Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Hotel Shanghai, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2гласа)

Информация

Сканиране
analda1(2018)
Корекция и форматиране
egesihora(2018)

Издание:

Автор: Вики Баум

Заглавие: Хотел Шанхай. Книга 1: Хората

Преводач: Боян Георгиев

Година на превод: 1948

Език, от който е преведено: немски

Издание: трето

Издател: „Наука и изкуство“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Печатница: ДФ „Бряг-принт“ — Варна

Отговорен редактор: Магдалена Попова

Художествен редактор: Тотко Кьосемарлиев

Технически редактор: Теменужка Хаджииванова

Художник: Веселин Дамянов

Коректор: Цветана Георгиева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6831

 

 

Издание:

Автор: Вики Баум

Заглавие: Хотел Шанхай. Книга 2: Градът

Преводач: Боян Георгиев

Година на превод: 1948

Език, от който е преведено: немски

Издател: „Наука и изкуство“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Печатница: ДФ „Бряг-принт“ — Варна

Отговорен редактор: Магдалена Попова

Художествен редактор: Тотко Кьосемарлиев

Технически редактор: Теменужка Хаджииванова

Художник: Веселин Дамянов

Коректор: Цветана Георгиева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6832

История

  1. —Добавяне

VIII

Рут Андерсън се събуди рано сутринта от звука на сигнала за мъгла. Движеща се бяла стена от мъгла се издигаше срещу прозорчето на каютата. Корабът едва се движеше. Рут лежа известно време с широко отворени очи. Днес, днес, днес — биеше сърцето й.

След известно време сигналът за мъгла престана да се чува. Бялата стена стана по-тънка и просветна, когато слънцето изгря над нея; тя се превърна в було, мрежа и най-сетне изчезна в нищото. Рут скочи от леглото и погледна навън. Китайски лодки се плъзгаха покрай парахода и изглеждаха като на снимките, които Франк и беше изпратил. Небето не беше синьо, а бяло от жегата, реката беше жълта, бреговете — плоски, жълти и далечни. Рут подаде глава през прозорчето и изпитателно вдъхна странния въздух. Приближаваха се все повече лодки със сънливи хора по тях. Рут им махаше с ръка, когато дойдеха наблизо, но те не отвръщаха. Тя пак дръпна глава навътре и погледна колко е часът. Още нямаше шест. Седна на края на леглото и се загледа в голите си крака върху килима. Те изглеждаха безнадеждно невинни и детински, като че ли още принадлежаха на едно малко дете от Четиринадесета улица във Флятхил, щата Айова. Тя въздъхна и взе малко флаконче с червен лак за нокти, който беше си купила в един десетцентов магазин. Извади малката лепкава четчица и изплезила език, започна много сериозно да боядисва ноктите на краката си. Разпери пръст, за да изсъхне лакът и погледна пак през прозорчето. Нищо не се беше променило. Понякога се виждаше сивото или бяло петно на някоя къща на платноходка. Жълта река, жълти брегове, жълт ден в чужда страна. Тя погледна часовника. Шест и една минута.

Рут опипа предпазливо ноктите си. Лакът беше изсъхнал и изглеждаше елегантен и весел, а нозете й не бяха вече толкова детински невинни, както по-рано. Тя облече сутрешна роба, събра си нещата за миене и със стари обувки за тенис отиде в банята. Беше си купила няколко луксозни таблетки соли за вана, също от десетцентов магазин, и изсипа всичките във водата. Въпреки това банята миришеше на варена риба, както през цялото време на пътуването. Бумтенето на машините можеше да се чуе ясно чак тук. Чуваше се днес, днес, днес. Рут остана цяла вечност в банята, като поднови напразната борба със сапуна, който не искаше да се пени; търкаше се със сюнгера, сапунисваше ръцете си и завърши под студения душ, когато се почука: дошлият след нея беше нетърпелив и беше изпратил момчето от банята да протестира.

Рут се върна в кабината си. Тя погледна часовника. Шест и единадесет. Седна срещу огледалото и започна да реше косата си с четка — сто прокарвания с четката, както я беше научила майка й. Преди да замине, беше си накъдрила косата на трайни вълни и това й доставяше радост. Тя навиваше малки къдрици около показалеца си и ги разпределяше по цялата си глава.

Бреговете се приближиха. Беше шест и четвърт. Тя затвори куфара си. Беше го стегнала още предишната вечер. Тогава чак си облече кораловочервената рокля, която беше запазила за този ден. „Отива ти“, беше й казал веднъж Франк, когато се беше облякла с нея. Тя хвърли последен поглед в шкафовете и чекмеджетата. „Готово!“ — каза гласно и позвъни за прислужника.

— Ще пристигнем ли скоро? — попита Рут.

— Йес, йес — каза прислужникът.

— Готова ли е закуската?

— Йес, йес.

Тя се качи на палубата и се облегна на парапета. Отиде в трапезарията и закуси; върна се на палубата. Поигра на криеница с двете малки китайски момичета, които изглеждаха като кукли и които бяха нейната голяма радост от първия ден на пътуването. Води кратък разговор с шумния американец, който беше хвърлен в затвора в Япония, защото беше фотографирал Дабацу в Камакура откъм забранената страна. Каза „добро утро“ на дамата от Кливлънд, която зет й беше изпратил на околосветско пътуване и която прекарваше времето си, като седеше с гръб към морето и зашиваше от отделни парчета плат огромна кувертюра за креват. Сбогува се с австралийския милионер, когото дълго беше смятала за огняр. С голямо смущение раздаде бакшишите съобразно разпределението, на което я посъветва мистър Мурата, един японец. Върна се в кабината си задъхана от вълнение. Седем и десет. Рут въздъхна с облекчение, като видя, че е успяла да убие толкова много време. Сложи си шапката. Прислужникът почука на вратата и когато тя отговори, той започна да сочи с палците си нагоре.

— Какво има? — попита Рут.

— Йес, йес — каза прислужникът.

— Ще слизаме ли? — попита тя, като отправи въпросителен поглед към палците му.

— Йес, йес — каза прислужникът.

Сърцето на Рут беше спряло да тупти за миг и сега с голяма бързина наваксваше изгубеното. Оказа се обаче, че става дума за паспортните чиновници, които бяха дошли от брега, за да прегледат паспортите.

Когато се качи още веднъж на палубата за разходка, реката изглеждаше много по-тясна и претъпкана с плавателни съдове от всякакъв вид. Военни кораби, един двумачтов кораб с разпънати платна, малки шумни платноходки, на които дребни жени в сини панталони и палта вършеха тежката работа на мъжете. Цели фабрики започнаха да се издигат, неясните очертания на небостъргачите се стрелнаха на далечния хоризонт.

— Бундът — каза мистър Мурата, облегнат до нея на парапетите.

Той се беше качил на кораба в Кобе и беше седнал на нейната маса. Младият мормонски мисионер, който дотогава беше неин съсед по маса, беше слязъл от кораба в Йокохама.

— Как сте днес? Хубав ден — каза Мурата. Това звучеше като първото упражнение от чуждоезичен разговорник.

— Великолепно, благодаря — каза Рут. — А вие?

— Благодаря — отговори Мурата. — Окей.

Рут претърсваше хоризонта с поглед. Реката сигурно беше направила завой, защото тя не можеше да вижда вече далечните небостъргачи.

— Не се ли движим много бавно? — попита тя.

— Винаги е така по Хуангпу — каза Мурата. — Искате ли да изиграем още една игра на пинг-понг? — добави той вежливо.

— Благодаря, но съм много нервна — каза Рут.

— Окей — каза Мурата. Той отиде при своя стол на палубата и донесе един пакет. — Книгите — каза той.

— Какви книги? — попита Рут. Тя се изчерви леко, защото се боеше, че японецът желае да й направи някакъв прощален подарък, а за нея щеше да бъде еднакво трудно да го приеме или да откаже да го получи.

— Книгите, които бяхте така любезна да ми заемете — каза Мурата церемониално.

— О… те ли! — каза Рут.

За нея тези книги нямаха значение. Те бяха прощален подарък от момичетата от Славеевия клуб. Беше ги заела на японеца, защото явно умираше от глад за американската литература.

— Прислужникът свали долу куфарите ми и аз не мога вече да сложа вътре книгите — каза тя.

Мурата изслуша това със смущение и дори с отчаяние.

— Това е моя грешка, моя е грешката — каза той няколко пъти, покланяйки се всеки път. — Моя е грешката, мис Андерсън. Трябваше по-рано да ви върна книгите. Какво ще правим сега?

Рут нямаше вече време за японеца. Шанхай беше пред тях. Китай беше пред тях. Пред тях беше брегът, където я очакваше Франк. Корабът беше обхванат от нервна възбуда, която предшестваше непосредствено момента на влизане в пристанището. Машините спираха и пак продължаваха да работят. Кеят беше претъпкан от тълпа от сини китайци и бели японци. Сърцето на Рут пърхаше като крила на птичка. Тя изпитваше болка в гърдите.

— Мис Андерсън? — каза Мурата до нея.

Тя не бе чула какво друго каза той, ушите й бучаха, вериги дрънкаха, всички пътници се изливаха в една посока от палубата за разходки. Слънцето се появи. Беше горещо и Рут се мъчеше да поеме малкото дъх, който беше останал в гърдите и.

— Къде трябва да ви изпратя книгите? — попита японецът.

— Ние пак ще се видим — каза Рут. — Ще ви дам адреса си. Пристигнахме, мисля, че пристигнахме.

Тя се държеше здраво за перилата и се взираше в народа на кея. Там имаше хиляди хора и всички викаха и размахваха букети, цветя и панамски шапки — бели мъже и жени с весели японски кимона между тях, и китайски кули, които ръсеха със синьо целия бряг. Рут не можа да различи Франк. Една луда мисъл ненадейно й мина през главата: Ами ако не мога да го позная? — помисли си тя. — Ами ако той не ме познае? За една–две секунди й се струваше напълно правдоподобно, че тя и Франк може да са се променили през тези безкрайни три години.

До лакътя й мистър Мурата държеше едно от своите церемониални слова:

— Мога ли да повторя, мис Андерсън, колко голямо удоволствие беше за мен познанството ми с вас? Моля, предайте моите почитания на вашия уважаем годеник. Надявам се, че ще имам честта да ви видя пак в Шанхай и че ще бъда в състояние да ви върна книгите. Благодаря ви. Моите благодарности и най-добри пожелания, мис Андерсън.

Рут отдавна беше престанала да слуша. Тя се взираше в тревожното вълнение, което предизвиква в Шанхай всяко пристигане и заминаване.

— Можем ли да слизаме? — попита тя един от корабните офицери, който минаваше бързешком край нея.

— Йес, йес — каза той.

 

 

Рут стоеше на кея. Около нея всички се втурваха и крещяха, белите хора се прегръщаха, жълтите правеха многократни ниски и церемониални поклони. Тласкаха я насам–натам, като търсеше в тълпата за стотен път с изумени очи. Кули я обкръжаваха, дърпаха я, викаха в ушите й неразбираеми предложения за услуги, докато благоприлични японци сновяха и се мъчеха да организират това, което не можеше да се организира. Един милион хора бяха дошли на кея, но Франк не беше между тях. Франк не беше там. Той не беше там.

— Такси, госпожо? — попита я японец в бяла униформа.

— Не знам — отговори Рут безпомощно.

— Здравей, мъничка! — каза Франк зад нея.

— Здравей, Франк! — каза тя задъхано.

— Как си? — попита Франк.

— Чудесно. А ти?

— Нека първо се измъкнем от тук — каза Франк, като я хвана под ръка.

— Багажът ми — каза Рут.

— Да вървим нататък — каза Франк, като я отведе. Ръката му беше топла и малко влажна върху нейната гола ръка.

— Винаги ли е така горещо тук, като сега? — попита Рут.

— През лятото това е правило и много по-горещо — каза Франк.

— А още е рано сутринта — каза Рут.

— Върви напред — каза Франк. — Багажът ти — най-напред митнически преглед.

— Чакай да те погледна — каза Рут, когато излязоха от най-гъстата навалица. Тя го гледаше. Лицето му беше бледо и влажно, а очите му изглеждаха по-други. — Да не си работил твърде много? Изглеждаш съсипан — каза тя.

— Това е от климата — каза той неловко. — А ти? Свежа като пролетна утрин, разбира се. — Той я погледна за пръв път в лицето, а след това извади носната си кърпичка и избърса ръце. — Човек тук винаги е мръсен — каза той извинително.

След като се раздели с Хелен, той се прибра с кола вкъщи, направи гореща баня и се избръсна. На Ах Синфу бе казано да направи силно кафе с надеждата, че то ще прогони влиянието на умората и алкохола. През цялата тази нощ Морис не беше се връщал вкъщи и най-сетне Франк седна сам с вестник в ръка, за да дочака времето за пристигането на парахода. Той заспа над новините за войната в северните провинции и се събуди късно с ужасно главоболие. Извика на Ах Синфу, блъсна си лакътя о вратата, полетя с едно такси към своя гараж, където бяха изгубени няколко минути, докато китаецът от гаража бе принуден да му предаде автомобила, който трябваше да бъде измит, а това бе направено само наполовина. Все пак Франк се гордееше с него, когато го показа на Рут. Те често си бяха говорили в Ню Йорк за свой собствен автомобил.

— Рут, това е Лизи — каза той. — Надявам се, че двете ще се разбирате добре. Лизи не е напълно завършила тоалета си, но не е свикнала да става посред нощ…

Рут гледаше Лизи със страхопочитание.

— Значи това е твоя кола! — каза тя, като милваше радиатора на Лизи.

— Тя не е чак Дюзенберг — каза Франк, чувствайки се поласкан, — но не е съвсем лоша. Ще видиш как тегли. Има и един–два малки трика, часовник и така нататък. Сума хора тук се боят от слънцето, но аз я държа открита през лятото. Имаме и радио.

— Какъв модел е? „36-а“?

— Не, „35-а“ — купих я евтино.

— Казват, че моделът „35-а година“ е по-хубав от „36-а“ — каза Рут утешително.

И сега, когато Лизи им помогна да изживеят първите неловки моменти, те се качиха в нея и Франк подкара.

— И така, ето те най-сетне, Рут — каза той, без да я погледне, а Рут отговори с радост:

— Да, ето ме най-сетне.

Неописуема бъркотия цареше по улиците. Двамата минаха през някакво пазарище с планини от дини и кромид. Кули с рикши си пробиваха път между автомобилите, а други кули носеха на кобилици стоки на кея и вървейки, пееха песен, която звучеше повече като стенание или плач.

— Гледай — извика Рут, като хвана ръката на Франк.

Той хвърли бегъл поглед. Една просякиня седеше на улицата, стара жена с дрипаво палто с черна превръзка около челото и с мънички деформирани крака от старо време. Срещу нея имаше едно сляпо дрипаво дете, което протягаше паничка за милостиня.

— Да, днес не се срещат много често пристегнати крака — каза Франк безгрижно.

— Но детето… — каза Рут. — По очите му са накацали мухи.

— Ще трябва да свикнем с това — каза той. — В Шанхай не е толкова чисто, както във вашите болнични стаи.

Рут покорно отклони погледа си от улицата и погледна Франк.

— Да не ти е нещо лошо? — попита тя.

— Лошо ли? Не. Главоболие. Не можах да спя.

Рут се усмихна щастливо.

— И аз не можах, Франк.

Той й отправи бегла усмивка.

— Ах ти, мъничко джудженце! — каза той.

— В куфара си имам малко аспирин — каза тя. — Скоро ще се отървем от твоето главоболие.

Той беше раздразнен от нейния лек и весел тон на милосърдна сестра.

— Главоболие като моето не се лекува с аспирин — каза той. — Само барут може да помогне.

— Самоубийство? — попита Рут.

— Не е точно това. Вземаш една слива, изваждаш костилката и слагаш вътре барут вместо нея. Това е патент на Морис, а другарите в клуба се кълнат, че помага. Ето ни в Международната колония.

— Колко много китайци има тук! — каза Рут.

— Но ние сме в Китай в края на краищата — отговори Франк.

Тя се беше смяла, когато той й доверяваше своята рецепта.

— В Шанхай хората в дрогериите ли купуват барут? — попита тя развеселена.

Франк я гледаше, докато тя продължаваше да бръщолеви. Отначало се дразнеше, че тя се забавлява с неговото главоболие, а след това и той се присъедини към смеха й. Той държеше с една ръка кормилото, а с другата търсеше да хване ръката на Рут. Когато я намери, той сви ръката и в своята и я пъхна в джоба на сакото си като в гнездо. Рут въздъхна дълбоко, както въздишат хората, когато мечтаят. Това беше старата фамилиарна ласка, старата близост и общност. Ръката й стана съвсем мека и гъвкава, прилягаше към всяка гънка на неговата.

— От дълго време не сме се виждали, нали, Франк? — каза тя плахо.

— Но сега си вече тук — каза той.

— Щастлив ли си?

— Дали съм щастлив? — повтори той. — Да, мъничката ми, щастлив съм.

Но след няколко минути ръката му стана неспокойна. Той извади ръката й от джоба си и я сложи на седалката като нежелан предмет. Извади носната си кърпичка и управлявайки кормилото с колене, избърса ръцете си.

— Мръсна дупка е този град — каза той, като пак пое кормилото и стигна в Нанкин роуд.

Рут гледаше с любопитство наоколо, но погледът й се връщаше пак към Франк. Той въртеше в смущение главата си, оправяше си вратовръзката и приглаждаше косата си.

— Хотел „Шанхай“, мадам — каза той и спря колата.

Рут отметна глава назад, за да разгледа сградата до горе, до осемнадесетия й етаж.

— Изглежда елегантно — каза тя с тон на ценител.

Франк даде куфара й на китайския паж, който изникна сякаш от земята пред нозете им, и каза смутено:

— Надявам се, че ще харесаш стаята си. Във всеки случай това ще бъде само до събота.

Сложни съображения бяха накарали Франк да вземе стая за Рут в хотел „Шанхай“. Това беше предохранителна мярка, едно изобретение за безопасност, една непреодолима бариера между Хелен и него самия. Щом Рут и Хелен щяха да бъдат в един и същ хотел, той беше укрепен срещу изкушения и дори да желаеше да види Хелен, щеше да му се попречи да направи това от самия факт, че Рут е наблизо.

Точно когато сложи ръка на лакътя й, за да я въведе в хотела, едно дете се вкопчи в полата й. Рут се озърна изненадана и видя едно невероятно мръсно малко момче, чието нечисто лице беше прояснено от привлекателна усмивка, разкриваща два реда едри, блестящи зъби. То казваше нещо, което Рут не можеше да разбере, и сочеше към малката тръстикова кошничка, която й поднасяше, за да я разгледа. Тя беше пълна с жълт мъх, от който се чуваше писукане.

— Какво иска то? — попита Рут.

Хотелският прислужник се беше явил, за да прогони детето, но Рут хвана тънката малка ръчичка, която се беше вкопчила в полата й.

— Иска да ти продаде една дузина патенца — обясни Франк.

— Патенца! — каза Рут с учудване.

Тя погледна в кошничката. Изпод мъхестите крилца се подаваха няколко малки главички със странно големи патешки клюнове сред хор от писукане. Рут беше очарована. Момчето бързо извади едно от патенцата и го сложи на дланта на Рут. То се сгуши в топлината на ръката й. Франк викаше на момчето, но то само се смееше. Неколцина кули с рикши, каквито винаги чакаха пред хотела, се събраха наоколо и се смееха; Рут от години не беше чувала такъв висок и сърдечен смях. Тя стоеше с патенцето в ръка и гледаше ту Франк, ту момчето, а след това изгледа редицата чуждестранни мръсни смеещи се лица.

— Защо му викаш? — попита тя.

— Китайците не разбират от друго — каза той.

Той искаше да вземе патенцето и да го сложи пак в кошничката, но то каза няколко думи на своя собствен език бързо и възмутено и Франк неволно оттегли ръка. Отново избухна смях.

— Какво очакват да направим с него? — попита Рут, която с всяка фибра на тялото си чувстваше мъничкото създание.

— Да го отгледаме, предполагам, и да го изядем. Можеш да си купиш стотици патенца, в който ден обичаш. Продават ги навсякъде.

— Кой купува всички тези патенца? — попита той хотелския прислужник.

— Богатите китайци — каза прислужникът. — За децата си, за да играят с тях. Те ги измъчват до смърт, сър.

Рут държеше малкото патенце до гърдите си, както като малко момиче беше държала кученца, слепи котенца и жаби, на които им беше студено.

— Искаш ли цялата кошница? — попита Франк. Милата Рут, мислеше си той, милата, миличката Рут.

— Само това — каза Рут. — То сигурно ще ми донесе щастие. Вече ме познава. Виждаш ли? Колко жалко е, че говори само китайски!

Пазарлъкът се разви сред обичайно вълнение и предизвика толкова много мнения и такова любопитство от страна на публиката, че се стигна до задръстване на движението на Нанкин роуд. Рут стана притежателка на патенцето и на кошничката. Момчето получи няколко дребни монети и напъха останалите патенца в ръкавите на дрипавото си палто. А Рут, стиснала в ръка пухестото топче жива топлина, влезе със сияещо лице в черно мраморното великолепие на хотел „Шанхай“.

— Мосю Тейлър, мосю Тейлър — записка мадам Тисо, която седеше на обичайното си място, заобиколена от френските сутрешни вестници. — Не казвайте нито дума — това е нашата малка годеничка, зная всичко. А вие без малко да проспите парахода, лош млади човече! Тя е очарователна. Вие сте очарователна, мадмоазел. Надявам се, че климатът ще ви допадне. Той не е за всекиго, мосю Тейлър, а? Значи сега ще бъдете вързан вече за крака на кревата. Това е най-доброто за вас, наистина най-доброто. Той е твърде миловиден, за да бъде оставен свободен. Добре дошла, мадмоазел, добре дошла в Шанхай — завърши тя, разглеждайки така Рут, като че ли трябваше да вземе мярка за дрехи. — Но какво държите? — попита тя, когато забеляза патенцето в ръцете на Рут. — Едно мъниче, я колко смешно! За нещастие, то ще умре, но има още много такива. Вие дойдохте точно в подходящия момент, госпожице… Как беше името ви? Андерсън? Тук става вече интересно. Мен слушайте. Чухте ли, мосю Франк, какво се е случило на летището Хунгджао? Не? На коя планета живеете, мосю Тейлър? Един китаец от стражата застреля двама японци, един поручик и един моряк, насред Манюмънт роуд. И ето че имате вече искрата в нашето хубаво малко барутно буре. Вие още не сте бил свидетел на война в Шанхай, нали? Е, добре, сега ще бъдете! От колко време сте вече тук? Повече от три години? И никаква война? Mon dieu[1], как се е променил този град! Но сега вече скоро трябва да започне. А кога е сватбата?… В събота? Моите поздравления! А чухте ли другото? Казват, че била избухнала холера между бежанците. Това не е нищо. Не минава лято без холера, вярвайте ми, аз познавам моя Шанхай. Au revoir, a bientot, ma chere[2]. Скоро ще си поговорим надълго.

Франк направи колосално усилие — сякаш ставаше въпрос да спаси Рут от Ниагарския водопад — и я отведе.

— Ах, тази хиена! — това беше всичко, което той каза.

Стана ново забавяне в приемното бюро, където Рут написа името си, а Франк получи ключа от стаята й.

— Мис Андерсън, — каза мистър Мурата, като се изправи радостно пред нея.

Сега той изглеждаше много по-дребен, отколкото беше изглеждал между другите японци на парахода и беше натоварен с два куфара и пакет, който стискаше под мишница.

— Франк — каза Рут, — това е мистър Мурата. Моят годеник, Франк Тейлър — мистър Мурата.

Мурата сложи единия куфар на земята, за да може да си свали шапката. Той се усмихна със своята японска усмивка.

— Очарован съм, възхитен съм — каза той с поклон.

— Радвам се да се запознаем — каза Франк, като вдигна два пръста.

— Мога ли да попитам — вие също ли отсядате тук, мис Андерсън? — попита Мурата. — Това е едно извънредно щастливо обстоятелство. Тогава ще си позволя да изпратя книгите в стаята ви. Номер 615? — каза той, като хвърли поглед към месинговата плочка, която висеше на внушителния ключ.

Франк инстинктивно пусна ключа в джоба си.

— Погледнете само какво получих! — каза Рут, като разтвори ръцете си, за да покаже патенцето. На парахода тя се беше качвала всеки ден заедно с японеца на палубата, за да гледат кучетата в техните коптори. Имаше две миловидни кученца, австралийски шпаньолки, които особено го бяха пленили. Този път Мурата също се наведе възторжено над малкото писукащо патенце.

— Очарователно — каза той. — Ние, японците, бихме казали: омоширон.

Франк чакаше нетърпеливо до тях. Той хвана Рут за лакътя.

— Ще ви видя по-късно — каза Рут, като забърза към ескалатора.

— Окей — промълви Мурата зад нея.

— Шести етаж — каза Франк на обслужващото ескалатора момче китайче. По-скъпите стаи бяха на много по-високи етажи. Стаята не беше на шестнадесетия етаж.

— Какво има? — попита той, когато Рут се вкопчи в ръката му.

— Малко съм зашеметена, това е всичко. Всичко ме обърква — каза тя извинително.

Спря. Момчето с куфара я чакаше вече и те тръгнаха покрай бамбукови мебели и по килими, които се опитваха да изглеждат китайски.

— Какво общо си имала с онзи японец? — попита Франк, когато тръгнаха.

— Нищо. Играехме заедно на пинг-понг. Японците не го играят като нас — те удрят така, като че ли се намират на тенис корт.

— Едва ли е необходимо да се смесваш с тези японски свини точно в този момент — каза Франк. — Не е трябвало да правиш това.

— Какво лошо са сторили японците? — попита Рут.

— Какво лошо ли? Вие там никакви вестници ли не четете? Велики Боже! Не виждаш ли всички тези военни кораби по Хуангпу? Много скоро ще разберем какво е лошото. Боя се, че е така.

Рут го погледна в недоумение.

— Съжалявам — каза тя плахо. — Разбира се във вестниците на японския кораб нямаше нито дума за това. Сериозно ли е? Искам да кажа има ли значение за теб дали японците се карат с китайците?

— Има, дявол да го вземе, много голямо значение — каза Франк разпалено. — На първо място, за търговията е лошо. Точно когато човек е започнал да се изправя на краката си… А освен това, естествено, аз съм в доброволческата стража. Но сега няма да мислим за това.

Момчето отвори вратата, последва ги с куфара в стаята, хвърли поглед в банята и друг поглед към мрежата пред отворения прозорец, пусна в движение вентилатора, който започна да бръмчи, и спря покорно, но очаквателно, за да получи бакшиша си. Щом то излезе, Франк заключи вратата и застана на едно място.

— Каква приятна стая! — каза Рут неловко. Тя беше мечтала толкова често за първата минута, когато щеше да остане сама с Франк.

Той се окашля.

— Това не е точно Тадж Махал — каза той с изкривена усмивка и остана там, където беше — до вратата.

Рут отиде при прозореца и погледна навън. Стаята гледаше към двор. Долу имаше стъклен купол и се чуваше шума от хотелските кухни. Горе беше бялата мъглявина на небето, по което летяха три черни самолета.

— Сега вече е време да си вземеш аспирина — каза Рут, като хвърли изпитателен поглед към лицето на Франк. Тя отиде при куфара си и го отключи, след като грижливо сложи патенцето на пода.

— Нали нямаш нищо против, ако отида да си измия ръцете? — попита Франк.

Тя кимна в отговор. Още не бяха се целунали.

Рут намери аспириновите таблетки и извади две. Тя напълни чаша с вода от термоса, който стоеше на скрина, и пусна в нея таблетките. Огледа се, за да намери подходящо място за патенцето и реши да го сложи в ъгъла до скрина. Сложи там кошничката, целуна малкото създание по жълтия клюн. След това отиде бавно пред огледалото и се огледа. Франк си подсвиркваше в банята, той беше пуснал крановете да текат с пълна сила.

Напрежението на този час беше твърде силно за нея. Тя виждаше, че артериите на шията й пулсират лудо. Жалко, мислеше си тя. Да са с Франк приличаше на плуване в морето при прилив, когато вълните те подемат една след друга и не те оставят да си поемеш дъх.

Франк се върна от банята с мокра коса.

— Ето ти аспирин — каза Рут. — Съжалявам, че нямам барут.

Тя го гледаше, докато той пиеше водата с разтворените в нея таблетки. Той потръпна.

— Има горчив вкус — каза той.

Стаята беше малка, само с един стол. Франк седна на леглото и погледна към белите си обувки.

— Трябва да измислим едно име — каза Рут, като се обърна към прозореца.

— За какво? — попита той учудено.

— За патенцето. Трябва да има име, а след това — и едно твърдо сварено яйце, нарязано на ситно. Това обичат пиленцата — каза Рут.

Франк взе телефона и поръча едно твърдо сварено яйце.

— Закусил ли си? — попита Рут.

Той седна отново на кревата.

— Най-добре би било да го наречем Конфуций — предложи той.

Рут смръщи чело.

— Може би е женско — каза тя.

Франк не слушаше. Конфуций писукаше нежно в ъгъла. Рут коленичи и го погледна.

— Той спи — каза тя с въздишка. — Говори насън.

Когато стана отново и приглади дрехите си, тя почувства погледа на Франк върху себе си.

— Какво малко червейче си ти мъниче! — каза той от леглото. — Какво джудженце, което е пътувало самичко до Китай. Едно такова джудженце — Sans peur et sans reoroche[3].

Леглото беше широко. То заемаше по-голямата част от стаята. Франк се изтегна и затвори очи.

— Още ли те боли глава, или аспиринът ти помогна? — попита Рут.

— Мина ми. Чувствам се добре — измърмори Франк, без да отвори очи. — Сега, когато си тук, Рут, нищо вече не ме боли.

Тя отиде при него и сложи ръката си на челото му. Усещаше как пулсира кръвта в слепите му очи. Той хвана ръката й и погали лице в нея.

— Колко хубаво! — промълви той. — Хладна и тъй… чиста!

Обви ръката си около кръста й и я притегли долу. Рут започна да се свлича през някакво шеметно, вихрено, яркочервено, отдавна изгубено щастие, докато устата й се впи в неговата.

Но в момента, когато я целуваше, Франк не чувстваше нищо друго освен безнадеждна отчужденост, както и палещия, отровен, ненаситен, неутолен копнеж към друга жена.

Бележки

[1] Боже мой (фр.). — Б. р.

[2] До скоро виждане, скъпа (фр.). — Б. р.

[3] Без страх и укор (фр.). — Б. р.