Курт Планке лежеше на леглото и през мрежата против комари гледаше Мейлан, която стягаше дрехите си в едно малко куфарче. Тя беше дребна; изумително стройна и добре сложена, а ръцете й бяха тъй деликатни и аристократични, че всички други ръце, които беше виждал той дотогава, бяха като животински лапи в сравнение с тях. Мейлан беше облечена в бели копринени панталони и тясно бродирано жакетче; то не беше закопчано и меките й гърди и деликатната закръгленост на корема й се виждаха. Курт сключи ръце зад главата й.

— Има една хубава германска песен, която напълно ти подхожда, Гретхен — каза той на немски, защото не знаеше китайски, а за Мейлан беше безразлично на кой от неразбираемите чужди езици говореше той. — В нея се казва така: „От глава до пети за любов си направена ти.“ Следващия път ще донеса грамофонната плоча и ще ти я изсвиря. Погледни ме само още веднъж, Гретхен.

Мейлан се извърна, усмихна му се и отиде при леглото, защото разбираше тона му, макар да не разбираше думите. Курт свали ръцете си от тила й и като отмести настрана мрежата, внимателно погали нежната кожа под разкопчаното жакетче.

— Сега разбирам, че няма да те видя вече, Гретхен — каза той, — доколкото схващам твоите движения. Това стегнато куфарче означава ли това?

— Моят малък принц трябва да стане и да се облече — каза Мейлан на китайски и се приведе над Курт. Тя го дръпна за русите косми на гърдите му и започна да се смее. Веднага след това тя коленичи до леглото му и зарови лице в рамото му.

— Зная, зная — каза Курт. — На своите космати гърди дължа аз успеха си пред теб. А сега ти отиваш със своето малко куфарче при друг господар. Колко жалко, Гретхен, колко жалко!

Той сключи ръце зад стройния й гръб и погледна замислено към пропукания и закърпен таван. Беше решил да не намесва чувствата си в тази краткотрайна история с една малка китайска девойка, но сега не беше лесно да се раздели с нея и с нейните игриви милувки. Той вдигна лицето си от рамото й и я погледна сериозно. Тя поклати със смях глава.

— Говорителят ще бъде извънредно благодарен на едно обяснение — каза той.

Тя притисна устни към шията му.

— Не, дете мое, не сега — каза той строго, като седна в леглото.

Тя седна изящно до него под закърпената на много места мрежа против комари и скръсти отпуснато ръце в белите си копринени скути.

— Не можеш ли поне да ми дадеш новия си адрес, Гретхен? — попита той.

Тя каза бавно:

— Ку… мой… мили.

— Красива, красива Мейлан, мила моя — каза Курт. — Това, което искам, е твоят адрес. Слушай сега, Гретхен. Аз живея — Ку живее — хотел „Шанхай“. Къде живее Мейлан? Къде? Разбираш ли? Къде? Представи си, че искам да ти изпратя покана за танц в Младежкото християнско дружество. Къде?

Мейлан отпусна глава и със сведени клепки започна да повтаря историята си.

— Мейлан е собственост и робиня на големия господар, на господаря Чанг Бо Гум. Големият господар купи мен и сестра ми като малки деца. Той ни даваше дрехи и ориз и ни отгледа чрез една дама, която разбира от изкуството за забавление на господата. Господарят Чанг Бо Гум направи на сестра ми честта да я вземе за своя наложница. Мен обаче той запази за големия господар, за своя син Чанг Юцинг. Неговият син ме хареса и аз ще живея в една голяма къща и ще нося гривни и обици от нефрит, ще гледам чуждестранните живи картини и ще имам колкото си искам копринени дрехи. И ако му дам син, той ще изгони жена си — тази безплодна жена — и ще ме постави над къщата си. Въпреки това мъчно ми е, че се разделям с вас, мой малък принце.

— Всичко това е интересно, Гретхен — каза Курт, когато вълната от китайски думи спря. — Разбирам добре, дявол да го вземе, че си попаднала на нещо добро. Но това ми е все едно — какво ме е грижа? Ние можем да се върнем пак към лулата. Ти дори не можеш да бъдеш сравнявана с радостта, която доставя опиумът. Възвишено ако не разбираш, Гретхен. Сбогом, съкровище мое. Очарователно беше познанството ми с теб.

При тези думи той стана и започна мълчаливо да се облича. Мейлан седеше на леглото и го наблюдаваше. Прислужницата във външната стая тракаше демонстративно, за да покаже, че е време любовникът да си иде.

Курт си подсвиркваше, докато се обличаше. Мейлан стана и започна да му подава дрехите една по една, но той я грабна и я положи пак на леглото като кукла. Той беше отчаян, стегна така силно вратовръзката си, че можеше да се помисли, че иска да се удуши. Вратовръзката, жълта, на зелени точки, беше подарък от Мейлан. Тя му беше купила и тези ужасни копчета за ръкавели от някакъв японски базар. Забележително и трогателно беше, че Курт никога не плащаше на жените и не даваше подарък на никоя жена. Ставаше винаги обратното.

Той потърси четка за коса и я потопи в пропукания леген, който стоеше в един ъгъл върху разнебитен умивалник. Той се зае със сериозно внимание с косата си. Когато се обърна и погледна Мейлан, в очите й имаше малки, ясни сълзи.

— Това е всичко, което ни трябва — каза той и пъхна ръцете си в джобовете на панталона си. — Китайските момичета никога не правят сцени. Така е казано във всеки пътеводител. Направеното направено и свършеното — свършено. Какво ме е грижа?

Имаше повече от година, откак Курт беше дошъл в Шанхай. Убийственият град беше продължил съсипията, която беше почнал Париж. Ужасните първи седмици, през които д-р Хайн получаваше нищожна помощ от един комитет, който подпомагаше германските евреи изгнаници, и я делеше с Курт, защото той беше ариец и нямаше право на помощ; смрадта на дървеници в мизерния хотел, в който живееха; страхът от потъване на белия човек в мръсотията на цветните раси; безнадеждните изгледи в общество, в което белият човек не бива да предприема груба работа, а друга не може да намери. Най-после го назначиха да свири на пиано в Драконовия клуб, който всъщност беше публичен дом. Той имаше стая на таванския етаж, сред тълпа от момичета от всички цветове, които поради болести, пиянство и конфликти с полицията бяха изгонени от нощните клубове в Международната колония и сега се мъчеха да живеят със собствени средства. Имаше силно съперничество между стройните и млади азиатски момичета и прецъфтелите, похабени и въпреки това високомерни белорускини, всички от които претендираха, че произхождат от царско коляно.

Курт от съжаление завърза история с една от тях, Наташа, когато веднъж я заведе до стаята й след един истеричен припадък. Наташа беше много чувствителна. Душата й винаги преливаше, но Курт се стараеше да бъде с кораво сърце. Чувствителността, която у него, като германец и музикант, беше втора природа, пресъхна. Той стана циничен и груб с онова специфично мрачно настроение, което вирее в Шанхай както никъде другаде. Наташа се сби с едно момиче на име Бетси. Той беше ябълката на раздора. В стаята на Бетси именно, която тя делеше с друго момиче, той се запозна за пръв път с незабравимата миризма на опиума. Бетси се беше отдала напълно на опиума и със страстната фанатичност на хроническа жертва тя запозна и него с лулата. След като преодоля безпокойството на новака, той стигна до онова състояние, за което говорят китайците, когато имат предвид хармония с вселената.

Гладът за жени измъчваше Курт от ранни години. Сега той беше изпълнен с чуден покой и доволство и не чувстваше нужда от жени.

Ненадейно Бетси изчезна. Той не чувстваше тежко отсъствието на девойката, но се разболя от копнеж за лулата, с която беше свикнал. Понеже нямаше пари да си купи от скъпата отрова, която можеше да получи в града от стотици тайни източници, той скоро запита в ония низини, където получаваха своя малък дял пушек бедните хора, кулите, носачите и работниците в памучните фабрики. Евтиният опиум, който те пушеха, беше горчив и силен. Той беше изварен от отпадъци и упояваше дълбоко. „Животът е толкова труден, че само Великият пушек го прави поносим“, казваха хората и Курт се съгласяваше с тях. „Нищо няма значение, мислеше той. Какво ме е грижа?“

Щастливият случай спаси него и д–р Хайн от гладуване. Разкошният автомобил на банкера Б. Г. Чанг прегази младата жена на един китайски железничар и нейният малък син в тясната улица Юенг Мин Юенг. Д–р Хайн, който видя нещастния случай, даде първа помощна майката и детето, взе ги в болницата, преля кръв на детето и стори всичко необходимо, за да спаси живота на двамата.

Макар че случайното прегазване на пешеходци беше обикновено нещо и малко привличаше вниманието на хората, защото шофьорът на Б. Г. Чанг можеше да покаже колко голяма е силата на неговия господар само като не спазва никакви правила за движение, случаят беше изключителен. Този път пострадалата страна също имаше сила. Железничарят имаше връзки, които се простираха чак до Министерството на транспорта. Той беше от почитания и влиятелен род Ву и макар да беше само един от последните членове на семейството, това беше достатъчно, за да изтръгне той огромно обезщетение, ако жена му и детето му умряха. Благодарение на намесата на д–р Хайн, работата не стигна дотам и банкерът прояви своята благодарност.

На д–р Хайн бе отредена една задна стая в хотел „Шанхай“ и оттогава той бе смятан за лекар на хотела. От време на време се появяваше дори пациент: някой, който имаше диария, а се боеше, че е заболял от холера; или една от ония причиняващи сърбеж инфекции, предизвикани от праха, който е тъй изобилен в Шанхай; обикновени и комплицирани неразположения. А понякога идваше някоя жена, която беше взела твърде много веронал, за да сплаши любовника си. За Курт докторът измоли работа като пианист в бара на покривната градина. Сега той се сменяше с един цветен момък, който беше ангажиран за синкопирания джаз, докато той самият свиреше френски танга и виенски валсове винаги, когато сантиментални, пияни, болни от любов космополити изпитваха желание за тях. Той заемаше мизерна малка стая без прозорци и получаваше вечер ядене и петнадесет шанхайски долара всяка седмица. Свиреше нощем, а спеше денем. Щом се случеше посетителите да си отидат рано, той отиваше в Чапей да пуши опиум. „Какво ме е грижа?“ — мислеше си той.

Десет седмици преди това Б. Г., „големият човек на Шанхай“, беше довел в бара две малки китайски момичета — Мейлан и сестра й. Курт се съживи и се влюби от пръв поглед в Мейлан — ако слабата възбуда, която той изпитваше при вида на нейната стройна газелоподобна фигура, можеше да се нарече влюбеност. Евроазиатецът оберкелнер му даде адреса на Мейлан и му разказа за нея. Тя живеела със своята бавачка в една изоставена къща в Янгцъ По. По времето, когато банкерът замина за провинцията, двамата вече се бяха разбрали, макар че разговорът им се състоеше от монолози на различни езици. Курт успя след големи усилия да изостави опиума. Който може да мине четири дни без опиум, той е излекуван — така казват в Шанхай. Четирите дни бяха адски.

— Гретхен — каза Курт на шестия ден (по принцип той говореше с китайците само на немски език), — Гретхен, ти не знаеш от какъв рай съм се отказал заради теб. Ще трябва да направиш усилия да го компенсираш.

Мейлан го приласка със смях и в продължение на шест седмици всичко в похабения живот на Курт вървеше по-добре, макар и не съвсем добре. А сега това свърши. Мейлан сложи в куфарчето своята красива копринена дреха с прасковен цвят, приглади я с невероятно нежните си ръце и щракна ключалката.

— Значи така! — каза Курт и бързо излезе от стаята.

В тъмния коридор бавачката протегна ръка за бакшиш.

— Последният ми долар, уважаема госпожо — каза Курт и пое пътя си.

Къщата имаше тесни малки галерии, които обикаляха около малък двор, и четирите етажа изглеждаха като килийки в пчелен кошер. Миришеше китайски — на помия, на прегорено масло, на тимиан, на чесън и на дрехи. Стълбите бяха тесни, стръмни и тъмни. Кулито, който беше докарал преди два часа Курт, спеше долу в тясната уличка.

— Събуди се, Франц — каза Курт, като разклати рикшата.

Йен веднага се събуди и го поздрави с широка усмивка, която опъна кожата над ябълчните му кости.

— Човече, какъв вид имаш пак! — забеляза Курт, като гледаше изтощеното тяло в парцали и дрипи.

— Господаря връща хотел? — попита Йен.

— Отгатна, Франц — каза Курт и се качи на рикшата. — Връща, хотел бърза много, много.

Йен пое дръжките, но след това пак ги остави и извади едно малко вързопче, от което изтегли едно мръсно, изцапано писмо в смачкан плик. Той поднесе листа към лицето на Курт и загледа очаквателно. Курт погледна китайските букви и кимна с глава.

— Показал си ми това вече три пъти, Франц, но аз все още не мога да го прочета — каза той. — Хайде, поемай сега и бързо, чоп-чоп.

Йен прибра пак писмото, впрегна ръцете си в дръжките и потегли. Беше горещ, ранен следобед. Когато стигнаха пред хотела, Курт намери двадесет цента в джоба си и ги даде на кулито. Йен ги прие без протест, защото Курт беше редовен клиент.

— Господарю — каза той със сподавен глас, когато Курт влизаше под хладната колонада, която заобикаляше хотел „Шанхай“.

— Нищо не мога да направя, Франц — каза той.

Но Йен тръгна подире му и му препречи пътя.

— Господарю — каза той, — искате заведа Апенион? Много хубаво добро Апенион.

Курт го бутна настрана и продължи нататък, сякаш не беше чул. Това беше същият онзи кули, който го беше закарал в опиумния вертеп в Чапей.

Мадам Тисо седеше в хола с богатата английска двойка, която Курт беше виждал няколко пъти в бара.

— Тя е красива жена, но танцува твърде добре за една дама — каза Курт на евроазиатеца оберкелнер, след като я забеляза за пръв път.

— Това не е наша работа — беше отговорил Юджийн.

— Мосю Курт, елате за момент — извика мадам Тисо, точно когато той се надяваше, че ще се промъкне покрай нея, защото я мразеше.

— Мисис Ръсел, мога ли да ви представя нашия млад гений? Поклонете се, мосю Курт, мисис Ръсел е ценителка на изкуството.

Тя поднесе ръката си съвсем близо до лицето му, но вместо да я целуне, той само я стисна. Ръсел, нейният съпруг, достопочтеният Робърт Ръсел го погледна сънено, като в същото време полюляваше насам-натам чашата си, за да раздвижи леда в нея.

— Вие… също французин? — попита той без ни най-малък интерес.

— По-малко от всичко — отговори Курт, той беше уморен да разказва цялата история на живота си — включително бягството от Германия — на всеки, който пиеше уиски в бара.

Мисис Ръсел го изгледа от глава до пети не твърде вежливо.

— Ако дойдем горе тази вечер, трябва да свирите любимата мелодия на мистър Ръсел — каза тя.

— С удоволствие — отговори той с професионален поклон. — Коя е тя?

— „Колкото повече сме заедно“ — каза мисис Ръсел, — тази песен предизвиква сълзи в очите му, но само след три часа след полунощ. Неговата чувствителност не функционира много добре преди това.

— Мосю Курт трябва да ви разкаже някой път как той и очарователният д–р Хайн са избягали от Германия. Това е по-интересно от роман — каза Мадам Тисо. — Вие се интересувате от политика, нали, мистър Ръсел?

— Моят брат се интересува от политика — каза Ръсел и пъхна лицето си в чашата си.

Настъпи мълчание.

— Е, мисля, че трябва да си вървя — каза Курт с притеснение. Никой не го беше поканил да седне.

— Au revoir^[1] в бара — каза мисис Ръсел небрежно.

— Видяхте ли? — попита мадам Тисо, щом той си обърна гърба. — Очите му? Изражението му?

— Не. Какво има? — попита мистър Ръсел.

— Опиум — отговори мадам и се излегна назад. Столът изскърца под тежестта на тялото й.

— О! — каза Хелен.

— Не зная как съчетава това с професията на жиголо — продължи мадам с охота. — Всяко дете знае, че опиумът предизвиква импотентност. Но все пак той е красив млад момък. О, ето иде самият Б. Г.! Мосю Чанг! Елате и седнете при нас, мосю Чанг! — извика тя, като махаше с двете си ръце.

Но банкерът, който беше облечен в китайска роба от светлозелена коприна, направи мимоходом един поклон, стисна собствените си ръце и продължи нататък. Той беше отправил към Хелен погледа на мъж, който цени френската хубост. Хелен прие погледа му като жена, която познава мъжете. Тя се усмихна в себе си. Мадам беше забелязала слабото вълнение и му се радваше.

— Това е Б. Г. Чанг, най-могъщият човек в Шанхай, както говорят — обясни тя, когато той отмина. — Във войната между Чанг Цо Лин и генерал Фонг Юсиан той финансираше и двете страни. Фонг се е заклел, че ще го убие. По тази причина Чанг живее в хотела. Веднъж той просто смаза трима души, които се опитаха да го отвлекат.

— Говори се, че е така силен, че можел да разчекне бивол, а една малка китайска девойка, която купил за себе си, починала още същата нощ от загуба на кръв. Но най-очарователна от всичко е историята за това, как се е отървал втория път. Представете си: той излизал от своята банка и преди да се качи в автомобила, му се изпречили двама души, които опрели револверите си в ребрата му. Един сик стоял на десет метра по-нататък, но Б. Г. естествено не можел да го извика. И какво мислите, че направил? Той развързал пояса си — а знаете, че панталоните на китайците се държат само от пояса им — и панталоните му — цоп! — паднали на земята. Разбира се, сикът се притекъл разярен, като видял това неблагополучие — един исполински китаец с гола задница в центъра на Международната колония — и Чанг бил спасен. Присъствие на духа, нали? И чувство за хумор.

Изглежда, Ръсел не беше слушал, защото подхвана една по-раншна забележка на мадам.

— Вие споменахте нещо за опиум — забеляза той сънено. — Всеки говори за опиум. Толкова лесно ли е да се снабди човек с опиум?

— Най-простото нещо, драги мосю Ръсел. Всеки втори човек тук има опиум. Казвали са ми, че това е същата история като историята със спиртните напитки по време на забраната в Америка. В Шанхай няма нищо по-просто от това да си купиш опиум.

— Как например?

Хелен отправи към него бърз, изпитателен поглед.

— Трябва само да попитате някого, който пуши опиум — каза мадам весело.

— Засега лично аз нямам нужда от никакви възбудителни средства. Има японски хотели — с момичета, мисля. Откакто японците отвориха дупката от север, те наводниха страната със своето корейско вещество — така поне казват всички. А също и морфин, и хероин и не зная какво още…

— Много бих искала да ида в Пекин, ако е възможно — каза Хелен, за да промени предмета на разговора. — Това е следващата точка в нашата програма. Нямаме никакъв късмет — дойдохме тук точно когато избухна война.

— В Китай винаги има някъде война — каза мадам Тисо. — На това не трябва да се гледа толкова сериозно. В тази работа има и много сеир. Ето че иде и д–р Чанг. Тук сме, мосю Чанг — тук.

Д–р Чанг носеше току-що изгладен бял костюм от шантунгска коприна, а в ръката си държеше нова панамена шапка. Той носеше бели обувки, светлозелени копринени чорапи и вратовръзка със същия цвят. Миришеше на брилянтин и одеколон.

— Трябва да помоля хиляди пъти за извинение, ако съм закъснял — каза той с вежливо смущение.

— Съвсем не. Обзалагам се, че и сега ще видим достатъчно много — измърмори Ръсел.

В началото той се противеше да приеме предложението на китаеца, но Хелен страдаше от болезнено любопитство, а искаше да види всичко, където и да отидеха. А Боби нямаше достатъчно енергия, за да не върши това, което жена му желаеше от него.

— Искам да кажа, че не искаме да ви затрудняваме — добави той, защото Хелен беше му обяснила колко необходимо е да е вежлив с китайците.

Сега беше ред на д–р Чанг да протестира. Неговото предложение да покаже на Ръселови нещо от Шанхай се дължеше до известна степен на официално внушение. Китайският посланик в Токио беше негов приятел и му беше писал, че Ръселови били обсипани с много почести в Япония и че Робърт Ръсел е член на семейство от политическо значение за Англия. Крайно необходимо било да си създаде добро впечатление от Нов Китай, за да се балансира японското влияние. С тази именно цел Юцинг Чанг, облечен от глава до пети в нови дрехи, благоухаещ и усмихнат, разпален и стеснителен, правеше всичко възможно от своя страна с поклон и вежливост, макар че английският език изобщо не беше подходящ за вежливости.

Една гигантска лимузина с шофьор в бяла униформа беше спряна пред хотела; Чанг я беше взел от баща си, за да направи впечатление на англичаните. „Прах в очите“, помисли си Хелен, която влезе в колата.

— Казаха ми, че в Шанхай имало добро поло — забеляза съпругът й.

Д–р Чанг сподели с усмивка, че малко разбира от тези работи.

— Баща ми има една серия от фигури от династията Танг — каза д–р Чанг, — която може да ви заинтересува. Това е поло тим, съставен от яздещи на кон жени в дълги дрехи с широки ръкави. Това показва, че са играели на поло в Китай преди повече от хиляда години. Тази игра сигурно е била много популярна, щом като са я играели и жените.

— Действително — каза Ръсел, който беше твърде сънлив, за да слуша това дълго, усукано обяснение.

Д–р Чанг взе говорителната тръба и на китайски език даде нареждания на шофьора. Това стана тъкмо навреме, за да отклони шофьора от нечистия и мръсен квартал покрай Съчоу Крийк.

Той се вълнуваше както обикновено, когато трябваше да покаже, че Китай е напреднал. Това беше една особена смесица от чувства; презрение към невежите и варварите, които обитаваха другите континенти, омраза към натрапниците, които изцеждаха парите и потта на страната, горчив срам заради расовите слабости на неговите сънародници и възхищение от високомерните хора. Една странна смес, която навсякъде бележеше отношенията между Изтока и Запада.

— Ще спрем за няколко минути в едно училище — предложи той на спътниците си. — Децата представят една малка пиеса и аз мисля, че ще бъде интересно да видите какво се прави в Китай в сферата на образованието.

— Хелен видя ужасения израз на лицето на съпруга си и бързо се намеси.

— Разбира се — каза тя. — Училищата са просто моя слабост.

Юцинг се оживи при тези насърчителни думи.

— Следващата седмица ще мога да ви покажа нещо наистина удивително: едно жамборе на около пет хиляди скаути по цялата провинция Киангсу. Това е моята слабост, мисис Ръсел. Младежта, бъдещото поколение! Трудно е да променим начина на живот на нашите по-стари хора, но идното поколение ще бъде различно, ние можем да ви обещаем това. Дори Мойсей е трябвало да стои четиридесет години в пустинята с избрания народ, докато израсте ново поколение. Какво са четиридесет години? Какво са сто години за възраждането на един народ?

Хелен гледаше разпаленото лице на дребния китаец.

— Вие познавате ли нашата библия? — попита тя вежливо.

— Аз съм християнин — отговори той.

Боби не взе участие в разговора.

Училището беше мрачна бетонна сграда с огромни прозорци, заобиколено с игрища. Вътре се носеше дъх на чистота и сапунена вода. Ученичките в корави, светлосини, тесни китайски дрехи се тълпяха по стълбите и коридорите, а дребни учителки с очила и добродетелни лица ги приканваха да пазят тишина. Още в автомобила Боби Ръсел сдържаше дъха си в ужас при мисълта, че ще долови миризмата на своя китайски водач. Сега той извади носната си кърпичка и я поднесе под носа си — дискретно, както си мислеше той, но достатъчно очевидно, за да го забележи чувствителният д–р Чанг.

— Ние много се гордеем с вентилационната система на това училище — каза той. — Чрез една електрическа инсталация въздухът постоянно се движи, пречиства се и се охлажда или се затопля по желание. Американско изобретение.

— Знаете ли, в Англия такива инсталации се осъждат като лош стил — каза Хелен, която се наслаждаваше на страданията на техния китайски водач, както и на отвращението, което нейният съпруг не можеше да прикрие. — Нашите училища, ако изобщо са забележителни, са тъмни, задушни и водят началото си от петнадесети век.

При споменаването на века д–р Чанг направи поклон. Сега те бяха стигнали в аудиторията, пълна с китайски деца. Всички глави с лъскави черни коси гледаха пред себе си; вероятно техните учителки им бяха забранили да проявяват каквото и да било любопитство към чуждестранните посетители. Д–р Чанг представи някои от добродетелните създания, стари моми, и те изразиха на правилен и чист английски своето удоволствие от посещението, с което бяха почетени. Една завеса, на която имаше големи китайски букви, се вдигна и представлението започна.

Девойките на сцената пееха и декламираха с кресливи и неестествени гласове. И посетителите останаха в пълен мрак по отношение на това, което изобщо ставаше. Три малки деца бяха коленичили на едната страна на сцената и биеха малки барабани и дървени инструменти. През това време д–р Чанг шепнеше на ухото на Хелен обяснения и статистически данни за модерното китайско образование. Шумът беше отчайващ и Боби изглеждаше така, сякаш е седнал на зъболекарския стол. Д–р Чанг забеляза това.

— Още си спомням ясно онази вечер, когато за пръв път отидох в Метрополитен Опера в Ню Йорк — каза той с тънка ирония, за да бъде забелязана от европеец. — Беше ужасно. Вашата опера е стилизирана по същия начин, както и нашите пиеси. Гласовете са преправени и пресилени и действието е непонятно, освен ако човек не знае какво става.

Хелен извади пудриерата си и грижливо заоправя грима си. В претъпканата зала беше горещо и всеки момент ставаше все по-горещо.

— Колко време ще продължи това? — попита Ръсел, чувствайки, че не може да издържи нито минута повече.

Д–р Чанг се наведе над една от малките учителки и й пошепна нещо.

— Около четири часа — каза той с измъчено лице. — Вие знаете, разбира се, че ние, китайците, разбираме по друг начин времето, различно от вас, нали?

Той знаеше вече какво ще стане. Посетителите щяха да си излязат по средата на представлението и самият той, учителките, училището, децата, целият Нов Живот щяха да изгубят. Той отново пошепна нещо на някои от учителките умолително, но още не беше завършил своите извинителни обяснения, когато Ръсел и жена му се измъкнаха покрай редиците и с обидна бързина се отправиха към вратата.

— Надяваме се, че имате да ни показвате много работи, затова ще е по-добре да не прекарваме прекалено много време при всеки обект — каза Хелен, когато видя пребледнялото и отчаяно, макар и вежливо усмихнато лице на китаеца.

Съпругът й направи интелектуално усилие:

— Страдам от нещо, което лекарите описват като фобия. Не мога да гледам училище, без да изпадна в паника. Бях много лош ученик и още имам кошмарни сънища за всички изпити, които съм взел.

Д–р Чанг се изсмя благодарно и високо.

— Разбирам това, разбирам отлично — увери го той, изпитвайки леко облекчение.

Те се качиха пак в автомобила и продължиха.

— Доста горещо, нали? Не би било зле да пийнем нещо — каза Ръсел, защото неговото сутрешно уиски беше предизвикало палеща жажда, която можеше да бъде утолена само с още уиски.

— Сигурен съм, че моите приятели в Общинското управление са приготвили закуска за нас.

По целия път до Киангуан те не казаха нищо повече, защото всеки от тях беше унесен от ритъма на колата и потънал в собствените си мисли. Боби мислеше напрегнато за пиене; той призоваваше в паметта си всеки вид охладена с лед и освежителна комбинация от алкохолни течности, докато в същото време гърлото му пресъхваше все повече и той се изтощи съвсем. Хелен мислеше за Франк Тейлър, за сър Галахад, с когото щеше да се види отново на китайската вечеря, на която ги беше поканил д–р Чанг. Наистина Франк не беше достатъчно интересен за нея, за да я накара да посети магазина му (освен ако тя не желаеше да го види като чиновник в някакъв глупав магазин), но все пак той не беше и толкова незначителен, че да го забрави напълно. „Той е чудно хубав. Защо не ме потърси? Бих искала да танцувам с него“, мислеше тя с болезнена нетърпеливост.

Юцинг Чанг беше по-дълбоко унесен в мислите си, отколкото другите. Два дни преди това беше имал първото си свиждане с Мейлан. Неочакваното, съвършено непредвиденото се беше случило: той се беше влюбил в нея. Цялото му същество беше обзето от нейната сладост и не можеше да намери покой от копнеж за нейните изкусни и опитни милувки. Това обърна целия му живот наопаки. То направи безцветно и незначително красивото му спокойно другарство с Пърл. Неговата професия, неговата мисия в Нов Китай, борбата в северните провинции, несигурното и рисковано бъдеше на страната му: изведнъж всичко това остана без значение в сравнение с чувствата, предизвикани от сипкавия глас на Мейлан и нежната форма на нейните гърди в затъмнената му стая.

Закуската, поднесена в един приемен салон на Общината в новия внушителен квартал на градския център, се състоеше от горещ зелен чай без захар, в който плуваха цветя, и от оцветени оризови сладкиши. Техният вид предизвика у Ръсел кошмар и гордите обяснения на д–р Чанг не можеха да влязат в мозък, парализиран от жаждата за уиски.

Огромни бетонни конструкции в китайски стил, извишени покриви, стари орнаменти, нарисувани с нови анилинови бои, асансьори, стълбища, стаи, зали, канцеларии, водоскоци, мраморни коне, стени, които изглеждаха така, като че ли ей сега ще се срутят. Китайци, които говореха английски, и китайци, които можеха само да се усмихват; и навсякъде все същата проникваща навсякъде миризма на чистота и сапунена вода. Улица след улица застроени с къщи като във всяко предградие; стадионът, плувният басейн, безкрайните гледки на площадки за удоволствия. Един внушителен конгломерат от скъп напредък, съпроводът от обясненията на техния водач, прекъсван само от безкрайни запознавания и вежливости, размяната на които не значеше нищо.

Боби Ръсел, крайно изморен, дръпна жена си настрана.

— Ако не излезем оттук веднага, ще припадна — каза той заплашително. — Това ми стига. Не мога повече. Ще се развикам, ако не се махнем още сега.

Хелен видя, че лицето му неочаквано се покри с едри петна.

— Веднага ще си тръгнем, Боби — каза тя бързо. — Събери сили за още пет минути.

Ново оттегляне, твърде бързешком и много обидно. Падаше здрач, когато автомобилът ги отведе оттам и ги свали на аерогарата. Д–р Чанг ги настани в един малък самолет, който ги очакваше. Боби беше толкова отчаян, че не се съпротивляваше. Те се понесоха над големия град, докато долу в червеникавата мъглявина започнаха да се показват светлинки. Боби се отпусна в креслото. Обясняваха гледката на Хелен.

Банките и небостъргачите по Бунда изглеждаха съвсем малки. Съчоу Крийк представляваше тънка, кафява ивица между Китай и Англия. Френският квартал се гушеше в Международната колония, долу все повече и повече светлини започнаха да блещукат. На другия край на Крийк беше разположен Хонкеу — едно огромно пространство с паркове като зелени петна; Чапей, лабиринт от малки улички, сред които изпъкваха четириъгълниците на фабриките. Други фабрики на отвъдната страна на Хуанпу в Путунг, Янг По, следваха завоя на великата река с кейове като тесни скоби, а сиво петно, образуващо неправилен кръг, беше набраздено от безброй покриви. Старият Китайски град в центъра беше ограничен от светлинните точки на главната улица към Международната колония. Друга водна ивица отделяше Нангао на югозапад от френския квартал. Нови предградия живо изпъкваха със своите зелени градински площи и незастроени празни места. Далеч от югозапад градът се губеше в мъглявината отвън арсенала и летището. Безбройните платноходки по реката приличаха на лениви кафяви бръмбари, а помежду тях стояха неподвижно военните кораби на всички нации, накичени с нежни гирлянди от светлина. Постепенно здрачът погълна всичко и останаха само лампите в мъглявината.

Хелен задаваше въпроси, а д–р Чанг отговаряше усърдно. Както във всяко друго пътуване Хелен и сега не знаеше дали си струваше някоя от информациите й да бъде съобщена на Интелиджънс сървис в Лондон. Тя чувстваше, че е аматьорка в тази дейност. Целият й живот беше борба за съвършенство, но тази борба я отвеждаше винаги в погрешната посока. Тя беше отлична ученичка, образцова шивачка в модната къща Лайбел, най-добрата от манекенките, най-красивата статистка, най-френски тип между парижанките. В нещастния си брак с Алден тя се беше превърнала в една безпогрешна английска лейди, а сега играеше ролята на достопочтената мисис Ръсел с добър успех. Досадно й беше, че сега щеше да пропадне като елегантна шпионка. Намираше се в страна, където се подготвяше война и където Англия имаше значителни интереси. Тук трябваше да се събират важни информации, но явно това не й се удаваше. Тя се беше съгласила на тази отегчителна експедиция с китаеца само защото мадам Тисо, справочникът на Шанхай, й беше казала, че когато ще става нещо в Китай, д–р Чанг е винаги там. Тя запомняше номерата и народността на военните кораби по реката, но знаеше, че това е глупаво. Мъчеше се да разбере какво се крие зад неизменната вежливост на този китаец, но не успяваше.

Боби извади табакерата си, но ръката му трепереше толкова силно, че кибритът му изгасна. Той я погледна умолително. Тя запали цигарата и я сложи между безцветните му устни. Д–р Чанг се извърна от неудобство.

Най-после малкият самолет кацна и Боби се качи, залитайки, в чакащия автомобил.

— Към „Империал“ и коктейл — каза той с бледа усмивка.

Д–р Чанг се изкашля. В клуба „Империал“ китайци не се допускаха.

— Мога ли да ви посъветвам да не пиете коктейл преди китайска вечеря: двете неща не си подхождат — каза той бързо. — Сега ще пристигнем в ресторанта, където ни очакват жена ми и другите гости. Горещото оризово вино ще ви хареса, мистър Ръсел, уверявам ви.

„Да се надяваме“, помисли си Хелен. Нейният брак приличаше на ходене по нажежени плочи.

Колата спря в една тясна улица, окичена със знамена и фенерчета и претъпкана от китайци, които тътреха плъстените си подметки.

— Боя се, че мисис Ръсел е твърде уморена — каза Боби отчаяно. Хелен беше готова да остави настрана всяка вежливост и да се съгласи със съпруга си, когато Франк Тейлър се подаде от един тесен вход, зад който се издигаше стръмна стълба. Той стоеше между два гигантски фенера с едри червени китайски букви и се усмихваше. В този момент на Хелен й се стори, че той прилича на островитянин от южните морета, приличащ на дете, примитивен с отворената си уста и блясъка на своите големи, широки зъби.

Той избърза да отвори вратата на колата.

— Не мога да ви опиша с какво нетърпение очаквах тази вечер — каза той, докато д–р Чанг по-скоро изтегли, отколкото изтика навън нейния съпруг.

Лудешка китайска музика се носеше от червеното лошо осветено стълбище зад гърба на Франк.

Миг преди това Хелен още се чувстваше отвратена от всичко. Сега изведнъж всичко това й се стори весело и пълно с багри: китайската улица, фенерчетата, съмнителният вход и неопределената миризма на чужда страна.

— Как сте, сър Галахад? — попита тя, като протегна ръка.

Той задържа за миг ръката й, сякаш не знаеше какво да прави с нея. След това внезапно се приведе и я целуна.

— Като французин — каза Хелен подигравателно и погледна към шията му.

— Доколкото приличаме на парижаните, нашите най-добри ресторанти и магазини се стараят да бъдат колкото е възможно по-закрити и невидими — каза д–р Чанг важно, а Хелен се върна бързо при другите. За секунда беше останала съвсем сама с Франк. Тя се усмихна на себе си.

— Още съм зашеметена от всичко, което видяхме. Ела, Боби, за теб ще бъде по-добре да похапнеш.

Тя се заизкачва по тясната стълба след Франк, без да даде на съпруга си възможност да протестира. Дебелият съдържател в бяло сако, я поздрави на площадката, а зад гърба му стояха двама усърдни младежи. Те минаха през няколко стаи с полуотворени врати, в тях имаше китайски компании и с много „Оттук, моля“ и „Мога ли да ви помоля да влезете“. Д–р Чанг покани Ръселови в стаята, която беше резервирал. Боби Ръсел беше натрупал буреносен облак от гняв и отчаяние и не обърна внимание на другите гости. Лицето му, с красивите правилни черти на млад англичанин от добро семейство, имаше високомерен израз от гордост, че има двама бели приятели.

— Д–р Хайн, моят прочут колега — каза тя. И д–р Хайн, в сив костюм, се поклони разсеяно на Хелен. — Мистър Лиу, нашият най-добър приятел и голям писател. Мис Лин Ийнг, нашата китайска Грета Гарбо. Познавате вече мистър Тейлър.

Стаята беше почти празна; в нея имаше само една кръгла маса със столове с бели, ленени калъфи и една друга маса, на която бяха натрупани плодове. Тази стая също беше с почти потискаща чистота и миришеше на сапун. Влезе момче с кошница с влажни кърпи, навити като кренвирши. Боби ги погледна недоверчиво, но когато всички си избърсаха лицата, той направи същото. Кърпата беше гореща, вдигаше пара и облекчаваше. Лиу, като хвърли поглед към Боби, отиде при него.

— Аз познавам доста добре вашия брат — каза той. — Учехме заедно в колежа „Минколи“. Но той се интересуваше повече от международното право, отколкото от крикет.

— Брат ми не обича игрите — каза Боби отпаднало.

— Бащата на мистър Лиу беше наш посланик в Лондон — каза Пърл през масата.

Ненадейно до лакътя на Боби се озова китайче с чайник, от който наля нещо в една малка порцеланова чашка.

— Не се бойте — каза Лиу. — Това има вкус на шери.

Боби се смути, защото ръката му трепереше толкова много, че разсипа половината от малката чашка. Лиу тактично гледаше настрана. Питието се стече топло и приятно в гърлото на Боби и той поиска още.

— Вие също ли сте били в Оксфорд? — попита Лиу.

— В Сандхърст, — отговори Боби, леко ободрен.

Лиу поздрави небрежно. До тях стоеше д–р Чанг.

— Трябва да разгледате военната академия в Нанкин, мистър Ръсел — каза той. — Струва си.

— Положително. Там се отглеждат офицери, както в другите части на страната се отглеждат копринени буби. Японците се противопоставят на тази нова китайска индустрия — каза Лиу. Той кимна на момчето да напълни пак чашата на Боби. — Канпей! — каза той. — Това е китайската дума за „До дъно!“.

Хелен говореше разсеяно на немски със стария доктор.

— Колко време сте били в Шанхай?… Обичате ли града?… Не? Защо? Той е много по-модерен от Париж, не мислите ли?

Д–р Хайн се приготви да отговори. Той беше изгубил навика да говори. Имаше грубия глас на човек, който живее съвсем сам.

— Шанхай изобщо не е град — каза той. — Шанхай е отрова. Човекоядци живеят тук. Тук цари истинско канибалство. Този град е бунището на света. Всеки, който идва тук, бял или китаец, се е умопобъркал преди това някъде другаде, а Шанхай довършва останалото.

— Няма ли изключения? — попита Хелен, гледайки другия край на стаята към Франк, който подаваше динени семки на жената на д–р Чанг. Той й изглеждаше извънредно млад и непокварен. Той усети, че очите й са устремени към него, и веднага дойде при нея.

— Имате ли нови пациенти, докторе? — попита той.

Д–р Хайн се усмихна печално.

— Моите китайски колеги винаги ме викат, когато вече е много късно, затова всичките ми пациенти умират. Това не създава особено добра репутация — каза той.

Пърл отведе Хелен на трапезата, а двамата келнери поставиха на средата на масата няколко блюда.

— Не беше лесно да примамим доктора тук. Той е отшелник — каза тя с усмивка.

Хелен механично взе своите пръчици за ядене. Беше се научила да си служи с тях в Париж, когато дружеше с японски студенти.

— Във всеки случай ще трябва да се оттегли скоро — каза д–р Хайн на своя развален английски. — Днес е сряда и свирим камерна музика. Това е смешен навик, към който съм се придържал почти през целия си живот.

— Ако ви е по-удобно, мистър Ръсел, моля, бъдете така добър да си служите с нож и вилица — каза д–р Чанг на Боби. — Това е специалитет, за който сигурно сте чували: консервирани яйца.

Боби погледна с нещастен вид към яйцата, които бяха черно-зеленикави отвътре, и пак остави ножа и вилицата си. Изпразни чашата си с оризово вино и я подаде отново на момчето.

Лиу, който също беше изпил няколко чаши и чиито бузи бяха зачервени, започна да чувства досада при израза на погнуса, с който англичанинът гледаше тези деликатеси.

— Вие нямате добро мнение за тези изобретения на нашите готвачи, нали? — попита той. — Жалко. Ние, китайците, сме — всички казват това — един доста изобретателен народ, само че никога не знаем какво да правим със своите изобретения. Например ние изобретихме пушечния барут — а какво направихме с него? В продължение на хиляди години правехме ракети и палехме фойерверки. На нас просто не ни идваше наум колко полезно би било това за избиване на хора. Или вземете изобретяването на книгопечатането. Ние не печатахме нищо друго освен поеми, сантиментални речи, история, философия, поезия. Смешна раса сме, мистър Ръсел. Не можехме да използваме нашите писмена за единственото нещо, което е полезно: пропаганда. Националистическа пропаганда. Партийна пропаганда. Военна пропаганда. Но сме в процес на учение.

Ръсел слушаше слисан, без да разбере нито една дума. Той се боеше от тъмнозелените яйца като от непозната и лошо миришеща гадина.

— Интересувате ли се от литература? — попита Лиу, чиято приветливост нарастваше успоредно с неговата досада. — Не? Колко жалко! Аз като писател винаги съм завиждал на англичаните за техния език. Само английският притежава такава проза. Вземете например изречението, което неотдавна можеше да се прочете в Хонкеу парк. Един шедьовър на ясно и кратко изразяване.

— Кое е това изречение? — попита Франк Тейлър, който беше слушал с половин ухо.

— „Кучета и китайци не се допускат“. Канпей, мистър Ръсел! — каза Лиу, като изпразни чашата си.

— Щом в Шанхай всяка сряда се свири камерна музика, градът не може да бъде толкова лош, както казвате — възкликна Хелен бързо и високо, преди да настъпи ново мълчание.

— Да, ние сме странен квартет — каза докторът. — Трима германски евреи и един нацист. Изглежда, музиката е по-важна от политиката.

— Звучи почти по китайски, — каза д–р Чанг любезно. — Още в съчиненията на Конфуций е казано, че поведението и моралът на човека образуват характера му, но че само музикантът може да придаде последното съвършенство:

„Човек споделя

на всяка твар живота къс

и само песента му трае

през вековете със стократно ехо.

Но ти, щурче,

за себе си ти само свириш…“

Лиу рецитираше с чувство. Пърл го гледаше усмихнато.

— Онянг Хсуй — каза той със слаб поклон. — Единадесети век според християнското летоброене.

Ордьоврите бяха поставени на масата и едно блюдо раци с горещ сос бе прибавено към тях. Пърл извади със своите пръчици най-отбраните късове и ги постави в малката, дълбока чиния.

— Вие си служите със своите пръчици като някоя стара шанхайка — каза Франк Тейлър възторжено на Хелен.

Тя му се усмихна и направи усилие да яде.

— Но това е просто прелестно! — каза тя с учудване.

Красивата филмова актриса с напудреното със снежнобяла пудра лице, която дотогава не беше отворила устата си, а седеше със сведени надолу очи, сега неочаквано каза на френски:

— Нашите готвачи знаят как да готвят яденето — различно за стари и за млади и различно за оня, който иска да прекара нощта в леглото с метресата си.

Лиу се изсмя високо и добави на френски:

— Нашите уважаеми гости могат безопасно да ядат от пилешкия сос; той не съдържа никакво еротично очарование.

Новото блюдо се състоеше от някаква люспеста маса със светъл цвят, която се сервираше с порцеланови лъжици.

— Защо стоите в Шанхай, щом мразите толкова много града? — попита Хелен доктора.

Той вдигна очи, погледна я с поглед на болно куче и отговори, след като обмисли думите си:

— Това е единственият град, който допуска бедни изгнаници. Тук идват емигрантите евреи, които напразно са се опитвали да останат в Лондон, в Париж, в Ню Йорк. Много от тях са били преди това в Испания и в Палестина, но и оттам е трябвало да бягат — от бомбите и от арабите.

— Не вярвайте на нито една дума, която докторът казва, когато говори против Шанхай — каза Пърл. — Той принася себе си в жертва заради нашите бедни кули, той е единственият европеец, когото познавам, който се е опитал да научи нашия език. Колко букви сте научили вече?

— Още няма шестстотин — каза той обезсърчен. — Това ще рече, че притежавам, може би, образованието на един носач, мисис Ръсел. Но все пак ще науча езика. Слава богу, германският ум има една способност да придобива познания. Решил съм да науча китайски, преди да дойде жена ми тук.

— Ще трябва да устроим голямо празненство — каза Лиу. — Съпругата на мистър Тай-ло се очаква следващата седмица, а жената на д–р Хайн също ще бъде скоро при нас. Пърл, вие трябва да започнете да боядисвате червени яйца…

Д–р Хайн гледаше към бялата покривка на масата. Бог знае какво виждаше там. Той поклати глава и се отпусна в мълчание. Междувременно на масата бе поставено блюдо с пържена риба, последвано от нещо неописуемо, което плуваше в кафяв сос. Китайците седяха в страхопочитателно мълчание, защото това беше хунг шао ю чих, скъпоценните и вкусни перки от акула — една особена чест за видните гости. Д–р Чанг потопи своите пръчици в мазната каша и сложи няколко къса в чинията на Боби Ръсел.

— Като вежлив китаец трябва да кажа, че нашето бедно ядене е лошо сготвено и е недостойно за нашите гости, но въпреки това бих искал да привлека вниманието ви върху него — това са перки от акула. Сигурно сте чували по-рано за това.

Лиу заговори и благодари на домакините за отличното угощение. Стаята беше изпълнена с благоуханията на различните ястия, а по челата на всички бяха избили капки пот. Келнерите донесоха пресни горещи кърпи и нови стомни с оризово вино. След това имаше аспержи в бял сос, а съдържателят дойде и пошепна на д–р Чанг, че готвачът е готов да сервира основното блюдо. Чанг кимна в знак на съгласие. Той беше до такава степен изпълнен с радост и задоволство от отличното качество на гозбите, че се помъчи да не обръща внимание на грубостта на своя гост, който си играеше с храната, без да яде. Спомни си за една ужасна вечер в Америка, когато от вежливост се беше опитал да яде сирене; това го караше да бъде снизходителен към мистър Ръсел.

Сега се яви шедьовърът, внесен от самия съдържател. Това беше една голяма кокошка, с непокътната форма, макар че всяка отделна кост беше извадена от нея. Само неколцина стари готвачи, които в миналото са работили в императорския двор в Пекин, знаеха тайната на това приготовление. Кокошката беше напълнена с лотосови ядки. Д–р Чанг я разряза грижливо и с пръчиците си даде на своите гости най-добрите късове. Както изискваше вежливостта, той изпрати да повикат готвача, един дебел, отпуснат и стар човек, който застана на вратата и се поклони до пода. Чанг благодари на готвача за проявеното от него изкуство, а готвачът, като се поклони отново ниско, се оттегли. Сега всички започнаха да говорят изведнъж. Лиу импровизира едно китайско стихотворение, защото от пиене беше изпаднал в онова нежно, творческо опиянение, което оризовото вино вдъхва на поетите, опиянението на Ли Тай По, както го нарече той. Едно скромно блюдо гъби с гарнитура бе скоро ликвидирано и се появи втората изненада — мандариновата риба.

За втори път през тази вечер филмовата звезда отвори устата си точно в мига, когато настъпи внезапно мълчание:

— Добре ли е, че двамата господа ще доведат годеницата и жена си тук в момент, когато Шанхай ще бъде бомбардиран?

— Не е сигурно, че в Шанхай ще има война — каза бързо Лиу, защото политически разисквания не подхождаха за празничното настроение на банкета.

Но Юцинг Чанг беше вече твърде въодушевен от виното и нямаше такива скрупули.

— Ще има война и това ще бъде една дълга и голяма война — каза той и лицето му засия. — Китай е подготвен за тази война и ще я издържи. Непобедимата деветнадесета армия, която създаде толкова много главоболия на японците през 1932 година, е в поход. И избраните войски на генералисимуса се ползуват със славата на непобедими. Ние имаме огромни резерви от хора и между тях има мнозина, готови да се сражават до смърт. Колко по-многочислени са фронтовете, на които ще имат власт над чужденците? За пръв път Китай е обединен: за пръв път Червената армия се сражава рамо до рамо с националистически войски, а не срещу тях. Дните, когато кафявите джуджета можеха да ни обиждат, са отминали. Китай намери себе си; той е гигант, спал хиляда години, който сега се изправя на краката си и е готов да нанася сполучливи удари. Твърде дълго нашата страна е носила позора да бъде чужд доминион. Чуждестранни военни кораби по нашите реки, чуждестранни съдилища, чуждестранни железници. Чужденци събират нашите мита и всичко ценно в нашата страна е в чужди ръце. Повече не може така!

Боби Ръсел слушаше с растящо изумление своя домакин. Той чувстваше съвсем ясно, че трябва да направи нещо. Да стане и с един удар да повали този китаец — или нещо подобно. Но когато се изправи на крака, той забеляза, че стаята се върти и бързо седна. Франк Тейлър вдигна своята винена чаша и каза със смях:

— Канпей, д–р Чанг! Вие се шегувате добре, когато пийнете. Как си представяте — китайски съдии и китайски митнически чиновници, с които се сражаваме, и колкото по-дълго трае войната, толкова по-доброто правосъдие не е нищо друго освен подкупничество и изнудвачество. Единствено чуждестранните митнически чиновници предпазват страната от всеобхватна контрабанда. Водете си войната срещу японската банда, но оставете нас, чужденците на мира. Без нас тази страна ще пропадне. Ние знаем това, а и вие го знаете.

Пърл гледаше тревожно ту Франк Тейлър, ту съпруга си. Настъпи опасен миг, когато изглеждаше, че ще избухне кавга около трапезата. Но Юцинг си беше възвърнал вече самообладанието. Той се усмихваше и усмивката покриваше лицето му плътно като добре прилягаща маска.

Д–р Хайн седеше, сякаш не разбира нито дума от разпаленото разискване. Той вдигна глава и каза:

— Вие ще се сражавате ли, ако се стигне дотам, мистър Лиу?

— Аз ли? Не, разбира се — каза поетът. — Ако войната се разпростре до Шанхай, ще се оттегля в някой манастир и ще живея в хармония с десетте хиляди неща на вселената. Няма да има причина да бъдат избивани малцината хора, които все още са истински калиграфи и могат да съчиняват стихотворения в класически стил.

Красивата Ли Йинг го гледаше с възхищение. Ненадейно Боби Ръсел се изправи със залитане, подпрян с две ръце на масата.

— Долен — каза той, — долен страхливец! Мръсен китайски страхливец!

Той изгледа всички поред и пак седна, сякаш беше държал подходяща и успешна реч. Лиу наруши мълчанието небрежно:

— Надценяването на военната храброст е превърнало света в такава кланица, каквато е сега. Идиотите имат смелост. Страхливостта е най-голямата добродетел на философите.

На масата бе сложено едно вдигащо пара блюдо, пълно с гъста кафява течност, и Лиу рязко прекъсна думите си и каза любезно:

— Мистър Ръсел, яжте внимателно. Един мой гост веднъж умря от него. Вътрешно изгаряне. По-опасно от динамит.

Малката актриса избухна в кудкудякащ смях и всички с облекчение се присъединиха към нея.

Светналите очи на Боби Ръсел гледаха втренчено. Той се чувстваше зле. Целият ден беше верига от страдания и той мислеше, че по отношение на него е извършена голяма неправда. Беше пиян — не беше нужно голямо количество оризово вино, за да се напие. Храната го отвращаваше и все по-ясно му се струваше, че компанията, в която се намира, мирише на гранясало масло.

Спокойствието, с което тези китайци изваждаха от устата си своите пръчици за ядене, за да хванат с тях късове храна и да я сложат в чинията му, предизвикваше студена пот върху челото му. Когато мандариновата риба бавно изчезваше в гърлата им, той виждаше с ужас как те вадеха костите от устата си и ги слагаха на малки купчинки върху бялата покривка на масата — не в чинията си, а върху покривката на масата, която вече беше изцапана с масло и сос. Чувстваше се болен. Знаеше какво иска да направи. Искаше да стане и да удари един в мутрата на най-нахалния от тия китайци, но се чувстваше твърде зле.

— Дявол да го вземе! — каза той. — Дявол да го вземе, дявол да го вземе!

Виеше му се свят. Всичко се въртеше. Той сложи ръка на устата си и — без да се тревожи дали му се вие свят или не — стана и с несигурни стъпки излезе.

Хелен остави пръчицата си, Франк Тейлър скочи и изтича след съпруга й. Лицата на четиримата китайци бяха обърнати към нея със застинала усмивка, сякаш очакваха обяснение от нея.

— През последните няколко дни моят съпруг не беше много добре — каза тя. Видя как двамата китайци се подсмихваха, когато носеха следващите блюда.

— Патешки езици с бамбукови вейки. На мадам ще се хареса тази гозба — каза Лиу, който изведнъж плавно заговори пак на френски. — Има само два града в Европа, които разбират от ядене и заслужават името на културни градове — Париж и Виена. Вие, мадам, съчетавате очарованието и на двата града, ако позволите моя недостойна скромност да се изрази така.

От неговата натруфена реч нямаше полза. Мистър и мисис Чанг бяха престанали да обръщат внимание на блюдата. Съпругът и съпругата седяха един срещу друг с патетично изражение на отчаяние върху лицата си въпреки застиналите усмивки. Франк Тейлър се върна в стаята, но без Боби.

— Съпругът ви моли да бъде извинен. Не е добре. Чака ви долу на чист въздух — каза той. — Ще ви заведа до някое такси, ако нямате нищо против.

Хелен направи всички усилия, за да се раздели любезно.

— Очарователна вечер. Съжалявам, че трябва да напусна компанията. Хиляди благодарности, д–р Чанг. Надявам се, че скоро пак ще се видим, мисис Чанг. Трябва да извините мъжа ми — той има лошо храносмилане. Дано не е сериозно болен. Скоро ще ви се обадя по телефона, лека нощ!

— Забелязахте ли колко пребледня този д–р Чанг? — попита тя Франк, когато слизаха по стълбата. — Никога ли досега не е виждал пиян?

— Той изгуби престиж — каза Франк кратко, като я хвана под ръка. — Трябваше да сервират най-малко още шест блюда. Това е смъртна обида. Ще трябва да измислим начин да се извиним.

Хелен спря и погледна неговото силно разтревожено лице.

— Трагедия в Шанхай? — каза тя подигравателно. — Какво ви е довело при тези китайци?

— Търговия — каза Франк, като сви рамене. — В края на краищата аз съм обикновен продавач, който желае да се издигне — добави той със слаба конвулсивна усмивка.

— Жалко, че не сме се срещнали на Хавайските острови! — каза Хелен, като тръгна пред него надолу по тесните стълби. Тези думи нямаха никакво отношение към онова, което беше казал той.

Боби седеше на най-долното стъпало, свит на кълбо като пиян.

Хелен го погледна със странен израз.

— Да ви заведа ли до някое такси? — попита Франк.

Лицето му беше осветено от един голям фенер. Хелен продължаваше да гледа изпитателно съпруга си. Улицата беше тясна и пълна с китайци, които се шегуваха, минавайки край тях.

— Моля, Франк, не се връщайте при тях. Елате с мен. Помогнете ми — каза Хелен неочаквано.

Той премести погледа си от нея към съпруга й.

— С удоволствие — отзова се той неохотно.

Странни неща се случват на хората в наше време, това хаотично, конвулсивно неспокойно време, което не оставя нищо на мястото му. Кървава мрежа от войни и революции се разпростира по целия свят и милиони хора се хващат в нея, за да умрат от страшна смърт — милиони в световната война, други милиони в борбата между Чанг Кай Ши и китайските червени, нови милиони измират от наводнения, глад и мор в тази пострадала страна. Колко хора са заплатили с живота си в Абисиния, Манджурия, Испания, колко са умрели или са били избити в германски, италиански и японски затвори? Колко нежелани хора просто са изчезвали, колко са онези, които са се самоубили от страх или поради нещо по-лошо, да не говорим за онези, които мрат всеки ден от глад, мрат по улиците на цивилизованите и хуманни страни. Век на катастрофи, а може би — на възраждане. Едва ли е останал жив, който да не е преминал през велики и странни събития.

Погледнете само същите тези хора, които в някой миг на живота си са били герои или жертви, които са минали през някакъв неподдаващ се на описание ад: те живеят, ядат, спят, телефонират и плащат сметките си от пералнята, потънали са в хиляди баналности на всекидневния живот, те пропускат омнибуси, предлагат на началниците си цигара, натрупали са уплашени малки спестявания в банката, простудяват се и се ядосват на това. Те танцуват фокстрот и тананикат последния шлагер, запознават се и говорят глупости, четат вестници и забравят носните си кърпички, получават заплати и плащат застрахователните си данъци, купуват си мушамени пардесюта и стават членове на разни клубове, спят с жените си и създават деца — с две думи, те са човешки същества и нищо не е достатъчно страшно или ужасно, за да ги върне пак към простите, незначителни радости и болки на живота, които в края на краищата са много по-незначителни от убийствените конфликти на един свят, който се руши. Защото, макар човечеството да е открило микроскопа, с който могат да се видят и разпознаят и най-дребните неща, все пак му липсва способността да долавя и задържа в ума си събития, които са твърде големи за него.

Често, когато срещнем отново човек, чието минало сме познавали, и установим, че е напълно изгубен и затънал в своето незначително и банално настояще, ние се питаме учудени: как е възможно това!

Как е възможно хора, чиито живот сме следили от рождението им до Шанхай, да живеят така, както живеят? Не се изненадвайте. Милиони хора живеят сегашния си живот върху гробовете на милиони други, които са загинали. Защото силата на забравата е най-голямата благодат, която ни е дадена, а простото и обикновено са ни отредени като наша стихия и като приют на душите ни.

Щом отиде в клуба, Боби Ръсел се съвзе удивително бързо и за около час разцъфна в цялото си великолепие. Той разказваше случки от Сандхърст, правеше комплименти на жена си, завърза приятелство с Франк Тейлър и говореше със снизхождение за китайците, които му бяха развалили деня. В края на краищата той стигна до заключението, че трябва да си устроят една приятна нощ след всичко, което бяха преживели през деня. Отидоха с кола до хотел „Шанхай“, за да се преоблекат, защото им беше горещо. Те се чувстваха щастливи, като минаха през хотела, без да бъдат хванати в мрежата на мадам Тисо. Още преди да излязат от клуба, се обръщаха един към друг с малките си имена, а сега в хотела Боби предложи на Франк да използва душа. Потър, прислужникът на Боби, който имаше удължено лице като на човек, който е учил в неделно училище, и безцветни маниери, поръча кафе и го поднесе на господаря си, докато той обличаше чиста риза. Франк пееше високо и весело под душа, защото също беше изпил три чаши уиски със сода след оризовото вино и беше в добра форма.

— Ще си устроим една хубава нощ — извика Боби към банята.

— И то каква! — извика Франк в отговор.

— Ще идем в долни свърталища — извика Боби радостно, докато протягаше краката си на Потър, за да му обуе нови обувки.

— Ще идем в най-мръсните дупки на Фучоу роуд — отговори Франк, изпълнен с ентусиазъм.

— В такива места Хелен винаги се развеселява — извика Боби.

Франк не отговори и започна да се изтрива. Той не беше сигурен, че ще се хареса на Хелен, ако започне да мъкне мъжа й по всички тези мръсни места.

— Царевичножълтата — казваше Хелен в спалнята си на Кларксън, нейната камериерка. Царевичножълтата рокля беше една от онези рокли, които струват цяло състояние. Хелен избираше сериозно между парфюмените си флакони, сякаш от правилния избор зависеше много. Тя пееше полугласно, като пудреше мургавите си ръце с тъмна пудра; сложи си малка шапка, състояща се само от един венец от коприна, както изискваше модата това лято.

— Ще си сложите ли някаква скъпоценност, мадам? — попита Кларксън.

— Не, Кларксън, ще ходим из вертепите — каза Хелен, оглеждайки се в огледалото.

— В колко часа да ви събудя, мадам? — попита Кларксън от вратата.

— Не мисля, че изобщо ще си лягам — отговори Хелен.

А Кларксън забеляза сериозно:

— Мадам, вие изглеждате тъй щастлива, ако ми бъде позволено да кажа това.

Хелен потупа камериерката си по бузата, която й остави впечатление на смачкана мека хартия. Всички подчинени обожаваха Хелен. Тя имаше силата да омагьосва келнери, шофьори и хотелски прислужници, като ги разпитваше за техните семейства, любовници и финансово положение и никога не забравяше имената и лицата им. „Вниманието към другите е масло за колелата на живота“, обичаше да казва тя.

Когато влезе в големия салон, който разделяше нейната спалня от спалнята на съпруга й, тя намери онзи израз върху лицето на Франк, който очакваше и желаеше да види. Нейната царевичножълта рокля беше тоалетът, в който тя правеше своите завоевания.

— Кафе? — попита Боби.

— Нямам нужда от кафе — каза тя напевно, погали мократа му коса и отиде при Франк.

— Ще прекараме божествено, Франк — каза тя нежно.

— Тъкмо когато свикнах с вида на мадам, той се промени — оплака се той.

Тя се усмихна, защото той се боеше да я назове по име. Взе цигара от масата, очука я веднъж и я запали с кибрит, който й подаде Франк.

— Чел съм, че когато някоя жена очуква така цигарата си, може да се каже, че има съмнителна репутация — каза Боби зад тях; за него това беше голямо и неочаквано усилие.

Хелен му отправи поглед, който можеше да означава, че или е обидена, или че това я забавлява. Кафето беше оказало своето противодействие на алкохола и Боби беше в ново състояние. Меланхолично недоверие беше изписано върху цялото му лице.

— Да идем първо в бара — каза тя, като не обърна внимание на забележката му.

Още нямаше десет часът и барът се пълнеше бавно. Той правеше неопределено китайско впечатление със своите малки позлатени статуйки на Буда в нишите, скрито осветление и копринени възглавници. Курт Планке седеше пред пианото в бяло вечерно сако, свирейки като че ли за себе си. Боби поръча абсент, Хелен пи шерп, а Франк — голяма чаша сода с малко уиски. Той беше решил да остане трезвен.

— Ще потанцуваме ли? — попита Франк, когато Хелен започна да барабани в такт с музиката. Имаше само още две двойки, които танцуваха на малкия дансинг.

В момента, в който двамата се докоснаха, стана нещо. То приличаше на късо съединение и Франк спря по средата на думата. Танцуваха в мълчание. Пианистът им се усмихваше поверително и продължаваше да свири.

— Да? — попита Хелен след дълго време.

— Да — каза Франк.

Боби седеше сгърбен пред бара и пиеше. Той блъсна чашата си към бармана.

— Още една — каза той.

— Слушам, сър — каза барманът като взе бутилката.

Боби го погледна слисан.

— Англичанин ли сте? — попита той.

— От Шпрошайр, сър — каза човекът.

Беше лъжа. Той произхождаше от Буковина.

— Отдавна ли сте в Шанхай? — попита Боби.

— Отдавна — въздъхна човекът. — От дълго време, сър. Шест години.

— Интересен град е Шанхай — продължи Боби, приближавайки се още до целта си.

— Имате право, сър — съгласи се човекът. — Няма на света нещо, което не бихте могли да намерите в Шанхай. Много интересен град, сър.

— Какво искате да кажете? — попита Боби. Чашата му беше пак празна и той я плъзна по тезгяха.

— Бихте могли да напишете цяла книга за всичко, което виждаме само в този бар, сър — каза барманът. — Миналата седмица един човек се застреля в мъжката тоалетна. А миналата година пияна двойка падна от градината на покрива, осемнадесет етажа надолу. Ами жените! Ами мъжете! Ами смесиците от мъже и жени! А и парите играят роля тук. А нищетата… Начинът, по който хората стават богати, и начинът, по който обедняват. Това е безбожен град, сър. Той не вярва дори в дявола.

— Сигурно има много опиум, а? — попита Боби. Той хвърли поглед наоколо, за да види къде е жена му. Тя стоеше с Франк близо до пианото. — Много опиум, а? — повтори той. Барманът беше зает с приготвянето на един плантаторски пунш.

— Купища опиум, сър — каза той.

— Искам да кажа — откъде го получават хората? — попита Боби.

Отегчаваше го, че слуша всички да говорят за опиум, че навсякъде, където отиде мирише на опиум, че на всяка крачка среща хора, които явно пушат това нещо — и все пак никой не искаше да му каже откъде може да го получи. Барманът му хвърли бегъл поглед.

— Не се интересувам от тази мръсотия — каза той. — Но пианистът отсреща може да ви каже, ако вие се интересувате.

Боби изпи абсента и след като остана една-две минути пред бара, се помъкна към танцуващите. Той потупа Франк по рамото.

— Сега е мой ред, стари момко — каза той.

Франк пусна Хелен и Боби я хвана през кръста. Абсентът му беше вдъхнал смелост, а той беше добър танцьор. Беше добър ездач, добър играч на тенис, висок, строен, красив човек, както сам той можеше да види това в огледалата по стените. Беше от добро семейство, имаше красива жена, имаше много пари. Всичко говореше за това и в момента той се почувства много доволен от себе си.

— Страшно хубаво е, че съм женен за теб — каза той, като притисна Хелен до себе си.

Тя се усмихна неопределено. Франк стоеше до стената с ръце в джобовете под една струя светлина, която падаше върху него от блюдото за тимиан пред една статуя на Буда. Той следеше Хелен с очи.

Съпругът и я върна на Франк след един танц; изведнъж тя почувства, че трепти като струните на твърде силно настроен инструмент, като силно опъната струна.

— Какво ще кажете, да подишаме малко чист въздух? — той отвори вратата, която водеше към балкона.

Градът лежеше долу фантастично прорязан от улици и осветен от бели, червени, зелени и сини светлини, а безкрайните лъчи на прожекторите се плъзгаха по реката и пробождаха небето, после отново затрептяваха над платноходките и далечния бряг.

Хелен сложи ръце на каменната балюстрада и погледна долу. Ръката на Франк беше на разстояние от нейната, но токът не беше прекъснат.

— Вие сте сгоден, нали, Франк? — попита тя.

— Да — каза той. — Отдавна. Тя ще дойде след три дни.

— Ще ми разкажете ли нещо за нея?

— Рут е мила жена. Надявам се, че ще се запознаете. Има кафяви очи. Милосърдна сестра е.

— Звучи очарователно.

— Ако знаех какво ще се случи, нямаше да я карам да дойде точно сега. Моментът е лош.

— Да? — попита Хелен.

— Да — отговори Франк. — Бомбардирането може да започне всеки ден. Нас ни обучиха вече за доброволческата стража. А освен това…

Той придвижи по балюстрадата ръката си и като извика на помощ цялата си смелост, я сложи върху нейната ръка.

— Хубаво е, че се запознахме — каза тя.

Междувременно Боби беше отишъл при пианото и чакаше търпеливо.

— Искате ли да пийнете нещо с мен? — попита той, когато Курт бе най-сетне сменен от един цветнокож, който започна да изтръгва луди синкопи от пианото.

— Благодаря, но никога не пия преди полунощ — каза Курт.

Боби не знаеше как да продължи.

— Вие свирите много добре — каза той бързо. — Да поседнем ли някъде?

Курт го измери с поглед: безупречните дрехи, воднистите очи, бледото, красиво лице, неиздаващата никаква мисъл високомерна уста.

— Свиря като свиня — каза той любезно.

На Боби това цинично самоподценяване направи тежко впечатление. Той хвана Курт под ръка и го отведе в един ъгъл.

— Тук е хубаво — каза той бързо. — Какво ще пиете? О, разбира се, вие не пиете преди полунощ. Това също е много хубаво. Но да дойдем на въпроса — исках да ви питам за нещо.

Юджийн, оберкелнерът, напудрен и пригладен, дойде, плъзгайки се, като че ли танцовият паркет беше пързалка. Той смигна, като видя Курт в компания с богатия англичанин.

— Преди да кажем каквото и да било повече, аз искам да изясня напълно три неща — каза Курт гневно. — Не съм хомосексуален, не мога да ви доставя никакви момичета в нежна възраст и не продавам наркотични вещества.

Той беше възбуден и нещастен и търсеше първа възможност за схватка. На Боби дъхът спря при това хапливо възражение.

— Мисля си, какво ли ще бъде по-добре да пия? — попита той келнера.

— Стар коняк подхожда на всичко — предложи Юджийн. — Имаме „Курвоазие“ 89-а, който ви препоръчвам с чиста съвест.

— Лимонада — каза Курт.

Юджийн отлетя с грацията на пързалящ се човек.

— Не пия, но получавам процент от всичко, което пиете вие — продължи Курт упорито. — Ще получа най-малко седем цента от вашия „Курвоазие“ 89-а.

— О? — каза Боби слисан.

— Тук сте прав — продължи Курт. — Аз съм един вид мъжка дама за танц. Когато тук няма достатъчно мъже, а дамите, които пътуват сами, са в добро настроение, аз бивам поставян на тяхно разположение като партньор за танц. Вие искахте да ме попитате за нещо, уважаеми достопочтени.

— Става дума за опиум — изрече Боби.

Зениците на Курт се свиха.

— Опиум? — каза той. — А мога ли да ви попитам, защо идвате при мен? Защо не попитате вашия приятел сър Хенри Кингсдейл или граф Бодянски? Или някой друг господин от вашите елитни кръгове? Те всички знаят много повече неща за опиума, отколкото аз. Могат да ви предложат опиумни оргии с момичета и всичко останало. Не искам да имам нищо общо с опиума.

Докато той говореше, лицето му се изпоти. Боби извади носната си кърпичка и изтри лице. Той изпи коняка си на една глътка. Широката чаша издаде музикално звънтене, когато той я сложи колебливо.

— Вие не разбирате — аз трябва да намеря малко опиум. Трябва ми — каза той. — Нещастен съм — добави той печално.

— Ето жена ви — каза Курт, като стана. Той се поклони, но Хелен просто не го видя. Тя все още не виждаше и не чувстваше нищо друго освен преживения на балкона миг.

Вън, в гардероба за господа, Курт се разглеждаше в огледалото. Неговото бяло вечерно сако беше отново изцапано на реверите, а той още не беше платил последната сметка за чистене. За жените не беше нищо, когато оставяха по дрехите на своя партньор в танца следи от червилото си. Той потрепери. Беше изпаднал в онова опасно състояние, когато жените предизвикваха погнуса у него, и той не желаеше нищо друго освен успокоението на опиума. Той отиде в кухнята и като взе тебешир, натърка реверите си с бяло.

— Колко е часът, Огъст? — попита той готвача, който отговаряше за студения бюфет.

— Единадесет и десет — каза Огъст, размахвайки във въздуха широкия си касапски нож.

— Чухте ли? Казват, че сто хиляди японци били стоварени на сушата — каза той, като въртеше очите си. — Кой знае дали утре сутринта ще бъдем живи, Санта Мадона Мария, Богородице.

Огъст беше единственият човек в хотел „Шанхай“, който се плашеше от войната.

— Aufwiedersehen im Massengrab^[2], Франц, — каза Курт и се върна в бара.

Англичанинът си беше отишъл.

Около полунощ тримата бяха в заведението на Уинг Он. Заведение за китайски забавления с фокусници, магьосници и танцуващи девойки и с много малки сцени, на които се играеха груби фарсове с чуруликане и пищене към съпровода от дървени инструменти и тежък мирис. Китайците стояха пред сцената и се пръскаха от смях. Книжки цветя, фенерчета, знамена, червени и златни писмена и толкова гъст въздух, че това надминаваше всичко, което Ръселови бяха преживели досега. Съвзеха се в един елегантен нощен клуб в Международната концесия, където китайски, корейски и японски девойки въртяха партньорите си по един осветен стъклен под. В един часа бяха в едно обикновено заведение недалеч от Бунда, където френски моряци танцуваха с руски девойки и се пиеха японски имитации на американски напитки. В два часа излизаха от един китайски хотел, където мошеници доволстваха, където жълтокожи гангстери, изнудвачи и предводители на разбойнически банди танцуваха румба с извънредно красиви момичета под звуците на филипински оркестър. Малко по-късно те вървяха по Фучоу роуд, като Боби с извънредна оригиналност се задържаше във вертикално положение между двамата. Състоянието на Боби ту се подобряваше, ту се влошаваше. Сега той беше станал упорит и отказваше да се върне в хотела. Напиването предизвикваше у него стремеж към самоунищожение: желаеше да затъва все по-дълбоко и по-дълбоко в калта и разврата, в който тънеха цели квартали в този град.

— Жена ви е уморена, Боби — казваше Франк от време на време.

— Да върви по дяволите! — отговаряше всеки път Боби.

Франк погледна Хелен; тя му се усмихна весело, недостижима и спокойна. Косата й беше гладка и блестяща под копринената шапка, царевичножълтата рокля беше без нито една гънка, а кожата й изглеждаше съвършено свежа. Като плод, мислеше си тъжно Франк Тейлър.

Те продължиха да обикалят заведенията — „Белите хризантеми“, един японски локал далеч в Чапей; „Драконовата пещера“, където имаше само едно електрическо пиано; „Лодката на цветята“, китайски публичен дом с пейзажи от Баварските Алпи, там деца търкаляха колела и нямаше нито едно момиче над шестнадесет години и нито един трезвен мъж.

Към три сутринта те пак се издигнаха от низините и отидоха в локала „Доминико“, където по това време на деня целият Шанхай отиваше за бъркани яйца и супа с кромид. Тук можеше да се срещнат всички степени на раси, елегантност и пиянство.

Именно в „Доминико“ Боби започна да буйства. Отначало седеше безмълвен, взирайки се с неподвижна усмивка в празното пространство над супата си.

— Боби… — каза Хелен, като докосна ръкава му.

Внезапно той стана и отиде с твърди стъпки до една далечна маса и каза на слабия сивокос китаец в смокинг:

— Забранявам ви да се взирате в жена ми! Китайска свиня!

Китаецът се направи, че не е чул, и продължи да разговаря с французина на масата си. Всички в локала познаваха господина в смокинга: това беше човек, заемащ важна служба в управлението.

— Китайска свиня! — викаше Боби толкова високо, че гласът му прегракна. Хората се заобръщаха. Лицата им не изразяваха нито учудване, нито досада, а само онази толерантност към ексцентричностите, която е втора природа на хората в Шанхай.

— Изведете господина на чист въздух, изглежда, че не му е добре — каза китаецът на един келнер, който също беше във вечерно облекло.

Директорът на заведението, блед, мургав, красив португалец, сграбчи Боби с една хватка от жиу-жицу и го помъкна навън. Китаецът се обърна с усмивка към приятелите си.

— Колко ще се засрами този човек, когато изтрезнее и си припомни държанието си! — каза той с тон на търпимост, който изразяваше презрение. — Климатът на Шанхай невинаги понася добре на английската раса.

Боби не вървеше охотно. Той беснееше, смъкна покривката на една маса заедно с всичко, което се намираше отгоре, настъпваше полите на жените и ги късаше, и сред крясъците, смущенията и смеховете все още можеше да се чуе как вика с дрезгав глас:

— Китайска свиня, проклета свиня, всички сте такива…

След като вратата се затвори след Боби, Франк седя известно време до Хелен смразен, нещастен и усмихвайки се глупаво, докато тя извади пухчето от пудриерата си и започна да се пудри.

— Какво ще правим сега? — попита той безпомощно.

— Ще платим и ще си идем — каза тя. Изпи една чаша вода и му се усмихна утешително. — Ще се извиня пред китаеца за съпруга си.

— Вие сте чудна жена — каза Франк честно.

— Не, свикнала съм, това е всичко.

Той я наблюдаваше, докато отиваше до масата на важния господин и му казваше нещо с усмивка. Франк плати сметката. Когато отново вдигна поглед, той видя, че китаецът е станал и прави нисък поклон, целувайки ръката на Хелен. Тя се върна.

— Сега можем да тръгваме — каза тя.

Изведнъж тя му се стори уморена. Фината кожа под очите й светеше като синкав бисер. Франк я последва през залата и се чувстваше така, като че ли небето се бе срутило.

„Ще стоваря на Боби един ритник в корема“, мислеше той горчиво. За втори път тази нощ англичанинът го беше намесил в скандал и той проклинаше това глупаво и вредно познанство. Вдигнал рамене, той разгледа цялата зала, за да види дали няма някой, който го познава. „Дано само Б. С. не чуе за това“, мислеше си той в паника. Невероятно беше Б. С. да не чуе, защото бързината, с която се разпространяваха слуховете, граничеше с телепатията. „Повече от две години, мислеше си Франк горчиво, повече от две години“. Защото повече от две години той беше живял като член на Младежкото християнско дружество, редовно и скучно, понеже желаеше да се ожени за Рут, а за това трябваше да се изтръгне одобрението на Б. С. и уважението на неговите клиенти. Сам Б. С. — Барли Скот, шефът на клона — беше образец на благопристойност и почтеност. Трудолюбив, трезвен, интелигентен и благочестив методист, той водеше живот на скромен американски търговец, незасегнат от влиянието на Шанхай — едно хубаво растение в блатото, така го даваха често като пример на младите чиновници и продавачи; предпазлив играч на бридж, приятел на мисионерите, сподобен с къща, жена и деца, едно куче и едно канарче, една банкова сметка и една осигурителна полица; човек, когото китайците уважаваха; макар че той ги смяташе за полезни само като клиенти на филмовото и фото дружество „ЕОС“, клон Шанхай.

Франк почувства студени тръпки, когато си помисли за Б. С. Той проклинаше лекотата, с която се беше вмъкнал в компанията на Ръсел. Проклинаше себе си, защото се беше проявил като сноб. „Английска аристокрация!“ — мислеше си той презрително. „Моят приятел, достопочтеният Робърт Ръсел! — гневеше се той. Стига ми толкова! Стига с тези Ръселови и останалите като тях!“.

В дъното на душата си той се надяваше, че няма да види вече Боби, но Боби беше вън. Трима мъже — двама кули и един шофьор — се опитваха да го качат в големия автомобил, който Ръселови бяха наели за цялото време на престоя им тук. Но Боби отказваше да влезе в колата или падаше долу, буйствайки и заканвайки се. Всички просяци, деца и кули с рикши от квартала на „Доминико“ се бяха насъбрали и се наслаждаваха на зрелището. Хелен стоеше под един фенер, със замислен и унесен израз на лицето, като че ли всичко това нямаше нищо общо с нея. Когато Франк слезе от стъпалата, спрял за миг за да обуздае положението, тя вдигна ръце към него и каза:

— Много съжалявам, Франк, наистина…

Нещо у него щракна като електрически ключ и гневът му се превърна в поток от съжаление. Точно когато слизаше от стъпалата, за да каже на Хелен, че всичко е в ред, Боби се отскубна от китайците. Те се смееха добродушно, защото един пиян чужденец — макар и да не беше рядка гледка в Шанхай — все пак беше добра шега.

— Франк! — извика Хелен. — Страх ме е…

Той закъсня, защото Боби беше я сграбчил вече за раменете и я блъскаше. Той не казваше нищо; просто я блъскаше все по-силно и по-силно. Тя стисна зъби и затвори очи. Ненадейно той я пусна, направи крачка назад и я удари по лицето с длан. Чу се смешен звук от слабо пляскане. Китайците престанаха да се смеят.

Цялата тази история беше безсмислена и невероятна. Франк Тейлър никога през живота си не беше виждал жена, бита от мъж — дори в Китай. Юмруците му се свиха от само себе си. Едно, две — първо наляво, после надясно — те сами се стовариха в най-елементарния боксов стил върху диафрагмата и брадичката на Боби. Боби се строполи на улицата, ням, усмихнат и мек като стар чорап. Франк го повдигна, а шофьорът, обзет от възхищение, му помогна да го вкарат в автомобила. Ръсел миришеше на алкохол, а Франк преглъщаше, защото той сам имаше лош вкус в устата. Той разтриваше ставите на ръцете си. „Точно на място!“ — мислеше си той със задоволство. Ако се съдеше по луничавото и усмихнато лице на Боби, трябваше да мине известно време, преди той да дойде на себе си. Франк тръшна вратата на автомобила.

— Закарай го в хотел „Шанхай“ — каза той на шофьора.

Автомобилът потегли, а тълпата неохотно, но със смях направи път и след това всички се събраха около Франк и Хелен, защото искаха да видят какво ще се случи след това.

Франк отърка ръцете си, като че бяха напрашени; ставите на ръцете започнаха да го болят осезателно.

— Съжалявам — каза той неловко.

— Не трябваше да го оставям сам — каза тя. Лицето й беше бяло под светлината на фенера. — Ще скочи от колата на улицата и ще си строши врата.

— Толкова по-добре — отговори Франк мрачно. Небето изсветля, а фенерите бледнееха в сивотата на зазоряването. — Къде да ви заведа? — попита той кратко.

— В хотела, веднага — каза Хелен.

— В друг хотел? — попита той. — Не можете да останете с него сама. Той е луд. Ще ви убие.

Хелен отговори само с усмивка, която пърхаше и се разливаше по лицето, докато освети всяка негова пора. Франк наблюдаваше със страхопочитание това. Той никога не беше виждал толкова хубаво нещо. Никога не беше виждал толкова хубава и чудна жена като Хелен Ръсел, една жена — чудна във всяко отношение, смела, нещастна, безпомощна и в същото време — силна. Той дори не знаеше, че може да съществува такава жена. На един японски параход Рут Андерсън се приближаваше всеки час. И все пак той беше сега по-далеч от нея, отколкото е бивал когато и да било по-рано.

— Такси! — каза Хелен и прислужникът, един гигантски руснак, стоял дотогава настрана от сцената, която не влизаше в областта на неговите грижи, извади свирката си и я наду.

— Ще ви заведа у дома — каза Франк. — Няма да ви оставя сама. Ще бъда при вас.

Тя продължаваше да го гледа с учудена усмивка, докато леко клатеше глава. Таксито спря пред тях и Франк й помогна да се качи. Стана обикновеният инцидент в последния момент, когато всички китайски зяпачи започнаха да викат и да протягат ръце за пари — за проява на щедрост и за пари за чай като отплата за тяхната услуга като зяпачи. Франк затвори прозорчето, но шофьорът не подкарваше колата. Франк проклинаше и ги заплашваше.

— О, дайте им нещо — каза Хелен. — Той иска да им помогне, затова не иска да потегли. Те са бедни.

— Или пък получава нещо от тях — измърмори той.

Той изсипа всички ругатни, които знаеше на китайско-английски диалект, и с неочакван тласък колата най-сетне потегли.

Настъпи мълчание. Няколко минути двамата не казваха нищо, седяха близо един до друг, така че раменете, ръцете и бедрата им се докосваха. Те не съзнаваха това; инстинктът ги теглеше един към друг.

— Това… искам да кажа, нещо подобно случвало ли се е по-рано? — попита Франк след известно време.

Тя се усмихна, както се беше усмихнала преди и не отговори. Сега, в светлината на една лампа, той видя, че сълзи се стичаха по бузите й, макар че усмивката не напускаше лицето й.

— Да, сър Галахад — каза тя. — Такъв е моят живот.

Тя се опита да избърше сълзите с опакото на ръката си, това изглеждаше детинско и миг по-късно бузите й се измокриха отново. Сълзите й се стичаха с тихата непрекъснатост на летния дъжд. „Като на мишка“, помисли си Франк. Това беше неочаквана мисъл, той не се беше сещал за майка си отдавна. „Дъждът от Вай Алеала“, чу се той да казва, като се наведе над лицето на Хелен.

— Съжалявам — пошепна тя. — Нямам опит и плача.

„Това е влиянието на този град“, мислеше си тя. Човек се размеква. Тя не бе плакала дълги години. Сега сълзите се стичаха от очите й, като че ли трябваше да изплаче всички сълзи, които беше задържала в течение на десетки години.

— Не плачете — помоли я Франк и я притегли към себе си.

Тя се избърса с полата на царевичножълтата си рокля, защото си беше забравила чантичката на масата в „Доминико“.

— Когато бях дете — каза тя, все още хълцайки, — в стаята ми… имаше един кристал…

— Е? — попита Франк, след като тя не каза нищо повече.

— Това е всичко — каза тя.

— Колко време сте живяла така? — попита Франк гневно и лицето му беше тъй близо до нея, че дъхът й галеше косата му.

— Три години.

— Защо се омъжихте за него? — попита той.

— От съжаление — каза тя. — Исках да му помогна — но не мога. Не го обичам достатъчно.

Преди да разбере какво прави, Франк я държеше в прегръдките си; бузите й бяха още мокри, устата й благоухаеше, ръцете й обвиха врата му. Двамата не помнеха вече; ставаше светло, ставаше тъмно, светло и тъмно, когато уличните фенери се плъзгаха край тях.

Някъде далеч по реката сирената на един кораб изрева три пъти със своя протяжен кух вой.

Бележки

[1] Довиждане (фр.). — Б.р. ↑

[2] Довиждане в братската могила. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Вики Баум Хотел Шанхай (14)

Метаданни

Данни

Хотел Шанхай

Хотел Шанхай

Информация

История

Сваляне / Връзки

IV

Вики Баум
Хотел Шанхай (14)