Вики Баум
Хотел Шанхай (15)

VI

Йен беше беден кули, но в часа на нужда се оказа, че имаше приятели, които желаеха да му помогнат. Приятелството прави дори водата сладка, казва поговорката. Те се събраха и сформираха в един вид дружество, което внесе осемте долара, които бяха нужни, за да се превърне умиращият от глад кули Йен в благоденстващия и представителен мистър Лунг Йен, който може да посрещне сина си, без да се срамува. Бяха дванадесет души, всеки от които даде по петдесет цента. Кве Куей даде два долара. Йен трябваше да върне цялата сума на вноски от по петдесет цента месечно. Понеже това беше приятелски заем, лихви нямаше да се плащат. Ако той се откажеше от Великия пушек, можеше да направи това без големи затруднения. Но ако щастието му се усмихнеше и можеше да завежда при Кве Куей чужденци, щеше много скоро да погаси дълга си, защото чужденците плащаха за Великия пушек със сребърни монети, а Йен получаваше голяма комисионна. Естествено, минаха няколко дни, докато Куей събере този приятелски заем, и оставаха само три дни, през които трябваше да се извърши преображението на Йен. Той започна да избира облеклото, което желаеше да купи.

Дотътри се на Фукинг роуд, където откритите бараки със стари палта, панталони и роби бяха тъй близо една до друга, че хорът на продавачите звучеше без прекъсване в ушите на минувачите. Продавачите показваха своите вещи една след друга и викаха напевно своите възхвали, както и смешно ниската цена, на която можеха да се купят тези вещи:

— Дълга роба от тежка коприна, цялата вдъхваща сила и добродетел, достойна за мандарин, четири долара. Никога няма да намерите такъв оказион… Палто от здрав черен плат, обличано само веднъж, палто достатъчно добро за младоженец, половин долар; половин долар без пет цента… Тези панталони, които е носил банкер в един празничен ден, лъскави като водата на сребърното езеро, най-фината коприна на Чъкианг, нескъсваеми, тридесет цента за онзи щастливец, които може да ги използва… Дълга роба от тежка коприна… — и така нататък.

Йен не спря пред първия магазин да купи каквото продавачът хвалеше, защото случаят беше твърде сериозен. Той се шляеше по улицата, спираше се и слушаше, гледаше всяка стока, като я повдигаше за преглед, опипваше материята, разглеждаше цвета, изпитваше здравината и чистотата и вдигаше всяка дреха срещу светлината, за да търси протрити места, след това пак я оставяше, колебаеше се, тръгваше, връщаше се, пазареше се и накрая си отиваше, без да купи. Правеше това на всяка сергия; вмъкваше се вътре, където стари дрехи лежаха на купища като знак за това, че търговията цъфти и че имаше богат избор. Той изтегли една дълга дреха, която надничаше от дъното на един куп, защото тя изглеждаше по-добра от ония, които бяха открито изложени за продажба. Песента на продавача го караше да бъде предпазлив, вместо да го примами. „Как може изобщо да бъде добро нещо, което продавачите хвалят?“ — разсъждаваше той.

Продавачите прилагаха различни методи в усилията си да го спечелят. Някои бяха груби и се опитваха да го сплашат, като му издърпваха палтото, което той опитваше за десети път, и казваха:

— Ако това фино палто е твърде скъпо за вас, няма смисъл да го държите с мръсните си пръсти. Имаме дрехи за кули по четиридесет цента и по тях няма ни една дупка.

Други пък се отнасяха с него сякаш е богат купувач, наричаха го сър и дори уважаем сър и първороден, толкова далеч отиваха във вежливостта си, и казваха:

— Тези изискани панталони не са достатъчно добри за знатния уважаем лорд, памукът не е достойно нещо за вас, но ето тук един черен копринен панталон, който и след десет години ще бъде също тъй хубав, както днес.

Отначало всичко само го объркваше, но след като беше прекарал няколко часа по Фукинг роуд и познаваше почти всички стоки, изложени за продажба, той свикна с натиска на по-младите търговци и не им обръщаше вече внимание. Имаше такава ясна представа за впечатлението, което желаеше да направи, когато се срещне със сина си, че не се колебаеше вече: черни панталони, привързани около глезените, чисти бели чорапи и черни обувки, дълга сива роба и шапка, каквато носеха чужденците.

Но настъпи следобед, преди той да направи първите си покупки — чорапи и обувки за четиридесет и три цента дребни пари. Тогава, като мина край него един човек с подвижна кухня, Йен се стресна, защото в разпалеността си около избора на покупки той беше забравил сутрешния си ориз. Не беше гладен, но коремът го болеше по един неопределен начин. Това се дължеше на решението му да се откаже от Великия пушек. Куей го беше посъветвал мъдро да яде много през няколкото дни, които оставаха.

— И най-изисканите дрехи няма да прикрият от сина ти, че си мършав като просяк или като безстопанствено куче. Дори ако не искаш да станеш за тези дни толкова дебел, че хората да ти сторят почетно място на трапезата, можеш поне да стигнеш до една почтена пълнота — съветваше го Кве Куей, а неговият здрав разум беше добре известен. Сумата от осем долара, която Куей беше събрал, за да финансира приятеля си, включваше и ядене. Хората, които бяха внесли суми за заема, не бяха роднини на Йен, защото Йен нямаше семейство в Шанхай, а това придаваше на неговата бедност един оттенък на пренебрегнатост, която граничеше с безчестие; но Куей познаваше трима души, които също носеха драконовското име Лунг, а това ги караше да мислят, че те можеха поне да принадлежат на същия род, от който произхождаше и кулито Лунг Йен. Самият Куей, както и четирима други, произхождаха от същата област, от която беше и Лунг Йен — защото Йен беше започнал отново да употребява своето велико име Лунг Йен. Те произхождаха от Хсианг Чаиши и разбираха, че трябва да се притекат на помощ на земляк в затруднение. Неговите осем приятели, включително и Куей, бяха склонили свои роднини да вземат благосклонно участие в заема. По тази причина Лунг Йен се чувстваше задължен да увеличи своя обем, за да покаже на тези добри и верни приятели, че тяхната помощ не е била дадена за нищо. Затова той спря подвижната кухня и клекна, за да се нахрани добре. Тук изборът също не беше лесна работа, защото готвачът имаше свинско месо, както и зеленчуци, които можеха да се ядат с ориза, а имаше месеци, ако не и години, откакто Лунг Йен не беше вкусвал месо и той дълго обмисля дали е добре за него да яде месо.

— Можеш да ми дадеш една паница зеленчук, а също и паница месо — каза той най-сетне, а готвачът отговори вежливо:

— Щом ще ядете месо, ще получите безплатно чай колкото си искате.

Йен изяде три паници ориз със зеленчук и свинско месо, макар стомахът му още при втората паница да възвести, че е пълен. Готвачът сложи няколко листчета чай в чашата, наля гореща вода върху тях и Лунг Йен започна да сърба жадно питието. Той мляскаше одобрително с устни, както подобава на богат и добре нахранен човек и каза:

— Твоят ориз е почти толкова хубав, както онзи, който се продава на пазарището в Ханкеу.

Каза това само от вежливост, защото макар да си въобразяваше, че човек може да се нахрани много добре в гостилниците на пазарището в Ханкеу, той самият никога не беше ходил там.

— Още чай? — попита готвачът и наля още гореща вода върху старите листенца; Лунг Йен пиеше жадно, защото му се струваше, че горещият чай сигурно ще му достави задоволство и ще уталожи странното глождене във вътрешностите му. Но не стана така и когато готвачът окачи кухнята на бамбуковата си кобилица и продължи пътя си, като хвалеше напевно стоката си, Лунг Йен се реши да предприеме нещо голямо. Той отиде и си купи пакетче цигари за шест медни монети с картинка на обвивката, представляваща красиво момиче. Понякога се радваше, ако можеше да събере захвърлени угарки в чуждестранния квартал, но по Фукинг роуд имаше малка надежда за това. Неговите сънародници изпушваха всяка цигара до края, а каквото захвърлеха, още в следващия миг биваше сграбчвано от един старец, чиято търговия се състоеше в това да прави цигари от стари фасове.

С цигара в уста и с пълен стомах Лунг Йен се върна към задачата да си купи дълга роба, която щеше да му придаде достойнство и да покаже, че е човек с положение. Най-после той се беше спрял на три неща, за които можеше да става дума, но следобедът беше много напреднал, преди да може да направи окончателния си избор. Пречката беше там, че очите и желанията му се спираха на една копринена роба, която в никакъв случай не му подхождаше. Цената й беше четири долара, но Йен беше убеден, че с малко пазарене щеше да я смъкне на половината. Беше направена от тежка, тъмносива коприна с елегантна шарка, втъкана в нея в същия цвят, и тази шарка особено много привличаше погледа му със своите внушителни линии. Три дни преди това, загърнат в кулски дрипи, той не бе и мечтал да притежава дори най-евтината дълга роба. Сега внезапно памучните одеяния започнаха да му изглеждат прости в сравнение с тази чудно хубава, тъмносива копринена дреха. Той сам не можеше да си обясни това, но чувстваше, че веднъж облечен в нея, с един удар щеше да спечели любовта и уважението на сина си. Постоянно я вземаше и пак я оставяше обратно на купа, плъзгаше коприната между пръстите си и навеждаше очи близо до шарката, за да я разгледа подробно.

— Господинът е познавач, това е ясно — каза продавачът. — Това е шарката на щастието. Един велик и стар учител е носил някога тази роба. Тя е толкова скъпа, че неговите наследници не са могли да се решат да го накарат да я вземе със себе си в задгробния живот.

Беше паднал вече мрак и магазините светеха. Някои от търговците бяха започнали да затварят и заключват бараките си. Лунг Йен се откъсна от копринената роба и купи една светлосива памучна роба, която беше малко къса за него. За нея плати осемдесет цента. Понеже беше крайно изтощен, а очите му се бяха премрежили от всичко, което беше видял, той отложи другите покупки за следващия ден и тръгна бавно към Чапей, където шивачът Лунг Уанг му беше дал подслон.

Защото неговото сдружение от помагачи беше решило, че Лунг Йен не трябва да тегли рикша през трите — сега само два дни, които му оставаха; те си казваха: „Биволът не се угоява в ралото, а от много търкане дори и желязото изтънява.“

Йен се съгласи, че няма смисъл да купува храна с чужди пари, а след това да се похабява в пот и кръв, вместо да се натрупва по тялото в почтена тлъстина. Освен това беше стигнал до споразумение с шивача Лунг Уанг. Щяха да му бъдат дадени безплатно стая и легло, докато дойде синът му и за през цялото време, през което той щеше да остане в града. Шивачът Лунг Уанг, възстар човек с три брадавици на дясната буза, от които растяха три дълги и достопочтени косми, се съгласи да направи това, без да му се плати, защото не можеше да се каже със сигурност дали Лунг Йен не е член на неговото семейство, а освен това Лунг Уанг беше религиозен и желаеше да си спечели една заслуга.

Йен беше щастлив, че ще прекарва нощите далеч от къщата на Кве Куей, защото се боеше от миризмата и близостта на Великия пушек. Но понеже не беше свикнал да спи в легло и под покрив, той прекара изтощителна и неспокойна нощ. Смущението в неговите вътрешности израсна в тъмнината и стана почти непоносимо, когато бе изпушена последната от скъпите цигари и когато изгасна последната искра от тях. Той жадно вдишваше лютия пушек във въздуха под мрежата против комари, но това го караше да кашля. Правеше големи усилия да ограничи кашлицата си, защото не желаеше да смущава своя любезен домакин в съседната стая. След известно време забеляза, че устата му е пълна със сладкия и омразно познат вкус на кръвта, която не беше изхрачил, потърси кърпата си и изплю кръвта в нея, както би трябвало да прави всеки благовъзпитан човек.

Докато лежеше и не можеше да спи, копринената роба непрестанно се явяваше пред затворените му очи и той съжаляваше, че не я беше купил. „Ще трябва да ида и да хвърля още един поглед утре“, мислеше си той. Чувстваше се недоволен. Изведнъж мисълта за сина му го обля с голяма, жарка, и неизмерима радост и като притисна близо до себе си тази радост, най-сетне той заспа.

Първото, което той направи сутринта, беше да разгледа дрехата, която беше купил и сега тя не му се хареса и наполовина толкова, колкото предния ден. Той я показа на стария шивач, който я разгърна и я разгледа мърморейки, като същевременно гладеше космите на брадавиците си така, като че те бяха брада.

— Колко плати за нея? — попита той, а когато Йен му каза осемдесет цента, той извика: — Твърде много, твърде много… Осемдесет цента за дреха с винени петна, които никога няма да се изперат — каза старият шивач, като сочеше едно безцветно петно на дрехата.

— Вашите очила виждат дефекти там, където моите голи очи не откриват нищо — каза Лунг Йен съкрушено.

Той наистина не искаше да се яви пред сина си в изпръскани от вино одеяния, както би направил това пияница. Сви робата и я занесе обратно във Фукинг роуд. Първият плах поглед му показа, че копринената роба е още там. Но дори и сега той не даде да се разбере, че е решил да я купи, а вдигна врява заради винените петна и започна да се кара на търговеца, като че ли той самият беше важен господин. По този начин той обърка младия продавач и най-сетне копринената роба стана негова срещу половината от първоначалната цена. Това ще рече, че върна сивата памучна роба с нейните винени петна и след като плати още един долар и двадесет цента, стисна скъпоценната дреха под мишница и си отиде.

Понеже не беше станал по-силен въпреки обилното ядене и безделието предишния ден, той отиде този път в Ханкеу, където близо до пазарището имаше една гостилница, прочута сред кулите със своя отличен готвач. Той имаше две неща предвид: първо той искаше да яде този ден, без да си навлече смущенията в стомаха, от които беше страдал предишния ден, и второ, искаше в този локал да гощава сина си. Затова беше естествено, че трябва да вкуси и да изпита със собствения си език дали храната отговаря на неговите очаквания и дали е достатъчно добра за предстоящия празник.

— Синът ми ще дойде в Шанхай по важна работа — каза той на келнера. — Ако съм доволен от твоята храна, ще го доведа тук. Той е голям учен, който знае всичките петдесет хиляди букви и е прочел всичките десет хиляди книги, затова кажи на готвача да се пораздвижи малко.

— Ориз пет цента паницата — зеленчук един процент повече, свинско седем цента, чаят безплатна прибавка — каза келнерът невъзмутимо. Той не виждаше какво става в Лунг Йен, а гледаше само дрипавите и въшливи кулски дрехи, които Йен носеше още. Палтото му беше разтворено, за да може въздухът да разхлажда мършавите му гърди, протърканите му панталони бяха навити, както когато тичаше с рикшата, а косата му беше покрита с прах.

— Не съм те питал за кулско ядене, а за нещо по-възвишено и необикновено. Патица от Съчуан, каквато ядат богатите хора, риба в кисело-сладък сос — каза Йен отвисоко. Той беше слушал за тези гозби, когато вратарите на ресторантите му плащаха комисионната, защото е закарал там своите пътници. Той не изпускаше нито за миг своята копринена роба, защото се боеше, че може да бъде открадната или да се измърси. А топлото, меко усещане от докосването на скъпоценната дреха под мишницата му го изпълваше с чувство на величие и гордост.

— Едно ядене с тези гозби трябва да бъде поръчано предварително и включва още четири други блюда. То струва един долар без пазарлък — каза келнерът високомерно. Отначало Йен се задоволи да си поръча ориз със задушени гъби.

— Ако остана доволен от готвача, не е невъзможно да поръчам такъв обяд с четирите други гозби — каза той.

Той изяде три паници запържен ориз и изпи много чай, но не мляскаше с устни, за да не би цената да бъде увеличена, ако покажеше, че яденето му харесва твърде много.

Преди да напусне гостилницата, той поръча обяда с патица и риба за деня, в който щеше да пристигне синът му. Келнерът поиска недоверчиво една предплата от тридесет цента, но когато Йен сложи парите на масата, той се поклони и му пожела десет хиляди години щастие и доволство.

След това Лунг Йен отиде в къщата на своя приятел Кве Куей, за да го накара да направи сметка на капитала му, защото той не можеше да направи нищо, когато се стигнеше до такива големи суми. Освен това желаеше да получи съвета и съгласието на Кве Куей, за да се справи с друг извънредно важен въпрос.

— Куей, по-стари братко — каза той. — Необходимо е да направя на сина си подарък. Ти познаваш по-добре днешните млади хора, затова ми дай своя съвет.

Кве Куей кимна и след известно обмисляне даде сметка за състоянието на Йен. От осемте долара бяха останали още четири долара и десет цента. От тези пари седемдесет цента трябваше да бъдат оставени настрана за обяда, който той беше поръчал. Трябваше да бъдат купени още една шапка и едно елече без ръкави, и то трябваше да бъде копринено, защото Лунг Йен не можеше в никакъв случай да носи памучно елече върху копринената роба. Не беше мислил за това в опиянението си, когато правеше покупката. Освен това той трябваше да яде много и чувстваше нужда от още цигари. Във всеки случай ръцете му трепереха, а сърцето му пърхаше като птичка в кафез през цялото време, докато беше в магазина на Куей. Не усещаше нищо друго освен миризмата на пушека, макар че инспекторите от антиопиумната служба нямаха обоняние за нея.

Куей пресметна, че Йен спокойно може да отдели петдесет цента за подарък и след това пак щяха да му останат пари за непредвидени разходи във връзка с посещението на сина му. Двамата разискваха какво ще достави удоволствие на сина му. Йен мислеше за една шапка, каквито носят чужденците, защото шапка от този род беше неговото най-силно желание, когато беше на възраст колкото сина си. Но Куей забеляза, че децата войници имат шапки и униформи и не им се позволява да се обличат по друг начин. Йен възропта срещу това ограничение на свободата на сина му, но Куей му обясни, че младите хора гледали на своята униформа като на почетна дреха и се гордеели с нея.

Докато двамата говореха, на Йен му прилоша, дори кожата под разтвореното му палто стана зелена и той бързешком стана и излезе. Чувстваше, че очите му потъват в главата и всичко става черно, толкова силен беше този пристъп на глад за Великия пушек. Така този ден той не стигна до никакво заключение, а оставаше само още един ден, в който трябваше да купи шапка и елече за себе си и подарък за сина си.

Тази нощ Лунг Йен страдаше от остри местещи се болки във вътрешностите; те се усещаха навсякъде. Най-сетне го изтощиха и той заспа. В своите сънища обаче той имаше същата съдба като нещастния кули, за когото често разказват на пазарището разказвачите на приказки, за да убиват времето на своите бедни слушатели. Този кули, който цял ден тичал и влачел своя товар и се обливал в пот, сънувал всяка нощ, че е богат човек, който яде до насита вкусни храни, пие оризово вино, има хубави любовници и не прави нищо друго, а само се изляга по копринените възглавници на дивана си, пуши наргиле с удоволствие; напротив, богатият човек, за когото бедният кули трябвало да работи, бил измъчван всяка нощ от ужасни сънища, в които се виждал като кули, нямал нищо за ядене, биели го с бамбукови тояги и трябвало да работи тъй усилено, че грохнал. Защото така завършваше разказвачът на приказки — онзи, който седи в носилката, е човек, но и онзи, който носи носилката, също е човек.

В своя сън сега Лунг Йен беше безмерно щастлив, макар че на сутринта само смътно си спомняше за него. Той беше притиснал до гърдите си своя син, както правеше, когато синът му беше още новородено бебе, беше разговарял с него, беше се хранил с него и най-сетне синът му беше коленичил пред него и му беше поднесъл благовония и паница с храна, точно като че ли самият той, Лунг Йен, бащата, беше вече починал и от него не беше останало нищо освен едно достопочтено име върху плочата на неговите прадеди и един дух на лице при сянката на кипарисите.

На третия ден Йен си купи шапката и черното копринено елече без ръкави. Той се опита да яде отново, защото старият шивач беше възроптал срещу него тази сутрин и беше казал, че Йен още нямал месо по костите си. Но още след първата хапка ориз, която сложи в устата си с пръчиците за ядене, той се почувства толкова зле, че трябваше да се откаже. Седеше в една открита готварница в стария град, където беше отишъл да потърси подарък за сина си. Седя там известно време, купи си няколко чаши чай, поглъщаше успокоителната течност и се опитваше да задържи малкото, което беше останало в стомаха му, но след четвъртата чаша чай една весела мисъл му мина наум и когато можеше да има вече малко доверие в своя непокорен и неразбираем език, той стана и се отправи към града на чужденците. Ненадейно му стана ясно, че синът му, който имаше модерно възпитание и беше може би възприел нещо от учението на чужденците, ще изпитва най-голямо удоволствие от някой подарък от магазините на чужденците.

Бъркотията в чуждестранния град отначало го слиса. Досега само беше минавал покрай магазините, без да ги поглежда. Друго беше, когато трябваше да се избира и купува. Но след като беше прекарал така няколко часа, след като беше пипал стотина неща, той се натъкна най-сетне на съвършения подарък. Това беше малка кола, нова, блестяща и точна имитация във всяка подробност на големите вонящи коли, с които бяха пълни улиците. Чудното тук беше това, че малката кола съдържаше една машина като големите. Човек я навиваше и колата тръгваше бързо от само себе си, тракаща и жива, като своите по-стари сестри. Йен беше напълно спечелен. Той няколко пъти накара да му навият колата и докато тя се движеше по пода, той стоеше с тъпа усмивка на учудване и радост.

— Това е за моя син — повтаряше той постоянно. — Моят син се е нагълтал с много учение и обича новоизобретени неща.

Човекът от магазина поиска шестдесет цента за колата и много грубо отказа да се впусне в радостите на пазарлъка.

Щастлива възбуда, предизвикана от неговата находка, събуди у Йен апетит. Той клекна на брега на Съчоу Крийк и си купи малко ориз от един амбулантен готвач, който с виковете си се мъчеше да примами хора от лодките. Неколцина млади хора минаха по наклона и дойдоха при Йен. Тяхното държание беше грубо, но те бяха весели хора и Йен държеше пръчицата си за ядене във въздуха, когато слушаше шегите, които те разказваха. Но посред смеха той пак направи гримаса; болките му се бяха върнали, и то с такава сила, че той се сви о две, безпомощен от спазми.

— Болен ли си, братко? — попита един от младежите, а друг каза със смях:

— Много си натъпкал стомаха си.

Йен избърса студената пот, която струеше по лицето му. Ако хората от реката не бяха тук, той щеше да пъшка гласно. Но през последните няколко дни той беше оставил зад себе си грубостта на своя живот като кули и беше направил усилия да си спомни онези принципи на прилично държане, които му беше втълпил преди дълги, дълги години неговият достопочтен дядо. Той залиташе, когато стана, за да си тръгне. Спомни си какво може да прави, за да прогони болките си. Не трябваше да пуши. Никога вече не трябваше да пуши. Но все пак не можеше да изправи сина си пред баща, свит о две от болки, чиито стомах се бунтуваше и се изпразва в най-неудобните моменти. Той се домъкна до трамвая и се качи в една кола за клиниката в Чапей, където по-рано беше лекуван без заплащане.

Йен винаги беше мразил трамваите. Те се движеха бързо с шум и тракане и побираха толкова хора, че с тях можеха да се напълнят тридесет рикши. И сега, когато за пръв път се возеше на трамвай, той не го обичаше повече, защото макар вътрешността на колата да беше светла, блестяща и прекалено елегантна, бързината караше стомахът му да се чувства още по-зле. Йен се сви на кълбо и от време на време падаше на завоите. Но най-после и това мъчение свърши и той се изправи отново на краката си.

Този ден Йен не беше обул сламените си сандали, а новите си черни обувки, защото нямаше да е хубаво, ако неговият уважаем син забележеше, че баща му не е свикнал с тях. Той се натъжаваше, като гледаше как жълтият прах от покрайнините на града помрачава техния черен блясък, но се утеши с мисълта, че може да ги изчетка.

Той ги изчисти от праха със своето скъсано палмово ветрило, преди да влезе в къщата на болните. Една млада госпожа седеше вътре, облечена в бяло, сякаш за погребение. Тя го запита как е името му, откъде иде и къде отива, обаче не направи това от вежливост и по предписания маниер: „Как е името на уважаемия господин? Откъде има добрината да идва господинът? Какво може да е желанието на уважаемия господин?“. Напротив, тя излая:

— Име?… Адрес?… Къде живееш?… Какво работиш?… Какво ти е?…

Йен сведе очи и съобщи, че е кули и че в неговия недостоен стомах благоволява да се появява някаква болка. Грубата млада жена написа това на една карта, която пъхна в ръката му. Освен това тя сравни отговорите му с нещо, което беше писано в една дебела книга, и каза:

— Ти си идвал тук два пъти преди, нали?

Йен каза:

— Да — а тя излая:

— Почакай тук.

Той седна на пейката до стената.

Понеже стомахът му сякаш се боеше от доктора също както и самият той, болките му, като от магия, изчезнаха в този момент. Но сега беше твърде късно, за да избяга. Той изпитваше голямо желание да извади малкия автомобил и да го пусне да върви. Това щеше да направи неговия престиж много по-голям и щеше да накара младата жена да се засрами, когато види какво притежаваше той. Но преди да стори това, друга жена се показа на вратата, погледна го, усмихна се, взе картата от ръката му и каза съвсем свободно:

— Елате вътре, стари Лунг Йен, ако обичате.

Макар че младата говореше така, както говореше самият той, а тази госпожа говореше по чуждестранен маниер, той имаше голямо доверие в нея.

— Аз имам желанието да представя своята низка личност пред високата личност на стария доктор — каза той с цялата вежливост, на която беше научен.

— Аз съм докторът — каза госпожата с усмивка. — Можеш да ми кажеш какво ти е.

— Велика стара госпожо — започна Йен със смущение, като направи един поклон, — в корема ми има някаква болка, която се върти и хапе като животно.

Лекарката хвана ръката му така, както никой не беше я хващал от онези дни, когато Жасмина излизаше с него извън градските порти. В същото време тя продължаваше да се усмихва и да го гледа така, че той започва да се поти в своето смущение. Младата влезе и прочете нещо от една книга, което той не разбра. След това лекарката престана да се усмихва. Не му харесваше това, че вижда и двете жени облечени в бяло; сякаш бяха винаги готови да оставят своите болни да умрат и да ги погребат.

— Слушай, Лунг Йен — каза лекарката строго, — преди две години и тридесет и четири дни твоето име е било записано в книгите на противоопиумната служба и ти си бил предупреден. Спомняш ли си?

Лунг Йен отпусна глава и прокара два пъти езика си по прашните си устни.

— Спомням си, велика стара госпожо — каза той покорно. През цялото време той държеше притиснато до сърцето си пакетчето, в което беше малката воняща кола.

— Ти знаеш, че ще трябва да бъдеш обезглавен, ако те заловят да пушиш пак — продължи лекарката.

Йен не можеше да измисли никакъв отговор. Тя продължаваше да го гледа, а той чувстваше, че очите й се забиват в него като дълги остри нокти. Чувстваше как всяка кост в неговото изнурено тяло и всяка хлътналост по лицето му издават факта, че се е отдал на Великия пушек.

— Д–р Хайн! — извика Пърл Чанг към съседната стая. Тя се опита по един почти разсеян начин да изтръгне пакетчето от пръстите на Йен.

— Ще трябва да се съблечеш, за да може старият доктор да те прегледа — каза тя. Но Йен стискаше здраво съкровището си. — Какво имаш тук? — попита тя. — Ние няма да го откраднем, ще ти го пазим добре.

Йен беше благодарен, че тя не го разпитва повече за опиума. Приятна слабост го обзе и той изпита желание да разкрие всичко, каквото беше в сърцето му.

— Това е подарък за моя син, велика госпожо — каза той. — Той ще ми дойде на гости. Не съм го виждал от дълго време.

— Това е радостен случай, Лунг Йен, и аз ти пожелавам щастие — каза лекарката. — Разбирам, че искаш да бъдеш силен и добре за този случай.

Тя се обърна към д–р Хайн, който излезе от стаята си, бършейки ръце.

— Какво имаме тук? — попита той на английски, като отиде при Лунг Йен.

— Опиум — каза Пърл. — Очевидно съвсем лош случай. Той е зарегистриран и би трябвало, точно казано, да бъде предаден.

— Намирам, че нашият принцип е по-добър — да не оставяме да бъдат отсичани глави на хора по една диагноза. Ние сме лекари, а не съдии. Да знаехме само как да помогнем на тези бедни дяволи!

— Той очаква сина си. Вероятно изведнъж е спрял да пуши и сега полудява от болки и не знае какво да прави.

Лунг Йен слушаше със зяпнала уста непонятния говор. Той отново започна да изпитва страх.

— Болките са от работа и глад, велика госпожо — каза той в отчаяние. — Храча кръв, защото страдам от болестта, наречена Черната слабост. Не съм употребявал Великия пушек, откакто бях предупреден.

— Разбира се, той се опитва да лъже — каза Пърл. Тя прихна да се смее. — Аз не мога дори да му кажа, че лъже. Той ще изгуби и малкото престиж и ще иде по дяволите.

— Ела при мен — каза д–р Хайн, като кимна на кулито.

Въпреки своя страх Лунг Йен не можа да се сдържи да не се засмее, защото лекарят говореше на много смешен език и кимаше по погрешен начин.

Д–р Хайн затвори вратата. Той го почука и го преслуша, поклати глава, когато откри хъркането в засегнатия дроб и накрая каза:

— Бих ти препоръчал една баня.

Йен започна да свиква със смешния китайски на доктора.

— Имам намерение да се изкъпя утре сутринта — увери го той.

Той изпитваше голям страх пред инструментите в стъклените шкафчета покрай стената. Беше чувал, че много от чуждестранните лекари орязвали и осакатявали болните, така че тялото им не било цяло, когато влизали в царството на смъртта.

— Не искам да ми бъде отрязано нищо — каза той решително, когато лекарят се приближи до него с един блестящ предмет в ръката.

— Ние тук не режем нищо от хората — измърмори лекарят и бодна ръката на Йен с някаква игла. Лунг Йен гледаше със задоволство. Боденето с игли беше стара и ползуваща се с добро име практика на лекарите. Той се надяваше, че ще го набодат с много игли, но нямаше повече.

— Болките ще престанат и ти ще бъдеш щастлив — каза лекарят. — Можеш да идваш при мен всеки ден. Аз ще се опитам да ти помогна.

Той подържа палтото на Йен, за да се облече, защото кулито трепереше толкова много, че не можеше да улучи ръкавите си. След това го изпрати пак в другата стая.

— Говорете с човека, Пърл — каза той на английски. — Ще са ми потребни още десет години, докато науча малко китайски.

На масата пред Пърл беше седнало малко момиче, чиито зачервени попарени ръце тя мажеше с мехлем. Милосърдната сестра стоеше до нея с навит на руло бинт. Детето се усмихваше храбро, беше захапало долната си устна, докато малките му черни очи следяха всяко движение на лекарката.

— Почакай — каза Пърл на кулито. — Седни и си почини малко. Имам да ти кажа още нещо.

Йен седна послушно. Той чувстваше, че във вътрешностите му се разлива приятно успокоение, като успокоението след първата лула.

— Постоянно тези попарвания — каза Пърл на д–р Хайн. — Ходил ли сте някога в японските копринени фабрики в Путун? Всички майки водят децата със себе си, за да могат и те да спечелят някоя пара. Те вадят пашкулите от басейните с вряла вода. Това е от там. Да бихме могли само да прокараме по-добро законодателство за фабриките!

Тя превързваше малките ръце и се усмихваше весело на детето.

— Ами новите правилници за труда? — попита д–р Хайн.

— Само в Международната колония — каза Пърл. — Ние още не можем да упражняваме контрол над това, което става извън нея. Ще е потребна още много упорита работа, д–р Хайн, преди да имаме човешки условия.

Тя свали от масата малкото момиче и взе в ръце неговите грубо бинтовани малки ръчички.

— Кажи на майка си, че няколко дни не бива да ходиш на работа — каза тя. Детето отпусна глава и прехапа устни. — По колко изкарваш на ден? — попита Пърл.

— Тридесет цента — промълви малкото същество.

Пърл въздъхна, взе чантата си от писалищната маса и сложи няколко монети в джоба на мръсното, бяло, износено палто на момичето.

— Дадох заплатата ти за четири дни — каза тя сериозно. — През тези дни трябва да работиш за мен. Разбра ли? Трябва да идваш тук всяка сутрин и да чакаш да ти дам нареждания. — Ще правиш ли това?

Малкото момиче кимна и изтича навън.

— Има твърде много неща, които университетите не преподават, докторе — каза Пърл, като се обърна към Йен. — По-добре ли се чувстваш? — попита го тя.

Йен беше видял с учудване, че тук плащат за това, че си болен. Той също се надяваше да спечели няколко цента. Пърл кимна на милосърдната сестра и тогава тя и Йен останаха самички. Тя седна на масата и го погледна.

— Разкажи ми, защо не си виждал толкова дълго сина си — започна тя.

За нея съществуваше непрекъснато една и съща мъчнотия — да спечели доверието на хората, които идваха в клиниката. След малко Йен започна едно заплетено обяснение, но скоро се смути и го забрави.

— Имам писмо от сина си — каза той в изблик на гордост и като разгъна от носната си кърпичка листа, го подаде на лекарката. Тя го прочете с голямо внимание.

— Това е едно хубаво, умно и вежливо написано писмо — каза тя, като го подаде обратно и направи слаб поклон. — А сега ти искаш синът ти да не завари болен баща. Това е естествено.

— Това е то, това е то, велика госпожо — каза Йен разпалено.

— Ти изглеждаш така, като че ли си съсипал здравето си с опиум — започна Пърл, гледайки неговото слисано кулско лице. — Не казвам, че си направил това, защото как мога аз, една недостойна млада личност да те обвинявам в лъжа? Само казвам, че изглеждаш така, както би изглеждал човек, който е дал свободен път на порока. Какво ще си помисли синът ти, като те види пак? Сега, ако — аз само казвам ако — Великият пушек е бил причината за твоята болест, тогава старият доктор и аз ще можем, може би, да ти помогнем. Трудно е да изостави човек навика да пуши опиум, но хиляди хора са направили това. По-приятно е да изостави човек пушенето, отколкото да му бъде отсечена главата. Не мислиш ли? Ако опиумът те е направил болен, тогава можеш да идваш тук всеки втори ден и ние ще направим от теб силен човек, така че синът ти ще може да се гордее със своя баща. Но понеже казваш, че твоето състояние няма нищо общо с Великия пушек, ние не знаем от каква болест страдаш и какво лекарство би ти помогнало.

Йен отпусна глава, защото строгата любезност на жената го правеше слаб и той би предпочел да й каже истината. Беше му останал достатъчно ум, за да размисли: „Тя иска да ме хване в клопка и да ме предаде, за да ме обезглавят“.

— Не разбирам нищо, не съм пушил — измърмори той упорито.

Пърл вдигна рамене. Тя му върна пакетчето, което той й беше поверил така неохотно. Лицето на Йен светна, когато притисна отново скъпоценния предмет. Малката кола беше увита във вестник, тъй безразсъдно се отнасяха продавачите в чуждестранните магазини с такива скъпи неща като хартията.

— Може би ще достави удоволствие на великата госпожа да види скъпоценния подарък, който съм купил за сина си? — попита той разпалено, разгъвайки вече хартията от блестящия предмет. Той клекна на пода и постави автомобила в движение. Чудото бе повторено. Малката кола се въртеше бързо с шумолене в кръг. Йен вдигна очи, за да види възхищението на лекарката.

Пърл постоянно изпитваше безпомощност от нищетата и простотата на тези хора. В Америка тя беше като китайка, в Китай се чувстваше като американка.

— Пожелавам ти щастлива среща със сина ти — каза тя на Йен. Тя гледаше подире му, докато той се отдалечаваше с поклони. „Ако Чанг ме напусне, все пак ще имам поне работата си“, мислеше Пърл, като стоеше, без да вижда нищо. Тя отиде при умивалника и изми ръцете си.

 

 

Йен си тръгна и с всяка минута се чувстваше по-силен. Най-много би му се искало да вземе рикшата си от Канинг стрийт и да работи през цялата нощ. Мина му през ум, че може би неговото нежелано безделие го разболява. Неволно забърза така, както обикновено бързаше, прах и мръсотия се вдигаха на облаци изпод обувките му.

Като минаваше покрай Северната гара, той видя, че много хора бяха проточили шия; покрай тях носеха знамена и имаше музика от барабани и тръби. Това му беше добре дошло, защото не знаеше как щеше да прекара часовете до времето, когато щеше да види сина си.

— Какво е това? Войници ли? — попита той друг един кули, като се опита да погледне над рамото му.

— Деца войници — каза кулито, без да му обърне голямо внимание. — Хубави малки дяволи.

Тези думи не проникнаха веднага в дебелата глава на Йен и той си проби път между хората само от безцелно любопитство. Едва няколко минути по-късно му стана ясно значението на това, което беше чул.

— Деца войници ли? — извика той. — Това скаутите ли са, които идват в града за някакво тържество?

Няколко души му се изсмяха, а едно момче извика:

— Обявили са награда за най-глупавия кули в Шанхай. Ти да не се състезаваш за нея?

— Син и внук на костенурка! — изруга Йен. — Майка ти е спала с някое куче!

Той си проби път в предната редица и наблюдаваше зрелището със зяпнала уста.

От вратите на гарата се изливаше безкраен поток от момчета, деца с всякакъв ръст, носещи униформи като войници: ударът от обущата им беше силен и ритмичен, медните инструменти на музиката блестяха, знамена и хоругви се вееха над и покрай тях. Но това, което слиса най-много Йен, беше чистотата и здравият вид на всички тези момчешки лица под широкополите шапки.

— Какво пише на знамената? — попита той един стар човек, до когото беше застанал.

— Знание, смелост, благоволение — прочете без колебание старият човек.

Йен му благодари. Една мисъл се беше стрелнала през него, карайки го да се задъхва и почти щеше да направи да се пръсне.

— Едно от тези деца е моят син — каза той на стария човек, но шумът от барабаните заглуши гласа му.

Той остана пред гарата, докато излезе последната група, която се строи и отмина. Имаше стотици и хиляди деца и мина повече от час, преди последното от тях да отмине. Йен стоеше и разглеждаше търпеливо всяко от десетте хиляди млади лица. „Един от тях е моят син!“. Когато престанаха да идват нови деца и последните се присъединиха към колоната, той въздъхна дълбоко, сякаш на сън и се огледа разсеяно. Зрителите напуснаха площада и Йен си тръгна също. Заедно с мнозина други той тръгна подир отдалечаващите се звуци на тръбите. Неговите здрави крака на кули сами го носеха подир маршируващите деца. „Един от тях е моят син“, казваше си Лунг Йен.