Вики Баум
Хотел Шанхай (11)

I

Докато чернобрадият сик^[1] на ъгъла на Йейге стрийт беше спрял движението, за да може потокът от автомобили, рикши и пешеходци да прекоси Бъблинг уел роуд, д-р Чанг успя да си купи вестник.

— Нищо особено — каза той, като сгъна пак вестника.

— Нещо ново? — попита Тейлър, като подкара пак колата.

Д-р Чанг хвърли поглед върху заглавията. Стъклата на очилата му бяха толкова дебели, че очите му не можеха да се видят зад тях.

— Нищо особено — каза той, като сгъна пак вестника.

Франк Тейлър констатира с отвращение, че от жегата ръцете му лепнат по кормилото. Нещо повече, белият му костюм беше върнат от гладачницата лошо изгладен и се надуваше отново на лактите и по коленете. Той прикрепваше кормилото с коляно, докато извади носната си кърпичка и си избърса ръцете.

— Ужасно място е този град — каза той. — Човек е винаги мръсен.

Д-р Чанг се усмихна в знак на вежливо съгласие.

— Изглежда е закон човек да не се чувства никога щастлив далеч от климата, в който се е родил — каза той отегчено. — Аз например съвсем не се измъчвам от жегата в Шанхай, докато жегата в Ню Йорк ме подлудява. — Той пак извади вестника, разгъна го и след като прелисти страниците, го отмести. — Не — каза той, — няма новини.

От известно време се водеха сражения между японските и китайските войски в северните провинции, но северните провинции бяха далеч и винаги неспокойни.

— Дано има поне нещо за пиене на летището — каза Тейлър. Още го болеше глава от предната нощ, прекарана в клуба Катей. Устата му беше пресъхнала и той беше зажаднял за една голяма чаша сода с малко шотландско уиски.

Юцинг Чанг се усмихна с разсеяна вежливост.

Те стигнаха покрайнините на града и известно време караха между ниви и малки къщи. Разнасяше се миризма на зеле и тор, а въздухът трептеше от влажна жега. От двете страни на улиците в предградията имаше ниски китайски къщи и отворени будки. От време на време срещаха някоя и друга рикша; в тях седяха внушителни, възрастни китайци, чиито къщи се намираха тук, извън града. Сетне започнаха да се виждат все повече фабрики и повече градини, засадени със зеле.

— Колко време ще останете в Нанкин? — попита Тейлър без особен интерес.

— Два дни, ако мога да видя всички господа, с които трябва да говоря — отговори д-р Чанг. Той държеше между краката си малко куфарче. — Касае се за жамборето — каза той. — Много важно е да не се направят никакви грешки в организацията. Бойскаутите ще се върнат в своите села и ще разкажат какво са видели. Извънредно важно е да получат впечатление за ред и дисциплина и да разпръснат това свое впечатление навсякъде.

Чанг въздъхна и се усмихна, защото редът и дисциплината не бяха вродени качества на китайците, които предпочитаха да живеят в приятно безредие и на свобода. Парите, предназначени за събори на бойскаутите, се изцеждаха по обикновения начин. Въпреки това стените бяха облепени с плакати, представящи един здравеняк скаут, развяващ скаутското знаме над хубава редица плакати. „Разум, смелост, благоволение“ беше написано на знамето. Тейлър беше разсеян. Той започна да се усмихва.

— Вероятно годеницата ми ще бъде тук, когато започва съборът — каза той. — Получих каблограма от нея. Може би дори ще се оженим преди вашето жамборе.

Д-р Чанг свали очилата си с вид на почтително изумление.

— И вие ми казвате това едва сега? — възкликна той.

Тейлър го потупа по рамото.

— А кой ми разказваше, че не било хубаво да бърбори човек върху частните си работи, както правим ние, американците? — каза той.

При тези думи Чанг се усмихна с лъчезарна усмивка, която още траеше на лицето му, когато прекосиха един канал, по който имаше много лодки-жилища, и свиха по калната улица, водеща към летището Лънхуа. Като благодареше церемониално на Тейлър за возенето, той взе малката си чанта.

— Няма защо — каза Тейлър. — Радвам се, че ви докарах тук, още повече че изобщо трябваше да дойда в този забравен от Бога край.

Той протегна ръката си и Чанг я пое внимателно, сякаш беше мокра дрипа или някакъв друг неприятен предмет. Той просто не можеше да свикне с обичая хората да се ръкуват. Едно момче китайче в бяла униформа пое малкото му куфарче. Самолетът вече чакаше на летището, сив и сребрист в маранята на слънчевата светлина.

Франк махна с ръка на Чанг, преди да обърне колата, но китаецът беше твърде зает със своето черно куфарче, за да забележи това. Неговата слаба фигура и приведените му рамене изчезнаха в сградата, която имаше вид на изоставена и временно приспособена за целта.

Франк не беше съвсем наясно дали обичаше д-р Чанг или не. Благоприличен, но отегчителен човек, мислеше си той често. Мистър и мисис Чанг бяха единствените китайци, с които той беше на приятелска нога, и това беше главно защото Чанг и неговият „център на благоденствието“ осигуряваха за него по-добри продажби. Чанг имаше страст към илюстровани здравни брошури и инструктивни плакати, много полезни за население, което не разбира нищо от хигиена и не може да чете. Б. С., главният директор, още от самото начало беше внушил на своя млад асистент, че трябва да остави настрана гордостта си и да не пренебрегва посетителите китайци. Цветната бариера между бялата и жълтата раса беше излязла от мода и само няколко упорити английски фирми още държаха на нея, за голяма щета на своя оборот. Големите поръчки, които Франк беше получил благодарение на д-р Чанг, като поддържаше своето познанство и сътрудничество с него в приятелски дух, бяха една от главните причини за неговото напредване и за увеличените му доходи. До известна степен д-р Чанг и неговите плакати бяха направили възможно Франк Тейлър най-после да се ожени за Рут Андерсън. Той е съвсем благоприличен човек, дори като имаме предвид, че е китаец, заключи Франк.

Той спря колата и излезе на моста, за да разгледа очертанията на пагодата, която се издигаше зад порутените къщи и покриви; той незабавно бе заобиколен от група любопитни китайци, които го гледаха по онзи свой особен начин, с който той никога не можа да свикне — с отворени уста, с онова сънно изражение, което изглежда някак нахално. Освен това те воняха неописуемо, затова Тейлър бързо влезе пак в колата, избърса ръцете си и подкара.

Както пред всеки храм, и тук имаше нанизи с книжни пари за боговете, кухни на открито с огромни казани, разпръскващи отвратително миришещи изпарения, будки на писачи на писма и гадатели на бъдещето и тълпи дрипави и рахитични деца.

Макар че Франк Тейлър беше прекарал в Шанхай повече от две години и често беше излизал с колата си на летището, досега не беше посетил съседната пагода Лънхуа. Но днес имаше причини от делови характер да направи това и той излезе и се огледа любопитно наоколо. Тук, извън града, нямаше нищо от Шанхай, а беше мръсно и всичко беше много китайско. Тейлър стисна под мишница триножника си, окачи на ремък фотографския си апарат около шията си, сложи няколко филми в джоба на палтото си и си проби път през човешката стена, която се беше издигнала мигновено пред него. Един слаб момък в дълга студентска роба му предложи на лош английски да внимава за колата му, която Франк остави пред портите на храма. „Чих!“ — извика Тейлър към навалицата младежи, която се беше събрала около него, а един от тях му извика в ответ „Скрам!“ на най-добър американски простолюден диалект. Тейлър потисна усмивката си и смръщен продължи нататък. Двама войници разхождаха два бели коня във външния двор на храма, като че ли бяха в казармен двор. Тук също имаше будки и една кашляща и плюеща тълпа сновеше насам–натам.

Уанг Уен, помощникът, на когото Тейлър беше казал да го чака пред пагодата, очевидно не беше дошъл и Франк ругаеше полугласно китайската неточност и бъркотия. Той прекоси първия храм, който беше празен и мръсен и където само няколко пръчки благоухания димяха пред богинята на милостта. Той забеляза, че някои от молещите се китайци гледат към него с бегла, но очевидно презрителна усмивка, и разбра, че гледката на един потящ се чужденец в лошо настроение, който носи собствения си фотоапарат, триножник и филми, подронва престижа на бялата раса. Един дребен стар човек, който прочете мислите му с ориенталска леснота, на минутата се яви до лакътя му и на английски език, който звучеше като китайски, се предложи като носач срещу заплащане. Тейлър, със своята опитност от Шанхай, след малко пазарене свали цената за тази услуга наполовина, на десет цента. След това, освободен от товара си, той продължи нататък, а натовареният китаец вървеше на почтително разстояние зад него. Той прекосяваше дворовете и залите на храма; всички те бяха мръсни и отвратителни, а благоуханията усилваха главоболието му още повече. Той кашляше и му се искаше да плюе, както правеха китайците небрежно, но неговото вродено страхопочитание към всеки храм го възпираше. Най-сетне той стигна на място, откъдето пагодата се очертаваше добре на фона на небето; това беше едно малко, кръгло, градиноподобно пространство, където се разхождаха нагоре–надолу двама свещеници в роби с широки ръкави.

— Мога ли да поседна тук? — попита Франк единия от тях и макар че този човек не разбираше добре английски, той посочи с жест на извънредна вежливост към една полукръгла каменна пейка, която се намираше в малката градина. Тейлър седна с въздишка, взе си апарата и триножника и изпрати дребния старец обратно при храма, за да се оглежда за Уанг Уен. Свещениците напуснаха малката градина, без да погледнат към него. Нямаше сянка, но в средата на кръглата градина един малък басейн, пълен с лотосови цветове, леко разхлаждаше въздуха. Франк се приведе над водата, изми ръцете си и ги избърса с носната си кърпичка, която беше вече мръсна и измачкана.

Преди да е прекарал един месец в Шанхай, той беше хванал болест от една корейска танцьорка. Това не беше сериозно и той се излекува за четири седмици, но оттогава постоянно имаше нервното чувство, че ръцете му са винаги нечисти. След като си изми ръцете, той се отпусна отново на каменната скамейка и се почувства по-добре и с това чувство мислите му се върнаха пак при Рут. Той извади от джоба си нейната смачкана телеграма и я прочете внимателно.

„Заминавам вдругиден с Кобе Мару Стоп Всички други параходи пълни Стоп Пристигам август 9 Стоп Обичам те повече от всякога Рут.“

Крайно време е, помисли си Франк. Човек отива по дяволите в този град. Избор нямаше: трябваше да се напива с другите неженени мъже в клуба. Да ходи нощ след нощ в долните танцувални салони по Фучюу роуд, посещавани от проститутки от всякакъв цвят. Единствената алтернатива беше непоносимата скука на порядъчното американско общество: бридж с възстари търговци, хора, които го потупваха по рамото и му стискаха ръката.

Щом Франк помисли за Рут, веднага всичко стана хладно и ясно; дори главоболието му отслабна. Той си пое дълбоко дъх. Правеше усилия да си представи лицето и фигурата на Рут. Но всичко, което виждаше, като си затваряше очите, бяха множеството знаменца по улиците, китайски надписи и знамена, висящи отпуснато в жегата. Той бързо отвори пак очи и погледна нагоре към пагодата, която се открояваше сива на мрачното, скрито от мараня небе.

Като седеше там, той забеляза раздвижване. Чу смях и говор от много китайски гласове и видя деца и стари хора да тичат покрай ниските каменни стени, които отделяха малката градина от двора. Все повече и повече хора минаваха тичешком оттам със смях и писъци. Най-сетне Франк взе апарата си и тръгна подир тях, за да види какво става. Може би войната е обявена, помисли си той неопределено. Барли Скот, накратко наричан Б. С, неговият работодател и стар, опитен познавач на Шанхай, беше казал, че този път нямало да се размине така лесно, както през тридесет и втора година.

Когато стигна във външния двор, той скоро разбра, че все още е в мрак относно китайския мозък, защото причината за движението и общата възбуда не беше обявяване на война, а тълпа просяци, която се вълнуваше около една бяла жена; това именно привличаше една постоянно растяща навалица. Старецът на Франк стоеше наблизо, усмихвайки се с беззъбите си венци, а все повече и повече хора се стичаха и навалицата набъбваше. Франк се огледа: нямаше никаква следа от Уанг Уен. Той изведнъж се ядоса, когато вонята от народа го удари в ноздрите като нещо осезаемо.

— Чих! — извика той, като се опита да си пробие път в гъмжилото, но едва когато започна да удря наоколо с юмруци, тълпата отстъпи.

Слепите, сакатите и прокажените, които образуваха ядрото на тълпата, бяха изпаднали в някакъв особен унес; те не обръщаха внимание нито на него, нито на юмруците му; те подскачаха и пищяха около жената, тикайки в лицето й уродливите си, грозни рани, дърпайки дрехата й, докато рояци мухи бръмчаха около гноясалите очи на слепите и безносите глави на сифилистиците. Франк Тейлър усети, че му прилошава, когато видя точно срещу себе си празните очни ями на един слепец, чиито клепки бяха подпрени с две малки бамбукови клечици, за да стоят отворени. Той беше така погнусен, че не можеше дори да нанася удари наоколо. Дребният старец обаче си беше пробил път подир него и си придаваше важност на доверен прислужник на един толкова важен господин. С викове и ругатни той успя най-сетне да освободи жената от просяците. Те се отдръпнаха, смеейки се, а една стара безноса жена извика шега, която бе подхваната с добродушен смях от ония, които стояха по-надалеч, и тогава Франк се намери застанал сам с бялата жена в средата на двора.

— Нищо ли ви няма? — попита той, все още задъхан.

— Да, благодаря, сър Галахад^[2] — отвърна тя. — Беше много забавно, с изключение на вонята.

Франк оправи вратовръзката си. Сега той я погледна. Тя изглеждаше бяла и спокойна като реклама за сапун. Носеше голяма, широка панамена шапка, бели батистени ръкавици, бели сандали и беше без чорапи. Нокътят на големия пръст на краката й, боядисан в тъмночервено, както беше модата, изглеждаше особено весел, несрамуващ се и спокоен. Тя носеше пристегнато коланче около изумително тънкия си кръст, а устните й бяха дълги и тънки. Малкото коса, която можеше да се види под шапката, беше с необикновен цвят — тъмна, но много червена, и след известно време Тейлър схвана какво беше онова у нея, което го поразяваше: макар че тя имаше червена коса, кожата й беше златнокафява, без лунички.

— За бога, как се случи това? — питаше той, докато я гледаше, без да разбира, че я гледа.

— Не зная. Просто дадох на една мила сифилистична стара жена малко пари и тогава те полудяха — каза тя, смеейки се. Ясно беше, че цялата тази работа й беше причинила повече удоволствие, отколкото уплаха.

— Колко пари? — попита Франк, смутен от нейната женска липса на здрав разум.

— Не разбирам от китайски пари — отговори тя весело. — Една от тези мръсни хартийки.

— Един долар! — извика той с възмущение. — Нищо чудно тогава, че малко остана да ви убият. Това са повече пари, отколкото са виждали през целия си живот.

Тя затвори бялата си чанта, която досега беше държала отворена в ръката си.

— Тогава то е било истински празник за тях — каза тя живо. — Моят съпруг ми даде двадесет и пет долара, когато излязох, и вече всички пари се свършиха.

Двамата вървяха бавно към първата зала на храма; дворът сега беше почти пуст и вероятно просяците със своята плячка бяха отишли направо да си купят ориз или опиум.

— С едно такова богатство те ще се разболеят от пушене на опиум — каза Тейлър.

— Това е хубаво — отговори тя. — Боях се, че може да купят на дядовците си ковчези.

— Съпругът ви не би трябвало да ви оставя сама тук, мисис Ръсел — каза Тейлър. — Човек никога не знае какво може да му се случи с китайците.

— Откъде знаете името ми? — попита тя, като добави: — Съпругът ми върши сума работи, които не би трябвало да върши. Той е много мил.

Франк Тейлър познаваше от вестниците Хелен Ръсел: вестниците бяха пълни със снимки и интервюта, направени при пристигането им преди два дни. „Една английска милионерка посещава Китай“. „Лордингълуудовият брат, достопочтеният Робърт Ръсел, е отседнал в хотел «Шанхай» с красивата си жена“. Освен това той я беше видял два пъти да минава през бара, когато пиеше коктейла си там. Мълвата на Шанхай се беше заела вече алчно с тази сензационна двойка и тоалетите на мисис Ръсел бяха възхвалявани като надвишаващи по екстравагантност всичко, каквото беше виждал през последно време този екстравагантен град. Като си спомни това, Тейлър хвърли друг, донякъде благоговеен поглед към нейната безупречно семпла бяла спортна рокля и каза:

— В Шанхай всеки се познава с всекиго. Моето име е Франк Тейлър и аз съм човекът, от когото можете да си купите филми „Еос“ под колонадите и който ще ви ги прояви.

Тя го погледна замислено с поглед, който не слизаше под челото му.

— Мисля, че името сър Галахад ви приляга повече — каза тя разсеяно.

В този момент се появи Уанг Уен в измачкан бял костюм, с черни обувки, очила и плъстена шапка. Франк му даде знак с ръка, полуразярен, полуоблекчен.

— Ето най-сетне моя помощник — каза той. — Мисис Ръсел, мога ли да ви представя моя помощник, мистър Уанг?

Мистър Уанг направи нисък поклон.

— Прави ми извънредно голяма чест — каза той, защото знаеше английски и имаше добри маниери. Момчето от магазина, Питърс, което носеше старите дрехи на Франк, вървеше по петите му. То мъкнеше в един вързоп нещата на Уанг Уен, а под мишницата си беше стиснало два чадъра от маслена хартия.

— Защото, Уанг — каза Тейлър, — вие можете да обясните на двамата по-добре от мен тази забележителност. Аз не зная нищо за тези проклети храмове.

— Това не са нищо друго освен идоли и суеверия — каза мистър Уанг с презрение. — Има глупави стари хора, които вярват в тези неща.

От голяма просветеност той плю силно на пода.

— Той трябва да започне сега веднага, преди да изчезне светлината — каза Франк с напразно усилие думите му да не звучат нетърпеливо. Би искал да каже на Уанг Уен да си върви, но беше невъзможно, защото Уанг Уен би се почувствал засегнат. Оскърбленията и дразненията, срещу които един бял човек трябваше да се бори в тази страна, бяха толкова много, че действаха зле на здравето. Франк тайно си избърса ръцете в джобовете на панталоните, докато Питърс се товареше с апарата и триножника, а Уанг се усмихваше с обидена усмивка. Хелен Ръсел гледаше Франк Тейлър, сякаш той беше някаква забавна гледка. Нейният поглед го караше да се чувства смутен. Ризата лепнеше на раменете му и той ги движеше неспокойно.

— Както и да е, по-добре ще е да направя няколко снимки — каза той нервно, за да отвлече вниманието й от себе си. — Мислех си, не би ли било добре да снимам старата пагода с един самолет над летището, а? Стар и нов Китай на една снимка — не би било лошо. Сега изработваме една малка книжка, която ще бъде раздадена във всяка стая на всички шанхайски хотели, като покана към гостите да посетят нашата фирма. Снимката ни трябва за тази книжка. Това би било добра реклама. Не мислите ли? Хиляди чужденци минават през Шанхай и ако всеки от тях има нашата брошура в момента на пристигането си…

Франк се ентусиазира: сега той се губеше в оптимистични разсъждения, защото беше горд със своята идея за малката книжка, която сам беше съчинил. Хелен все още го гледаше.

— Вие американец ли сте? — попита тя внезапно.

— Защо? Разбира се, американец съм — каза Франк.

— Не приличате на американец — каза Хелен.

— Да, да, аз съм истински американец. Действително, роден съм на Хавайските острови, но това няма значение. Отидох в Америка, когато бях още съвсем малко дете. И двамата ми родители са американци.

— Ето на, очите ми не ме лъжат. Хавайските острови. Това е много по-добро нещо. Ние отидохме там за три дни, а останахме два месеца. Да, вие подхождате много повече на Хавайските острови.

Уанг Уен разговаряше полугласно с един плешив свещеник, който се занимаваше с един олтар със свещи и благоухания. Хелен вдигна поглед към образа на Буда.

— Отвратително — каза тя. — В Япония виждахме много по-хубави образи на Буда. Защо са взели тази евтина, боядисана вехтория, подходяща само за панаир?

— Вероятно са продали или заложили добрите си Буди — каза Франк.

— Свещеникът казва, че за един долар ще се допита до пръчките на Съдбата — възвести мистър Уанг.

— Пръчките на Съдбата — каза Хелен с уважение. — Това е онзи Китай, който съм си представяла от детективските романи. Разбира се, ще се допитаме до пръчките на Съдбата, сър Галахад, и аз ще запиша в дневника си едно хубаво описание на това допитване.

— Петдесет цента — каза Франк на мистър Уанг.

— Засрамете се, сър Галахад — каза Хелен. — Когато се касае за Съдбата, не можете да се пазарите за половин долар.

— В Китай човек трябва да се пазари — отговори Франк. — Човекът ще изгуби цялото си удоволствие от работата, ако не се е пазарил.

Действително, свещеникът и мистър Уанг веднага се бяха впуснали в разпалено разискване; още няколко души също се бяха присъединили — двама високопоставени господа в дълги копринени роби, една стара госпожа със свадлив и заповеднически израз на лицето и една млада девойка с бяла шапка, която носеше на рамо върху една пръчка нанизи духовни пари.

Най-сетне свещеникът и мистър Уанг сключиха спогодбата с бегъл, взаимен поклон. Франк извади няколко сребърни монети, които постави в пепелта на един съд с благовония. Хелен радостно наблюдаваше свещеника, когато той бърбореше нещо и извади един предмет, подобен на торбичка за стрели, от който изтърси с унесен вид няколко бамбукови пръчки. Той ги погледна, прибра ги пак, прелисти с дългите си мръсни нокти листовете на една голяма книга, спря да бърбори, избърса носа си с ръкава на свещеническата роба, започна да говори пак и накрая съобщи на мистър Уанг какво беше разбрал от книгата. За миг мистър Уанг изглеждаше смутен от това, което чу, но след това се обърна изведнъж към Франк и съобщи с вежлива усмивка:

— Добро предсказание. Дамата ще има много синове, а за мистър Тейлър се вещаят бъдещи богатства.

Хелен направи гримаса.

— Моето желание да имам синове не е тъй екстравагантно, както, изглежда, мислят двамата господа — каза тя с усмивка.

Мистър Уанг, който не разбра какво каза тя, направи благодарствен поклон. Но Франк изглеждаше смутен.

— В това се крие нещо повече — каза той. — Обаче Уанг Уен не желае да ни каже нищо неприятно.

При тези думи Хелен се изсмя.

— Вие сте суеверен като езичник — извика тя.

Франк се изчерви, а след това, като я изпращаше в първия двор, се разсмя и той.

— Почакайте един момент — каза тя внезапно, като спря. — Как казахте, че е името ви? Тейлър? Франк Тейлър от Хавайските острови? Но тогава аз ви познавам. Трябваше да ви предам много здраве от Лестър Инграм. Той е ваш сродник, нали? Той ми обеща, че вие ще ме водите на танц, ако британското висше общество тук стане твърде отегчително. А това няма да се забави, мога да ви кажа отсега. Не е ли странно, че трябваше да се запознаем случайно?

— Много мило — промълви Франк със смущение. — Във висша степен чудесно. Как е моят… как е Лестър? — Той отново се почувства трескав и смутен. Ръцете му бяха пак влажни и мръсни. — Аз и моят лош фокстрот сме на ваше разположение — каза той, като се оживи. — И във всяко друго отношение, по всяко време. Ако искате да ме използвате като водач, не бихте могли да ми доставите по-голямо удоволствие. Обадете ми се по телефона — ето ви моята картичка. Във всеки час на деня или нощта.

— Вие сте точно това, което ми липсваше в Шанхай — каза Хелен откровено. Тя сложи картичката в своята ръчна чанта, от която се разнесе бързо и леко благоухание на лаванда. — Ще ви телефонирам. Благодаря ви — каза тя. — А сега трябва да се върна в хотела. Колко хубаво е, че се запознахме! Скоро пак ще се срещнем.

Една от големите наемни коли, които хотел „Шанхай“ поставяше на разположение на гостите си срещу извънредно голяма такса, стоеше отвън пред лабиринта от будки. Една голяма тълпа от любопитни наблюдаваше заминаването. Мистър Уанг направи своите елегантни поклони, момчето от магазина, Питърс, с фотографския апарат, триножника и вързопа, махаше с ръка, а старецът, който стоеше наблизо, протягаше ръка за бакшиш. Китаецът шофьор, в бяла униформа, правеше бележки върху три поколения от прадедите на стареца, когато подкара колата, а тълпата разочарована, но високо смееща се, направи път. Франк Тейлър остана да гледа подир колата, докато тя изчезна зад ъгъла. Последното, което видя, бяха червените нокти на палците на краката на мисис Ръсел и белите сандали, когато тя влизаше в колата. Хубавичка — мислеше си той. Ще трябва да си купя едно ново бяло обедно сако. Главоболието му беше минало. Вместо това изпитваше чувството, че е бил изтъркан със студена вода и твърда четка. Размърда раменете си. Не, ризата му не лепнеше. Той си пое дълбоко дъх.

— Сега ще се заловим за работа — каза той на мистър Уанг Уен и на Питърс.

Но когато отидоха в малката градина, в която Франк смяташе да направи своите снимки, слънцето беше изчезнало зад метални облаци, светлината стана жълта и съвсем неподходяща, а скоро след това започнаха да плющят първите едри капки дъжд.

— Нищо не може да се направи днес — каза Франк Тейлър. — Трябва да отложим за друг път.

Като говореше, той не изглеждаше нито отегчен, нито нетърпелив. Мистър Уанг кимна в знак на одобрение. Отначало всички чужденци биваха луди от бързина и енергия. Постепенно те се вразумяваха и се държаха вече не като варвари, а като човешки същества.

Уанг и Питърс разтвориха дъждобраните си и зачакаха омнибуса. Франк Тейлър замина със собствената си кола, както подхождаше на всеки бял човек. По пътя той не помисли нито веднъж за Рут. Той мислеше за Хелен Ръсел.