Вики Баум
Хотел Шанхай (22)

XIII

Като напусна луксозния апартамент на Ръселови, д–р Хайн отиде право в стаята на Курт — ако стаята, която хотелът му беше предоставил, заслужаваше това име. Това беше дупка на десетия етаж, която по-рано служеше за склад на бельо, но бяха установили, че е твърде малка за тази цел. Курт можеше да отвори вратата си, само ако седнеше на леглото, за да направи място. Стаята нямаше и прозорец, а само една въздушна шахта като тия, каквито имат вътрешните кабини по параходите. Но понеже Курт беше на служба през цялата нощ в бара и спеше през деня, един прозорец в неговата стая би значел — както той се изразяваше — да даваш на свиня кладенчова вода.

Ако искаше да се изкъпе, Курт трябваше да си вземе гореща вода от някой китайски магазин за гореща вода и да вземе назаем от момчетата в хотела дървено корито, което да използва като вана. Оттук в хотела нямаше асансьор до бара, така че той трябваше да изкачи осемте етажа по една тясна стълба с отбелязани с червена светлина изходи, защото това стълбище беше само изход в случай на пожар. Понеже Курт нямаше никакви тайни и не притежаваше нищо, д–р Хайн намери вратата отключена — пък и на нея изобщо нямаше ключалка. Стаята обаче беше празна.

— Къде господар отишъл? — попита докторът едно момче, което минаваше от там.

— Господар нагоре отишъл — беше отговорът, подчертан с посочване нагоре.

Д–р Хайн, който не познаваше тайната на пожарното стълбище, се върна по целия път обратно до асансьора. Той слезе долу на партера, който се намираше срещу приемното бюро, и автоматично, без дори да си признае това, хвърли поглед към своята празна преградка за писма, промъкна се през сводестия хол, стигна до втория асансьор и едва тогава бе откаран горе пред бара.

Той чуваше вече музика в преддверието; ослуша се с изненада и се усмихна неволно, когато позна втората част на Бетовеновата соната в до минор. Влезе на пръсти.

Барът беше празен, защото беше още рано и неговата празнота правеше локала прекалено голям. Над града отвън още имаше малко дрезгавина, но на прозорците на бара бяха спуснати тежки завеси, които не позволяваха да проникне светлина нито отвън, нито отвътре. Сякаш някакъв сляп човек свиреше в тъмнината. Беше станало втора природа на доктора никога да не прекъсва музика, затова той отиде пипнешком до една от тапицираните с коприна пейки до стената и седна търпеливо да изслуша музиката. Далеч отдолу се чуваха автомобилни сигнали, скърцане на спирачки и целият тътнещ шум на Шанхай. Тук в бара беше Бетовен, сонатата в до минор, последната соната.

При последната нота Курт държа натиснат педала, докато тя замря напълно и тогава за свое изумление докторът чу някой да ръкопляска. Непосредствено след това Курт запали лампата на пианото, която хвърли кръг светлина над клавишите и непосредствената околност. Сега той видя, че една девойка беше седнала до Курт на столчето за пианото. Преди да успее да се смути, че ги е обезпокоил, Курт каза:

— Това е Рут, господин докторе. Едно от онези бедни китайски сирачета, които си изкарват прехраната, като копират венецианска дантела.

Рут беше малко смутена и каза със смях:

— Не говори ли той най-лудешките неща?

— Д–р Хайн се специализира в присаждането на жлези — каза Курт, продължавайки запознаването. — Той току-що е успял да направи от една маймуна английски морски офицер. За него всичко е жлези, нищо друго освен жлези.

— Обичате ли музика? — попита лекарят, колкото да каже нещо.

— Луда съм за музика — каза Рут с ентусиазъм. — Бих могла цяла нощ да седя тук и да слушам.

— Тя мисли, че Стравински е името на някакъв десерт и че Бетовен е диригент в операта в Ню Йорк — каза Курт на немски. Рут наблюдаваше устните му, като че ли това щеше да й помогне да разбере чуждия език. — Мис Андерсън ни прави твърде голяма чест — продължи Курт на груб, формален език. — Тя е младата дама, която ще се ожени за Франк Тейлър в събота и която ние от толкова дълго време очаквахме да видим.

При тези думи лекарят се поклони няколко пъти и стисна ръката на Рут.

— Трябваше да чакам Франк в градината на покрива — каза тя, — но няма никаква градина на покрива. Тогава чух Курт да свири на пиано и се вмъкнах. Трябва да е вече късно.

Лекарят отиде на вратата, която водеше от бара към покрива.

— Защо я няма градината на покрива? — попита той слисан, когато видя, че цялото обширно пространство беше празно и че масите, слънчобраните и саксиите с цветя бяха прибрани.

— За в случай на въздушни нападения — каза Курт откъм пианото.

— Тогава и барът не е много по-сигурен — каза д–р Хайн, като бързо се отдръпна назад, както се отдръпват при светкавица хора, застанали до прозореца.

— О, барът ли? Това е съвсем друга работа, нали, Рут — каза Курт с усмивка към девойката.

— Аз не се боя — каза Рут.

— Да, ние не се боим — повтори Курт. — Ще се пъхнем под пианото, когато започне. То е устойчиво на бомби.

Той сложи пръсти на клавишите и започна последната част на сонатата. Рут все още седеше близо до него и слушаше.

Д–р Хайн зае мястото си до стената и се унесе в музиката. Отдавна не беше чувал Курт да свири. Наистина, изненадващо беше, че момъкът не е забравил Бетовен. Той свиреше красиво, сдържано и все пак с чувство; в неговото свирене нямаше нищо слабо или сантиментално. Имаше сила и израз, почти величие. „Какъв пианист можеше да бъде той! — мислеше си Хайн тъжно. Най-великият от германските пианисти, ако му беше дадена възможност да узрее“. Сянката на неговия покоен приятел Макс Лилиан се носеше като дух в танцувалния бар на хотел „Шанхай“; вратите към терасата бяха широко разтворени, навън се разстилаше градината в Брюневалд; Ирена, Роланд, Бетовен, последната соната, продължителните трели и след това — катастрофа…

— Вие също не се боите, господин докторе, струва ми се — каза Рут, когато и тази част свърши.

— Дете мое — каза той, — човек стига до една точка в живота, която лежи отвъд всякакъв страх.

Курт отправи към него бърз, изпитателен поглед. През всички тези години на тяхното общо изгнание докторът никога не беше изрекъл нито думичка за миналото.

— Наистина, как живее старият германски лекар? — беше попитал някой Курт.

— Очаква писма, които не идват — беше отговорил той.

— Но не би ли било по-добре, ако чакахте годеника си някъде другаде? В хотела например? Да ви заведа ли долу? — попита д–р Хайн, като отиде при пианото.

Рут поклати глава.

— Наситила съм се на хола — каза тя. — Да знаех само къде е Франк! Не може да се телефонира. Ходих в магазина му, но и там го няма. Долу в хола седи онази дебелата френска дама и иска да ме продаде на един много богат китаец. Тук горе за мен е по-хубаво.

— Рут е родена за героиня — обясни Курт. — Преди всичко тя е милосърдна сестра; второ, като стюардеса в самолет е преживяла най-страшните работи; трето, тя е дошла в Шанхай специално, за да вземе участие във войната; четвърто, тя не се бои да седи в тъмното с един пропаднал човек като мен. Това ли е всичко, Рут?

Лекарят слушаше с леко неудоволствие безцелното бръщолевене на младия човек. „Или е много нещастен, или пък се дължи на опиума“, мислеше си той, като преценяваше.

— Милосърдна сестра ли? — каза той на Рут. — Тогава ние сме почти колеги. Ще ни помагате ли, ако организираме една доброволческа санитарна служба?

— Сигурно — каза Рут, сякаш искаше да каже „защо питате?“

Ненадейно всички лампи в бара светнаха. Курт взе един рязък акорд на пианото и стана.

— Извинете, мис Андерсън — каза той с много нисък поклон, — трябва да си облека ливреята.

Тя гледаше с учудване след него, когато той тръгна към вратата.

— Сърдит ли е? — попита тя лекаря.

Лекарят поклати глава. Барманът от бара дойде и започна да нарежда своите бутилки и чаши. Зад него Юджийн, оберкелнерът, дойде с плавно плъзгане по полирания под. Той хвърли бегъл и загрижен поглед през вратата към градината на покрива и след това я затвори.

— Няма да направим голям оборот тази нощ — каза той на прислужника от бара.

Негърът, който се редуваше с Курт на пианото, се промъкна с увесена глава, със своята черна глава над бяло вечерно сако. Той протегна дългите си тънки пръсти, докато изпращяха и след това ги сложи върху клавишите, без да поглежда.

— Ето Франк — каза Рут, още преди Франк действително да се беше появил.

Курт Планке се беше спрял на вратата и не снемаше очи от Рут. Когато видя сияйното, лъчисто и недвусмислено преображение на лицето й, когато тя подаде ръка на Франк, той така смръщи лице, като че ли беше захапал зърно черен пипер. Пъхна ръце в джобовете си и се върна отново в бара.

— Съжалявам, че закъснях толкова, мъничка — каза Франк. — Факт е, че работата в доброволческата стража стана сериозна. Събраха ни за едно малко упражнение, а то продължи цели часове. Това е Морис — каза той, като посочи към един човек, който беше дошъл с него. — Морис ще бъде най-добрият ми човек. Скромен човек е този Морис. Не бихте повярвали това, ако гледате как изглежда сега.

Морис, както и Франк, изглеждаше уморен и белите им костюми бяха измачкани. Косите на Морис бяха твърде червени, а очите му твърде сини; една цигара висеше на долната му устна, независимо дали се смееше, говореше или пишеше. Рут стисна огромната му ръка.

— Франк ми е разказвал много за вас — каза тя.

Морис направи гримаса.

— Време беше да върнат този момък — каза той.

„Защо всички ми говорят това?“ — помисли Рут мимоходом.

— След един–два дни сме във война — каза Франк.

— Войната вече е започнала — каза Морис сухо. — Имало е малка схватка и аз ще трябва да разбера сега къде е станало това. Китайците смятат да принудят японците да се бият.

— Китайците ли? Аз винаги съм мислила, че китайците са страхливи — каза Рут.

— Точно затова — каза Морис. — Досега са дебаркирали по-малко от четири хиляди японци, а в Шанхай има достатъчно китайски войници — ще си изям шапката, ако има по-малко от сто хиляди.

— Но ти нямаш шапка — каза Франк и избърса ръцете си. — Джудженце — каза той, — боя се, че с яхтата няма да стане нищо. Много бих искал да ти устроя едно романтично пътешествие, но на влаковете не може да се разчита… сега.

— Няма значение, катеричке — каза Рут. — Достатъчно е, че съм тук. По-късно, може би.

— Може и така — по-късно — каза Франк.

Говореха за яхтата на Б. С., която се намираше в Съчоу Крийк и с която проектираха да направят сватбено пътешествие в края на седмицата. Франк се огледа наоколо.

— Не е много весело, като няма никой — каза той, като раздвижи раменете си под бялото сако.

Приближи се Юджийн.

— Вероятно скоро ще трябва да затворим бара тази вечер — каза той учтиво.

Д–р Хайн се присъедини към тях под влиянието на неопределено и плахо любопитство.

— Ще започнат ли да стрелят? — попита той.

— Досега няма нищо сериозно, но и това ще стане — увери го Морис.

За миг д–р Хайн усети ясно миризмата на барут, онази незабравима, пареща в ноздрите миризма, която оставаше да виси над окопите след сражение. Барут, кръв, нечистотия, смърт и страх от смъртта. Франк го хвана под ръка, а също и Рут, и ги заведе на бара. Морис не чака покана.

— Какво ще си поръчаш, мъничка? Какво да бъде, докторе?

Рут се държеше здраво за ръката на Франк и го погледна сериозно.

— Жадна съм — каза тя. — Какво да пия?

Франк обмисли.

— Коктейл „Бяла дама“ или джин със сода — каза той. — Предлагам Бяла дама.

— Добре — една Бяла дама — каза Рут покорно.

Двама други мъже бяха пристигнали, но барът изглеждаше пуст.

— Благодаря ви, но няма да пия нищо — каза д–р Хайн, който беше твърде неловък, за да намери някакъв изход.

— Шотландско и сода — поръча Франк. — Ти какво ще пиеш, Морис?

— Двойно шотландско за мен — каза Морис.

И двамата мъже бяха пили вече; Рут забеляза това. Франк й се усмихна над ръба на чашата и смигна.

— Ще се радвам, когато започне — каза той весело. — Напрежение на нервите е да чакаш първата бомба.

— Всичко най-добро! — каза Морис и изпразни чашата си.

— Подобно! — каза Рут и започна да пие жадно своя коктейл.

Курт стоеше до тях и ги наблюдаваше. Негърът изтръгваше синкопи от пианото. Бетовен изчезна като дух от бара.

— Жалко, че мис Рут е толкова конвенционална — каза неочаквано Курт на висок глас.

Франк се озърна учуден.

— Какво искате да кажете? — попита той. — Още едно шотландско.

— Ако мис Андерсън не беше толкова конвенционална, тя щеше да се влюби в мен, вместо да се омъжи за един мил преуспяващ американски търговец като вас — каза Курт, високо и свадливо. — Тя щеше да се опита да ме измъкне от калта, върху която — както всички знаят — е построен Шанхай, вместо да живее от американски експорт с двеста долара месечно. Или са триста?

— Какво ще пиете? — попита Франк добродушно. Той беше очевидно в повишено настроение и като хвана Курт, накара го да седне на стола до него.

— Джин без нищо — каза Курт, като сложи краката си на месинговата пръчка. Той разлюля чашата си с подсилен жест. — За мис Андерсън — каза той — красива като зората и добродетелна като мисионерска вдовица.

— Двойно шотландско — каза Морис.

Барът вече не беше празен, макар съвсем да не беше пълен. Малцината дошли бяха по-шумни, отколкото обикновено, като че искаха да заглушат някакъв друг, заплашителен шум във въздуха.

Д–р Хайн чакаше. Курт беше забравил, че той е там.

— Още един джин — каза Курт високо.

Юджийн, оберкелнерът, пошепна на ухото му, че е време да смени негъра.

— Имаме нужда от атмосфера — настоя той шепнешком, а Курт прихна да се смее.

— Атмосферата е добра — извика той, смеейки се. — Атмосферата тук е като при масово погребение. Няколко лопати пръст — и всичко е свършено. — Той изпи джина си и блъсна отново нататък чашата.

— Не трябва да пиете толкова много, Курт — каза Рут загрижено.

— Защо да не трябва? Защо именно аз, красива девойко? Защо именно аз не бива да пия? — попита той сърдито.

Неочаквано той стана сериозен; остави чашата си и погледна лицето на Рут.

— Наистина, жалко за мен — каза той с нисък глас. — Съгласете се, че е жалко, Рут. — Той вдигна ръка, за да отдаде чест на шега. — Хайл! — извика той. — Хайл! Ако не бях попаднал между евреи и интелектуалци, щях да бъда много добре. Щях да остана в отечеството си и да стана шофьор като баща си или инженер като чичо си; щях да нося кафява риза и да викам „Хайл!“ и щях да бъда щастлив. Аз съм ариец; видите ли, Рут, чист ариец. Пас, арийците, не ни бива за интелектуалци. Не можем да издържим в това отношение. Балтийско море — продължи той, — аз често изпитвам носталгия за Балтийско море. — Той срещна загрижения поглед на Рут. — Но ето на! — каза той презрително. — За вас всичко е… Стравински. Лека вечер, господа!

Сивото лице на д–р Хайн беше побледняло, докато слушаше Курт.

— Защо никога не идваш на нашите вечери за камерна музика, моето момче? — попита той, сякаш това можеше да му помогне. — Ние свирим всяка сряда вечер.

Курт дори не го и чу, той дори не го виждаше. Докторът остана още миг — със своите стари обувки, неловко, заставайки ту на единия, ту на другия крак; след това се обърна и бавно се измъкна от бара. На вратата срещна влизащия мистър Ръсел, той беше с чиста и хубава външност, както обикновено.

— Как се чувствате сега, мистър Ръсел? — попита докторът.

Ръсел не го позна и го погледна с изненада.

— Благодаря, благодаря, отлично. Как сте вие? — попита той и продължи нататък. Той седна до Курт и поръча една чаша перно. — Потър ми каза, че барът щял да бъде затворен — каза той, като гледаше сънено и все пак настойчиво Курт.

— Вие всички ли се познавате! Мис Андерсън, достопочтеният Боби Ръсел — каза Курт, запознавайки ги.

— Как сте, Франк? — попита Боби.

— Отлично, благодаря. Вие как сте, Боби? — отговори Франк.

— Викат на телефона мистър Тейлър — каза Юджийн, като се плъзна до Франк.

— Мен? — каза Франк с учудване. Юджийн чакаше. — Кой е на телефона? — попита Франк.

Юджийн вдигна рамене.

— Сигурно е Б. С. — каза Франк. — Ние ще се венчаем — каза той на Рут. Изпразни чашата си и излезе.

Междувременно Морис упорито и спокойно се напиваше.

— Пожелавам ви най-голямо щастие — казваше той на Рут, щом получеше нова чашка уиски. — Пожелавам ви най-голямо щастие. Време беше да го вържат. Хайде, най-голямо щастие!

Негърът беше престанал да свири.

— Музика! — каза Юджийн с по-груб тон.

— Каква полза от нея? — попита Боби. — Няма жива душа в бара. Много по-добре ще бъде да затворите. Ужасна дупка! И опасна, отгоре на това.

Ставайки, той хвана Курт за ръката. Курт го отблъсна от себе си и столът се катурна.

— Елате с мен на пианото, Рут — помоли я Курт с внезапна благост. — Ще свиря за вас.

Рут се радваше, че ще излезе от бара. Тя последва Курт по гладкия, празен паркет. Той вървеше с твърди стъпки пред нея и притегли до себе си пред пианото един стол.

— Шуберт — каза той. — Никой не слуша.

Рут седеше изправена, с ръце в скута, като добре възпитано дете. Курт я наблюдаваше с нежно удоволствие.

— Трябва да ви говоря, Рут — каза той. — Това е много важно. Вие не знаете колко е важно. Това е въпрос на живот и смърт, Рут.

Докато говореше, той беше започнал да свири и продължаваше, без да поглежда нито клавишите, нито Рут. Погледът му беше закован в гърба на Боби Ръсел.

— Ваша специалност е спасяването на живота, нали? Грижи за болните, любов към човечеството и така нататък. Добре тогава, слушайте, Рут: прекарайте тази вечер с мен. Оставете Франк Тейлър на собствените му грижи. Той няма нужда от вас. Аз имам. Аз съм… в опасност. Аз съм болен. За мен трябва да се грижи някой и да ме закриля. Аз не мога да бъда оставен сам. Слушайте, Рут, не искам нищо от вас, вие разбирате това, но имам нужда от вас тази вечер. Ще свиря на пианото за вас. Или пък вие можете да ми разкажете нещо, или аз ще ви разкажа нещо; ще бъда мирен и разумен, обещавам ви. Нали, Рут? Искате ли? Кажете на Франк, че сте ми обещала. Той и онзи Морис са точно в настроение за нощ в клуба. Вие не можете да откажете да спасите живота ми. То противоречи на вашата клетва като милосърдна сестра.

Рут слушаше с растящо изумление тези трескави думи.

— Вие сте пиян — каза тя.

Курт удари силно клавишите.

— Ето! „Вие сте пиян!“. Трябваше да знам, че ще дойде това. Не, красива девойко, вие не знаете как изглеждам аз, когато съм пиян. Помогнете ми, само останете при мен. Бързо кажете „да“, преди Франк да се е върнал от телефона.

Рут се смееше смутено.

— Вие сте луд — каза тя разтревожено. Ужасът, отчаянието и откровеността на Курт я вълнуваха, макар че имаше смисъл в това, което той казваше. — Вие сигурно сте луд, Курт — каза тя. — Франк и аз сме поканени на гости и сега е навечерието на нашата сватба, така че как мога да остана при вас? Бъдете добро момче, не бъдете неразумен — молеше го тя.

Ръцете му бягаха все по-бързо и по-бързо по клавишите, като подплашени животинчета и всеки отделен пръст имаше свой собствен ум и собствен страх.

— Изслушайте ме, Рут — каза Курт. — Ако вие прекосявахте там долу Нанкин роуд и аз имах щастието да скоча долу от градината на покрива в същия този момент и да падна пред нозете ви със спукан череп на пихтия, но все пак с искрица живот в трупа ми — щяхте ли да идете на гости, или щяхте да ме вдигнете, да ме занесете в някоя болница и да се опитате да ме спасите?

Рут се засмя.

— Що за въпрос!

Тя гледаше към вратата, но Франк не се връщаше.

— Вие щяхте да се заемете да ме спасите, нали? Отговорете ми! Да, разбира се, така щяхте да направите. Добре тогава, Рут: аз наистина съм скочил вече долу и в мен е останала само една искрица живот. Само мигновена помощ може да ме спаси. Невъзможно е да идете на гости в навечерието на сватбата си. Вие трябва да разберете това. Вие трябва да ме вдигнете и да се погрижите за мен. Ако ме оставите сам тази вечер…

— Съжалявам, Франк иде — каза Рут. Тя избърза към вратата, когато Франк влизаше. Той беше блед и не изглеждаше съвсем добре. Бършеше ръцете си с носна кърпичка, а по лицето му се стичаха капки вода, като че ли току-що се беше мил.

Боби Ръсел стана от мястото си при бара и отиде нехайно пред пианото. Курт продължаваше да свири като луд вече не Шуберт, а един от Брамсовите унгарски танци.

— Е? — каза Боби Ръсел.

— Добре — отговори Курт, като затвори пианото.

— Какво стана с телефона? — попита Рут на вратата.

Франк я погледна, като че ли тя беше призрак.

— О, телефона? Нищо — каза той.