Вики Баум
Хотел Шанхай (20)

XI

Лунг Йен се сърна у дома си уморен, мокър и щастлив, след като беше марширувал цели часове заедно с бой-скаутите, които развеждаха, за да им покажат града. Едва когато се изля проливен дъжд и те се разтичаха на малки групи към гарата и се качиха на влака от Хангкеу за Киангуан, той реши да се отправи за дома си. Три камиона с войници минаха с шум покрай него. Може би войната беше вече започнала. Йен размишляваше със своите откъслечни познания за света. Войниците бяха мръсни — каквито са винаги. От друга страна, децата войници, едно от които беше синът на Йен, изглеждаха тъй чисти, че това почти го плашеше.

Жалко беше, че шивачът Лунг и синът му бяха вече заспали, когато той пристигна в къщата, защото много му се искаше да им разправи, че синът му вече е пристигнал. Той мина предпазливо между леглата им и стигна в стаята си, без да събуди никого.

Преди да си легне, той още веднъж разгледа малкия автомобил и го пусна да върви. Струваше му се, че сега се движеше доста по-бавно, отколкото по-рано. Може би, мислеше си Йен с усмивка, и той е уморен през нощта, подобно на някой кули, който е трябвало цял ден да тича. Той избърса лицето си и събу мокрите си обуща. Погледна с недоволство мрежата против комари около леглото. Тя беше непрана и сива, почти черна на някои места, и дупките не бяха закърпени. Въздухът отвътре миришеше на застояло. Откакто беше видял тези чисти деца войници, той гледаше с нови очи на мръсотията. Но когато отдръпна предпазливо мрежата, той откри с радост, че жената на шивача беше постлала чист ленен чаршаф на леглото, и реши да спи на пода, та леглото да остане чисто за сина му. Освен това не беше свикнал да спи в легло и сега, му мина през ум, че безсънието му през последните няколко нощи може да се дължи на това. Макар и да се сви по обичайния начин с колене подгънати нагоре, както правеше между дръжките на своята, рикша, минаха дълги часове, преди да може да заспи. Чуваше барабаните, виждаше младите лица под широкополи шапки и мислеше за срещата със сина си. Едва когато зората проникна на сиви ивици през капаците на прозореца, сънят го надви.

 

 

Когато Йен се събуди, мина известно време, преди да разбере къде се намира. Потърси пипнешком дръжките на рикшата, преди да си беше отворил очите, и скочи на крака. Вежливото покашляне на жената на шивача зад вратата го върна към стаята, която трябваше да дели със сина си. Той беше цял в пот, сякаш сънят беше тежък труд, и бързо се избърса. След това отвори вратата. Любезната стара жена стоеше отвън с чаша чай в ръка.

— Десет хиляди щастливи години — каза тя смирено. — Донесох ти малко чай, за да сложиш добро начало на един добър ден.

Йен й благодари и като пое чашата в две ръце, изпи нейното топло съдържание. След това сви на вързоп новите си дрехи, защото не искаше да се преоблича, докато не се изкъпе. Подаръка за сина си пъхна в средата на вързопа. Тури в пояса си парите, писмото и ценните упътвания в червения плик.

— Тази вечер ще се върна с моя глупав млад син, за да може той да поздрави моите приятели — каза Йен, преди да излезе.

Макар и да не беше изрично казано, разбираше се от само себе си, че семейството на шивача нямаше да загатва нищо за низкото положение и недостойните обстоятелства в живота на Йен.

Йен вървеше бързо, беше хубава сутрин със свеж въздух, улиците бяха измити от дъжда през изтеклата нощ. Той вдишваше дълбоко хладината и не кашляше. Първо отиде в банята, която не беше далече. Сградата отвътре беше по-чиста и по-широка от храм и Йен беше малко смутен.

— Една голяма гореща вана само за мен — поиска той въпреки това.

Един човек с червено лице и гол до кръста му посочи да влезе в една стая, където стоеше дълга, широка, модерна вана от порцелан, пълна с вдигаща пара вода, която излизаше от стената.

— И сапун ли?

— Да не мислиш, че съм свиня, та да се къпя без сапун? — попита Йен високомерно.

И човекът сложи на дървения стол до стената малка кърпа и парче зелен сапун. Йен бе оставен сам в царствената баня. Сапунът имаше сладка, приятна миризма и той се изми целия с него, надявайки се, че миризмата ще остане по тялото му. Той си играеше със сапунена пяна и се разглеждаше, за да види дали трите дни, прекарани в безделие и добро хранене, го бяха направили малко по-пълен. Струваше му се, че е малко по-пълен — поне достатъчно пълен, за да направи добро впечатление на сина си. Той натопи кърпата в горещата вода, изцеди я и се търка с нея дотогава, докато кръвта му започна да шуми. След това разгъна вързопа с дрехите и се облече бавно и разкошно.

За пръв път през живота си той усещаше допир на коприна до кожата си — защото, разбира се, не можеше да си спомни червената копринена рокличка, която беше носил на празника на своя трети месец. Завърза здраво панталоните около глезените, облече елечето над робата. Сложи си шапката и взе под ръка подаръка. Не беше забравил да си купи и едно ново книжно ветрило — червено, в знак на радост. След това, като се канеше да свие с току-що измитите си ръце старите си мръсни дрипи, той почувства отвращение. Те бяха мръсни, пълни с въшки и въз внезапен пристъп на високомерие Йен ги подритна в един ъгъл.

— Можеш да вземеш дрехите ми — извика той на полуголия човек, като мина покрай него в коридора. Въз възторга на тази сутрин на Йен му мина през ум, че тази необмислена постъпка представлява икономия, защото сега не беше необходимо да дава на човека бакшиш.

Щом излезе на улицата, той разбра, че не е свикнал да върви с дълга роба, но скоро забеляза, че принудителната бавност на вървежа му придава достойнство. Упъти се към една бръснарница, където работеха две малки корейки. Даде да му измият и подстрижат косата по подходящия начин, даде да му почистят и ушите, и ноздрите. Жените бяха сръчни, но и извънредно вежливи, което показваше, че дрехите му правят добро впечатление. През цялото време той държеше притиснат до себе си подаръка. Двама други мъже седяха на столове — единият от тях беше кули, какъвто Йен беше до вчера, другият — старец с очила, който четеше вестник, докато чакаше.

— Тук се казва, че японски военни кораби се готвят да бомбардират Шанхай — каза старият човек. — Но аз не вярвам. Защо народът от северните провинции ще бяга насам, ако и тук ще има война? Вестниците винаги искат да разкажат нещо ново.

— Войната е добро нещо за търговията — каза кулито изпод горещата кърпа, която по-младата от двете корейски девойки държеше на лицето му.

Йен се чудеше защо търговията ще върви по-добре във време на война и какъв род търговия можеше да върти един кули като този.

— Надявам се — каза той, — че тази седмица няма да има война, защото синът ми пристигна в града с много деца войници. Правителството нямаше да изпраща тук деца, ако ще започва война.

Старият човек вдигна поглед към него, без да отговори: Йен плати, даде на корейската девойка бакшиш, който отговаря на фините му дрехи, и си излезе. Той си беше наумил да изяде сутрешния си ориз в ресторанта до пазарището и да използва случая да напомни на съдържателя още веднъж за обеда, който беше поръчал и за който беше дал предплата. Като вървеше по улиците, му направи впечатление, че на много места бяха поставени нови плакати и заповеди. Също така много хора стояха по ъглите и пред входовете и се впускаха в разговор с всеки, който имаше време да спре. Този ден Йен нямаше време да спре. Този ден Йен нямаше нито време, нито желание.

Тази сутрин Лунг Йен беше много гладен и си каза, че чуждестранният стар доктор е направил с иглата си добро на вътрешностите му. „Ще ходя при него всеки втори ден, както ми каза да правя жената, мислеше си той. Това не струва нищо и е почти толкова успокоително, както и Великият пушек“. Той изяде три паници ориз и изпи три чаши чай; след това изплакна устата си на една чешма и бе готова да иде да намери сина си. Имаше в малката ленена кесия в джоба си още пет малки и две големи сребърни монети и съвсем не знаеше какво беше станало с останалите пари.

Качи се на трамвая от предградието Понкеу и този път не му стана лошо; напротив, бързината и лекотата, с които се носеше това превозно средство го забавляваха. Действително като че ли скъпите копринени дрехи имаха някаква магия и враждебните духове, скрити във въздуха, се бояха от него. „Не мога да разбера как богатите хора в копринени дрехи са нелюбезни и дори груби, мислеше си Лунг Йен. В такива дрехи аз винаги бих се усмихвал и бих бил благ към всекиго.“

Унесен в тези благосклонни мисли, той пристигна в Киянгуан и отиде в Гражданското отделение. За щастие, познаваше тия места, защото често беше докарвал в този край чужденци, пъшкащ и задъхан от дългото тичане. Наоколо имаше много хора, а навсякъде по стълбовете се вееха знамена, които изглеждаха весели и тържествени. Улични продавачи продаваха всевъзможни стоки: сладък, цветен лед, шекерчета, динени семки и захарна тръстика, плодове и боядисани оризови сладки. Йен си купи една кесийка динени семки, извади от кесията си бележката в червен плик и започна вежливо да моли тълпата да му стори път.

Добре беше, че носеше скъпите си дрехи, иначе никога не би стигнал до целта, а когато най-сетне дойде до главната сграда, приличаща на императорски дворец, той беше насочван от един човек към друг, от един етаж на друг, от една врата на друга. Коприната започна да го изпотява и той съжаляваше, че от много гордост беше оставил кърпата си у дома. Изкачваше се нависоко с някой асансьор, а в това време стомахът му оставаше долу. След това слизаше надолу, а стомахът му оставаше да виси над него във въздуха. Въпреки това той наистина не се чувстваше зле и не кашляше. Най-сетне един много изискан и пъргав млад човек се зае с него и го поведе по широк, отекващ коридор, в който слънцето струеше през огромни прозорци.

— Вие искате да знаете в коя барака е настанен синът ви ли, стари господине? — попита вежливо младият човек. — Нищо по-просто от това. Комитетът е уредил всичко. Влезте тук, моля.

Той отвори една врата и посочи на Лунг Йен да влезе. Стори му място да влезе пръв. Той беше млад и изискан господин, чиновник, човек с високо положение, а се обръщаше към Йен като към господин, покланяше му се и му правеше място да влезе пръв през вратата. Лунг Йен въздъхна дълбоко от радост в своите копринени одежди.

Слънцето се беше изкачило на най-високата си точка и каменните коне на Киянгуан хвърляха къси сенки, когато Лунг Йен най-сетне пристигна при големия плувен басейн, към който бе насочен и където се провеждаше плувно състезание.

Трябваше да плати десет цента, за да влезе, но въпреки този голям разход той се намери най-накрая и високо горе на терасовидните пейки, почти всички от които бяха заети от викащи, ръкомахащи и извънредно щастливи хора.

Щом седна на мястото си и се огледа, Лунг Йен откри каква беше причината за всичкото това викане. Далеч под него имаше едно голямо зеленикаво петно вода, в която се хвърляха и плуваха по-бързо от риби група след група момчета. От учудване Лунг Йен разтвори широко уста и започна да вика като гледаше как телата им от голяма височина се стрелкаха във водата. Но онемя и го обзе леден страх, когато му мина през ум, че един от тези бедни, но смели плувци може да е неговият син. В своето вълнение той започна да гризе динените семки и да плюе черните шлюпки. Той правеше точно това, което правеха неговите съседи, повечето от които бяха млади хора и се държаха шумно. През цялото време един силен глас възвестяваше през голям високоговорител неща, които Йен не разбираше.

След време бе даден сигнал с рог и народа по пейките стана и започна да се източва навън.

— Какво става сега? Свършиха ли игрите? Младежите ще се върнат ли в жилищата си? — попита Лунг Йен своя съсед, който го изгледа презрително.

— Никога ли досега не си идвал тук? — попита той грубо, но когато Лунг Йен му каза високопарно, че синът му взема участие в представленията, неговият съсед се смири. — Ела с мен, стари сър, това е на съседната арена — каза той и започна да си проправя път между редиците скамейки.

Лунг Йен го последва. Още веднъж седна нависоко, далеч от пясъка на арената, и още веднъж не разбра нищо. На високи стълбове се развяваха знамена, които той, за нещастие, не можеше да прочете. Далече долу маршируваха в група много момчета, след това се пръснаха по цялата арена и тогава това заприлича на шарка върху коприна — бяло и черно върху сиво-жълта основа. Шарката се променяше когато всичките деца правеха едни и същи движения. Разнесе се грохот над арената и над небето се появи една въздушна рикша, която също искаше да погледа. Лунг Йен беше свършил динените си семки и започна да копнее за цигара. Както миналата вечер, той пак мислеше непрестанно: „Един от тях е моят син. Той е едно от тези момчета. Един от тях е моят син.“ Но децата бяха толкова надалече, че той не би могъл да различи сина си дори ако знаеше как изглежда.

Минаха часове и слънцето слизаше все по-ниско. Два красиви облака плуваха по синевата на небето и забулиха за малко слънцето, докато краищата им ставаха лъчисти, а след това слънцето пак се показа. Лунг Йен беше жаден и си купи парче боядисан лед на пръчка и с облекчените го държеше срещу засъхналия си език. За него плати пет медни монети. „Едно от тези момчета долу е моят син“, мислеше си той непрестанно.

Понеже следобедът напредваше и ставаше все по хладно, Лунг Йен започна да се тревожи, както и по-рано при плувците. Момчетата бяха леко облечени; той можеше да види това дори от такова разстояние. Бяха облечени в черни къси гащета и бели жакетчета или ризи без ръкави — неща, във всеки случай на които Лунг Йен не знаеше истинското им име и които предпазваха малко техните разгорещени тела. Труд и пот, това бяха неща, които Йен разбираше. „Не желая синът ми да започне да храчи кръв“, мислеше си той смутен.

Ставаше все по-хладно, натрупаха се още облаци, а след това се изля краткотраен дъжд, осветяван от слънцето. Зрителите се смееха, разтвориха дъждобраните си, китайски дъждобрани от маслена хартия, както и копринените на чуждестранните дяволи. Йен беше силно наскърбен, задето не беше помислил да си вземе дъждобрана, та да запази скъпите си одеяния. Но неговият съсед, който му говореше усърдно и му даваше множество объркани обяснения, сега прибави към своята любезност и това, че стори място на Йен под дъждобрана си. След няколко минути дъждът престана, и игрите продължиха.

Когато започнаха борбите, Лунг Йен започна да разбира какво ставаше, защото беше виждал по-рано борци на пазарището и в „Нов свят“, театъра на покрива на една страда на Улицата на големите коне. Но чак когато започнаха надбягванията, той се почувства като у дома си; тичането това беше неговото призвание и неговият живот.

— Те започват изведнъж много бързо — каза той. — Оня дългият, тънкият ще пристигне пръв, той не носи безполезна тежест и има широк разкрач.

Той аплодираше заедно с тълпата, когато дългият спечели. Съседът на Йен стана внимателен, когато разбра, че има до себе си познавач. Щом следващите бегачи се наредиха на старта, той раздрънка парите в джоба си и попита:

— За кого ще се обзаложиш?

Лунг Йен разгледа шестте момчета.

— Не мога да реша, преди да започнат да тичат — отговори той предпазливо, макар че гореше от желание да се обзаложи и да спечели малко. Неговите налични средства бяха изчезнали, сякаш слънцето ги беше стопило. Той трябваше да плати седемдесетте цента и да даде бакшиш в гостилницата, а в малката му ленена торбичка имаше само седемдесет и четири цента.

— Ще бъде твърде късно, когато започнат да тичат — каза съседът му.

Лунг Йен разгледа още веднъж бегачите. Трудно беше да ги види добре от това разстояние.

— Третият — каза той.

— Колко? — попита другият и за свое собствено изумление Лунг Йен се чу да казва:

— Две малки сребърни монети.

Надбягването започна и Лунг Йен въздъхна, когато видя, че третият излезе начело. Той тичаше с равномерна, умерена крачка и явно имаше силни дробове. Лунг Йен би желал да мисли, че този е неговият син, но това беше по-голямо момче, отколкото можеше да бъде Сейлеонг. Лунг Йен ставаше все по-възбуден, колкото повече напредваха бегачите по пистата. Той скочи, размахваше ръце и викаше окуражително. Ако изгубеше двадесетте си цента, той нямаше да бъде в състояние да покани сина си да яде патица и риба в кисело-сладък сос; щеше да се наложи да пожертва предплатата си и да го заведе в някоя улична кухня, където имаше само ориз и свинско месо. Но в своята комарджийска треска той не помисли за това. Може би магията, която се криеше в неговите дрехи, правеше от него голям човек — голям човек за един ден.

Третото момче спечели. Съседът му мърмореше, но извади двадесет цента от своята звънтяща кесия и ги даде на Йен.

— Изглежда, разбирате от тази работа, сър — каза той и тези думи не звучаха като комплимент.

Но сега Лунг Йен внимаваше много, защото момчетата, които се подредиха за следващото надбягване, като подгънаха колене и с пръстите си се допряха леко до земята, бяха млади и едно от тях Лунг Йен беше сигурен в това — трябваше да е неговият син. Той едва дишаше като гледаше към арената и търсеше да открие в редицата сина си. Никакъв глас не му казваше, никакъв белег не му сочеше кое от момчетата беше негова кръв, създадено, за да продължи непрекъснатата линия на неговото семейство. Едното момче от външната страна беше силно и добре сложено, но имаше мургавата кожа на обикновените хора; четвъртото имаше по-леко телосложение и тялото му имаше цвета на праскова, когато е огряна от слънцето. Лунг Йен въздъхна дълбоко, защото не можеше да реши кое от момчетата би желал да бъде неговият син. След това прозвуча пистолетният изстрел, с който започваше всяко надбягване и момчетата се спуснаха напред.

— Много бързо, много бързо — закрещя Лунг Йен загрижено и отпусна ръце. Свикнал да тича на дълги разстояния със своята рикша, той не можеше да си представи, че момчетата трябваше да пробягат само едно късо разстояние. Не спечели нито мургавото момче, нито момчето с прасковен цвят; спечели най-малкото от тях, което с отметната назад глава беше излязло пред всички. Лунг Йен веднага си пожела това да е неговият син, но когато момчето докосна с гърдите си лентата сред гръмотевични аплодисменти и веднага след това падна изтощено на земята, Лунг Йен се надяваше това да не е неговият син. Защото той изпитваше съжалително презрение към момчето, което лежеше на пясъка и което беше без дъх в гърдите.

Състезанията продължаваха и когато високоговорителите възвестиха тяхното приключване, Лунг Йен беше облян в пот, защото беше виждал своя син в твърде много състезатели. Беше живял във всекиго от тях и със стиснати юмруци беше искал да спечели, затова, накрая беше изморен, като че ли сам беше участвал във всяко състезание.

— Свърши — каза съседът му и стана.

Лунг Йен се протегна и започна да тупа краката си, които се бяха сковали от дългото седене.

— Пакетчето ви, стари господине — извика подир него една жена, като му подаваше подаръка. Той така се беше унесъл в старанието си да разпознае сина си, че беше забравил скъпоценния и незаменим автомобил. Притисна го отново до гърдите си, благодари на жената и заслиза заедно с тълпата по стъпалата. Сега хартията беше измачкана и съвсем не изглеждаше така елегантна, както отначало, но въпреки това, като усещаше скъпоценния предмет, притискайки го до гърдите си, Лунг Йен се изпълваше с гордост и радост.

Той стоя известно време нерешително сред тълпата, но след това колебливо тръгна отново, защото беше дошъл моментът да потърси сина си между другите момчета. Тълпата се разреждаше, здрачаваше се, а от много различни посоки можеха да се чуят едновременно сигнали от рог. Лунг Йен още веднъж извади скъпоценната хартийка, на която писмописецът беше написал номера и квартирата на сина му. Неговата копринена дреха му даде кураж да запита един войник. Войникът не беше груб, каквито са обикновено войниците, а се усмихна любезно на Лунг Йен и сам го заведе до началото на един от многото пътища, които се излъчваха от едно открито кръгло пространство. Лунг Йен поблагодари по начин, който подхождаше на неговите изискани дрехи, и тръгна между две редици чисти бели сгради. Той чуваше барабани в далечината, но чуваше и собственото си сърце.

След известно време той бе настигнат от колона маршируващи момчета; краката им вдигаха прах, а самите момчета изглеждаха уморени, но въпреки това доста щастливи, мислеше си Лунг Йен, като оглеждаше редиците на тези непознати момчета, за да открие непознатото лице на своя син. Той маршируваше редом с тях, докато стана нетърпелив и започна да тича — сякаш теглеше рикшата си — за да стигне по-бързо до мястото, към което го беше насочил любезният войник. Барабани и рогове останаха далеч зад него, когато приповдигна дългата си роба, за да тича безпрепятствено. Трябваше да разпитва още няколко пъти с помощта на своята хартийка, но най-сетне, след като неведнъж беше губил пътя, стигна до бараката на сина си.

Това беше едноетажна постройка от дърво, не така бяла и хубава като къщите, покрай които току-що беше минал. Вратата беше отворена и Лунг Йен, след като се поколеба и със скромно покашляне, влезе вътре. Но там нямаше никой и той пак излезе, нерешителен и разгорещен от бързането. Тогава чу звукът от тръби и рогове да се приближават все повече, облак прах се появи на пътя и през праха той скоро видя маршируващите момчета. Те се втурнаха в къщата сред врява от викове, смях и млади гласове. Техните правилни редици се прегърнаха във вихрушка от деца, които се източиха покрай Лунг Йен и влязоха в сградата. Той неволно протегна ръцете си, но по-лесно би могъл да задържи чаша вода. Йен се усмихваше плахо на всяко момче, чието лице можеше да съзре за една секунда, но нито едно от тях не спря да каже „татко“. Той усещаше коленете си като прекършено дърво, вкочанени и непокорни. Извади от пояса си червения плик и го вдигна във въздуха, след това си пое дълбоко дъх и се реши да извика името на сина си.

— Лунг Сейлеонг от Фукинг! — извика той или мислеше, че вика. В действителност се разнесе един тънък звук, който се изгуби сред безредния смях, и нито едно от момчетата не се спря. — Лунг Сейлеонг! Лунг Сейлеонг! — викаше той едно след друго.

Едно слабо момче с разумно лице, но за нещастие малко кривогледо, попита:

— Лунг Сейлеонг от Фукинг ли търси господинът?

— Така е името на сина ми, когото търся.

— Аз ще го повикам — каза момчето и изтича в къщата.

Лунг Йен пак въздъхна, защото, макар това момче да изглеждаше интелигентно и образовано, то беше кривогледо, а Лунг Йен не желаеше кривоглед син. Въздухът беше изпълнен с прах, който децата бяха вдигнали. Роговете бяха замлъкнали. Изостаналите най-назад момчета притичваха покрай Йен нататък по пътя.

— Аз съм Сейлеонг — чу Йен зад себе си.

Той се извърна бързо: пред него беше застанало едно момче, чиято глава стигаше до устата на Йен.

— Аз съм Сейлеонг — повтори то.

— Сейлеонг — Лао Сейлеонг — каза Лунг, като се обърна към сина си с вежливата дума, която значи стар. — Лао Сейлеонг, аз съм твоят баща.

Но понеже вълнението така беше пресушило гърлото му, че гласът му приличаше на пресъхнал поток в пустинята, момчето не го разбра. То погледна Йен със сериозен, изпитателен поглед и започна разговор по церемониалния начин, който подхождаше в случая:

— Как е името на уважаемия господин? От къде благоволява да иде господинът? Какво може да бъде желанието на уважаемия господин? Баща ми ли е изпратил при мен уважаемия господин?

Като гледаше сина си и го чуваше да говори по този начин, Лунг Йен плуваше в гордост и радост. Неговият син беше добре сложено момче, имаше кръгло лице с хубави черни очи, които блестяха от разум и жизненост. Кожата и косата му бяха гладки и показваха, че има добра майка, която полага големи грижи за него. Но Лунг Йен виждаше в същото време, че синът му се беше запъхтял и че гърдите му под тънката бяла риза без ръкави бързо се издуваха и спадаха.

Той се изкашля и каза:

— Никой не ме е изпратил, синко, никой не ме е изпратил. Аз съм твоят баща.

При тези думи синът му го погледна по-сериозно. Тогава лицето му се разтопи в усмивка и той извика:

— Видя ли баща ми как спечелих 220-те?

Между това някои от другите момчета бяха се събрали наоколо в полукръг, за да слушат.

— Идете се преоблечете — каза Сейлеонг и Лунг Йен видя с гордост, че те му се подчиниха.

Сега Лунг Йен беше останал сам с детето си пред вратата и между тях беше само жълтият прах, който момчетата бяха вдигнали с краката си.

— Видях. Наблюдавах — увери го той бързо.

Не беше правилно, гдето той се боеше от сина си, вместо да бъде обратното, но очите на момчето го гледаха така проницателно, че той усещаше всяко от мършавите си ребра под копринената си дреха.

— Ти не изглеждаш такъв, какъвто си на портрета — каза Сейлеонг бавно и явно му струваше голям труд да запази усмивката на кръглото си лице.

— На кой портрет? — попита Лунг Йен изненадано.

— Майка ми често ми е показвала един портрет на баща ми. Той е в книгата, в която са записани имената на нашите прадеди — каза Сейлеонг.

Тогава Лунг Йен си спомни за портрета. Това беше една фотографска снимка, която той беше направил по искане на Сейлеонговата майка в деня след сватбата им.

— Хората в големите градове се променят — каза той благо.

И едва след като каза това, той разбра колко вярно се беше изразил. Наистина, хората се променят и градът се беше променил много. Но понеже се чувстваше сигурен под закрилата на копринените си дрехи, той протегна един пръст и докосна топлото младо тяло на сина си.

— Не ти ли е студено? Трябва да си облечеш по-топли дрехи, след като си тичал — каза той загрижено.

Синът му се засмя.

— Ние сме калени, татко — беше всичко, което каза той.

Като прехвърли тежестта на лекото си тяло на един крак, той продължи да разглежда лицето на баща си, сякаш очакваше нещо, което не идваше.

— Майка ми ми каза да предам на баща си много предани поздрави — каза той, когато се сети за това.

— Как е здравето на твоята уважаема майка? — попита Лунг Йен, защото бавно се връщаше изтънчената вежливост, която беше научил в детинството си, когато дядо му беше още жив.

— Тя е добре — каза Сейлеонг тъй небрежно, сякаш говореше за по-младата си сестра. Той размисли за миг, сякаш се мъчеше да си спомни нещо, което беше научил наизуст, и след това добави: — Майка ми ми каза да кажа, че нищо не липсва за нейното пълно доволство, освен завръщането на баща ми у дома.

След като беше успял да предаде това послание, той пак се усмихна, а усмивката правеше дълбока трапчинка на бузата му.

— Ние спечелихме 220-те метра и състезанието на плуване в свободен стил, и сме трети по високо скачане и по борба. Изпреварили сме с няколко точки областта Мугу.

— Радвам се и съм горд да чуя това — каза Лунг Йен доста несигурно.

Той си мислеше дали беше дошъл моментът да даде на сина си подаръка. Сега се радваше повече от всеки друг път, че беше купил нещо модерно и чуждестранно, защото лесно можеше да види, че синът му малко би се зарадвал на каквото и да било друго. „Но не, не сега, помисли си той. Другите деца ще строшат малката вървяща кола и това място тук не е добро, за да я пусна да върви.“ Затова, каза:

— Облечи си някои по-топли дрехи и ела с мен. Ще идем да се нахраним добре, за да отпразнуваме нашата среща.

— Добре, добре — каза Сейлеонг, очевидно облекчен. — Ще поискам отпуска от моя началник. Ако баща ми желае да бъде така добър, да почака тук.

Той се втурна в къщата, а Лунг Йен се усмихна, на себе си заради усилията на момчето да спазва старомодната вежливост, която изглежда, му беше чужда. Сърцето му сега биеше пълно, правилно и равно като ударите на гонг или на камбаната на храм. Сейлеонг се върна скоро.

— Имам отпуска до полунощ — каза той радостно.

Лунг Йен пак опипа дрехите на момчетата — смяташе, че са твърде тънки. Би искал да прояви любовта си към сина си, като му облече пет палта, едно над друго, и като го натъпче с всичката храна, която той би могъл да поеме.

— Ще пътуваме с трамвая — каза той, след като тръгнаха.

Сейлеонг пак беше с късите си гащета, но над бялата си риза беше облякъл ленено сако.

— Не ти ли е студено? — попита отново Лунг Йен.

А синът му каза:

— Ние сме здраво поколение.

С твърди крачки Лунг Йен тръгна към мястото, където спираше трамваят.

— Не трябва да се боиш от бързината, пътуването е съвсем безопасно — каза той.

— Във Фукинг също имаме трамвай — отговори момчето за голямо изумление на Йен. Градът сигурно се беше променил много от детинството на Йен досега.

Двамата се качиха на трамвая и Лунг Йен усмири своя бунтуващ се стомах. Той се усмихваше с малко принудена усмивка, когато вземаха завоите, като се мъчеше същевременно да отговаря на десетте хиляди въпроси, които Сейлеонг сипеше. „Как се нарича тази улица? Вярно ли е, че ще има война? Какви са последните новини от северните провинции? Колко струва пътуването от единия край на града до другия? Колко войници има в Шанхай? Пристигнала ли е вече Деветнадесетата армия, която беше на път? Колко бежанци може да се подслонят в Шанхай?“. Лунг Йен беше безпомощен под тази бомбардировка и не можеше да отговори нищо.

— Малко разбирам от тези неща, понеже те не ме засягат — каза той малко укорително. — Гледам си работата — и това е достатъчно.

— Каква е работата ти? — попита синът му.

Лунг Йен отдавна беше приготвил отговора си.

— Съдружник съм в един магазин в Чапей.

— Какъв магазин? Какво продаваш? — попита синът му.

— Всевъзможни неща — каза Лунг Йен. — Коприна, памук, а също и готови дрехи.

Сейлеонг не изглеждаше съвсем доволен от това.

— Колко печелиш от него? — попита той.

Лунг Йен се приготви да каже една голяма лъжа.

— Лесно е да разбереш, че печалбите се менят от месец на месец и според различните сезони. Но мога да ти кажа, че в годината правя не по-малко от двеста долара суха пара, а някои години и повече.

Сейлеонг помълча, като движеше устни и пресмяташе на пръсти.

— Майка ми печели двадесет и седем долара всеки месец. Това прави триста двадесет и четири долара в годината.

Лунг Йен не повярва, но се усмихна снизходително. Той разбираше, че синът му желаеше да придаде повече престиж на майка си.

— С помощта на какви средства майка ти печели толкова много? — попита той добродушно.

— Тя работи в телефонната станция — каза Сейлеонг.

След това настъпи мълчание. Един чужденец, който беше седнал до тях и който беше следил разговора им, сега се обърна към момчето на английски език. Със страхопочитание, гордост и радост, Лунг Йен разбра, че синът му отговаряше на езика на чуждестранните дяволи. Майката на Сейлеонг също разбираше този език, размишляваше кулито. Изглежда, синът му беше остроумен, защото чужденецът прихна да се смее и помилва Сейлеонг по бузата.

— Господинът има интелигентен син — забеляза той вежливо на бащата, преди да слезе.

В гостилницата бяха посрещнати с всички прояви на уважение и сам съдържателят дойде да съобщи, че са направени приготовления за тяхната вечеря и че тя ще бъде веднага сготвена. Тук нямаше отделни стаи както в елегантните ресторанти на големите улици, но все пак помещението беше разделено на малки отделения, в едното от които Лунг Йен седна със сина си. За да направи добро впечатление, той започна да си вее със своето ново червено ветрило, макар че по гръбнака му беше започнало да лази едно странно усещане на студени тръпки.

— Колко букви можеш да четеш вече? — попита той, докато ядяха ордьоврите и вдигащия пара пудинг, защото искаше да говори като образован човек.

— Не знам точно — каза Сейлеонг небрежно и това не изглеждаше казано само от скромност. — Във всеки случай повече, отколкото е необходимо в днешно време.

— Хапни си още малко, хапни си, трябва да си гладен след победата — подканяше го Лунг Йен.

Острият апетит, който чувстваше само няколко минути преди това, го беше напуснал. Само като гледаше храната, на стомаха му ставаше тежко, точно както видът на мекото легло в къщата на шивача прогонваше съня от очите му. В същото време беше обзет от щастие и доволство, като наблюдаваше детето си да яде с добър апетит.

— Яж колкото можеш, но остави малко място в стомаха си за патицата и за рибата — каза той с гордост за богатото угощение, което даваше на сина си.

— Патица ли? — попита Сейлеонг с ококорени очи.

— Патица. Една хрускаво препечена тлъста сечуанска патица — каза Лунг Йен. Не беше необходимо да описва на сина си изисканото ястие.

— Ще кажа на майка си какво изискано ястие съм получил — каза Сейлеонг с пълна уста.

Бузите му бяха горещи и зачервени, макар че не беше пил оризово пиво. Когато келнерът донесе горещите кърпи, Лунг Йен ги грабна с облекчение. Той изпитваше странно притискащо чувство, което с всяка минута се усилваше.

— Цигари — каза той на момчето, което им наливаше чай.

Той запуши жадно и с досада виждаше как му треперят пръстите.

Инжекцията на д–р Хайн, тази авкодалова ампула, беше действала досега, но нейното въздействие беше вече отслабнало. Лунг Йен не знаеше това. Той се бореше героично, за да се покаже пред сина си като баща с добри маниери и широко сърце, благоденстващ и щедър. По тази причина той хапна дори малко от патицата, макар че всяка хапка му се струваше десет пъти по-голяма от гърлото му. Той критикуваше и допълнителните блюда и се държеше така, като че ли патицата беше неговата всекидневна храна. Сейлеонг правеше подходящите забележки.

— Ще се пръсна — казваше синът и след това: — Тъй си представям ястията, които са яли Кунг Минг и Чоу Ланг.

— Кунг Минг и Чоу Ланг героите — каза Лунг Йен бързо, за да покаже образованието си. Той също беше слушал понякога по пазарищата от разказвачите на приказки историята за трите царства.

— Къде ще отидем след вечеря? — попита Сейлеонг.

Лунг Йен трепна. Той имаше само двадесет и четири цента, двадесет от които беше спечелил чрез облога.

— Къде би искал да идем? — попита той със слаб глас.

— На кино — каза Сейлеонг без колебание.

„Ще трябва да заема още един долар от Кве Куей, помисли си Лунг Йен в паника. С пари човек е като дракон, без пари — като червей.“ През целите десет години, които беше преживял в големия град, той беше ходил само два пъти на чуждестранните живи картини. Ако имаше двадесет цента, той предпочиташе да ги похарчи за Великия пушек. Сега с това беше свършено завинаги. Той напрягаше всичките си сили, за да изгони от главата си мисълта за опиумния вертеп на Куей. Но когато дойдоха до рибата, той се умори. Знаеше, че ще му стане лошо, ако се опита да преглътне макар и една хапка от този деликатес в кисело-сладък сос. Пушеше, вееше си с ветрилото и правеше усилия да се усмихва. Като през мъгла виждаше сина си как го гледа със сериозен и загрижен поглед.

— Болен ли си, татко? — попита той, снижавайки ясния си момчешки глас.

— Болен? Аз? Не, никога през живота си не съм бил болен — похвали се Лунг Йен и удари по масата.

Кашляше му се през последния час усещаше, че трябва да кашля, но се беше въздържал. Сега се закашля. Няколко капки кръв се появиха в устата му и той се обърна и плю в големия кръгъл плювалник, който се случи да е наблизо. Сейлеонг скочи на крака.

— Ти си болен, татко — каза той с вълнение. — Какво става с теб? Какво да правя?

Лунг Йен избърса челото си с горещата кърпа.

— Седни и продължавай да ядеш, синко — каза той с изкривена усмивка. — Не съм болен. Ако ядеш бързо, ще успеем да идем на живите картини. След това ще трябва да спиш в моята къща. Леглото е готово.

Много от неговите сънища и радостни предусещания се бяха въртели около мисълта, че ще спи със своя син, своето дете, своята кръв и плът, създаден от него, че ще го има до себе си в топлина, мир и доволство. Той копнееше за това по-силно, отколкото беше копнял някога да спи с жена.

— Нямам отпуска за през нощта — каза Сейлеонг. — Това е печално, но дисциплината е най-важното нещо в света.

Лунг Йен слушаше как думата излезе като нещо самоподразбиращо се от устата на детето му, велика дума, която той не беше чувал никога по-рано.

— Какво каза? Дисциплина ли? — попита той. — В мои дни нямаше такова нещо. Това откритие на чуждестранните дяволи ли е?

— То е това, което прави чужденците силни; липсата на това е гибелта на Китай — каза той предпазливо. Това беше един урок, който беше научил наизуст.

— Ако тази дис… ако тази работа е нещо, което забранява на сина да служи на баща си, тогава не може да бъде нещо много добро — каза Лунг Йен с негодувание. Синът му беше писал: „Не мога да дочакам деня, когато ще ти поднасям сутрешния и вечерния чай“, а сега седеше и говореше за нелюбезни, чуждестранни изобретения.

Понеже беше изплюл бунтуващата се кръв, Лунг Йен се чувстваше малко облекчен. Вечерята свърши и келнерът сложи на масата ориза. Това беше великият момент, който Лунг Йен беше очаквал страстно. Той наблюдаваше детето как яде и забрави всичко, което беше казал Сейлеонг. Сейлеонг беше красив, цветущ, разумен син с добри принципи. Той не ровеше в ориза, а ядеше изтънчено и си служеше деликатно и чисто със сивите пръчици за ядене. Лунг Йен често беше мислил за сина си, но много рядко — за жена си. Сега той мислеше за нея.

— Твоята майка е добра жена и е по-добра от повечето жени — каза той.

Синът му го погледна в очите и каза сериозно:

— Майка ми е по-скъпа за мен от всичко друго на света.

Лунг Йен извади сега пакетчето, което беше сложил в безопасност между краката си и да бъде сигурен, че то още е там.

— Донесох ти един подарък, синко — каза той малко задъхано.

Той разгъна бавно хартията, сгъна я и я сложи в джоба на елегантното си елече, защото тя още беше достатъчно добра, за да се направят от нея стелки за обуща. След това сложи автомобила на пода.

— Автомобил? — попита Сейлеонг изумен.

— Да, автомобил — отговори Лунг Йен, сияещ от удоволствие. Студените тръпки, които беше чувствал по гръбнака си преди, отстъпиха място на вълна от топлина. — Автомобил, да, автомобил — каза той, повтаряйки чуждата дума — може да върви като големите автомобили.

Той го нави, а Сейлеонг дръпна настрана стола и коленичи, като приведе над баща си своята млада топлина, а косата му докосваше бузата на Лунг Йен.

— Чакай да го видя, дай ми го — каза той нетърпеливо.

Но Лунг Йен нави автомобила и след това го сложи пак на пода. Автомобилът тръгна. Той съвсем не вървеше толкова бързо, както по-рано, но вървеше. Той коленичи, за да бъде по-близо до него и дори и момчето, което наливаше чая, се спря да погледне малката кола. Кола, а се движеше в кръг все по-бавно и най-после спря.

— Спря — каза Сейлеонг.

— Трябва само да го навиеш пак и той ще тръгне — каза Лунг Йен. — Това не е нещо особено, само един малък подарък за моя син.

В изненадата си Сейлеонг беше забравил да благодари на баща си. Но за Лунг Йен беше достатъчно да го види коленичил на пода, взрян с очевидно удоволствие в подаръка. Момчето го нави и малкият автомобил покорно започна да се движи, макар бавно и кратко.

— Носих го със себе си през целия ден и може би е уморен — предположи Лунг Йен, но Сейлеонг каза разпалено:

— То е само от пружината; аз мога да я навия по-стегнато.

Той обърна играчката и като се наведе над нея, започна да се занимава с нейния странен механизъм така, като че ли през целия си живот беше играл с такива неща.

Лунг Йен се усмихваше и го наблюдаваше с голямо удивление, но изведнъж лицето на детето му се помрачи. Сейлеонг се изправи и сложи автомобила на масата.

— Трябваше да се досетя — каза той. — Японски боклук.

Лунг Йен не разбра внезапния гняв и възмущение, изписани на лицето на детето. Той взе малкия автомобил, изтърка го със скъпия си копринен ръкав, дъхна върху него и пак го изтърка. Той подаде лъскавата играчка пак на сина си, но Сейлеонг не пожела да я вземе.

— Защо си го купил, татко? — попита той, като пъхна ръце в джобовете на скаутските си панталони, за да избегне всеки допир с автомобила. Той не приличаше вече на дете; изглеждаше като възрастен мъж в яростен гняв. Лунг Йен се чудеше какво да отговори. „Защо си го купил, татко? Защото исках да ти доставя удоволствие, можеше да каже той. Защото това беше най-красивото нещо, което можех да намеря в големия град. Защото ти, сине мой непознати, си ми също тъй скъп, както ми е скъпа светлината на очите.“ Но той не каза нищо такова и не можеше да намери думи, с които да каже нещо. Вместо това той каза строго:

— Не е вежливо да се държиш лошо спрямо един подарък, сине мой.

— Ти говориш така, сякаш не знаеш, че сме във война с Япония — извика Сейлеонг. — Ти можеш да го прочетеш на всяка стена, то е напечатано във всеки вестник. Години наред сме се борили за това: „Бойкотирайте Япония! Не купувайте японски стоки! Къде бяха очите ти, разумът ти, принципите ти, когато купи това? В своето безразличие хората като теб са гибел за Китай.“

Лунг Йен остана безмълвен, като слушаше яростта на сина си. Той разбра само половината от това, което каза той, но то беше достатъчно, за да го направи нещастен и да го смути. Той можеше да признае, че не може да чете и че не разбира нищо от всички тези неща, но се срамуваше. Взе малкия автомобил с треперещите си ръце и се опита да го навие, но ключът заяде.

— Не искаш ли да вземеш малкия автомобил? — попита той почти унизително.

Очите на Сейлеонг се напълниха със сълзи от гняв.

— Не, не искам да го взема, татко — каза той. — Не искам да го взема. Не искам да имам нищо японско.

Лунг Йен вдигна ръката си, а Сейлеонг се отдръпна назад, сякаш очакваше удар. Но Йен не го удари. Как можеше да удари сина си? Но това несъзнателно и заплашително движение накара момчето да излезе извън кожата си.

— Можеш да ме биеш, но аз не искам да взема автомобила — извика той с пламтящ гняв.

Той извади от джобовете си малките си мургави, изподраскани юмруци и те трепереха от въздържанието, което си беше наложил. Грабна играчката, запокити я на земята, плю върху нея, стъпка я с едната от тежките си, корави чуждестранни обувки. Автомобилът изхрущя под петата му и след това се просна мъртъв, както Лунг Йен беше виждал понякога истински автомобили да лежат на улицата след лошо сблъскване. Всичко това беше лош сън и той се бореше да си поеме дъх, както правеше, когато сънуваше.

— Какво направи? — промълви той, като хвана гърдите си с ръце, защото в тях имаше терзание и болка.

Сейлеонг се мъчеше да се овладее.

— С парите, които си платил за тази смет, ще бъдат направени топове, за да бъде стреляно с тях срещу нашите войници — каза той по-спокойно, но не по-малко жестоко. — Ти си враг на Китай. Моят баща е враг на Китай.

При тези думи огорчението му отново го завладя и той пак плю още веднъж върху смачканата играчка и избърса с юмруци сълзите по бузите си. Изхълца веднъж и изтри носа си с ръка, а след това, като си спомни за възпитанието, извади червена носна кърпичка и изтри очите, носа и цялото си лице; то се беше зачервило от оскърбление и възмущение.

Лунг Йен гледаше безпомощно. Той не можеше да намери думи; не можеше да обясни нищо. Наведе се, за да вдигне от пода смачкания предмет, но не стигна до там. Нещо стана, вътре в него. Вълнението и мъката от разочарованието скъсаха нещо. Той политна и се изправи; издаде един слаб стон и падна върху масата. Устата му беше пълна до горе с разтопен метал и той щеше да се задуши, ако не я отвори. Поток от кръв се изля над покривката на масата.

— Татко! — извика с ужас Сейлеонг.

Миг преди това той почти беше убил баща си със своите силни думи и с възмущението си. Сега, когато Лунг Йен в срам и смущение гледаше нечистотията, която се беше изляла от болната му вътрешност, Сейлеонг не се погнуси; обви ръцете си около него, милваше бузите му, опря лицето си до слепените му очи и се мъчеше да го утеши, като че ли той, Лунг Йен, беше детето, а Сейлеонг бащата.

Двамата келнери донесоха мокри кърпи и с ропот избърсаха кръвта от масата. Съдържателят се изправи до тях, очаквайки да му се плати сега, когато вечерята беше свършена. Лунг Йен се опита да говори, но не можа да произнесе нищо освен един проточен стон.

— Татко, възвишена личност, прости ми! Татко, слушай, прости ми! — мълвеше Сейлеонг в ухото на Лунг Йен.

Най-сетне спазъмът премина и Лунг Йен се окопити от пристъпа на черната болест, който беше дошъл в такъв неподходящ момент.

— Няма нищо, не се страхувай — шепнеше той на детето и правеше усилия да се усмихне.

Ръцете на Сейлеонг сега също трепереха, защото мисълта, че онова, което беше казал за бойкота на японските стоки, имаше нещо общо с болестта на баща му, го изплаши силно. На знамената, които се развяваха цял ден на арената, бяха написани думите: „Помни, че има старост. Не забравяй любовта и уважението към родителите си.“ Той с радост би заровил глава в полата на майка си и би плакал, макар че беше вече мъж. Възпря сълзите си и подкрепи баща си.

— Можеш ли да вървиш? — попита той загрижено.

Лунг Йен се усмихна храбро. Той се опита чрез проява на образование да заличи жалкото впечатление, което неговата болест сигурно беше направила на сина му. Затова каза на китайско-английски диалект.

— Са…

Чувстваше се малко несигурен върху краката си, а те бяха студени и стегнати в обувки, с които не беше свикнал, но той извади малката си кесия, плати на съдържателя и даде бакшиш на двамата келнери. Даде им повече, отколкото смяташе да им даде, защото имаха повече главоболия с него, отколкото биха имали със здрав човек. Въпреки това те мърмореха зад гърба му. Сейлеонг пъхна рамото си под ръката на баща си, за да го подкрепя.

— Не се тревожа. Хубаво е, когато нечистата кръв изтече от тялото каза — Лунг Йен, за да го утеши.

— Така е. Така е — съгласи се живо Сейлеонг.

Чистият въздух подейства добре на Лунг Йен, макар че той започна да трепери. Не смееше да погледне надолу от страх да не открие, че копринената му роба е изцапана.

— Къде живееш? — попита Сейлеонг, защото сега той го водеше.

— В Чапей, Улицата на четирите добродетели — каза Лунг Йен.

Сейлеонг свирна на едно такси, което минаваше празно край тях. То спря с изскърцване на спирачките.

— Недей, много е скъпо — каза Лунг Йен с голямо вълнение. Той знаеше, че в кесията му бяха останали само осем цента.

— Влез и бъди мой гост — каза Сейлеонг малко високомерно. — Майка ми ми даде много пари.

Щом седнаха в таксито, Сейлеонг хвана студената ръка на баща си и я притисна до гърдите си, за да я стопли. Той я поднесе два пъти до устата си и дъхна върху нея. Въпреки своето нещастие Лунг Йен не можеше да не се усмихне. Точно така, като дете, той обичаше да дъха върху пеперудите, когато се вцепеняваха от студ. След няколко минути двамата пристигнаха на Улицата на четирите добродетели и Сейлеонг плати на шофьора. Лунг Йен не погледна, защото не искаше да знае колко пари са отишли за това кратко пътуване. След това синът му му помогна да слезе от таксито и да влезе в къщата.

Семейството на шивача не си беше легнало. То чакаше будно, за да види и поздрави своя гост. Лунг Йен си беше представял съвсем иначе своето завръщане, съвсем иначе; все пак добре беше да чувства грижите на момчето и да гледа благостта, с които му помагаше да се съблече. Лунг Йен се радваше, че сутринта беше ходил на баня, та можеше да покаже на сина си едно чисто тяло. Студени тръпки го бяха побили още когато бяха в таксито, а сега стана по-лошо. Беше му така студено, че не можеше да държи крайниците си спокойни и зъбите му тракаха. Беше измръзнал до мозъка на костите си от студ, който не идеше отвън, а от неговата вътрешност и беше в цялото му тяло. Сейлеонг го зави. Той затвори по-плътно капаците на прозорците, за да изолира външния въздух, разгъна отново дрехите на баща си и простря копринената роба над покривката на леглото, за да стане по-топло. Жената на шивача дойде пред вратата, като влачеше плъстените си подметки, покашляйки вежливо, и донесе малко чай. Сейлеонг й пошепна нещо и тя си отиде, след като хвърли със старите си очи загрижен поглед към Лунг Йен. Сейлеонг седна на края на леглото и сложи двете си ръце върху гърдите на баща си. Топлината им проникваше през копринената дреха и покривката на леглото и успокояваше Лунг Йен. Той престана да трепери и само сухотата на устните му го смущаваше. Той ги накваси с езика си и се усмихна на сина си.

— Пропуснахме киното — каза той шеговито.

— Има още време: аз ще остана още два дни в Шанхай — каза Сейлеонг.

Лунг Йен размисли напрегнато и продължително върху това. Затвори очите си. „Осем цента. Ако продам робата си и си купя едно чисто кулско облекло, мога да спечеля седемдесет и пет цента от сделката, дори осемдесет, може би. Ако мога да заведа при Кве Куей и някой чужденец, ще имам двадесет цента комисионна. Двама чужденци — четиридесет цента. Петима чужденци за Куей, два долара за Йен. В пристанището има много кораби и много моряци. Моряците не искат да пушат, те искат жени. Ще взема рикшата и ще легна да чакам любопитни чуждестранни дяволи в Санг Хай Кванг. Може би младият мистър Ку ще дойде с мен при Кве Куей. Младият мистър Ку обича Великия пушек. Измина много време откакто не е идвал при Кве Куей. Ще го чакам. Десет цента за вратаря. Десет цента за полицая на ъгъла. Четиридесет цента на рикшата. Тридесет цента членски внос на сдружението. Осем цента. Осем долара дължа. Синът ми е тук. Моят син иска да бъде заведен на кино. Ех, някоя дама да може да забрави чантичката си в рикшата! Понякога има по двадесет долара в чантичката на някоя чуждестранна дама, така казва Куей, и той сигурно знае. Той е бил добър крадец на младини. Двадесет долара в една чанта. Как ли изглеждат двадесет долара?“.

Той отвори очи и срещна внимателния поглед на сина си.

— Не трябва ли да си вървиш? Ти нямаш отпуска. Няма ти тази дис… това ново нещо, което трябва да имаш, да те накаже? — попита той загрижено.

— Ще остана при теб — каза Сейлеонг. — Ти си болен. Моят началник сигурно ще разбере това.

— Не съм болен — каза Лунг Йен.

Той се радваше, че бяха махнали мръсната мрежа против комари. Наистина, малката стая цяла бръмчеше от комари, но леглото беше чисто, а комарите никога не го хапеха, защото кръвта му не беше достатъчно сладка за тях. Той се изтегна и положи ръце върху коприната на своята сива роба.

— Доволен съм, синко — каза той, примижавайки.

Сейлеонг седеше изправен на леглото и започна да говори.

— Градът е лош за здравето ти — каза той. — Защо живееш тук и оставяш семейството си самичко? Работата си ли обичаш повече, или нас? Не можеш ли да продадеш магазина? Парите не са всичко, макар хората да казват, че те правели слепите да виждат и глухите да чуват. Върни се при нас — и майка ми ще те изцери пак. Тя ме изцерява вече три пъти, когато всички други деца умряха и чумата беше тъй лоша, че в целия град не можеше да се купи ковчег. — Той мислеше напрегнато и изрече едно мъдро изречение, което беше срещнал някъде: — По-добре жив просяк, отколкото мъртъв цар — каза той тържествено. — Този град не е добър за теб, татко, не е добър. Не искаш ли?

Думите му звучаха в ушите на Лунг Йен като стара люлчина песен. Той не знаеше дали умният му син не беше прозрял неговия жалък живот. Дали не беше прозрял през копринените му дрехи, през взетото назаем богатство срамния факт, че дори леглото на което лежеше, не беше негово. Дали не беше прозрял през всичките негови преструвки неговото изтощено от глад и съсипано болно тяло. Той дишаше дълбоко и правилно. Вече не чувстваше болки, изобщо никакви болки. Да, мислеше си той, този град не е добър за мен, този град беше лош още от самото начало. Той мислеше за войната, която го беше запокитила в него, за палежите и убийствата, за сраженията и мъртвите, с които го беше поздравил градът. Казват, че щяло да има нова война, и то по-лоша от всяка досегашна. Мислеше си за товарите, които трябваше да носи, и за фабриките, в които трябваше да робува, както никога никой бивол не се е измъчвал на водното колело. Да, градът не е добър.

„Аз съм беден кули, сине мой; един нещастен безимотен кули, който не притежава нищо; дори рикшата, която тегля, дори рогозката, на която спя. Дори главата, която е на раменете ми, не ми принадлежи, помисли си той с ужас. Без Великия пушек аз съм твърде слаб, за да мога да работя, и моите страдания са непосилни. Но ако пуша, ще ме хванат и ще ме екзекутират.“

— Синко — каза той, — трябва да ти кажа нещо…

— Какво, татко? — попита Сейлеонг очаквателно.

Лунг Йен желаеше да каже цялата истина, защото чувстваше, че тогава ще падне бремето от гърдите му. „Аз съм беден кули, започна той пак от началото, един нещастен, безимотен кули, който не притежава нищо…“.

— Какво? — попита отново Сейлеонг и Лунг Йен забеляза, че само си беше мислил и че нито една дума не се беше отронила от устните му. „Това е твърде трудно“, помисли си той печално.

— Крушовото дърво — каза той вместо това. — Много круши ли дава? Трябва да е станало вече високо.

— Какво крушово дърво? — попита Сейлеонг.

— Крушовото дърво до къщата на нашите прадеди — каза Лунг Йен уморено.

— Няма никакво крушово дърво — каза синът.

— Никакво крушово дърво ли? — каза Лунг Йен. — Това е невъзможно. Сигурно не си го видял. Ти си дете на града и нямаш очи за дървета и нивя. То трябва да е станало вече по-високо от покрива, крушовото дърво до нашата къща в Селото на чистите планини. Никакво крушово дърво!

— Ела с мен и виж сам — каза Сейлеонг хитро. — Бих искал ти да ме научиш да познавам дърветата и нивята.

— Ще обмисля — каза Йен.

„Дължа осем долара, мислеше си той. Ще трябва да работя цяла година, за да си платя дълговете. След това мога да се завърна у дома. Една година не е много. Ще се завърна у дома и ще стана силен. Въздухът на моето село ще ме излекува. Да виждам сина си е по-хубаво от всички сънища, които може да даде Великият пушек.“

Сейлеонг продължаваше да приглажда с ръцете си покривката на леглото, но все по-бавно и по-бавно.

— Синко — каза Лунг Йен, — баща ти не е богат. Баща ти е кули и е много беден. Но баща ти ще се върне у дома си, ще се върне скоро. Това не може да продължи много…

Той отвори очи, защото ръцете на Сейлеонг бяха се плъзнали настрана от покривката. Детето беше заспало и не беше чуло нищо. Главата му се беше отпуснала напред и само косата му и детинската заобленост на бузата му се осветяваха от светлината на електрическата лампа, която висеше на тавана. Един комар свиреше над бузата му, но Йен го прогони внимателно. Той се премести съвсем на края на леглото, за да направи място за Сейлеонг, и притегли детето до себе си. Той би искал да го притисне до гърдите си, както беше правил това много отдавна, но се боеше, че дъхът му може да предаде на детето неговата болест, затова се извърна настрана от него.

— Спи, синко, спи в мир — каза той, когато Сейлеонг промълви нещо.

Той седна на леглото и събу тежките обувки на Сейлеонг, за да могат краката му да дишат. След това изгаси лампата и зави детето. Комарите свиреха в тъмнината. Топлината на младото тяло проникна в него и правилното дишане на детето успокои и неговото дишане. И докато унесът се спущаше над него като облак след облак, той си мислеше щастливо: син, син, син.

На сутринта, когато Лунг Йен се събуди, Сейлеонг си беше отишъл.