Вики Баум
Хотел Шанхай (13)

III

Д-р Чанг се завърна от Нанкин изтощен, разочарован и разстроен. Самолетите бяха ангажирани за няколко дни напред и той трябваше да вземе влака. Имаше близо два часа закъснение и влакът беше така претъпкан с бежанци от северните провинции, както само китайските влакове могат да бъдат претъпкани. Още повече бежанци клечаха по гарите с деца, старци и вързопи, гледайки втренчено пред себе си. Чанг познаваше съненото изражение на своите сънародници. Сякаш те се затриваха, щом бремето станеше твърде тежко. „Да бяха също тъй силни в борбата, както са издръжливи!“ — мислеше той за десетхиляден път.

Той погледна ръчния си часовник, като излизаше от Северната гара. Четири и десет. Повика едно такси. „Мога да взема Пърл“, помисли си той и се почувства по-щастлив.

Поликлиниката, където Пърл дежуреше три пъти в седмицата, не беше далеч от гарата в един занаятчийски квартал на Чапей. Малката, едноетажна сграда, към която беше придадена една дървена постройка, беше разположена между празни и прашни места. На Пърл плащаха от здравната служба една малка сума, за да следи белите лекари, които работеха там доброволно, а тя се грижеше и за жените, които не можеха да преодолеят своята срамежливост в присъствието на мъже лекари. Имаше трима германски лекари, изгнаници евреи и те работеха безплатно. Д-р Чанг още се чудеше на липсата на себичност у чужденците; у тях това граничеше с глупост, макар че сам той често пожелаваше с въздишка неговите сънародници да разбират малко по-добре своя дълг към ближния си. Но Пърл, която беше отраснала в Америка, гледаше на помощта на своите германски колеги като на нещо саморазбиращо се и беше в най-добри отношения с тях.

Чанг мина бързо през така наречената чакалня, чиито дървени стени бяха покрити с илюстровани обяснения на венерическите болести и с упътвания за отглеждане на деца — негово дело и негова гордост. Един или двама невръстни младежи, работници от мелниците на Сучоу Крийк, и един стар кокалест кули седяха покрай стените. Когато Чанг влезе в стаята, в която работеше жена му, той я намери приведена над една покрита с мушама маса, на която лежеше новородено бебе. Колкото и малко да беше, то имаше вече една бродирана със злато шапчица на главата си и украсени с тигрови глави обувки на малките си нозе. Пърл тъкмо ги събуваше. Детето беше спокойно и доволно, но баба му стоеше пред него със загриженото лице на старите хора, които нямат вяра в нищо ново.

— Красив внук — каза малката милосърдна сестра китайка, която стоеше с готово руло памук в ръката си.

Старата жена се навеждаше и мърмореше нещо. Пърл вдигна поглед и се усмихна на Чанг. Тя имаше усмивка, която се разливаше над всяка точка на нейното благо, овално лице и напълно го променяше. Усмивката изчезна моментално, щом тя се обърна към детето. Тя поклащаше насам-натам малкия си крак и се приведе още по-ниско над него.

— Доктор Хайн! — извика тя към съседната стая, чиято врата беше открехната.

Последва мърморене от другата страна, вратата се разтвори с бутване и д-р Емануил Хайн влезе. Той носеше бяла лекарска престилка с къси ръкави и държеше ръцете си нагоре във въздуха. В съседната стая можеше да се види човек, лежащ на масата полуразсъблечен.

— Да? — попита старият лекар, като отиде при масата.

Пърл обърна към него ходилото на малкия крак, за да му покаже гноясалите пришки и стъкловидната кожа.

— Да — каза лекарят още веднъж, но този път не като въпрос, а като потвърждение.

Пърл се обърна към съпруга си.

— Тридесет и четири процента идват при нас с наследствен сифилис — каза тя на английски.

Юцинг Чанг, който беше седнал на един стол и беше сложил куфарчето си на коленете, погледна почти виновно, като че ли той лично беше отговорен за високия процент.

— Злото трябва да бъде лекувано още в началото — промълви той неопределено.

— Мога ли да попитам за вашето уважаемо скъпоценно здраве? — попита д-р Хайн вежливо, но с лош акцент. Думите му звучаха по-скоро като френски, отколкото като китайски.

Юцинг побърза да даде също тъй вежлив отговор, защото усилията на доктора в чуждия език винаги го вълнуваха.

— Как стои работата с ултравиолетовите лъчи? — продължи д-р Хайн, но неговият английски не беше много по-добър от китайския му.

— Направих още веднъж постъпки по заявлението — отговори Чанг. — Ще бъде предадено по-нататък. — Здравната служба беше напечатала една илюстрована брошура върху борбата с туберкулозата и тя бе предадена на правителството в Нанкин.

През това време Пърл беше свършила с новороденото момченце, бабата на което беше седнала сега на пода, както си беше свикнала, и го повиваше отново в неговите дрешки. Неговото малко голо задниче се подаваше гъвкаво от малките му панталони, които имаха само предна част.

— Добро щастие и доволство за мъжката рожба — каза Пърл на бабата, която пак се поклони.

— Дано тай-тай да има сто сина! — пожела и тя вежливо.

— Благодаря ви за благопожеланието — отговори Пърл с лице, извърнато настрана.

Д-р Чанг се усмихна утешително на жена си. Тя не можеше да има деца, но въпреки това му беше много мила и скъпа.

Д-р Хайн се беше спрял на вратата на стаята си, след като беше проумял отговора на Чанг.

— Аз мога да ви кажа какво е най-голямото зло в Китай — каза той. — Вие твърде много се кланяте на буквите. Заявление, брошура. Все да е нещо писано или печатано. Вие не сте много по-добри от ония бедни хора, които горят рецептите си и пият пепелта с чая. Вие се задоволявате с една хубава брошура, но думите не са медицина. Не мога с вашата напечатана хартия да излекувам никого от вашите кули, които на шестнадесет години получават туберкулоза и храчат кръв.

Той почака един миг и след това, понеже не отговориха нито Пърл, нито Юцинг, изчезна през вратата, като я затвори след себе си с крак.

— Дезинфекцирайте всичко — каза Пърл на малката милосърдна сестра. Самата тя наля антисептична течност в един леген и със сериозен и съсредоточен вид на лицето започна да си търка ръцете с четка.

— Какъв добър вятър те носи насам? — попита тя.

— Мислех, че можем да идем оттук направо да вечеряме — каза Чанг.

— Свърших вече — каза Пърл весело, като отърсваше капките червеникава течност от върха на пръстите си. — Ще се разходим през парка — каза тя. — Не мисля, че въздухът тук е добър.

Въздухът беше наистина тежък от карбола и от миризмата на множество болни хора, които минаваха непрекъснато през ниските стаи на клиниката.

— Да, ще бъде хубаво под дърветата — каза Чанг с въздишка на облекчение.

Пърл го изтика през вратата в малката стаичка с проста дървена писалищна маса, която й служеше за канцелария. Тя отвори един шкаф и скрита зад вратата му, съблече бялата си престилка. Когато излезе пак, тя носеше една липово зелена, плътно прилепнала рокля с висока яка, защото беше забелязала, че пациентите имат повече доверие в нея, когато е облечена по китайската мода. Тя извади от една попълнена с вата кошница чайник и две чаши и наля една чаша горещ чай за съпруга си.

— Чудесно! — каза Чанг със задоволство.

Като пиеше, разстроените му нерви се успокоиха и го обзе чувство на благоденствие. Пърл приклекна срещу него и го наблюдаваше, докато той пиеше. Тя почака, докато той свърши, и тогава си наля една чаша за себе си.

— Позволяваш ли? — попита тя вежливо, преди да започне да пие.

Един момент по-късно Номер Две, по-младият прислужник, влезе сияещ от удоволствие, когато видя, че господарят е пак тук.

— Добър сън и приятни сънища! — каза Пърл през вратата на д-р Хайн, преди да излязат. Но докторът беше очевидно твърде унесен в работата си, затова не отговори.

Те пратиха вкъщи Номер Две с Юцинговото малко куфарче и тръгнаха към ъгъла, където можеха да вземат такси.

— Трябва да си купим собствена кола — каза Пърл за стотен път.

Чанг отговори:

— Да, наистина трябва да си купим.

Но колата никога нямаше да бъде купена. Юцинг имаше високо положение, но заплатата му беше малка и не я плащаха редовно. Негласно се смяташе, че един чиновник с ранга на д-р Чанг би могъл да изкопчва достатъчно пари при сключването на разните договори на болницата и при доставката на болничните потреби. Но Чанг беше неспособен за това, което се вършеше в неговата страна. Чуждестранните училища, през които беше минал, го бяха заразили с идеи, непрактични и неподходящи и го бяха надарили с чувствителна съвест. А под всички натрупани наслоения от възпитание стоеше още твърдо основният камък: конфуциевият идеал, според който висшият чиновник трябва да дава достатъчно добър пример, за да внуши добродетели у своите подчинени. Дядото на Чанг по майчина линия, мандарин от благороден род, също беше останал неподкупен…

Щом седнаха в таксито, Чанг взе ръката на жена си в своята и несъзнателно започна да опипва загрубелите места по кожата й.

— Ръце на кули — каза Пърл с усмивка.

Той свали очилата си и вдигна ръката й до лицето си, за да я разгледа. Това беше жест с голяма нежност.

— Как вървя работата ти в Нанкин? — попита Пърл.

Юцинг не отговори веднага.

— Нямах голям успех — каза той най-сетне. — В момента никой няма пари за скаути и не проявява интерес към тях. Внушено бе дори жамборето да бъде отложено. Но ние ще го организираме.

Той потъна за известно време в размисъл, като несъзнателно продължаваше да търка загрубялата кожа на Пърл.

— Както чувам, двадесет и деветата армия удържа великолепно своите позиции, но все пак изглежда, че положението в северните провинции е по-сериозно, отколкото си мислим — каза той. — Генералисимусът е пристигнал от Кулинг. Във влака разправяха, че Червената армия е избила шестдесет хиляди японци — добави той.

Тесните очи на Пърл пламнаха.

— Шестдесет хиляди японци! — извика тя. — Хубаво, великолепно, отлично! Ние трябва да покажем най-сетне на японците, че те не са непобедими. Едно бодване с карфица по надутия балон и паф… Никога досега те не са се борили срещу обединен Китай.

Чанг гледаше жена си с блага, но скептична усмивка. Когато изпадаше в състояние на патриотичен възторг, както сега, тя му напомняше Фонг Юнг. Жените се разпалваха много повече, отколкото мъжете, вероятно защото те не бяха тъй разумни.

— Онзи, който оседлава тигъра, трябва да бъде в състояние да го язди — беше всичко, което каза той.

Известно време те продължиха да се возят в мълчание и слязоха при парка Ханкю. Там беше по-хладко. Имаше много английски бавачки, извели на разходка своите невероятно руси и добре гледани деца. Чанг и жена му забравиха политиката и започнаха да се разхождат покрай водата под дърветата. Те разискваха изчерпателно и сериозно къде да идат и какво да вечерят. Споразумяха се за ресторанта на Фънг Хей и върху едно кантонско меню — и веднага почувстваха силен глад.

За няколко мига останаха при кортовете за тенис и наблюдаваха играта. Влажна, зелена хладина се издигаше от ниската трева.

— Трябва да започнем да играем пак тенис — каза Пърл.

— Трябва — отговори Юцинг.

Това беше същото, както с купуването на собствена кола.

— Трябва да си купим собствена кола — казаха те, когато излязоха пак на улицата, а такси не можеше да се намери.

Беше час, когато всички магазини и бюра в Международната колония затваряха и електрическите фирми започваха да светят над целия град, макар че небето беше още светло. Най-сетне намериха едно свободно такси и Юцинг хвана отново едрата, загрубяла ръка на жена си.

Пърл беше отърсила от себе си всяка умора, защото вечерното движение в града й напомняше за Ню Йорк и прогонваше тежкото настроение, което я обземаше понякога. Тя беше дошла с Чанг в Китай, защото изпитваше любов към непознатия дом на своето семейство и защото вярваше, че има да изпълнява мисия в Китай. Тирадите на студентите в Китайския клуб в Ню Йорк я бяха изпълнили с ентусиазъм и с горещ копнеж да играе своя роля във възраждането на една голяма и древна нация. Но това, което тя намери в Китай, я накара да изпита палещ срам за своите сънародници и тя често трябваше да стиска зъби, за да попречи разочарованието и да вземе надмощие. Мъчеше се да се убеди, че това, което върши, е важно за Китай. Лекуване на сифилистични бебета. Даване на сарварсан. Борба против опиума. Учене на майките кули на основните начала на хигиената. Повечето от тях още вярваха, че магическата формула на някой свещеник е по-могъщ лек, отколкото чистотата. Пърл продължаваше да работи с отчаян оптимизъм и всеки малък успех я правеше горда и щастлива. Освен това тя обичаше съпруга си със силна и властна любов, която трябваше да прикрива, защото това беше тъй некитайско. Той й се струваше по-добър, по-фин, по-благороден от всеки друг мъж, който познаваше. Идеализмът и неподкупността бяха редки и ценни качества в Китай. Той никога не говореше за своето минало, но тя подозираше дълбочината под гладката повърхност на неговия живот. Поетът Лиу, който беше един от малцината приятели на Чанг и го познаваше от дълго време, понякога правеше по някоя забележка, която караше Пърл да наостря уши. Понякога тя лежеше нощем в леглото с отворени очи и го слушаше как спи. „Моят съпруг, мислеше си тя. Моят съпруг, моят“.

— Да вземем ли Лиу — попита Юцинг, като прекъсна мислите й.

— С удоволствие — каза Пърл, макар че всъщност би предпочела да прекара вечерта сама с мъжа си.

Лиу живееше в китайския квартал на Конгю в една малка уличка, която беше твърде тясна за таксито. Пърл почака, докато Юцинг се върна с Лиу. Въпреки жегата поетът носеше своята кафява, мръсна памучна дреха. Той я носеше всеки ден и Пърл понякога го наричаше афектиран позьор. На нейния добродушен присмех Лиу отговаряше с остроумни стихотворения в класическа форма и стил, които изпращаше у дома й, придружени от цветя. Енергична и решителна глава се издигаше над неговата изтъркана кафява дреха; той имаше изненадващо бяла, гладка и стройна шия, която го правеше по-млад, отколкото беше в действителност. Всъщност бедността и самотният начин на живот на Лиу бяха само прищявка, защото той произхождаше от богато и видно семейство и имаше някъде земи и къщи, както и жени и деца.

— Здравейте — каза той, като стисна ръката на Пърл.

— Здравейте — каза тя, усмихвайки се.

Двамата винаги говореха на английски помежду си, защото макар оксфордското произношение на Лиу и нюйоркското произношение на Пърл да звучаха различно, те се разбираха много добре.

— Нещо ново? — попита Пърл, като се настани удобно между двамата мъже. Сега, когато Лиу се присъедини към тях, тя беше доволна. Лиу беше станал важна съставна част на нейния брак с Юцинг. Вечерта взе по-весел и по-лек обрат точно защото Лиу я споделяше с тях.

— Ето ви чай от Лучинг, както ви бях обещал — каза Лиу, като извади едно малко пакетче. — А тук — и той извади едно нарисувано книжно ветрило от широкия си ръкав, — има нещо за колекционери с вкус.

— Очарователно — каза Пърл, като отваряше и затваряше ветрилото. — За мен ли е? Съвсем не го заслужавам.

На едната си страна ветрилото имаше божури, а на другата — малък, нежен, сантиментален пейзаж с върби.

— Ах — каза Лиу, като го взе от нея, — то е в действителност подарък за някоя наложница. Но понеже наложниците ще ме смущават при съчиняването на моя философски трактат върху психологическата стойност на разврата, вие можете да го получите като израз на моето дълбоко уважение.

Той разтвори ветрилото с изплющяване и видя с усмивка, че лицето на Пърл се е изчервило под своята бяла пудра. Защото ветрилото, което миг преди това беше тъй невинно, сега разкриваше еротични сцени с неприкрито безсрамие; голи жени, само с малки червени обувки, се отдаваха на различни любовни удоволствия с дебели и следователно, аристократични господа с плитки на главата.

— Не разбирам нищо от тези неща — каза Пърл смутено.

Лиу се засмя на себе си, затвори и отвори ветрилото и божурите и върбите пак се върнаха.

— Ах вие, американска пуританке! — каза той и тези думи звучаха почти любовно.

Сега таксито беше изпълнено с нежното благоухание от пакетчето чай. Юцинг не беше погледнал ветрилото, а вероятно и не беше чул разговора. Той гледаше навън, за да види някой вестникопродавец. Когато стигнаха на Бунда и спряха сред тълпата, той купи три вечерни вестника, които поднесе до очилата си, за да ги прочете в бързо чезнещата светлина.

— Военни новини преди вечерния ориз развалят апетита — каза Лиу.

— Има ли добри новини? — попита Пърл съпруга си.

Той сви рамене и продължи да чете, без да отговори.

— През това време ние ще разискваме върху менюто — предложи Лиу и две минути по-късно той и Пърл се препираха дали вечерята трябва да започне с патешки черен дроб с подправки или с гълъбови яйца в кафяв сос.

Юцинг беше разсеян и мълчалив, когато пристигнаха в ресторанта на Фънг Хей и Лиу правеше големи усилия да го развесели със своите закачки. Той поръча оризово вино, принуди Юцинг да изпие една след друга три от малките порцеланови чашки и понеже не можеше да понася вино, Юцинг веднага се напи. Когато излизаха от препълнения ресторант на Фунг Хей, той имаше нежни червени петна по бузите.

Те тръгнаха, хванати под ръка като американски студенти, спираха се пред осветените витрини на магазините, а Лиу купи няколко клончета жасмин, които ухаеха на лято и пръскаха жълт прашец. От време на време те оставяха елегантните чуждестранни улици и тръгваха по гъмжащите родни алеи, слушаха откъси от китайска грамофонна музика от магазините и прозорците и най-после стигнаха до авеню Едуард VII и влязоха в едно кино. Гледаха „Мистър Лийдз отива в града“ и понеже и тримата имаха слабост към Гари Купър, се забавляваха много добре.

Като се връщаха вкъщи, Пърл ненадейно спря и започна да се смее.

— Представете си какъв ще бъде Шанхай след десет години — извика тя, — когато няма да има вече Международна колония. Ще отиваме в Английския град, както американците в Ню Йорк отиват сега в Китайския град. Ще се смеем на мръсните чужденци и на техните отвратителни навици. Нанкин роуд ще бъде улица, която ще се ползува с лоша слава, точно както сега Мат стрийт, където съм се родила и където живее баща ми.

Ненадейно на очите й се появиха гневни сълзи и двамата мъже я загледаха учудени. Тя жестикулираше с ръце, в които държеше сгънатото ветрило и чая от Лучинг. И скоро наоколо се събра малка тълпа, която очакваше някаква политическа реч.

— Не съм пияна — каза Пърл засрамено и не каза нищо повече.

Юцинг я поведе по-нататък. Непосредствено след това Лиу се сбогува с тях. Той подържа един миг ръката й, като че се канеше да каже нещо, но вместо това бързо отмина нататък и нощта погълна неговата дълга слаба фигура. Юцинг повика две рикши и двамата потеглиха за у дома си. Навсякъде имаше плакати, които зовяха за съпротива и бойкот срещу японците, а Юцинговият скаут с неговото знаме беше поставен в сянката на тези големи, шумни плакати.

Чанг и Пърл живееха в един модерен жилищен блок на рю дьо л’Астр. Всички апартаменти бяха мебелирани в един и същи стил — тръбна мебел в дневната стая и розово рококо в спалнята.

— Мръсен съм като разбойник — каза Чанг, като стоеше пред огледалото.

Номер Едно вече приготвяше банята. Номер Две донесе на господаря си пощата, която беше пристигнала, докато той отсъстваше. Чанг я взе със себе си в банята. Пърл облече едно старо японско кимоно и зачака да дойде нейният ред. Леглото на Чанг нямаше възглавница, а само една твърда, малка, плътно натъпкана подложка за под врата — навик, който той беше придобил в младините си. Той излезе от банята с мокра коса и съвсем гол, и хвърли писмата на масата.

— Баща ми се е върнал — каза той.

Б. Ч. Чанг беше прекарал горещите месеци в един малък хотел, който беше построил в съседство с Тиенмошанския манастир. Сега той пак беше тук и Чанг, неговият син, очакваше срещата си с него със смущение, което не можеше да обясни на Пърл. Той си облече пижамата, докато тя седеше срещу огледалото, мажеше косата си с масло и я решеше с четката. Тя много се гордееше със своя гладък шлем от черен лак и Чанг я наблюдаваше с полузатворени очи. Понеже си беше свалил очилата, от нея оставаше само едно приятно премрежено впечатление и той се усмихваше, като слушаше електрическото пращене на четката в косата й. Той прекоси стаята и застана зад нея.

— Каква беше тази работа с ветрилото? — попита той.

Пърл се изненада, че той е забелязал.

— Нищо — каза тя. — Само шега.

Цялата стая беше изпълнена с благоуханието на жасмин, който Номер Едно беше поставил във ваза; жълт прашец се беше изронил от белите цветчета върху масата. Юцинг вдигна ветрилото и започна да си играе с него, като го държеше близо до късогледите си очи. Той се засмя леко, когато откри трика в него.

— Очарователно — каза той. — Много забавно.

Пърл въздъхна срещу огледалото и изпусна четката.

— О, какви китайци сте вие! — каза тя.

Юцинг сложи ветрилото на масата.

— Не знаех, че Лиу е влюбен в теб — каза той.

— Глупости! — отговори Пърл на английски.

Юцинг се върна при нея. Той хвана ръката й и се опита да я повдигне, но Пърл се освободи и с усмивка поклати глава.

— Аз съм заслужила банята си — каза тя.

Вечерната баня на Пърл беше винаги цял обред и траеше дълго. Със сънена усмивка Чанг слушаше шляпането на босите й крака, съскането на душа, бълбукането на водата, която изтичаше от ваната. Той беше пиян от оризовото вино, чиято вълна подир вълна се оттегляше от тялото му. Когато Пърл се върна в стаята, Юцинг беше заспал.

Тя изгаси лампата и със затаен дъх легна в леглото си. Множество шумове проникваха през тънките стени на сградата. Два грамофона свиреха на два различни етажа. На единия от тях пееше Марлене Дитрих, а на другия — Пей Ю-шуан, която в Шанхай наричаха китайската Мае Уест. Автомобили натиснаха клаксоните и удряха спирачките на ъгъла на улицата, а далечният тътен на големия град се разнасяше в топлата нощ. Пърл затвори очи, преди да се унесе в сън, и събитията на деня се изнизаха във върволица от бързи картини, сякаш вътрешната страна на затворените й клепачи беше екран. „Всички тези кораби в Хуангпу…“, помисли си тя малко преди да заспи.

Десет минути след полунощ позвъни телефонът. Юцинг взе телефонната слушалка, а Пърл запали лампата.

— Така е — каза той сънено в слушалката и добави: — Не може ли да стане утре рано сутринта? — и още: — Уморен съм. Днес пристигнах от Нанкин. — И накрая: — Добре, ще дойда веднага.

Пърл го наблюдаваше с изненада, когато той стана, с още затворени очи и отиде в банята да си измие лицето.

— Номер Едно! — извика той. — Един чист костюм!

— Слугите са заспали — каза Пърл и стана, за да извади нов костюм и бельо за съпруга си. — Къде отиваш?

— Баща ми иска да говори веднага с мен — каза той, като си връзваше вратовръзката.

Пърл го погледна и не каза нищо.

Юцинг приглади косата си. След като излезе, Пърл гледа няколко минути разсеяно свитъците с ръкописни текстове, окачени на стената до леглото й. Това беше единственото нещо в апартамента, което беше нейна собственост. Нейният баща, търговецът от Мат Стрий, Китайския град в Ню Йорк, беше написал тези думи за нея:

Малка риба

плува в голямото море,

но от това

не става по-голяма.

Твърдият и стегнат почерк на баща й — той никога не изостави краснописа — я успокои. Имаше някаква важна и приятна ирония в думите, нещо, което я караше да се чувства малка и безотговорна. Тя се усмихна, изгаси лампата и си легна.

 

 

Хотел „Шанхай“, към който потегли Юцинг, се намираше на Нанкин роуд, в сърцето на Международната колония, близо до хиподрума. Той беше построен преди пет години с голям блясък и с много пари. В Шанхай казваха, че всеки, който има някакво значение, рано или късно минава през хола на този хотел.

Когато д-р Чанг прекоси хола, където в този час всички маси бяха заети от хора във вечерно облекло, пиещи уиски или ликьор, той бе спрян от една едра дама с бяла коса:

— Мосю Чанг! Върнала сте се вече от Нанкин? Как вървят работите там? Нещо ново? Ще дойде ли войната и в Шанхай? Казват, че богатите японци, като Фупуя и Кукучи, затворили магазините си и спокойно изчезнали. Не би ли било сензация, ако войната дойде и тук? От тридесет и втора година насам никога не съм се забавлявала така. Знаете ли, намирах се наблизо, когато бе хвърлена въз въздуха мелницата на Юнгхо Юнгханг. Искате ли да поседите тук с мен? Аз съм една самотна стара жена и копнея за разговор.

Мадам Тисо беше също част от хола на хотел „Шанхай“, както всеки един от черните мраморни стълбове, върху които почиваше стъкленият покрив. Тя беше гласът на Шанхай — неговата мълва, неговите клюки, неговият дневник. Беше заемала същия пост, преди да построят новия хотел, в малкия стар хотел „Шанхай“ с червения плюш. Тя винаги беше там и щеше да бъде там и тогава, когато последната от стотиците войни, големи и малки, ще е сравнила Шанхай със земята.

Откъде идеше тя, никой не знаеше. Някои твърдяха, че мадам Тисо е живяла в мочурляците, където първите пионери започнали да строят своя град. Имаше хора, които смятаха, че мадам Тисо е вдовица на някакъв мисионер, който си създал благосъстояние чрез продажбата на велосипеди. Други твърдяха, че била собственица на цяла редица публични домове, най-доходоносният от които бил прочутият „Дома на малките момчета“ на авеню Едуард VII. Както и да беше, тя стоеше сега там и задържаше д-р Чанг в средата на хола.

Той направи неловък поклон и промърмори някакви извинения. Той беше единственият китаец в целия препълнен хол, както по-скоро почувства, отколкото видя. И макар че хотелът принадлежеше на баща му, той се чувстваше като натрапник и презрян чужденец. Мадам отприщи бента и нова вълна от думи се изля:

— Вие трябва да идете при баща си, нали? Той изглежда великолепно, каза ми, че е уловил десет хиляди риби в реката. — Тя каза по китайски маниер „десет хиляди“. — Знаете ли, че тази вечер той е спечелил в Хай Алай хиляда и четиристотин долара? Мосю Ту Фат е залагал срещу него — идиот, да залага парите си срещу Б. Г.! Между другото — и тя накара Чанг да седне, като го притегли за пеша на палтото, — той е пипнал две от най-красивите корейски девойки, каквито отдавна не са виждани в Шанхай. Казват, че ги е купил от един японски офицер с висок чин в квантунгската армия. Но аз не вярвам. Знаете ли защо ви помоли да дойдете толкова късно? Но кажете ми само още едно: какво правят господата в Нанкин, когато „Идзумо“ лежи на котва толкова наблизо до Бунда?

Танцова музика се чуваше през всяка стена на хотел „Шанхай“. Танцуваше се в голямата зала на ресторанта до два, в градината на покрива — до три, а пианото свиреше в бара, докато си идеха последните посетители. Подрънкването на бутилки и чаши, сподавеният шепот от многото разговори, цигареният дим, благоуханието на жени, почти недоловимият шум на плъстените подметки на китайските келнери и малки момчета пажове, които влачеха крака по дебелите килими с цвета на пясък — всичко създаваше едно неопределено впечатление на елегантност и висше общество. Юцинг Чанг стисна зъби и целуна напудрената ръка на мадам Тисо, която тя му поднесе за тази цел. Това беше цената, която той трябваше да плати, за да се отърве от нея.

Той не взе главния асансьор, чиито стъклени врати постоянно се отваряха и затваряха срещу бюрото за посрещане на нови гости, а прекоси един малък вестибюл, празен и тих под своя обагрен с ярки цветове стъклен купол, и така стигна в задната част на сградата, където втори асансьор отиваше право до апартамента на баща му. Хотелът беше инсталирал този асансьор — много дискретно — за удобство на китайци, японци, индуси, корейци и всички други посетители, близостта и досегът с които не бяха желани от белите хора. Животът на всеки китаец в Международната колония беше изграден от такива убождания с игла.

И все пак бащата на Чанг притежаваше болшинство от акциите и на практика притежаваше целия хотел „Шанхай“. Прочутата покрита градина на осемнадесетия етаж имаше от двете страни по едно кулообразно възвишение, надстройка по нюйоркски образец, в едната от които се помещаваше апартаментът на банкера. В другата беше барът. Бо Гум Чанг се беше оттеглил там, когато изнудваческа банда го заплаши, че ще го отвлече. Там горе, високо над града, заобиколен от своите прислужници и телохранители, той се чувстваше в безопасност.

Секретарят на банкера, мистър Чай, посрещна Юцинг. Чай беше нежно създание, по-скоро женствено изглеждащ момък в безупречно бяло вечерно сако; устата му, прилична на рибя уста, винаги носеше отпечатък на изненада.

— Вашият уважаем баща ви очаква с нетърпение — каза той укорително и Юцинг автоматично приглади косата си и влезе.

Големият салон беше обзаведен с мебели от индийско твърдо дърво; имаше завеси от червен бродиран атлаз, сякаш приготвени за сватба, а скъпоценни порцеланови вази бяха поставени по разните полици с неправилна форма; това бяха подаръци, както и тежките сребърни блюда на стените. Една старинна мебел се намираше по средата на салона, един канг, нещо средно между легло и диван, дълго и достатъчно широко, за да се разположат удобно на него двама души, като сложат помежду си маса за опиум или за играта майонг. Имаше много телефони, радиоапарати и електрически грамофони, както и всевъзможни електрически изобретения — от запалки за цигари до отоплители за крака, защото Б. Г. Чанг беше голям поклонник на електричеството.

Той седеше на дивана и макар да беше пил много, беше съвършено трезвен: беше задушна нощ и той се беше съблякъл и останал само по черните си панталони. Кожата му имаше цвят на тъмна мед, а гигантските му гърди и мускулите на рамената напомняха на сина му мощните статуи, които беше виждал по разни паметници. Една красива и много изписана корейска девойка седеше на пода пред нозете му; тя държеше в ръцете си бутилка уиски сякаш беше бебе и балансираше една полупразна чаша, готова да я напълни за господаря си веднага щом той пожелае това. Танцовата музика в закритата градина беше предавана от едно радио в ъгъла, но тя проникваше през стените, макар и по-слабо. Прозорците, които стигаха почти до пода, бяха разтворени и градът се разстилаше долу сред мараня и хилядите цветове на неговите светлинни фирми. Две други девойки танцуваха бавен фокстрот. Те танцуваха така морно отдадени една на друга, че имаха сладострастен и предизвикателен вид. Лицата им лъщяха от пот.

— О радост, синът ми дойде! — извика Чанг, като даде вид, че иска да стане, но Юцинг го възпря.

— Как е уважаемото здраве на моя баща? — попита той церемониално, като в същото време се поклони.

— Добре. По-добре, отколкото е било от дълго време насам — извика Чанг и притегли Юцинг при себе си на широкия тапициран даван. — Ядох слънце и измих праха на града във водите на река Тунг. — Той протегна мощните си ръце и се засмя. — Това, което казват книгите е вярно. Небето е моят баща, а земята е моята майка — извика той.

Девойката пред нозете му беше напълнила бързо една чаша за Юцинг и бащата я пое от нея и я подаде на сина си.

— Екс! — каза той и изпразни чашата си до дъното.

Юцинг никога не можа да преодолее страха, че баща му го смята за страхливец. Той храбро изпи до дъно чашката уиски и мигновено откри у себе си неизчерпана енергия.

— Как е уважаемото здраве на моята майка? — попита той.

— Тя все още върви с бастун и леля ти трябва да я подкрепя — толкова голяма слабост чувства. Но живее — отговори Чанг. Той се засмя високо. — Проектира да посети скоро „Храма на пурпурния облак“. Това показва, че е добре — каза той весело.

В началото на годината майка му прекара някакво стомашно разстройство, което продължаваше вече дълго време и рушеше силата й. Юцинг й беше направил няколко посещения и беше много загрижен за нея, защото я обичаше; тя беше тъй изтънчена и незасегната от перипетиите на модерното време — като някоя древна статуя от слонова кост на богинята на милостта. За майка си той не беше добър като лекар; повече му прилягаха неговите задължения като син. Но най-сетне я беше убедил да бъде лекувана от Пърл и тя се беше поправила. Въпреки това родителите му продължаваха да гледат жена му с недоверие и хладина.

— Ще й пиша и ще й кажа да не се уморява много — промълви той плахо.

Баща му беше наблюдавал през това време с разсеяно задоволство двете танцуващи девойки; сега танцът беше свършил и те се отпуснаха със смях и задъхани върху копринените възглавници на един нисък миндер. Б. Г. Чанг кимна на девойката, която държеше бутилката, и тя бързо прекоси стаята и спря радиото. Сега беше по-тихо, но през стените музиката от градината на покрива все още се процеждаше. Чанг забеляза на масата няколко празни бутилки и чаши.

— Доведох неколцина приятели от Хай Алай — каза баща му в отговор. — Изпратих ги рано, защото горях от нетърпение да говоря с теб.

Той взе телефона и каза:

— Чай, можете да идете да спите. Тази нощ не ми трябва никой повече.

При този сигнал трите девойки се измъкнаха от стаята. Когато си отидоха, стаята изведнъж стана широка и празна.

Баща му не беше попитал за Пърл и тази умишлена невежливост караше сина му да очаква с тежко безпокойство късния и спешен разговор. Баща му се усмихна в мълчание; също както в детинството си Чанг нямаше представа дали тази усмивка означава благост или иронична критика.

— Неразумно е било да ходиш в Нанкин, ако си имал нужда от пари за вашите дребни игри — каза Чанг най-сетне.

— Атлетическите демонстрации в стадиона не са игри — отговори Юцинг бързо; той беше пил уиски и имаше смелост. — Господата в образователния департамент в Нанкин знаят много добре, че скаутите имат голямо значение за разпространението на принципите на Новия живот.

— Но те не ви дават пари за тях — каза баща му и сега неговата подигравка беше неприкрита — една добродушна, зряла и почти мъдра подигравка.

— Моментът не е благоприятен… — започна д-р Чанг.

— Много неблагоприятен, крайно неблагоприятен — отговори баща му. — Понастоящем самолетите са много по-важно нещо, отколкото са — как ги наричаш ти? — разпространителите на идеи. Самолети и птичи яйца — каза той замислено и д-р Чанг не можа да се въздържи да не се засмее, когато баща му употреби този израз на кулите за самолетните бомби.

— Все пак жамборето ще се състои — каза той упорито.

— Сега е особено необходимо децата да се завърнат в своите села и да засилят националното чувство против японците. Господата в Нанкин, които искат да отменят тези атлетически игри, са политически дилетанти. Братовчедите са в повечето случаи тъпи глави.

По-възрастният Чанг се засмя при това избухване на сина си срещу закона за роднинството, върху който беше изграден Китай. Това беше любима мисъл на неговия неразумен син, който не искаше да разбере, че е по-добре и по-полезно да имаш работа с роднини, отколкото с непознати хора. Но в момента той нямаше желание да разисква по тази точка. Каза само:

— Понякога и тъпите глави имат право. Няма смисъл да се довеждат пет хиляди деца в Шанхай точно когато избухва война. Ще бъда изненадан, ако селяните си съставят добро мнение за Новия живот, в случай че японски бомби избият техните пет хиляди деца.

— Защо войната ще се разпростира чак в Шанхай? В края на краищата това е невероятно — каза д-р Чанг бързо.

Баща му сложи върху коляното му своята едра, медна ръка, сякаш за да го успокои.

— Аз не съм военачалник — каза той, — не разбирам нищо от тези работи. Но умни хора ми обясниха, че ще бъде по-благоприятно за нас да разкъсаме японския фронт и да се сражаваме на няколко различни места.

Д-р Чанг остана безмълвен. Той знаеше от опит, че баща му беше добре и правилно информиран.

— Колко пари се надяваше да вдигнеш в Нанкин? — попита банкерът, докато синът му беше унесен в размисъл.

— Имаме нужда от около още четиристотин долара за транспорт и храна.

Бо Гум Чанг зачака. Той се надяваше, че синът му ще го помоли за тези пари. Но синът му не направи нищо подобно. „Той е упорит и високомерен със своите добродетели“, мислеше си Чанг с горчивина.

— Откъде мислиш да получиш парите? — попита той.

— Не зная. Може би от евреите — каза синът му.

Чанг се изсмя високо при тази мисъл. Д-р Чанг също знаеше, че това е глупаво. Цяла година вече Пърл напразно се беше опитвала да получи от евреите, които бяха основали клиниката в Чапей, своите три лампи за ултравиолетови лъчи. Понеже нямаше широки китайски ръкави, той пъхна ръцете си в джобовете, за да си придаде самоувереност.

— Слушай, сине мой — каза Б. Г., след като изпи още една чашка уиски. — Аз ще ти дам парите, защото тази вечер спечелих в Хай Алай. Може би това ще ми донесе щастие в играта. Чай ще има грижата утре да имаш парите. Но не забравяй, че аз съм против довеждането на децата в Шанхай.

Докато изказваше благодарността за неочаквания подарък, който снемаше от него едно тежко бреме, той се чудеше какви може да са мотивите на баща му. Дали не желаеше нещо от правителството? Дали не правеше това, за да ядоса някой свой противник? Или желаеше да бъде похвален във вестниците? Или пък просто за да спечели престиж? И през ум не му мина, че баща му не може да има никакви основания, освен желанието да му достави удоволствие.

— Нали ме повика, за да разискваш с мен по някакъв важен въпрос? — попита той и му се стори, че се беше продал на баща си срещу цената на това, което трябваше да дойде сега.

— Спомняш ли си какво обеща на майка си, когато тя лежеше тежко болна? — попита Чанг Бо Гум без по-нататъшни заобикалки.

— Спомням си — каза Юцинг.

В същност той едва ли беше забравил обещанието си макар и за един час.

— Е? И какво става? Жена ти забременя ли?

Чанг преглътна.

— Не — каза той.

— Майка ти е още твърде слаба и затова не може да ти избере наложница. Тя предостави на мен да направя избора — каза Чанг. От неговото радостно изражение ставаше ясно, че това задължение не го затруднява. — Девойката е на осемнадесет години, достатъчно опитна, за да ти доставя удоволствие, и достатъчно невинна, за да бъде добра майка. Тя има четирима братя и произхожда от бедно семейство, но семейство, в което винаги е имало много синове. Нарича се Мейлан.

— Не искам да си взема наложница. Ще помоля майка да ме освободи от обещанието ми — каза Юцинг.

Баща му го гледаше и клатеше глава.

— Ние няма да сложим в леглото ти отровна жаба, а хубава девойка — каза той раздразнено. — Държиш се така, като че не си мъж.

— Жена ми е млада. Тя още може да има синове, ако родителите ми й дадат време — каза Юцинг.

Той знаеше, че лъже. Пърл беше помятала вече три пъти. Беше преглеждана от няколко лекари. Беше плакала горчиво и най-сетне се помири с факта, че не може да има деца.

Чанг се изправи, челото му, което имаше меден цвят, стана още по-тъмно. Но той се овладя и каза благо:

— Ти никога не си обръщал голямо внимание на желанията на своите родители и винаги, когато си ни се противопоставял, от това е произлизала скръб за теб. Не може и да бъде иначе, когато човек нарушава хармонията, установена за хората. Но ти не можеш да пренебрегнеш най-важния дълг в живота: именно — да осигуриш продължение на рода си. Аз не искам да изгониш безплодната жена, която, без да ме питаш, доведе със себе си от една чужда страна. Но ти обеща на майка си да й дадеш внук и ще удържиш на думата си.

— Не ти позволявам да обиждаш жена ми — извика Юцинг, изгубил търпение. — Ти не разбираш моя брак. Пърл ми е скъпа. Тя е най-милата другарка, най-вярната и най-добрата от всички жени и дори моите родители нямат право да й причиняват болка.

Баща му се усмихна.

— Какво общо има това с вземането на наложница и със старанието да имаш потомство? — каза той развеселен. — Според мен твоята майка е най-добрата жена в целия свят и аз я уважавам повече от всичко друго на земята. Какво общо има това с моите многобройни наложници? Вие, младите хора, винаги мислите, че току-що сте открили небето и земята и всички неща по тях — добави той по-сериозно. — Винаги е имало добри жени, които са били добри другарки на своите съпрузи. Огледай се наоколо. Навсякъде жените работят редом със своите мъже на полето, вкъщи и по лодките. Жените винаги са се разпореждали с това, което са печелели мъжете им. Колко смешна е поговорката: „Мъжът обработва земята, жената седи пред чекръка“.

Юцинг Чанг не слушаше. Той скочи и отиде при прозореца да вдъхне нощния въздух.

— Няма да си взема наложница — каза той.

Той чу бащиния си глас зад себе си:

— Един син без възпитание не струва повече от прасе.

Чуваше как бутилката подрънква по ръба на чашата, като че ли ръцете на баща му трепереха, и през цялото време дочуваше танцовата музика от градината на покрива; той знаеше дори и мелодията: „Нощ и ден“.

— Ние сме християни, Пърл и аз — каза той, без да се обръща назад и сякаш говорейки на светлинните фирми долу в града. — Нашият брак е християнски. Ние сме щастливи и доволни. Ще бъде грях да си взема втора жена.

Той почака, но баща му не отговори нищо. Юцинг Чанг изтъкна един последен аргумент:

— Дълги години сме работили и проповядвали против практиката да се поддържат наложници. Как тогава мога да ида да си взема наложница? Бих изгубил престижа си — каза той високо.

„Нощем и денем ти си единствената“ се дочуваше отвън от три саксофона.

— Ела, сине мой, и седни тук при мен — каза баща му зад него с неочаквана благост.

Юцинг Чанг се обърна и притегли един стол до дивана, на който баща му беше седнал с кръстосани крака.

— Изкачих се няколко пъти на Планината, която гледа към небето — каза замислено по-възрастният Чанг. — Прекарах няколко нощи в Източния манастир и се сприятелих с игумена. Той е прост и много свят човек. Не яде месо и прекарва дълги часове в размишления. Той се допита до Книгата на преражданията.

Напрежението на Юцинг отслабна и той започна да се усмихва. Спокойствие се разливаше от бащините му думи, като от някаква стара книга.

— Пръчките казват, че тази година ще умра — продължи Чанг, — и по тази причина не може да ти давам по-нататъшна отсрочка. Аз сам настоявам да ми родиш син и да не прекъсваш линията на рода ни поради липса на разбиране, поради упоритост или себичност. Ти също ще искаш да имаш синове, когато станеш по-стар и помислиш за връщане при своите деди.

След като каза това, Чанг си наля нова чаша уиски — този път водна и я изпи бавно, сякаш за да утоли силна жажда. „Невероятно е, колко много може да изпие той, без да се напие“, помисли си д-р Чанг.

— Ти не можеш да искаш от мен да гледам сериозно на такива суеверия — каза той, като гледаше гигантското телосложение на баща си. — Ти ще живееш още много години и ще станеш стар като скала.

— Игуменът се допита до книгата двадесет и три пъти и двадесет и три пъти хвърля пръчките. Книгата даваше винаги един и същ отговор — каза Чанг. — Преди да се върна в Шанхай, отидох и в храма на Минийн, просто от любопитство. Там книгата не можа да каже нищо друго. Аз съм необразован човек от старото време и вярвам в това, което е предопределено — добави той с усмивка. — Аз ти дадох пари, за да можеш да изпълниш желанията си. Ти от своя страна трябва да храниш уважение към желанията на своя баща, който скоро ще напусне тази долина.

Юцинг не знаеше какво да отговори. В продължение на две години той се беше борил срещу родителите си и сега изведнъж не знаеше защо е било това. Желанието да има син беше затворено в най-съкровената му същност, дълбоко във вътрешността на всички обвивки на образованието. Един малък син, сияещ със златна кожа, син, който щеше да продължи неговото дело и неговите идеи. Един по-добър човек в по-добър Китай.

— Вече спря — каза той.

— Какво спря?

— Музиката — каза д–р Чанг.

Един черковен часовник удари три пъти в далечния френски квартал. Юцинг погледна баща си и видя, че е избила пот на едри капки по лицето му. Увещаването беше трудна работа за този човек на насилието. Бели следи от рани се виждаха по медната кожа на раменете му, белези от времето, когато беше кули, от товара, който беше носил, от въжетата, които беше теглил. Ненадейно той почувства, че му е мъчно за неговия баща-гигант.

— Твърде уморен съм, затова не мога да взема решение тази вечер — каза той формално. — Моля за няколко дена срок, за да премисля. Мога ли да си ида сега?

Когато излезе от хотела, улиците бяха мокри и лъщящи от падналия краткотраен дъжд. Въздухът беше изпълнен с изпарения. По развиделяващото се небе не бяха останали звезди. Унесен в мисли и със смръщено чело, Юцинг Чанг тръгна пеш по улиците. Малки момчета покрай хиподрума продаваха, викайки, едно извънредно издание на вестниците. Той го прочете под слабата светлина на една улична лампа.

Пекин беше паднал. Японците обсаждаха Тиенцин и градът не можеше да издържи дълго време.