. Сега беше щастлив.

Хелен от своя страна, с извърната настрани глава и определено изненадана слушаше това, което той й говореше. Тя изпитваше слаба, морна благодарност за това, че не беше оставена сама с мислите си, че нямаше да бъде сама през тази адска вечер, че беше намерила човек, чието присъствие я принуждаваше да се владее, да води разговор и да се държи по цивилизован начин. Тя задаваше кратки, вежливи въпроси, усмихваше се сегиз-тогиз, дори цитира два стиха от едно френско стихотворение. По този начин тя успя да забрави в продължение на няколко минути както страданията на ревността, така и мъката на копнежа по Франк. Познаваше твърде добре мъжете и не можеше да не забележи състоянието, в което се намираше този дребен японец, неговото възбудено, трескаво вълнение, неговите молби и ухажване, неговото разочарование и благодарност, тя си мислеше донякъде със съжаление и удоволствие; колко много е влюбен в мен.

— … Питате ме как живея, Елена; възможно ли е наистина да се интересувате как живее в Токио един беден, скромен и неталантлив журналист? Аз съм женен и когато казвам, че жена ми е глупава, не разбирам това по конвенционалния начин като вежлива скромност. Да, Елена, простете ми, ако съм откровен, оня, който ви е познавал, който е имал доброто щастие да ви познава така, както аз ви познавам, през целия си останал живот е потиснат — или благословен — от безпокойство и недоволство. Вие не знаете, Елена, вие не можете да знаете какво значи за мен да ми правите компания тази вечер. На вас ще изповядам истината, Елена. Ако Йо не беше ви срещнал тази вечер, той щеше да се върне у дома си и да се погуби.

Йошио се стресна и замълча. „Но това, което казвам, е истината, мислеше си той, сега пак правя всичко погрешно, като казвам истината, вместо да лъжа; трябва да й разказвам неща, които да събудят любопитството й, трябва да й разказвам каквото и да било, само не истината.“

— А понеже ми беше възложена важна мисия, моето самоубийство щеше да бъде нещо повече от дезертиране — добави той слабо.

Хелен не беше слушала, но забеляза мълчанието, което настъпи, когато той свърши. Тя се залови за ехото на последните му думи и успя да ги възстанови.

— Ах, вие японците с вашето самоубийство! — каза тя с усмивка. — Всички ли сте заразени от мисълта за харакири? Заведоха ме да видя една планина в Япония и ми казаха, че от нея се хвърляли със стотици млади хора — просто като завършек на щастлив неделен излет. Това наистина ли е вярно? Толкова заразително ли е то, както шарката у нас?

— Планината Михараяма в Ошима. Да, това е вярно. Много хора извършват самоубийство там почти без никаква причина, а много други правят това просто от подражание на първите. Това е трудно обяснимо запленяване — каза Йошио замислено. — Вие знаете, Елена, моят по-млад брат извърши харакири и това направи собствения ми живот напълно смешен. Нищо не струващ. Безполезен и недостоен. Много по-почетно нещо е да бъдеш едно име върху плочата на прадедите, отколкото да си четвърти репортер във второстепенен вестник; то е и много по-лесно, мога да ви уверя в това.

Елена беше станала по-внимателна.

— Това друга лудост ли е? — попита тя с усмивка. — Каин и Авел? Ревнувате брат си и завиждате на смъртта му? Никога ли не ви е идвала наум мисълта, че жив човек също може да направи нещо героично и достойно? Струва ми се, че вие японците възхвалявате твърде много своите покойници.

Йошио направи бързо усилие да се съсредоточи.

— Имате право, Елена — каза той бързо и твърде високо. — То е затова, защото в същия този момент се мъча да изпълня мисия, която е от значение за Дай Нипон.

— Дай Нипон — това вашият вестник ли е? — попита Хелен, като пак отвлече вниманието му.

За миг Йошио се почувства нещастен поради това, сетне си спомни, че нейното безразличие е само престорено. Той винаги забравяше, че Елена беше шпионка и при това по-практична от него.

— Вие сигурно знаете какво е Дай Нипон, Япония, Великият Нипон, Елена, моята родина. Едно време аз можех само да ви разказвам за нея, но сега вие сте я видели и сама знаете колко красива е Япония. Дай Нипон. Още ли се изненадвате от това, че всеки японец е готов да умре за своето отечество?

— Да умре, винаги да умре! Тази идея фикс…

— Или да кажем — вие имате право. Да живее за Дай Нипон.

Този човек е пиян, мислеше си Хелен, като наблюдаваше разгорещеното му лице и слушаше тирадите му. По изпъкналите му скули бяха избили червени петна. Тя си спомни, че у тези жълти дребни хора на Дай Нипон червените бузи бяха срамният белег за пиянство. Дай Нипон, наистина!

— Вие казвахте нещо за някаква мисия, която сте имали, Йо. С каква работа сте се заел? Да не смятате да убиете Чанг Кай Ши? Или смятате да си привържете на пръста бомба и лично да хвърлите във въздуха арсенала. Честно казано, не мога да си ви представя в ролята на една от тези живи бомби, тези прочути живи бомби — каза тя малко по-весело. Една ободрителна мисъл си беше пробила път в зашеметената й глава. „Може би когато се върна, Франк ще седи в хола и ще разговаря с мадам Тисо. Може би всичко е съвсем просто. Добър вечер. Франк, ще кажа аз, нека изпием още по чаша кафе, преди да заминем…“.

— Ето ресторанта Сакураи — каза Йошио и таксито спря.

Откъм улицата триетажната сграда изглеждаше като всяка друга сграда. На едната страна на входа си тя имаше малък руски деликатесен магазин, а на другата беше магазинът на френски крояч. Но дворът, към който водеше входът, беше засаден в стила на японска градина, а по-нататък се издигаше друга къща, слабо осветена зад нейните книжни прозорци и представляваща изобщо доста добра имитация на японска странноприемница.

— Очарователно — каза Хелен, като спря, за да я погледа.

Вечерният ветрец шумолеше в бамбуковите дървета, а в каменно корито се изливаше вода с прохладен звънлив шум.

— Тук човек може да забрави Шанхай — каза Йошио до лакътя й.

— Нека поне да опитаме — отговори Хелен с въздишка и тръгна напред.

Бяха посрещнати с важна церемония: коленичили девойки им събуха обувките на първото дървено стъпало; вежлива съдържателка ги отведе нагоре по тясната стълба в стая, чийто под беше покрит с рогозки. Други прислужнички, коленичили край плъзгащата се врата, им донесоха леки, тънки кимона, ветрила, копринени възглавници и стройната малка стомна с топло саке. Хелен, която от няколко часа беше треперила вътрешно от студ и страх, изпи питието с благодарност и бързо. Главоболието й изчезна и се отдалечи, сякаш не беше вече в нейната глава, а в главата на друг човек.

— Забравила ли сте всичко? — попита Йошио, когато видя, че Хелен гледа възглавницата си и продължава да стои права.

Тя веднага коленичи покорно и отговори:

— Почти, но аз го научих отново, когато бяхме в Япония.

— Колко време бяхте в Япония?

— Не зная точно. Шест седмици, може би.

— А хареса ли ви?

— Да, родолюбецо — каза Хелен с усмивка — хареса ми. — Тя изпи малката си чашка и каза утешително в отговор на неговия очаквателен поглед: — Наистина, много ми хареса вашият Дай Нипон. Аз се скарах вече с цялата английска колония в Шанхай, защото съм твърде приятелски разположена към Япония.

— Ние сме толкова малко обичани! — каза Йошио Мурата тъжно. — А не заслужаваме това. Можете ли да ми кажете защо никой не ни обича?

— Лудост номер три — каза Хелен и изпи една чашка.

— Нашата страна е красива, нашите хора са трудолюбиви и честни. Нямаме дългове, не се молим на никого нито за помощ, нито за пари, купуваме от чуждите държави повече, отколкото им продаваме, зачитаме законите на нашата собствена страна, както и законите на всички чужди страни, на които сме гости, толерантни сме към всички религии, произвеждаме красиви неща за малко пари, пестеливи сме и непретенциозни, имаме чувство за ред и сме напредничави — какво има светът против нас? — попита Йошио, от чиято уста се изливаше порой от все по-почтително красноречие, колкото повече топло саке пиеше той. Той изведнъж спря, стреснат от нескромността, с която се беше изразил. — Разбира се, нашата страна е малка и не може да бъде сравнявана с друга страна — добави той бързо от съображения за вежливост и благоприличие.

— Малка и скромна — каза Хелен с голямо увлечение. — И натъпкана с войници, които горят от желание да умрат за нея, и управлявана от военна клика, която нарушава всички договори, и владяна от пет мощни семейства, които държат Микадо в плен. И тласкана в завоевателни войни от клики, които развиват своите първобитни вражди като командири на армията и на флотата, изтощават се един срещу други и използват Корея, Манджурия и Китай като арени за своите съперничества. Малка и скромна, пестелива и непретенциозна, трудолюбива и честна. Възможно, да, много е възможно. Но това ли са качествата, които карат хората да обичат някого? Знаете ли да е бил обичан някога от другите момчета в класа примерният ученик, чиито домашни упражнения са безпогрешни и който поради това се държи превзето? Вие сте като малък ъглов магазин, който продава всичко с пет цента по-евтино; като младежа, който е получил нова пушка и стреля с нея — бум, бум! — денем и нощем, така че никой не може да спи, вие сте най-сетне като съседа, който изхвърля сметта си през задния плет. Това сте вие — и въпреки това питате защо не ви обича светът.

Йошио на няколко пъти разтваря уста, за да я прекъсне. Когато тя свърши, той се върна към единствената забележка, която беше разбрал напълно, и която се чувстваше задължен да отблъсне.

— Аз никога не бих си позволил, Елена — каза той, — да се изразявам така непочтително за някои чуждестранен държавник, както вие току-що благоволихте да говорите за владетеля на Дай Нипон. Боя се, че вие никога няма да ни разберете, докато не прозрете, че нашият владетел е божество и произхожда по права линия от сто двадесет и четвъртото поколение на Богинята на слънцето Аматерасу. Този факт естествено налага на нас, неговите деца, по-големи отговорности и по-дълбоко уважение, отколкото при друг нации.

Хелен гледаше дребния японец с крайно изумление.

— Йо! — повтори тя няколко пъти. — Йо! Но слушайте, Йо! — сякаш точно той трябваше да бъде вдигнат от дълбок сън. — Факт ли? Мили боже. Йо, и вие наричате това факт! Вие сигурно не говорите сериозно. Йо, вие, модерен и просветен човек. Не си ли спомняте за rive gauche^[2], Йо, и за всички онези комунисти и сюрреалисти и не зная какви още „исти“, с които бяхте се сприятелили? А след това се върнахте в Япония и средните векове са ви погълнали, и вашият благословен Микадо е станал божество! Вие сигурно не вярвате на това!

Йошио гледаше с напрегнат и упорит израз в своята чашка със саке. Деликатният малък съд беше декориран с вълноподобния знак на шогуните^[3], който нямаше никаква работа в ресторанта сукиаки и се движеше тук само заради красотата си. Различните наслоения на неговото образование и на неговия умствен склад бяха така сраснали едно с друго, че беше болезнено и рисковано като хирургическа операция да бъдат разделени.

— Япония — започна той — е мирна и божествена страна. Учили сме това в училище, а нещо от онова, което човек научава като дете винаги остава в паметта му — не мислите ли и вие така, Елена сан? Япония никога не е била побеждавана. Това е факт. Но тя никога не е търсила войни, никога не е излизала на война, за да прави завоевания, тя живееше в мирна изолираност, докато черните кораби на комодор Пери^[4] я принудиха да отвори пристанищата си и да влезе в отношения с чужди страни. Ние не желаехме това, ние не сме отговорни, то ни беше наложено.

Хелен започна да намира този разговор за отегчителен. Японците бяха безнадеждно отегчителни, изчерпателни и скучни, Йошио, от друга страна, получаваше нов импулс за изпълнение на своята задача благодарение на това политическо разискване, в което беше въвлечен неочаквано и с помощта на оризовото вино.

— Жалко, че сте такива лицемери — каза тя любезно. — Вие сте по-лоши и дори по-лицемерни от англичаните.

— Благодаря за вашата откровеност — отговори Йошио с поклон. Тя ни мрази, мислеше си той почти със задоволство; тя е британски таен агент и не ни желае нищо друго освен злото. Добре, тя ще намери, каквото си търси.

— Простете ми, Йо — каза Хелен в ответ. — Саке на празен стомах, това ме прави свадлива. За мен е въпрос на пълно безразличие в какви отношения с останалия свят се намира Япония. Това, което ме интересува, е ресторант сукиаки.

Малката келнерка в кимоно на сливови цветчета, която им беше наливала саке, стана сега, за да им държи да си облекат леките кимона, които ресторантът предоставяше на своите посетители. Хелен се загърна плътно в меко синьо кимоно със светлочервени шарки, представляващи пърхащи пеперуди, макар да не желаеше това. Йошио не можеше да не обърне внимание колко красива беше тя. Той самият първо отказваше да си облече кимоно, но след моментно размисляне му стана ясно, че ако се облече, по този начин ще си помогне да постигне целите си.

— Бих предпочел да не се обличам. Имам важни документи в джоба на сакото си — каза той на Хелен и го каза на френски като тайна, която не иска да бъде чута от келнерката.

— Кимоното е по-удобно и ви отива повече — забеляза Хелен. — Аз обещавам да следя за сакото ви с важните документи.

Йошио заплува върху гребена на вълна от задоволство. Той извади документите от джоба си и ги пъхна пак в него, за да е сигурен, че Хелен знае къде са. След това се съгласи да му държат да облече кимоното.

— Така сте много по-красив, Йо — забеляза Хелен с одобрение.

Той коленичи върху възглавнички, докато две прислужнички сложиха ниски масички, приготвиха апарата за готвене и започнаха да готвят нарязаното на тънки филийки месо, зеленчуците и бобената каша. Апетитна миризма изпълни стаята.

Хелен имаше право, защото елементарният и донякъде смешен дребен японец с неговите очебийни и зле прилягащи му бели ленени панталони се превърна в създание с достойнство и очарование, щом облече кимоното и коленичи върху своята възглавница. Неговата гладка лъскава коса, формата на устата му, вежливата усмивка и спокойствието, с което той постави на нейната чиния първите късчета — всичко това допринасяше за оформянето на приятна и хармонична картина. За един бегъл миг Хелен можа да разбере как така навремето неговата компания — и компанията на други като него — не й беше неприятна. В следващия момент тя го беше забравила напълно и отново беше с Франк. Мислеше си дали този Йо би могъл да измисли някакви средства за осуетяване на женитбата. Ясно беше, че той щеше да направи всичко, за което го помолеше тя. Ориенталците са хитри и може би той би могъл да измисли някакъв план. Китайците отравяха своите съперници; те бяха умни — ето ви стара и високо култивирана цивилизация.

— Колко е часът, Йо?

Минаваше десет. Параходът щеше да отплува в един часа на следващия ден по обяд; имаше още петнадесет часа — цяла вечност.

— Тук е очарователно, Йо. Мило е от ваша страна, че ме доведохте тук.

„Ако бих могла да остана само няколко часа сама с Франк, всичко би се оправило. Защо не съм с Франк, сама? Боиш ли се от мен, Франк? Боиш се, това значи, че ме обичаш. Аз не трябва, не трябва да мисля. Защо не говорим? Да говорим и да пием — аз не трябва да мисля. Трябва да забравя.“

— Какво е онова на какемоното в нишата там, Йо?

— Не можете ли вече да четете букви, Елена? Вие имате такъв талант за езици.

— Забравила съм всичко, Йо. Почакайте един момент; това е знакът за „голямо“, а това — за „вода“. Това е всичко, което знам. Какво значи цялото?

— Когато луната е пълна, тя започва да намалява — прочете Йошио. — Когато отливът е най-нисък, приливът започва да приижда.

Мъдростта и спокойната утеха на древната поговорка го развълнуваха дълбоко в състоянието на отпуснатост, в което се намираше. Тези думи му изглеждаха дълбоки и смислени, те внушаваха твърдост и звучаха като предупреждение в навечерието на война. Под какемоното стоеше плоско блюдо, в което имаше три водни лилии и една–единствена тръстика с кафяв цвят.

— Какво има, Йо? — попита тя ласкаво?

— Нищо — отговори Йошио бързо и със смущение.

Тя го погледна пак и за миг почувства облекчение от това, че беше забравил да мисли за себе си.

— Има ли това нещо общо с вашата тайна мисия?

— Не, уверявам ви.

— Или с вашия брат? — продължи тя своя кръстосан разпит.

— Не — каза Йошио.

Той още веднъж изпита дълбоко в себе си онова странно чувство на облекчение; ослушвайки се сякаш в някакъв далечен звук, каза:

— Винаги съм твърдял пред себе си, че съм обичал брат си. Това не е вярно. Мразех го. Той ми отне всичко, което беше мое. Моята собствена майка предпочиташе него пред мен, макар че той не беше нейно дете. Откакто умря, аз нямам защита срещу него — той стана твърде силен. Не мога дори да кажа пред някого какво мисля. Сега за първи път казвам това, Елена сан: той беше необразован и без разум, държеше се по престъпен начин и донесе само злини на отечеството си. Сцената сепуку, една бяла роба и късият меч — всичко това е много хубаво и ефектно в театъра: там е тяхното място, не сте ли съгласна, Елена? Всичко това са — как го наричате вие — подпорки. Какво доказа неговата смърт? Нищо. А какво зло причини? Голямо, о, много голямо. Не, аз не плача за Китаро, Елена; аз плача може би за Йошио, за неизживения живот на Йошио.

Хелен погледна настрана в смущение, когато той трябваше още веднъж да избърше очилата си — и сега две сълзи се търкулнаха без съпротива по високо изпъкналите му скули.

— Сега постъпвате нетактично, Йо — каза тя. — Няма нужда да изваждаме своите скелети от техния покой и да си ги показваме взаимно.

— Простете ми — помоли бързо Йошио. Той беше се засрамил. — Ние, японците, се разплакваме твърде лесно. Това е национална слабост.

Той извади от ръкава си носна кърпичка.

— Наистина ли? — попита Хелен с изненада. — Това е ново за мен. Как се примирява това с вашето прочуто самообладание и безстрастие.

— Ние имаме твърде много чувства — обясни Йошио, като си поставяше очилата с твърдото намерение този път да ги запази сухи. — Ние имаме много повече нужда от самообладание точно защото тъй лесно се разчувстваме. Ние можем да бъдем прозрени тъй лесно, както лесно се гледа през вода. Помислете само върху това, че ние никога не лъжем, освен може би от вежливост. Но не можем да се изразяваме добре и това се дължи на нашия език. Не можем да обясним или да анализираме себе си. Ние предпочитаме да мълчим, нежели да кажем нещо, което е невярно, и предпочитаме да се усмихваме, нежели да причиняваме болка. Ние сме — как казвате вие — хора на душата? Ние отслужваме литургии и се молим за всички риби, които сме изяли, за нашите котки, за нашите строшени кукли, дори за иглите, добрите, верни игли, които са шили за нас през цялата година. Ние сме благодарни и предани, Елена, макар че понякога може да не изглежда така. Ние сме сантименталисти, затворени в бетон.

Йошио беше започнал сериозно да обяснява душата на Япония, но завърши с усмивка. Хелен отдавна беше престанала да слуша. Когато той спря, тя трепна.

— Игли — каза тя в състояние на пълна отвлеченост.

Макар че се беше оплаквала от глад и не беше яла нищо цели двадесет и четири часа, тя остави храната почти недокосната. Гърлото й се свиваше, щом се опиташе да преглътне, това беше смешен и детински протест на нейните нерви. „Аз съм като куче, което не може да намери господаря си, мислеше си тя разярена; ако не внимавам, ще умра от разрив на сърцето, както става с анемичните моми в старите романи.“

Трите прислужнички бяха положили възможно най-големи грижи около нея, коленичейки и усмихвайки се, деликатно вежливи; тяхната безшумна работа беше почти нечовешка. Хелен се окопити.

— Хора на душата — каза тя. — Да, аз също съм забелязала това. Ние ходихме в Йошивара. Във всяка къща има правителствен чиновник, седнал до касата, който на самото място прибира данъка за всяко посещение. В стаите на всички проститутки има съобщение на стената, в което им се казва каква част от всяка цена, която са спечелили, трябва да дадат на правителството. Това е най-задушевната наредба, която съм виждала някога.

— Откъде знаете какво се казва в съобщението, Елена сан? — попита Йошио бързо. „Значи тя може да чете японски, тази шпионка!“ — помисли си той с внезапна радост.

Хелен го погледна разсеяно.

— То е напечатано на три езика — явно, за да го разбират чуждестранните посетители — каза тя.

Йошио бе принуден да млъкне.

— Но — каза той слабо — вие може би сте забелязали, че във всяка от тези къщи има малък олтар; момичетата си имат дори свой собствен бог.

Неприятно беше да се говори за Йошивара с дама. Той разсъди, че Хелен не е дама.

— Да, навсякъде по света блудниците са добродушни и благочестиви — каза тя небрежно, като ровеше между ягодите, които бяха сложени пред нея; тя хвана една за дръжката с намерение да я поднесе към устата си. Но спря по средата: обзе я паника. Тя чуваше телефона да звъни в спалнята й, ясно, настоятелно, непрестанно, умолително. „Хелен, миличка, казваше Франк, трябва да говоря с теб, трябва да те видя още веднъж тази вечер сега, в този момент, аз те обичам, обичам те, обичам те…“.

Тя внимателно сложи ягодата обратно в малката паничка и стана. Краката й се бяха схванали от колениченето. Тя ги протегна и започна да ги удря по бедрата — това беше навик, придобит в дните, когато работеше като модел.

— Трябва да се върна у дома, късно е — каза тя, без да може да си поеме дъх.

Йошио я погледна смутено. Играта едва беше започнала. Той беше направил първия ход и сега беше неин ред да играе. Вместо това тя нетърпеливо съблече кимоното, смъкна го, захвърли го на земята и грабна шапката си. Той не можеше да разбере.

— Не искам да ви безпокоя, Йо — каза тя бързо. — Аз мога сама да намеря пътя за хотела. Свикнала съм.

— Защо така ненадейно? — попита той, стоейки несигурно на своите схванати крака. Беше изгубил японския обичай да коленичи и неговите ходила, прасци и колене тръпнеха, сякаш ги бодяха с игли.

— Мъжът ми — каза Хелен. — Той ще се безпокои за мен.

Едва беше изрекла това, и то й се стори тъй глупаво, че не можа да не се разсмее. Йошио беше в отчаяние.

— Само един момент — умоляваше я той. — Вие не можете да си идете сама. Не мога да допусна това. Градът е пълен с войници.

Той взе сакото си и след като промени намерението си, го остави пак. В този момент лъч на просветление блесна така живо над него, че той затвори очилатите си очи, сякаш зашеметен.

— Една секунда, Елена — умоляваше я той. — Ще ми е потребна само половин секунда. Сметката… вие разбирате… такъв е японският обичай… аз трябва да ида лично при съдържателката… невъзможно е в присъствието на почетна гостенка.

Той загърна кимоното около себе си и на пръсти, по чорапи тръгна към вратата. Две келнерки коленичиха и плъзнаха встрани двете половини на вратата.

— Моля, внимавайте за сакото ми — каза Йошио, за да бъде сигурен, и тогава вратата се затвори след него.

Елена вдигна нетърпеливо с върха на пръстите си сакото и пак го остави; то миришеше на неговия брилянтин. Човек трябва да е много интимен с един мъж, за да не го отблъскват дрехите му, помисли си тя неопределено. Тази мисъл, както всички други, извика в паметта й спомена за Франк. Топлината на Франковите рамене в неговото бяло ленено сако, благоуханието на неговите цигари, линията на мургавата му шия, подаваща се над яката му след една нощ, прекарана в танцуване — всяка линия на неговото облекло беше позната и й действаше възбудително. Всяка точка от Йошиовото претенциозно малко сако я изпълваше с погнуса.

Когато той се върна, тя стоеше до отворения прозорец и гледаше надолу към шумолящите бамбукови дървета, осветена от меката светлина. Сакото му беше още на масата, но не на същото място както по-рано.

— Много ли се забавих? — попита той, като си прочисти гърлото, за да вземе подходящия тон.

— Доста — каза Хелен.

Той не знаеше какво иска да каже тя. Не знаеше дали беше погледнала документите, дали ги беше сменила с други и откраднала. Той свали кимоното и си облече сакото. Струваше му се, че те бяха още в джоба му както по-рано. За миг отчаянието го надви. „Не съм достатъчно умен за тази работа“, мислеше си той. Хелен го наблюдаваше, когато той изваждаше дългите тесни пликчета, украсени с емблема в червено и бяло, без които бакшишът за келнерките би бил обида, а не подарък.

— Очарователно — каза тя разсеяно.

С последно усилие Йошио Мурата успя да изтърси документите от джоба си върху рогозките, които покриваха пода. Една от малките келнерки ги вдигна. Той затаи дъх и през крайчеца на очилата си наблюдаваше израза на Хелениното лице. Тя хвърли бегъл поглед към книжата.

— Японски? — попита тя.

— Шифровани — отговори той. — Тайни документи.

Той ги натъпка обратно в джоба си, мъчейки се да изглежда изплашен или смутен.

— Жалко, че не съм шпионка — забеляза Хелен.

Той не знаеше дали тя каза това презрително или с най-голямо лукавство.

— Саянаро — каза тя на прислужващите девойки, когато излизаше. — Домо аригато газаи машита — каза на съдържателката и девойките, които им обуваха обущата и останаха коленичили, подпрени с ръце на пода.

— В края на краищата вие знаете японски — каза Йошио, когато двамата прекосяваха двора. Сърцето му тупаше така силно, че шумът от него граничеше с невежливост.

— Беше приятна вечер — каза Хелен, станала отново конвенционалната английска дама в добро общество.

Младо момиче беше повикало такси и колата чакаше на улицата пред входа. Йошио й отвори вратата.

— Драги Йо — каза тя любезно, — не ми се сърдете, но не искам да идвате с мен. Моля, не ме разбирайте криво — касае се за мъжа ми, той е много ревнив. Смешно, знам. Но не искам да ми направи сцена, ако ме види във вашата… в компанията на друг мъж.

Йошио направи стъпка назад: тази обида го смрази. „Истински англичанин! — помисли си той. Аз съм издържал жена му, японци прибраха жена му от улицата и я издържаха. Сега тя не иска да я видят с японец.“ През цялата вечер той се беше мятал по бурно море, ту върху гребена на някоя вълна, ту дълбоко долу в падината между две вълни, давейки се. Страх и ярост, триумф и обида се събираха заедно в силно и почти неподдаващо се на контрол желание да се качи на таксито и да грабне Хелен. Той направи стъпка напред, тя протегна ръката си. Той пребледня от усилието да се овладее.

— Лека нощ, Елена сан, и ви благодаря за уважаемата компания. Надявам се, че ще ви видя пак.

Той свали очилата си и се наведе да й целуне ръка, както се беше научил да прави в Париж.

— Сигурно ще се срещнем пак някъде — каза Хелен под приведената му глава. — Утре ще отплуваме с парахода „Сурабая“. Може би ще се срещнем в Хонконг или в Сингапур, или в Лондон. Беше очарователна вечер. Пожелавам щастие на вашата тайна мисия.

Той отпусна ръката й и се взря в нея. Таксито потегли. Тя махна веднъж с ръка странно разсеяна и се облегна назад. После изчезна. Йошио остана на мястото си, взирайки се в пустата улица. Беше пребледнял още преди това; сега чувстваше как кръвта му се оттегля, бавно пулсираща, с присвиваща болка в гърдите, в бъбреците и в ставите на коленете му. Момчето, което беше повикало таксито, го гледаше слисано.

Беше станал сив като паважа под нозете му.