Вики Баум
Хотел Шанхай (10)

IX
Д-р Юцинг Чанг

Старият учител гледаше Юцинг през очилата си. Челото му беше набръчкано като разорана нива.

— Какво казва Конфуций в десетата глава на Хсиао Чинг относно задълженията на един син, който е още дете? — попита той.

Понеже Юцинг само отвори устата си, без да даде някакъв отговор, учителят започна да рецитира задължения към своите родители. „Той трябва да ги уважава във всекидневния живот. Той трябва да се мъчи — Юцинг, той трябва да се мъчи?“.

Изведнъж мъдростта, натрупана в Юцинговата шестгодишна глава, се съживи.

— Той трябва да се мъчи да ги направи щастливи по всеки възможен начин, и особено по време на ядене — поде той в припевния тон на учителя. — Той трябва да им обръща особено внимание, когато са болни. Той трябва да проявява голяма скръб, когато умрат. Той трябва с всички церемонии да извършва жертвоприношения пред своите покойни родители. Ако е изпълнил тези задължения, тогава за него може да се каже, че е направил всичко, каквото може да направи един син.

С ръце в ръкавите, момчето се полюляваше насам-натам в такта на класическите думи. Те се нижеха от само себе си, защото той ги беше научил наизуст и можеше да мисли за други неща, докато ги рецитираше. Синсонг беше му обещал едно хвърчило, един жълт дракон с истински очи. Духаше западен вятър; човек можеше да каже това дори като седеше вътре, а дърветата в двора се люлееха леко.

— Издигнатият човек не трябва да се гордее с високото положение, което заема, и не трябва да се показва недоволен, ако стои по-ниско, отколкото друг някой. Ако проявява гордост и високомерие като висш чиновник, тогава той ще донесе… ще донесе…

Думите замряха на Юцинговите устни; от дракона, за който мислеше, той се върна пак в учебната стая и се втренчи в уважаваната личност на своя учител. Старият учител тупаше с ветрилото си по масата и му помогна да излезе от браздата, в която беше затънал:

— … Тогава той скоро ще донесе съсипия за себе си и за семейството си. Ако не е доволен от своето ниско положение, тогава той може да бъде въведен в злодеяние. А ако направи нещо противно на общественото мнение, тогава той ще стане обект на нападки. Ако върши зло по този начин, тогава той не може да бъде смятан за добър син, дори ако всеки ден дава на родителите си добри угощения.

Ученик и учител припяваха в дует, без да знаят какво казват. Те преминаха към петте наказания и вниманието на Юцинг бе събудено за пръв път, когато учителят започна да разправя историята на Ву Менг, който живял във времето на династията Чин и бил толкова беден, че той и родителите му нямали над леглата си мрежи против комари. Родителите му се били унесли в сън. Милиарди комари ги нападнали. Тогава Ву Менг, едно момче на осем години, съблякло дрехите си и извикало: „Аз не се страхувам от вас. Имам ветрило, но не искам да го използвам, нито искам да ви трепя с ръката си. Ще лежа много мирно, до насита се наяжте“.

Юцинг, като слушаше разказа, се мъчеше да запечата думите в паметта си в техния правилен ред: той започна несъзнателно да дращи под ръкавите си ухапванията от комари по тънките си ръце. Старият учител продължаваше да рецитира, а на Юцинг му се приспа и той вече трудно можеше да държи очите си почтително отворени. Звънтенето на една лютия идеше от третия двор, а една жена пееше носово:

Които знаят ме,

споделят с мен сърдечната ми скръб.

Които ме не знаят,

запитват се кого ли търся.

Това беше една от достойните наложници на високата персона, баща му. Юцинг виждаше как ги внасят в къщата на носилка със завеси. Наложниците на баща му живееха в павилион в отделен двор, така че Юцинговата уважаема майка не беше принудена да ги вижда, когато се разхождаше в двора срещу своите апартаменти. Но Юцинг беше любопитен да види наложниците; вратарят му беше казал, че били красиви като сън. „Сънищата не са красиви“, беше отговорил той разумно, защото често сънуваше лисици и духове, и жени без крака, които се опитваха да го удушат. Когато беше малък, майката спеше заедно с него в леглото му, а когато пищеше, тя разтваряше дрехите си и го притискаше до своето добро, мургаво тяло и той знаеше, че е в безопасност. Когато започна да изучава четирите книги, майка му го смъмри и му каза, че е мъж и не бива да се страхува. Но леля му, която живееше в същата къща, идваше, сядаше при него и му разказваше стари приказки, като го галеше по рамото, докато той пак заспеше. Нейните пръсти бяха бодливи като борови клончета, а тялото й беше приведено и странно извито. „Граблата…“ казваше тя с въздишка. Най-първо от леля си Юцинг чу за живота на хората по реката и бедността.

Леля му мислеше, че е необикновен и дори събираше урината му като ценно лекарство, натриваше я в болните си крака, за да ги лекува. Тя твърдеше, че от това й става добре. Окачваше подаръци на леглото му, за да му носят щастие, а понякога и една кошница с благоуханни йилейзански цветя. Тя запалваше горчивото, пушещо благоухание, което прогонваше комарите, и знаеше как да се справя с духове. Преди празника на новата година тя самата отиваше в кухнята и намазваше мед на устата на кухненския бог за през следващите дни, когато богът имаше празник и отиваше на небето да говори там само добро за семейството. Веднъж, когато Юцинг беше много болен и лежеше в безсъзнание в леглото си, тя върна обратно от улицата блуждаещата му душа, като я викаше и й сочеше с фенер пътя за вкъщи.

Майка му знаеше как да се отнася с боговете също тъй, както леля му знаеше това за духовете. Взела ръката му в своите ръце, тя посещаваше многото храмове, които се издигаха около брега на Западното езеро. Той се учеше от нея как да се покланя толкова ниско, че главата му да докосва пода и как да коленичи пред дядо си в празнични дни. Скоро той знаеше как да извършва дребните служби с вежливост, дължими на прадедите в прадядовския хол. Палеше свещи за тях, гореше благоухания и занасяше пред техните олтари паниците, съдържащи храноприношения.

Той пускаше ракети във външните дворове заедно с братовчедките си, които бяха по-възрастни от него; първо — това беше забавно, а второ — то прогонваше злите духове. Братовчедите му го научиха и на играта на пръсти и на някои шантунски клетви, които бяха научили през ония дни, когато живееха на лодката. Но неговият най-добър и най-интересен приятел беше Синсонг, синът на неговия учител.

Синсонг се явяваше с поклон и чакаше вежливо, докато баща му, старият учител, освободеше своя ученик.

— Направи ли дракона? — попита го веднъж Юцинг нетърпеливо, когато прекосяваха двора.

Дългата синя роба на Синсонг вдигаше прах на малки вихрушки по каменната настилка. Той беше на двадесетгодишна възраст, но още не беше женен, което силно безпокоеше баща му. Той се усмихваше на себе си, като извади хвърчилото от дървената барака до кухнята. Беше го направил за Малкия господар и то представляваше голям, жълт, чудесен дракон с очи. Юцинг викаше от радост. Синсонг, по-младият учител, както го наричаха, се домогваше до приятелството на детето-мъж — Малкия господар, чрез множество малки подаръци и любезности. Той имаше свои причини за това.

На Юцинг бе разрешено от баща му да ходи с по-младия учител да играе с хвърчилото. Все пак той не беше свикнал с многолюдните улици и се държеше здраво за ръката на своя възрастен приятел. Не беше свикнал да ходи пеша, защото обикновено го носеха на седалка, както подобаваше на сина на едно голямо семейство, и по тази причина лесно се задъхваше. Синсонг пак се усмихваше на себе си, но не забавяше крачка.

— Баща ти може да вдигне цял бик, а ти се задъхваш, ако трябва да извървиш две ли — каза той предизвикателно.

— Не съм се задъхал — каза Юцинг рязко, мъчейки се да си поеме дъх.

— Знаеш ли защо е така? — попита младият учител. — Баща ти е бил кули, затова има сила. А ти си слаб и не струваш повече от една захаросана лотосова ядка.

Синсонг беше единственият човек, който разказваше на Юцинг истини за семейството му; въпреки това Малкият господар, ценният син на къщата, беше силно привързан към него и се гордееше с привилегията да дружи с него. Най-сетне двамата стигнаха до необработваемата земя на склона на един хълм и Синсонг се затича умело срещу вятъра, за да издигне хвърчилото. След това на Юцинг бе позволено да опита и той и когато успя и хвърчилото полетя нагоре към облаците, а връвта дърпаше ръката му като нещо живо, той се почувства горд и щастлив.

— Какво учи днес, малко папагалче? — попита по-младият учител. — Конфуций! — каза той, смеейки се. — Този глупав стар бърборко! Колкото повече учиш, толкова по-глупав ще ставаш. Конфуций е приспал толкова дълбоко хората на Китай, че те не могат вече да се събудят.

Като слушаше такива думи, Юцинг го побиваха леки тръпки.

— Ти трябва да се научиш да мислиш самостоятелно, вместо да дърдориш, каквото си научил наизуст — продължаваше да развива Синсонг своя план за превъзпитанието му. — Не вярвай на нищо от тези глупости. Какво добро е последвало за Ву Менг, като се е оставил да го хапят комарите? Заради това те са изсмукали по-малко кръв от родителите му. Какво ще кажеш? Менг Цунг излязъл сред най-дълбоката зима да търси бамбукови филизи за болната си майка и Небето сторило така, че те да поникнат изпод леда, защото той бил добър син ли? Небето не прави нищо подобно, Малки господарю, и ако ти се уповаваш на неговата помощ, няма да идеш надалеч.

Юцинг слушаше ужасен тези саркастични и бунтовнически мисли и се чувстваше така, като че ли е оставен без легло и подслон. Той се помъчи да си припомни каквото беше учил.

— Пътят на ученика е пътят на смирението и подчинението и той приема с вяра всяка дума на своя учител — каза той, за да упрекне младия учител.

Синсонг се изсмя високо.

— Добро възражение, мой малък ученико! — извика той. — Но има и това: „Ако заповедите на бащата са лоши, синът трябва да се противопоставя, а министърът трябва също така да отказва подчинение на онзи, който е над него.“ Такова е правилото: „Не се покорявай, ако заповедта е лоша.“ Аз ще ти кажа нещо и гледай да го запомниш: нашето учение не е добро. То е като отровния пушек на опиума, който замъглява мозъка и отравя човека с фалшиво задоволство, като го довежда до разруха. Но нещата ще се променят, и то скоро.

Нищо чудно нямаше в това, че след такива невероятни приказки сънят на Юцинг биваше неспокоен.

Дните, когато баща му пристигаше от Шанхай и оставаше да живее в къщата, Юцинг прекарваше в една смесица от празнично настроение и страх. Даваха му подаръци — едно дървено конче, една пушка, която изстрелваше тапа, ако се манипулираше правилно с нея. Баща му се изсмя така гръмогласно, че написаните свитъци по стените започнаха да се люлеят насам-натам. Той направи една кръгла мишена и във вътрешния двор двамата заедно се упражняваха в стрелба.

Майката носеше най-хубавите си дрехи, когато бащата дойдеше вкъщи, и напудряше лицето си с бяла пудра, а в косата си забождаше една пеперуда от нефрит. С нисък и вежлив глас тя му разказваше всичко около работите в домакинството. Бащата понижаваше гласа си, когато говореше с майката, и от вниманието на Юцинг не убягваше това, колко вежливи са родителите му един към друг. Понякога той въздишаше боязливо. Писано беше: „Към майка си трябва да храним любов, към своя Върховен господар — уважение, обаче на баща си дължим както любов, така и уважение“.

Вечерно време и до късно през нощта откъм павилиона можеха да се чуят звуци от лютня и пеене, миризма от сладки благоухания се разнасяше във въздуха, а по изблиците на висок, гърлен смях Юцинг можеше да разбере, че Големият господар е пиян. По-младият учител също биваше понякога пиян; той често ходеше в чайните салони, но това, което пиеше там, беше жълто вино, а не чай. Когато се върнеше вкъщи, той заставаше в първия двор, където фенери висяха на бамбукови триножници, за да осветяват пътя за гости, и държеше речи.

— Старата тигрица в Пекин е една глупава стара жена, която води страната към провал, и нас ни управляват група смрадливи евнуси. Дават власт не на мъдрия човек, а на онзи, който откупи със сребро службата си. Централното царство е прогнило и вони като мъртво животно край пътя.

Вратарят и прислужниците се смееха и си правеха шеги с него и най-сетне веднъж един от тях го бутна уж случайно и той падна в малкото езеро между лотосовите цветове. Юцинг се смя, като го заболя корема.

Майка му му говореше за съвсем различни неща, когато той седеше до нея, а тя бродираше цветя върху копринен плат. Той слушаше за дядо си, мандарина. Върховният човек, който следваше идеала на Конфуций: да уважаваш по-старите от теб, да бъдеш благ към прислужниците си, лоялен — към трона, да се държиш към бедните твърдо и без високомерие. Дори споменът на покойния мандарин му оказваше миротворно въздействие. Юцинг правеше особено нисък и съвършен поклон пред плочицата на домашния олтар в хола на неговите прадеди, която носеше името на дядо му.

Дядото бе екзекутиран наскоро след като предсказанието на Синсонг се оказа вярно и провинциите се възбунтуваха и отхвърлиха господството на династията Манчу. По-младият учител ненадейно се появи с пушка, на която за по-голяма сигурност стърчеше и един нож; с него той пробождаше страховито и заплашително въздуха. Едва тогава в семейството на Чанг разбраха, че той се е числил към тайното общество на възрастните братя и че беше помагал като подбудител на бунта.

По улиците имаше стрелба, а трупове плуваха в езерото между стеблата на лотосите. Една сутрин жълтият императорски дракон изчезна и на негово място по улиците се развя новото бяло знаме с червен кръг и древния знак „кхан“.

Синсонг обеща да закриля къщата, която беше проявила доброта към него и към неговия баща и действително, бунтовниците свръщаха настрана от нейните порти и я оставяха незасегната. Бащата на Юцинг спокойно пъхна ръцете си в ръкавите си и направи едно вежливо и полезно посещение на новите господари в яменското управление. Юцинговият дядо, този благороден човек, бе обезглавен публично на пазарния площад заедно с петима други императорски чиновници, които отказаха да се присъединят към революцията. Обикновеният народ, който нямаше нищо против него, присъстваше на сцената и го окуражаваше, любопитен да види дали той ще запази самообладание дори когато мечът се спуска над него. Той постъпи точно така и разказът за неговата екзекуция беше постоянно преразказван на неговия внук. Той беше зрител на сцената заедно с останалите членове на семейството, но му прилоша; получи треска, която му даде възможност да се скрие зад завесите на леглото си и да се отдаде на нежните грижи на майка си, на леля си и на своята найма, докато революцията премина и улиците станаха отново спокойни. По-младият учител беше сега важен човек в полицията. Той запази пушката си и не пускаше вече хвърчила из въздуха.

През годините, които последваха, често имаше стрелба по улиците и война около стените на града, но никакво зло не сполетя Чанг и неговия голям дом, защото банкерът винаги знаеше как да поддържа приятелство с онези, които имаха надмощие в дадения момент. Животът в неговите дворове, къщи и градини запазваше своя равен ход.

Така растеше Юцинг, заобиколен от благородния пейзаж на Западното езеро, чиито приятни брегове бяха заобиколени от жилищата на богатите и силните и от храмовете на боговете. Хиляди образи на Буда бяха издълбани в старите скали на Лингийн. През нощта плуваха лодки по гладкото езеро, а хората в тях ядяха и пиеха. Сутрин розови мъгли се стелеха над пейзажа, а през тях стърчеше високата игловърха пагода, сякаш плуваше във въздуха. Така се пресичаха и кръстосваха много нишки, за да се изтъче материята, от която беше направен Чанг Юцинг, чак до времето, когато той тръгна в училището Сен Джон в Шанхай.

Причината, поради която баща му го отдели от къщи и от семейството му, беше смешна, макар че тя предизвикваше у Чанг Бо Гум страшен гняв. Един ден, когато Юцинговата майка беше излязла от къщи, за да иде в Храма на почиващия облак, наложничките използваха този рядък случай, за да напуснат своя двор и павилиона и да се поразходят наоколо из другите дворове. По това време в къщата имаше четири наложнички, красиви млади момичета, които Чанг беше избрал и купил на различни места. Те бяха опиянени от малкия дял свобода, на която се радваха този следобед, и смехът и бърборенето им огласяваха дворовете. Сигурно са скучаели до смърт в своя павилион в отсъствието на техния господар и заповедник. Хвърляха оризови зърна на златните рибки в басейните, обръщаха костенурките по гръб и ги оставяха да се гърчат, подсвиркваха на птичките, които висяха в кафези по клоните, които поддържаха галериите. Юцинг попадна в ръцете им, когато минаваше в своята дълга синя дреха, държейки скромно под мишница кутията си за четки, рисувалната си кутия и книгите си. Той сведе поглед и се опита да мине покрай тях и да иде в стаята си. Но те се шегуваха така очарователно с него, а също и обърнатите костенурки го забавляваха толкова много, че най-после той започна да се смее и забрави достойнството, присъщо на единствен син и млад ученик. Всичко завърши с това, че момичетата взеха Малкия господар със себе си в своя павилион и играха с него така, както биха направили с една жива, послушна и развълнувана кукла; когато леля му го намери, той беше пиян, а лицето му беше нарисувано с бели и червени бои. Понеже наложничките го бяха натъпкали със сладкиши и оризово вино, през цялата нощ той се чувстваше зле и постоянно повръщаше в леглото си. На следващия ден баща му пристигна от Шанхай и майка му се оплака пред него. Бащата на Юцинг, Високопоставената личност, отиде в павилиона и хубаво наби момичетата. След това момчето бе отведено в Шанхай.

Сътресението от чуждестранното възпитание, като се сблъска с неговото китайско детство, беше тъй силно, че Юцинг го издържа само защото беше китаец. Китайският темперамент е като водата, която, колкото и да е смутена и развълнувана, винаги се връща към своята равна повърхност. Юцинг беше дете и китаец и скоро се приспособи.

Той учеше английски и изучаваше Библията. „Отче наш, който си на небето…“ — това той разбираше лесно. Това беше почти китайска работа, едно семейство от братя во Христа с един баща над тях. Той обикна много Исус, който ходеше в бяло облекло и беше кротък и благ към хората. Исус можеше да възвърне мъртвите към живот, което беше нещо повече от онова, което можеше или беше се опитвал да направи Конфуций. В ума на Юцинг Исус и учителят, който му разказваше за Него, вървяха заедно. Учителят също носеше бели дрехи през лятото и беше благ към децата, затова Юцинг винаги си представяше Исус като отец Томас Уорън, който им преподаваше закон божи.

Чанг Юцинг много се радваше, че ще бъде покръстен, и след известни увещания прие името Джон. Понеже американците правеха всичко наопаки, те трябваше да обърнат и името му и от Чанг Юцинг той стана Джон Чанг. Всичко у тях беше различно — дрехите, леглото, молитвите, начинът, по който поздравяваха, съществените неща в живота. Книгите се четяха отзад напред, писането ставаше встрани вместо от горе на долу. Жените носеха дълги роби, мъжете — палта и панталони, противно на всяко благоприличие. У тях вкъщи беше невежливо да се затваря вратата, тук не позволяваха да се оставят вратите отворени. Най-лошо от всичко беше, че трябваше да хваща ръката на другите хора, когато поздравява, вместо да държи собствената си ръка, защото това се струваше на Джон невежливо и неприятно. През последните години, през цялото време на своето американизиране той никога не можа да преодолее неудобството и срамежливостта, които изпитваше, когато трябваше да стисне ръката на друг човек. Щом свършиха уроците му по китайски, той остави настрана четките за рисуване и кутията с боите и се научи да пише — отначало с тебешир, а после и с писалка. Той жадно поглъщаше новото учение, учението на чужденците, защото беше внук на учен и роден да бъде ученик. След известно време започна да изпитва голямо възхищение от своите чуждестранни учители. Той откри с изумление, че тези варвари, каквито несъмнено бяха, отдаваха толкова голямо значение на чистотата и доброто държане, и знаеха толкова много, и можеха да правят толкова много работи, за които синовете на централното царство не знаеха нищо. Неговото първо пътуване с железницата му направи по-силно впечатление от всичко друго и той заяви, че има намерение да стане инженер и да построи такива железни пътища в цялата страна.

Хенри Уонг, момчето на съседното легло и след известно време негов най-добър приятел, му се смееше.

— Те са дяволи, и то — нещо повече — глупави дяволи. Не се оставяй да те омотаят — казваше той. — Ние лесно можем да научим това, което знаят те, но това, което ние знаем, те никога не могат да научат.

И той започна да размотава всичко, каквото имаше против чужденците. Те били дошли в страната неканени и нежелани; въвели опиума и обявили война на Китай, за да принудят страната да купува техния отровен пушек; присвоили си всичко онова, което било от някаква полза или значение за страната — въглища, минерали, сребърните и медни мини и железниците; техните военни кораби лежали в голямата река и заплашвали със своите топове; чрез договори били взели в собствените си ръце важните градове по брега; установявали се в страната със свои собствени войници и пушки, военни кораби, полиция, училища и съдилища, като че ли не били нашественици, а господари и заповедници на страната. Крайно време било Китай да се пробуди и да ги изхвърли. Те имали достатъчно пространство в собствените си страни, а Китай не бил колония.

Джон Чанг беше изненадан от тези познания, но Хенри му разказа, че баща му бил един от водачите на революцията и че сега бил в Пекин в правителството на Юан-Ши-Кай.

— Щом презираш и мразиш толкова много чужденците, защо ходиш в тяхното училище и ставаш християнин, и дори приемаш името, което те ти дават? — попита Джон.

Хенри само се изсмя.

— Християнството — това е само докато минем моста — каза той, употребявайки с презрение израза на кулите. — Ние трябва да научаваме от чужденците всичко, от което имаме нужда, за да го използваме срещу тях.

Това беше просветление за Джон и той започна да гледа с критични очи учителите си. Той скоро видя техните недостатъци и техните смешни страни и композираният портрет на Исуса и на отец Томас Уорън изгуби своята магия и стана само глупав.

В страните отвъд големите планини избухна голяма война. Русия, Германия, Франция, Англия и много други по-малки, по-незначителни страни. Един ден в училище им казаха, че Америка и Китай се бият на една и съща страна против едни и същи неприятели. Понеже в Китай имаше винаги война, учениците посрещнаха със спокойствие новините. Но когато войната свърши, се видя, че Хенри Уонг имаше право. Китай се беше присъединил към войната, за да си възвърне от германците провинцията Шантун. Но ето че сега държавниците от чуждестранните нации в Париж дойдоха до заключението, че японците трябва да имат тази богата провинция.

— Това показва колко добри приятели са американците — забеляза Хенри на Джон, който беше твърде умърлушен, за да може да отговори. За него, както и за всеки китаец, приятелството значеше здрав съюз. Той беше разочарован. Японците, мургавите джуджета, бяха презирани. Те бяха спечелили вече една война срещу Китай и самоуважението на китайците беше получило жесток удар.

Когато станаха известни безсрамните двадесет и едно искания, които те представиха на китайците, целият гняв и огорчение се концентрираха срещу японците. Исканията бяха напечатани върху книжни ветрила, така че да бъдат извиквани в паметта на китайците всеки път, когато се отвореше ветрилото. Един позив за бойкот на японските стоки бе залепен на портите на Пекин. Студенти и ученици нахлуха в магазините и изгориха всичко японско. Понеже не разбираха много от тези работи, те горяха и китайски стоки и търговците понесоха големи загуби. Искаха да нанесат щети на Япония, но нанасяха щети само на себе си. Хвърчащи листчета минаваха от ръка на ръка в училище. Хенри ги беше внесъл. „Бойкотирайте Япония! Долу английските империалисти! Долу прогнилото правителство! Студенти, работници, селяни, съединявайте се!“. По хвърчащите листчета имаше картини, така че дори неуките кули можеха да ги разберат. Китай отрязваше главата на Япония с един голям касапски нож. Ножът беше бойкотът. Спокойствие цареше на повърхността, по вежливо неизразителните лица, обаче отдолу училището кипеше. Джон Чанг преминаваше от едно убеждение към друго. Той беше роден с един зъб в устата: трябваше да стане водач на хора. Но той не знаеше какви хора да води и накъде да ги води.

Често в неделни дни баща му пращаше автомобила си. Двамата разговаряха, изяждаха огромно количество храна, отиваха на театър и прекарваха великолепно времето. След свирените на хармониума химни и след неговите английски уроци беше облекчение да слуша дървеното тракане на музиката на сцената и декламациите на актьорите. Имаше комични диалози и чудесни борби. Юцинг — защото, когато беше с баща си, той ставаше отново Юцинг — трескаво дъвчеше динени семки; главата му се сгорещяваше, той се смееше така като пиян и постоянно бършеше лице с горещата влажна кърпа.

Баща му се смееше, когато Юцинг започнеше да говори по политически въпроси.

— Който е мъж, запазва спокойствие — казваше той просто. — Когато дойдеш на работа в банката, ти ще имаш всякакви приятели — китайци, японци, американци, англичани. Парите говорят на език, който всички разбират.

Джон оставаше в неловко положение. В училище беше научил, че стотици и хиляди християни бяха умрели за вярата си. Това беше втълпило и у него вярата, че си струва да умре човек за убежденията си. Той беше готов да умре — само че още нямаше убеждение. Само опитваше пътя си към една нова вяра.

Междувременно Хенри бе заловен да чете гласно в спалнята една брошура против чужденците и бе изключен.

— Толкова по-добре, ще ида в Кантон — каза той на Джон. — Там именно водачът се подготвя за новата революция.

Всеки роптаеше и разправяше шепнешком, че е нужна нова революция, защото откакто военачалниците установиха своята власт над провинциите, работите тръгнаха по-лошо, отколкото по времето на династията Манчу. Джон, който трябваше да решава задачите си по аритметика, завиждаше на Хенри за изключването.

Идеите, които вдъхновяваха младия Китай, проникваха до него по различни канали. Много пъти в неделя той подправяше една бележка от баща си, с която уж последният иска да бъде пуснат в отпуска сина му, за да иде при него, макар Юцинг да знаеше добре, че Б. Г. Чанг не беше в града. Училището беше на края на града и той вървеше по малките улички на предградията, заставаше пред отворените будки — защото за китайците нямаше неделни дни, — пиеше чай в някой чаен салон, вслушваше се в препирните на по-старите хора и в разговорите по ъглите на улиците, докато минеше някой полицай и с удар на бамбуковата си пръчка не разпръснеше насъбралите се. Джон вземаше една рикша — баща му винаги му даваше достатъчно пари за дребни разходи — и казваше на нейния кули да го отведе в Международната колония. Той се радваше, че е в състояние да чете фирмите на чуждестранните магазини и дори да разбира откъслеци от разговорите на минувачите. Денят завършваше с посещение в някое от новите кина, където той седеше със затаен дъх и се взираше в чужденците на екрана. Правеше му безсрамно удоволствие да гледа как мъже и жени разговаряха публично помежду си, прегръщаха се и се милваха взаимно по начин, който подхожда само за тъмнина, за тишина и за легло. Той разбираше повечето от надписите и често се смееше сърдечно в себе си, когато откриваше някоя шега. Сякаш беше застанал с двата си крака на два континента. Той не спадаше към чужденците, макар че разбираше техния език и техните идеи и беше възприел тяхната вяра; но не принадлежеше и към своя народ, защото се беше вече твърде отдалечил от неговата простота, неговите суеверия и неговото задоволство.

Той забелязваше това още по-ясно, когато дойдеха празниците и се върнеше у дома си при Западното езеро. Щом пристигнеше на гарата, той срещаше по-младия учител, Синсонг, в униформа на низш чиновник с очила от обикновено стъкло, за да му придават достойнство. Той преглеждаше багажа на всеки пътник, който слизаше там и от много от тях събираше такса, една транспортна такса в името на генерала, който командваше областта в дадения момент. Когато се приближи Джон Чанг, Синсонг преглеждаше с вид на важност и съмнение паспорта на един англичанин.

— Но аз казвам, че паспортът ми е напълно в ред — повтаряше англичанинът нетърпеливо и с досада на собствения си език.

Джон се усмихна, когато забеляза, че учителят държеше паспорта с горната страна надолу; горният край беше надолу, а лявата страна беше вдясно и той си извиваше главата с отчаяната надежда, че ще може да разчете чуждестранното писмо, ако го обърне перпендикулярно, както беше свикнал. Джон би искал да му се притече на помощ, но това щеше да понижи престижа на стария му приятел, затова остави англичанина да ругае и да плати незаконната такса, докато учителят си придаваше вид на вицекрал.

След като всички излязоха от гарата, той попита вежливо Синсонг за здравето му.

— Много съм добре и паницата ми за ориз е пълна — похвали се Синсонг.

Той пристъпваше от крак на крак със своите шумни кожени обувки и потупваше униформата си, за да изтъкне пред Малкия господар своята голяма важност. Сам Джон пък беше облякъл своята дълга синя роба на китайски студент за завръщането у дома си и съвсем естествено отново беше придобил приведеното и небрежно държание, което беше наследил от няколко поколения свои учени предци. Той беше отново Юцинг, единствената звезда и скъпоценният син на семейството на Чанг. Повика един кули с рикша и докато човекът припкаше с него през града по познатите, многолюдни, оживени улици, той разговаряше с него за едно и друго.

— Всичко е по-лошо от всеки друг път — казваше този кули. — По-рано, когато още носехме плитки на главите си, изцеждаха от нас само медни монети, а сега ни вземат сребърни таели.

Но той се смееше, като казваше това, защото имаше пътник и щеше да спечели достатъчно, за да си купи ориз за вечеря. Юцинг си пое дълбоко дъх. Езерото, бреговете. Игловърхата пагода отсреща хълма, белосаните наскоро стени, черните двойни порти, вратарят, дебел и самодоволен, каквито бяха всички вратари…

Когато пак седеше заедно с майка си, Юцинг се чудеше защо в училището беше изпълнен с безпокойство. В стаята на майка му цареше такъв мир, че можеше да се чуе как нежно звънти въздухът като сребърни капки в златна паница. Майка му му подаде със собствените си ръце паничката с чая и той забеляза, че тя беше облякла една хубава бродирана дреха по случай завръщането му, както правеше в по-раншни дни за баща му. Но забеляза също, че тя беше оскубала косата си и носеше по старата мода една черна мрежа на косата си, както и че беше облечена в дрехи с тъмни цветове и не беше вече напудрена, защото беше остаряла и желаеше да бъде почитана заради това. Той пресметна възрастта й; тя не можеше да бъде на повече от тридесет години. Помисли си за американските и френските жени в Шанхай с тяхната пресилена и креслива младост и за неприличните филми, които беше гледал — и майка му изглеждаше сега по-благородна и по-достойна за уважение от когато и да било по-рано. Тя му задаваше различни въпроси, а той й разказваше различни лъжи, защото за нея истината би била непонятна и обидна. Той не й каза, че е станал християнин и че е приел чуждестранно име. Напротив — отиде с нея пред домашния олтар и направи пред духовете на своите прадеди своя дълбок котау, както беше правил като дете. И след малко се почувства пак доволен, в мир и на истинското си място като син и потомък, като мъж и бъдещ баща на идни поколения.

Леля му, която изглеждаше сега също като върбово дърво през зимата, когато то сведе над реката своите обезлистени клони, донесе в спалнята му съд с гореща вода, за да може той да се измие. Тя въздишаше и се оплакваше като старите жени: прислужничките тичали по улиците като кучки, каквито и били, а прислужниците държали бунтовнически речи в дворовете. И нищо чудно нямало в това, че всеки месец някой нов генерал ставал господар на града, а властите не били вече власти. Юцинг чуваше нощно време нейната силна, глуха кашлица. Кашляха във всички дворове на имението и във всички сгради — той никога по-рано не беше забелязал това. Един голям водач би трябвало да им даде нови дробове, мислеше си той, като заспиваше.

На следващия ден той направи посещение на стария учител в стаята му. Учителят беше почнал да чува трудно и по тази причина викаше, като говореше с Юцинг.

— Надявам се, че си донесъл със себе си цял склад от чуждестранното учение — извика той иронично. — Изпразни склада и позволи на смирения млад учител да научи и той нещо.

Той се наричаше млад от преголяма скромност.

Юцинг седна срещу него, както правеше, когато вземаше първите си уроци, и нарисува с четката за рисуване няколко от чуждестранните букви. Учителят ги гледаше с извърната настрана глава.

— Това не е трудно да се прочете — каза той. — Една луна, един мъж, един покрив, една жена. — Той взе четката за рисуване и бързо нарисува три пъти една от буквите. — Три жени — ето ви знака за кавга — каза той закачливо.

Юцинг не можа да се сдържи да не се засмее при това приложение на китайските йероглифни принципи към чуждестранните букви. Той разказа на стария човек за Исус, Великия господар на чужденците, а учителят забеляза небрежно:

— Да, да, чувал съм.

Но той наостри уши, когато Юцинг му разправяше за нахранването на пет хиляди души, защото забележително беше, че Господарят е бил в състояние чрез магия да създаде ядене за пет хиляди души само от пет самуна и две риби. Особено впечатление правеше на стария учител това, че останали дванадесет коша трохи, и той казваше почтително:

— Той трябва да е имал голямо достойнство, щом като се е ползвал с толкова голямо благоволение.

— На моя необразован син бе дадена служба като митнически чиновник — казваше той друг път. — Сега вече не е необходимо да държиш изпит, за да станеш чиновник. Достатъчно е да ближеш слюнката на някой генерал и да казваш, че е мед.

Юцинг не можеше да не се усмихне на тази ревност на стария човек; той беше учил години наред, без да може да напредне повече. И така, като се усмихваше и говореше, и слушаше познатите звуци, като спеше в леглото си от детинство и беше наглеждан от своята стара найма, Юцинг чувстваше как къщата постепенно става пак негов дом. Когато се върна пак в училището след ваканцията, той се чувстваше там отначало като чужденец; същият процес се повтаряше година след година.

Юцинг напусна училището, когато беше на осемнадесет години, и баща му го заведе вкъщи, но този път, вместо да пътува с железницата, те пътуваха в неговия голям нов автомобил. Един прислужник седеше до шофьора и надуваше свирката, за да обърнат всички внимание на това, че минава голям господар; защото макар и да е скромен господарят, прислужникът трябва да се хвали със славата на своя господар, за да има голям авторитет.

Преди пътуването да свърши, баща му беше изразил вече мнение, че е време за Юцинг да се ожени, а когато двамата пристигнаха вкъщи, разискванията бяха продължени в присъствието на майка му. Досега Юцинг не беше имал никакви връзки с жени, защото възпитанието, което получаваше в училището Сейнт Джон, го беше направило доста плах в това отношение. Баща му се смееше.

— Дворовете са пълни с робини — казваше той, — а ти си господар.

Но Юцинг каза спокойно, че по-скоро би се оженил, а майка му каза:

— Документите бяха подписани преди дванадесет години и Фонг Юнг ще ти бъде много добра жена.

Под влиянието на цялото свое чуждестранно възпитание Юцинг беше почти забравил, че е сгоден за Фонг Юнг още когато беше на шест години. Сега той си спомни, че едно време беше тичал по дворовете с едно слабо, малко момиченце и беше играл с него, но от тогава споменът беше затрупан от много други спомени. Майка му понякога беше споменавала името й в празнични дни.

— Фонг Юнг нарисува това ветрило за мен. — Или: — Фонг Юнг чете вестника гласно пред мен, но аз съм такава глупава стара жена, че не разбрах и половината от това, което тя четеше.

Бащата на Фонг Юнг бе едър земевладелец и прочутият чеклански чай беше отглеждан на неговите земи. Той беше богат търговец на чай, но не седеше в магазина си, както правеха малките търговци, а продаваше своя чай на едро на чужденците, които със своите кораби го изнасяха по целия свят.

Бащата на Юцинг беше почти изненадан, че синът му не направи никакви възражения за оженването му по стария обичай. Истината беше, че Юцинг отстъпваше по тази точка, защото смяташе да моли баща си за по-важни неща или, ако е необходимо, да ги изтръгне от него; затова той следваше старата максима да отстъпва малко, за да печели много. Той каза само:

— Не искам да имам жена с пристягани крака.

А старият Чанг го погледна закачливо, сякаш искаше да каже: какво знаеш ти за женските крака!

Но майка му каза успокоително:

— Фонг Юнг има големи крака, носи дрехи по новата мода и е ходила в новото училище.

Тогава, след кратко мълчание, Юцинг добави по-срамежливо:

— Освен това искам да я видя, преди да се оженя за нея.

Майка му само се усмихна на това и не отговори нищо. Документите бяха подписани и семейството на Чанг не можеше в никакъв случай да се откаже от женитбата, без да нанесе смъртна обида на семейството на Фонг Юнг.

Няколко дни по-късно майката на Юцинг помоли сина си да я придружи в Храма на пурпурния облак и там той видя Фонг Юнг, която беше отишла там по същото време с майка си, за да се помоли и да принесе пред олтара книжни пари и благоухания. Тя беше дребна и носеше копринен жакет, бродиран с бледожълти цветове, една пола по модата и обувки в западен стил с високи токове — такива, каквито носеха дамите в Шанхай. Беше свела поглед надолу към благоуханната пръчица и дори с трепване на клепачите си не даде да се разбере, че е наблюдавала Юцинг Чанг.

Юцинг не беше сигурен дали тя му харесва или не. Той помоли баща си да отложи женитбата с няколко седмици и Чанг се съгласи, защото гадателите също смятаха, че един определен ден през следния месец щеше да бъде най-благоприятен.

— Бих искал да попътувам малко с един приятел — помоли Юцинг.

— Докато родителите са живи, синът не трябва да пътува из страната. Ако пътува, тогава пътуването трябва да бъде насочено към някое определено място — цитираше Чанг, смеейки се на себе си. — Станал си истински американец! Американците винаги са на път — добави той, гордеейки се донякъде със сина си.

Като говореше, той си спомняше за собствената си младост и за неспокойствието, което го тласкаше по реката, затова разреши на момчето да замине. Юцинг телеграфира на Хенри, с когото се беше срещал скоро в Шанхай, и му съобщи, че е готов да се присъедини към него. Той хранеше тайната надежда, че като пътува със своя приятел, ще може да си изясни намеренията за своето бъдеще; защото Юцинг носеше недоволство и смут в душата си подобно на толкова много от по-младите негови сънародници.

Конфуций принадлежеше на миналото и не можеше да помогне на тези хора. Императорът — баща на страната, губернаторът — баща на своята област, бащата — глава на семейството, семейството — по-важно от общността, общността — по-важна от нацията, а почитта към първите — по-важна от активния живот. В продължение на четири хиляди години Китай беше вярвал, че папагалското заучаване на тези морални принципи и способността да се съчини едно стихотворение прави човека съвършен, както и че физическата работа е долно и унизително нещо. Резултатът беше, че цялата страна беше осакатена и парализирана и трябваше да се подчини на чуждестранната диктовка.

Християнството, учението на Великия господар Исус, добро учение в края на краищата, но никой не го следваше. Погледнете колонията на чужденците, християните. Свърталища, в които се пуши опиум, адски дупки, в които се играе комар, вертепи. Мошеничество и безсърдечно преследване на печалби, всеки християнин — враг на своя съсед, а всички заедно — врагове на Китай. Обичай ближния си както самия себе си? Християните не бяха толкова глупави, че да вярват в такова ексцентрично наставление.

Лао Дзъ, големият отрицател: с неговия принцип за Ву Вей, пълната пасивност? Всяко действие води до страдание: — затова — не върши нищо. Юцинг беше твърде млад, за да се оттегли в някоя пещера, да си пусне брада и нокти и да се отрече от света. Религията на Буда препоръчваше в голяма степен същото, а бръщолевенето на православните свещеници за О Омни-Падме-Хум беше добро само за жени и деца.

Революцията беше пропаднала и републиката стана кървава игрална маса за военачалниците. Да живееш в разбирателство с тях и да търсиш тяхното благоволение за своето собствено преуспяване, както правеха баща му и много други хора, това значеше само страната да затъва по-дълбоко в нещастието. Юцинг не беше достатъчно християнин, за да се съюзи с чужденците, но не беше и само китаец, за да бъде доволен от начина, по който се развиваха нещата в Китай. Той беше чел вестници, слушал беше речи. Хенри беше му писал много възбудени писма от Кантон и му беше изпратил няколко брошури. Сега Юцинг искаше да пътува заедно с него, да гледа със собствените си очи, да мисли със собствения си мозък и тогава да реши сам за себе си как трябваше да се измъкне от забъркаността на сблъскалите се една с друга идеи. Така двамата приятели започнаха своето пътешествие.

Те пътуваха с влак и с параход; спираха в малки градове и села; вървяха пеш от село до село или ги отнасяха на седалки до някой храм, където се събираха поклонници.

Както неговият дом на Западното езеро, така и училището му бяха досега истински затвори, където Юцинг виждаше само онова, което искаха да му покажат. Сега най-сетне той виждаше действителността. Виждаше несправедливост и лишения, насилие и беззащитност, подкупничество по върховете и потисничество в низините; виждаше потъналите в пороци генерали с техните войски от жени; съсипията на момичетата в селата, публичните екзекуции на невинни хора; виждаше мръсотия и глад, наводнения на едно място, суша — на друго и болести — навсякъде; виждаше народа, своя народ, един народ, който беше живял така четири хиляди години и още продължаваше да живее по този начин. Виждаше неговия търпелив, неуморен труд, неговата сила, която се задоволява с най-простото ядене и продължава да съществува и тогава, когато е стигнал вече до предела на гладната смърт. Защото добре беше да си жив и дори това беше нещо, с което човек можеше да се гордее. Той виждаше народа да се смее при най-малък повод и откри колко много неща народът намира за забавни. Виждаше неговото търпение и се натъкваше на мъдрост и у най-неукия кули. Виждаше любовта, с която хората се привеждаха над своите деца, и радостта, с която съзерцаваха луната, някоя върба или птичка. И си мислеше: Китай не може да бъде тъпкан, както водата не може да бъде тъпкана; който се опита да направи това, ще се удави, а водата ще си остане каквато е била по-рано. Китай ще бъде какъвто е бил.

Но тази мисъл, макар и утешителна, не беше достатъчна, защото Юцинг беше роден с един зъб в устата. От безкрайните разговори, които беше водил с Хенри, едно нещо изпъкваше с абсолютна сигурност. Всички тези хора възлагаха своите надежди на Новата партия, на млад Китай, на новата революция, която трябваше да дойде от Кантон и която беше обещал Великият учител, Сун Ят Сен.

Юцинг се върна у дома си и вечерта преди сватбата съобщи на родителите си, че няма да постъпи в банката, нито ще иска служба от правителството, нито ще следва в университета в Шанхай. Той нямало да иде дори в Америка, за да следва. Щял да отиде в Кантон, единственото място, където можел да иде млад човек.

В караницата, която последва, майка му, макар и да говореше с благ глас и с голяма вежливост, играеше главната роля, докато баща му не беше така упорит, както очакваше Юцинг. За банкера беше забавно да вижда, че синът му има своя собствена воля. „Младите, мислеше си той, имат нужда от големи приказки и възбуда. С течение на времето всичко това утихва“. Той беше наблюдавал често, че най-шумните политици скоро се успокояват и укротяват.

Сватбата бе отпразнувана по обичайния начин. Гостите пристигаха няколко дни наред. Те идваха със стотици, за да почетат дома на Чанг, и изпълниха всички дворове. Невястата бе донесена до портите на носилка с червени завеси и бродирана със злато, следвана от безкраен сватбен кортеж и от две музики, всяка една от които се мъчеше да надсвирва другата. Юцинг пренесе през прага невястата си и за един момент се почуди, като откри, че, тя беше лека и топла като оня вид папагал, от който беше взето името й.

След това всичко бе удавено в щедрото гостоприемство, в безкрайното наливане на вино за гостите и в поднасянето на храна, което беше дълг на младоженската двойка; в смях и викове, в музика и безброй ракети; в нямащото край угощение, в шегите на мъжете и шепота на жените, които пожелаваха на невястата да има сто сина. Миризмата от разляното вино и от гозбите с подправки проникваше в залата на прадедите и се смесваше с уханието на благовонията, които се пренасяха. Най-сетне на Юцинг започна да се вие свят от умора и от виното, което беше изпил, както и от възбудата.

Чак когато остана сам с младата си жена в спалнята, в главата му нахлу мисълта за това, колко чужди са си двамата, и неговата плът се боеше от нейната чужда плът. Завесите на леглото бяха дръпнати, а от балдахина висеше над възглавниците едно плоско блюдо с благоуханни йилейзански цветя. Стаята беше изпълнена с техния тежък аромат.

Чуваше се шумът от външния двор. По-наблизо — крякането на една жаба от басейна под къщата. От една закъсняла лодка, плуваща по езерото — стърженето на грамофонна музика. Юцинг гледаше паницата с вино на масата до леглото, което той и Фонг Юнг трябваше да изпият заедно. Той не знаеше какво да каже, затова попита плахо:

— Уморена ли си, Фонг Юнг?

Тя поклати глава и за пръв път го погледна право в очите. Беше седнала на един нисък стол, а той стоеше до вратата, която току-що беше затворил зад себе си. Тя каза почти страхливо:

— Съжалявам, че си бил принуден да се ожениш за мен. Това няма никакво значение. Искам само едно нещо от теб: не ме оставяй сама тук, в къщата на родителите ти, когато заминеш. Вземи ме със себе си, и тогава ще можем да се разделим веднага щом пожелаеш.

Юцинг не можа да продума нищо при това неочаквано заявление. Той направи стъпка назад към вратата, след това каза бързо:

— Не бях принуден. Видях те и ти ми хареса.

При тези думи Фонг Юнг му се усмихна така, сякаш той беше дете, нуждаещо се от утеха, и каза по-кротко:

— Може би лошо се изразих. Сега за пръв път говоря с млад мъж. Но смятам, че е нетърпимо да бъдем затворени в тази стая като две… две животни, които трябва да се съчетаят.

Юцинг си спомни топлината и лекотата на тялото й, когато я пренасяше през прага.

— Защо си толкова нелюбезна към мен? — попита той. — Не съм ти сторил нищо лошо. Няма да ти направя нищо, което ти не желаеш.

След като каза това, той видя, че Фонг Юнг бършеше с ръкава си сълзите от лицето си, и знаеше вече, че и тя се страхува също както и той.

— Защо се омъжи за мен, щом искаш веднага да се разведеш? — попита той.

— За да се махна от къщи — каза тя откровено.

Юцинг също седна на един стол. Той намали пламъка на лампата, която беше започнала да пуши, докато спечели време, за да отговори. Най-после той каза:

— Фонг Юнг, взех решение да ида в Кантон да уча медицина. Какво мислиш да правиш, след като се разделим? Може би също ще учиш нещо, както много момичета правят сега.

— В Кантон ли? — каза тя.

Тъмнината на очите й започна да се просветлява, сякаш свещ гореше в техните прозрачни дълбини. Ненадейно тя разкопча първите две копчета на своята червена сватбена дреха и бръкна между гърдите си, които бяха тъй малки, че атлазът над тях едва се издуваше, и извади малък къс коприна. То беше нещо подобно на знаме. Тя го приглади на коляното си и погледна очаквателно Юцинг. Една бяла звезда беше бродирана върху тъмната коприна. Звездата на Куоминтанга, Новата партия, звездата на китайската младеж. Юцинг отиде бързо при нея, взе малкото знаменце от полата й и го разгледа.

— Какво значи това? — попита той.

Преди той да разбере какво става, двамата бяха седнали плътно един до друг. Дрехата на Фонг Юнг още беше разкопчана.

— В училище имахме едно тайно дружество — „Кръв и желязо“ се казваше то — промълви тя.

Юцинг беше чувал за него; то имаше ядки в много от селищата, през които беше минал. Предпазливо и колебливо сложи той ръката си върху рамото на Фонг Юнг. Тя не се разсърди. Гледаше го с разтворени устни и с по-голяма доверчивост, но сълзите още блестяха на бузите й. Пръстите й се разтвориха като бледите листа на водната лилия. С жарка и почти изплашена радост Юцинг схвана, че беше намерил не само жена, но и другарка, един човек, който щеше да държи на него и да отиде където отидеше и той, както правеха жените на чужденците. Той започна импулсивно да я гали по рамото и да я нарича шепнешком с това ново име: Другарка, Цунг Цъ, Еднакъв стремеж.

Те чувстваха какъв ще бъде пътят им в бъдещето; не мислеха вече за старата форма на брака — в леглото господар, всякъде другаде гостенин, но бяха безпомощни, когато мислеха каква трябва да бъде новата форма на брака. Понеже бяха млади — един момък и една девойка сами през нощта — те завършиха в голямото легло зад притеглените завеси, в благоуханието на белите цветя, доволни и вече опознали се. След като беше преминала бурята и облакът се беше пръснал, както се казва в старите книги, Юцинг лежеше до жена си и държеше в ръце нежната й ръка. Никога по-рано той не беше докосвал ръката на жена, освен ръката на майка си. Обгърна Фонг Юнг и я притегли близо до себе си, плътно до кожата си, както леля му имаше обичаи да го държи плътно до кожата си, когато като дете го мъчеха лоши сънища. Така заспаха.

Те бяха две разглезени, слисани деца, когато пристигнаха в Кантон, но там получиха нова форма, показаха им нови идеи и цели и бяха въоръжени за сражение. В Кантон те научиха как се мъти революцията. Фонг Юнг, малка, нежна, скоро се разпали като нажежено до бяло желязо. Юцинг вървеше по-бавно по нейните следи, докато и той бе обхванат от духа на този град. Фонг Юнг забременя, но направи аборт при един руски лекар.

— Ние нямаме време да отглеждаме деца — каза тя. — Тази страна трябва първо да стане място, където народът може да живее достойно.

Понякога Юцинг се стряскаше от безогледната сила, с която студентките се хвърляха в делото на революцията. Понякога се боеше от Фонг Юнг. Понякога се боеше от нея самата.

Сун Ят Сен, един болен човек със зелено лице, четеше своите лекции. Чанг Кай Ши, неговият секретар, обучаваше офицери в своя офицерски учебен корпус и изграждаше революционната армия. Градът беше пълен с руси, които водеха със себе си и своите привърженици, мъже и жени от странни раси и със странни съдби. Русите организираха бунта. Денем и нощем печатарските машини печатаха плакати, позиви и манифести. Пари се изтръгваха от контрабандистите на опиум, от съдържателите на вертепи и от ползващите се с лошо име, прословути цветни лодки. Но благоразумни хора с добро положение и богатство също правеха дарения, за да бъдат в добри отношения с възможното правителство на бъдещето.

В движещите се писъци, с които Сун Ят Сен обичаше да сравнява своя народ, Юцинг и жена му бяха само дребни зрънца, носени от течението. Фонг Юнг, носеща късата пола на студентка, изпълняваше опасните задачи, които й поверяваха. Юцинг работеше под ръководството на Хенри в отделението за пропаганда. Той превеждаше лошия английски език на русите на добър китайски. Той беше наследил изтънчения стил на своя дядо мандарина. Понякога му позволяваха да съчинява той сам манифестите. От време на време го изпращаха да държи речи пред работниците, носачите и кулите. Най-голямата изненада за него и за неговите близки беше да открият, че Нов Китай имаше намерение да подпомага и тези долни хора. Юцинг винаги беше гледал на тях само като на животни. На партийните плакати можеха да се видят един студент, един работник, един войник, един селянин, една жена. Юцинг нямаше свои собствени идеи. Лозунгите на Сун Ят Сен бяха втълпени в главата му. „Единение! Народна власт! Благоденствие за всички“. Следваха нови лозунги: „Работници, съединявайте се! Долу чуждестранният империализъм! Свобода за селяните! Солидарност на земеделците и заличаване на техните дългове! Национализъм! Комунизъм!“.

Убийства, екзекуции, изстрели в нощта, контрабандно пренасяне на оръжия, измъчване на затворниците. Събрания, събрания, събрания. Потънали в пот тела на кули в тропическото лято на Кантон, натъпкани заедно в зали, дворове, гаражи и мази. Тяхната непрестанна кашлица. Изранените места на раменете им, където кобилицата ожулваше кожата им, мухите по загноясалите очи на старците, тяхното трудно дишане, тяхната бездънна мизерия, тяхното бавно пробуждане. Юцинг говореше с тях и свикна с тях. Той не можа да се научи да ги обича, защото гордата и морна кръв на мандарина, която течеше в жилите му, беше по-силна от пролетарската кръв на баща му. Но той се научи да ги съжалява и се научи как да им влияе чрез добре подбрани думи.

Не ставаше вече въпрос за следване. Юцинг и жена му имаха друга работа. Те трябваше да изпълняват поръчения с отчайваща спешност. Юнг заболя от малария. Треската я изтощи, тя отслабна, пламъкът у нея мъждукаше, но тя не престана да работи. Обикаляше и подбуждаше жените, тези тъпи животни, които непрестанно раждаха и убиваха деца, които оставяха деца да умират от глад, които продаваха деца, които се съгласяваха деца да бъдат изнасилвани за няколко медни монети. Ако успееше да запали една искра в техните тъпи лица, тя ликуваше тихо и нежно като птичка, която сутрин се събужда първа.

Сун Ят Сен умря. Но движението продължаваше. Генерална стачка в Хонконг, първия силен удар, нанесен на английския империализъм, първият знак за солидарност на работниците. В пристанището не се работеше, големият английски град бе парализиран. Чуждестранни топове и кораби в Бисерната река. Първите стълкновения между революционната армия и силите на северното правителство. Първите победи. Една сутрин Хенри лежеше мъртъв в канала до кофа с нощни нечистотии.

На Юцинг бе заповядано да замине за Чекиан, неговата провинция, чийто диалект познаваше. Той тръгна по селата и малките градове и говореше пред земеделците, които бяха изпаднали в ръцете на едрите земевладелци и лихварите. Фонг Юнг остана в Кантон, където беше нужна. Чак когато се разделиха, Юцинг разбра, колко необходима му е тя. Тяхната омраза към чужденците и горещото желание да помогнат на Китай ги привързваха по-здраво един към друг, отколкото би могла да направи това каквато и да било любов.

В Шанхай английска полиция беше застреляла китайски студенти. Всеки университет, всяко училище в страната отговори с избухване на гняв и възмущение. Отделението за пропаганда използва инцидента. Когато революционната армия под командата на Бородин и Чанг Кай Ши нахлу в северните провинции, Юцинг и жена му бяха за няколко седмици пак заедно. Когато Фонг Юнг, един измъчен болен войник в униформа, бе повалена от треската, Юцинг остана заедно с нея в странноприемницата на малкия град Фукан. Сега той съжаляваше, че не е лекар: знаеше твърде много, за да има вяра в местния лечител, но не знаеше достатъчно, за да може да й помогне. Фонг Юнг изгуби съзнание и той се боеше за живота й, затова изпрати една бележка до американската мисия и помоли омразния чуждестранен лекар да дойде на помощ на жена му.

Когато лекарят се наведе над леглото й, Юцинг бе завладян от един неясен и мил спомен. Отец Томас Уорън, Исус, уроците по закон божи в училището Сейнт Джон. Макар да беше само на двадесет и една година, Юцинг се чувстваше като стар човек — миналото лежеше толкова далеч зад него, толкова много неща се бяха случили. Очите на доктор Лий бяха сини, но не блуждаещи и призрачни; те имаха синия цвят на искрите, които чукът изтръгна от желязото. Той имаше червена коса, която се издигаше над челото му като раздухван от вятъра пламък, и малка, доста по-светла червена брада, вече прошарена с бяло. Имаше огромни крака, каквито имаха всички чужденци, и големи, твърди, луничави ръце. Той идваше всяка сутрин и всяка вечер в продължение на една седмица и излекува Фонг Юнг. За Юцинг не беше възможно да мрази този спокоен, милосърден чужденец.

Нови полкове бяха разквартирувани в града и една нощ небето почервеня от пожар; в тези неулегнали времена бунтът беше винаги готов да избухне с палежи, метежи и грабежи. Някои от метежниците бяха арестувани, други бяха принудително записани като кули. Проблемите на интендантската служба, транспортът и доставянето на муниции и провизии представляваха винаги затруднение за напредващата революционна армия. Записани бяха всички безработни носачи, които можеха да бъдат събрани. Юцинг и жена му оставиха зад себе си града и неговата остра миризма на пожар, неговите овъглени греди и нещастни жители и последваха войската. Те не видяха американския лекар след пожара.

Междувременно революционерите сразиха армиите на феодалните генерали, установиха се в селата и градовете и продължиха да напредват в северните провинции. Чанг Кан Ши беше един нисък, мургав кантончанин, които говореше езика на простия народ. Той имаше слабо образование, но се беше издигнал от прост войник до върховното командване. Двама големи мъже го бяха надъхали със своите идеи и бяха разширили кръгозора на войнишкия ум: Сун Ят Сен и Бородин.

Дали студентите знаеха или не, но Куоминтангът и революцията бяха създадени и вдъхновявани от руски и болшевишки идеи. Юцинг и жена му не знаеха това. Те разпространяваха една вяра и надежда, основани върху трите популярни принципа, възвестени от Сут Ян Сен. Те никога не мислеха за формулите на комунистите. Виждаха, че някои хора са твърде бедни, а други твърде богати. Желаеха да помогнат на бедните, защото бедните бяха Китай.

В Ханкоу Юцинг стана кули между кулите. В Ханкоу чуждестранни кораби товареха и разтоварваха, в Ханкоу мъже и жени работеха по дванадесет и четиринадесет часа на ден във фабриките, а по Бунда на Ханкоу бяха чуждестранните банки, натъпкани с парите, изтръгнати от народа на Китай. Юцинг и някои от неговите другари се смесваха с работниците и докато разделяха с тях техния тежък, унизителен труд, те работеха за генерална стачка, за единен фронт и бунт.

На Юцинг, облечен в дрипите на кули, бе заповядано да работи между пристанищните работници. Неговите нежни ученически ръце бяха покрити с пукнати пришки, които разголваха ожуленото месо. Той въздишаше понякога горчиво, когато си спомнеше за семейството на майка си, в което всяка физическа работа се е смятала за позор. Мислеше с усмивка за своя баща гигант, който преди него е бил кули. Той поставяше ремъка на челото си и теглеше количката си по кея, докато започнеше да чувства, че вените на слепите му очи ще се пръснат. Мъчеше се да си поеме дъх и пееше безкрайната стенеща песен на кулите, за да може да диша правилно. Той разбра сега какво значеше да нямаш въздух в гърдите си, научи болката, която пробожда чак в стомаха от пресилване на сърцето. Когато спираха работа и наклякваха по пристанището, без да са спечелили за втората паница ориз, той говореше на другите кули.

През нощта отиваше при жена си. Фонг Юнг промиваше раните и пришките му и го хвалеше за силата му. Тя самата работеше в най-бедния квартал на града. Беше избухнала дизентерия и Фонг Юнг, чиято голяма опитност допълваше малките й познания, се мъчеше да попречи на разпространението на болестта. Останалото беше работа на мъжете. Англичаните бяха напуснали града, банките по Бунда бяха затворени, техните стоманени ролетки бяха спуснати. Тогава работата във фабриките престана. Широката река, останала почти без кораби по нея, изглеждаше като заспала. Същото беше по-рано и в Хонконг. Малко преди Юцинг да се присъедини към армията, която напредваше към Шанхай, Фонг Юнг му каза, че пак е бременна.

Двамата лежаха заедно в леглото, а тъмнината в стаята беше разпръсквана от осветлението на насрещната сграда, където печатарските машини работеха цяла нощ. Светлината от нейните прозорци проникваше през противокомарните мрежи и хвърляше върху юргана една тънка, мрежеста сянка.

— Обещай ми син — помоли Юцинг жена си.

Тя се засмя леко, когато той сложи ръката си върху тялото й.

— Ще минат месеци, когато детето започне да мърда — каза тя весело.

Юцинг усещаше топлината на кожата й и разбираше, че тялото й все още е почти тъй слабо и плоско като на дете.

— Обещай ми, че този път няма да махнеш детето — помоли той настоятелно, защото и досега не можеше да забрави онова, което се беше случило в Кантон.

— Добре — увери го Фонг Юнг сериозно. — Толкова много хора умират, че е необходимо и много да бъдат раждани.

Юцинг заспа на рамото й в крайното изтощение на кули. Той знаеше, че един син е на път да се роди, и това го изпълваше с мир и доволство.

Войската на пекинското правителство имаше топове, но войниците на революцията имаха идеал, за който се бореха, и водачи, на които се доверяваха, затова печелеха победи. Съдбата на революцията беше решена в Шанхай. Сражението там беше кръвопролитно, тесните улички на китайския град бяха обхванати от пламъци и изпълнени с мъртви хора. Чужденците затвориха портите, които отделяха техните квартали от тези на китайците, и си стискаха носовете, когато вятърът разнасяше миризмата от труповете. Юцинг беше виждал много мъртви хора, безброй мъртви хора от деня, когато бе екзекутиран неговият дядо, мандаринът. Беше виждал мъртвите да лежат повалени на бойното поле, виждал беше черни и овъглени трупове в опожарени градове и села; виждал беше жертвите на изтезанията с почернели лица и подутите трупове на удавени, носещи се по реките. Той беше свикнал с тях и мислеше за тях като за гниеща смет, а не като за човешки същества. Но самият той за пръв път се сражава и убива в Шанхай. И той направи това, защото беше в отчаяние — доколкото отчаянието може да намери място в спокойната душа на един китаец.

Най-първо се чуваше мърморене, а след това се разнесоха викове между неговите другари.

— Чанг Кай Ши ни е продал!

Между революционерите имаше досега пукнатина и сенки на разногласия — анархисти, нихилисти, терористи, дясно крило и ляво крило. Сега се стигна до открито разцепление и Чанг Кай Ши се обърна срещу своите другари комунисти, които бяха организирали за него революцията. Той ги беше използвал, докато имаше нужда от тях; сега обърна гръб и на тях, и на всички китайци, които бяха възпитани в техните идеи. Бородин беше стоял зад тях със своите хора в Ханкоу. Чанг Кай Ши настъпи към Нанкин; много чужденци бяха застреляни, а след това чуждестранните военни кораби бомбардираха града. Щом спечели победа, Чанг Кай Ши се обърна срещу червените, които бяха дотогава негови приятели.

Може би Юцинг не подозираше, че той самият е червен. Беше му заповядано да придружава един камион, натоварен с ръчни гранати, до една определена къща в стария китайски град. През нощта, когато разтоварваха бомбите, уличката и къщите бяха нападнати от Чанг Кай Шиковите войски. Вътре имаше жени и деца, плачещи и болни малки момчета, мъже от всякаква възраст и положение: същата смесица от раси, както в Кантон — китайци, руси, германци, двама белгийци, един френско-анамитски мелез. Юцинг помагаше при отбраната на входа на къщата. Той хвърляше ръчните гранати, които му подаваха, докато отзад в тъмнината на бомбардираната къща мъртвите и ранените лежаха на купове, а писъците на умиращите деца пронизваха шума от стрелбата. Това беше едно диво, безразсъдно сражение. Някои от неговите другари бяха взети пленници на Северната гара и попарени до смърт в парата на казаните. Всичко, на което тези хора можеха да се надяват в своето отчаяние — ако изобщо се надяваха на нещо — беше да умрат в сражение и по този начин да избегнат да бъдат изтезавани до смърт. На разсъмване четирима от тях бяха още живи. Навън цареше мълчание. В първата дрезгавина на зазоряването те видяха през решетъчните капаци на прозорците, че уличката е затрупана с мъртви войници. Сега, когато стрелбата беше престанала, плъховете сновяха бързо и пъргаво между тях. По лицето на Юцинг беше засъхнала кръвта на другарите му, но той самият не беше ранен. За следващите няколко часа той не знаеше нищо; в крайно изтощение беше спал или лежал в безсъзнание. Когато се пробуди, другите трима бяха изчезнали, той беше сам в къщата с мъртвите — мъже, жени и деца. Тласкан от жестоки болки от глад, той се покатери по вкочанените тела и през една дупка в стената излезе на уличката. Навън небето беше синьо и ясно, а ранният пролетен въздух беше по-рязък и по-остър дори от вонята на смъртта.

В този ден той успя да влезе във френската колония, където беше банката на баща му. Големият човек, Бо Гум Чанг, беше зает в едно важно заседание и Юцинг трябваше да чака в кабинета му. Контрастът между безопасността и сигурността, които се смятаха за нещо саморазбиращо се между тези стени, и ужаса, през който бяха минали той и неговите другари, го хвърли в крайно огорчение. Той можеше да почувства с език горчивината, очите му горяха и го смъдяха. Когато най-сетне баща му излезе и го изгледа от горе до долу така, както стоеше в своята изпокъсана и окървавена униформа, Юцинг откри, че гласът му беше засъхнал от огъня и дима и че само с труд той можеше изобщо да говори.

Бащата и синът не се бяха виждали близо четири години, но Юцинг беше писал редовно на майка си, а тя беше чела на баща му писмата. Изразът на лицето на баща му накара Юцинг да забележи колко мръсен, похабен от войната и изпокъсан беше той. Но Чанг бързо се овладя; изражението на ужас и съжаление изчезна от лицето му, той поздрави сина си с обичайния открай време поздрав:

— Ял ли си?

Юцинг обаче беше оставил зад себе си всички условности; той нито коленичи пред баща си, както би било благопристойно след толкова продължителна раздяла, нито дори му направи поклон. Той овлажни засъхналите си устни и попита без никакъв вежлив предговор:

— Вярно ли е, че работиш съвместно с чужденците и си подкупил Чанг Кан Ши?

Бо Гум Чанг не отговори.

— Ти изглеждаш зле, сине мой, много зле — каза той печално. — Искаш ли да хапнеш или да сръбнеш нещо? Или да запушиш?

Той тикна масивната си кутия за цигари по масата към Юцинг, който поклати глава.

— Отговори! — беше всичко, което каза той.

Чанг се усмихна.

— Не е обичайно синът да иска сметка от бащата. Но ако искаш да я имаш, ще ти кажа, че аз съм горд и щастлив да принадлежа към групата мъже, които са на еднакво мнение с генерала. Той е способен човек, който заслужава подкрепа. Дълго време бях против него, защото съм само един глупав човек. Но сега се убедих, че ще бъде от полза за всички нас, ако Чанг Кай Ши управлява страната.

Юцинг съзнателно вдъхна миризмата на кръв, която се издигаше от униформата му.

— Ти си платил за мунициите, с които неговите войници стреляха срещу мен и моите приятели. Помни това, ако Чанг Кай Ши беше заповядал да ме изтезават до смърт, нямаше ли да съжаляваш, че си му дал пари? — извика той.

С ярост и тъга той почувства, че гласът му се скърши и че сълзите лютяха на очите му. Толкова уморен, толкова слаб, толкова нещастен и смутен беше той.

Баща му стана и като отиде бързо при него, сложи тежката си ръка върху рамото му.

— Да не искаш да кажеш, че принадлежиш към комунистите? — попита ужасен.

— Защо не? — извика Юцинг. — Защо не! Към богатите ли да принадлежа? Към чужденците ли? Погледни този град! Неговият порочен живот продължава, а какво те е грижа теб за война или революция и за умрелите и бедните. Вие сте богати и безсрамни, всички вие, комисионери, посредници, спекуланти, кръвосмукачи! Какво знаете вие за кулите? Какво става във вашите фабрики? Там работниците работят, докато им се пръснат сърцата, изхрачват дробовете си на улицата и все пак не спечелват достатъчно, за да си купят една паница ориз.

Червеното лице на Бо Гум Чанг побеля; той изглеждаше страшен, когато кръвта се оттегли под медноцветната му кожа. Разкъса копринената си дреха и малките копчета изхвърчаха из стаята. Показа на сина си белезите от рани по своите гигантски рамене, следите от натъртване от работата му като кули. Юцинг направи крачка назад, той очакваше баща му да започне да реве като звяр. Но Чанг се въздържа с усилие, което накара юмруците му да затреперят. Той ги пъхна в ръкавите си.

— Още си млад и зелен — каза той почти благо. — Млад и зелен, и не знаеш какво говориш. Можеш да държиш речи, но какво е работа и глад не знаеш. Не знаеш от какво има нужда страната и народът. Те имат нужда от спокойствие и доволство, не от кръвопролития и глад. Китай е понесъл достатъчно кърви и битки, и смърт, и жертви. Не разбирам нищо от политика и не съм ходил на училище като теб, но здравият разум ми казва ясно това. Ако нямаше маймунски ум, щеше да го разбереш.

— Спокойствие и доволство, наистина! И ти искаш доволство от един народ, който е изстрадал и претърпял повече, борил се е с повече глад и нищета, отколкото който и да било друг народ в целия свят! И ти би предпочел тези, които биха отишли да му помогнат, да бъдат убити, отколкото да се попречи на вашата работа, на вашето ядене и пиене…

— Мълчи! Забранявам ти да произнесеш дори една дума — извика Чанг, като изгуби самообладание. — Идваш тук като просяк, караш ме да се срамувам като твой баща пред очите на моя вратар, изгладнял си, мръсен и парцалив, не си нищо повече от просяк. И хленчиш като просяк. И през ум не ти минава какъв е дългът ти към баща ти и към семейството ти. Би могъл да бъдеш министър, да бъдеш полезен на правителството, да бъдеш чест за правителството. Ето ти тук моята банка, която съм създал за теб, тук ти е мястото, но ти предпочиташ да се бъркаш между просяците, сам ти си просяк и всичко, което донесе тук, е твоята воня…

— Просяк, много добре, но аз бих предпочел да бъда просяк, вместо да служа в едно правителство, подкупено от чужденците. По-добре е човек да бъде просяк, отколкото банкер като теб. Вие сте престъпници, ти и твоите приятели, престъпници, крадци и убийци.

Чанг вдигна двата си юмрука и ги стовари върху раменете на сина си. Юцинг политна под тежките удари, но остана на крака. От носа му потече кръв, той се опита да смръкне обратно кръвта. Бо Гум Чанг се обърна със стенание и потъна отново в широкото, украсено с резба кресло пред писалищната си маса.

Юцинг излезе от стаята, без да каже нито дума повече. Той не знаеше накъде отива, краката му сами го отвеждаха обратно в страховитата уличка, откъдето беше дошъл. Тя беше почистена от труповете. Дори бомбардираната къща, в която се промъкна пипнешком, беше празна и странно широка и чиста. Това го накара да се почувства неловко и той се помъкна нататък и дори яде в една подвижна кухня на улицата и плати за ориза и зеленчука с последните монети в джоба си. Досега, през всичките тези години, когато беше подготвяна революцията, той беше живял от средствата на баща си, без да помисли за това. Сега това беше минало. Той спа дълбоко и без да сънува нищо върху паважа на една тясна уличка, в която имаше храм, между наблъсканите нагъсто тела на други такива бездомни нещастници като него.

Когато се събуди на сутринта, беше в жалко състояние. Беше се схванал, краката му трепереха, зъбите му тракаха от треска. Утрото беше сиво и откъм реката се разстилаше мъгла. Юцинг се намери сред бъркотия от хора и шумове. Бащи и деца дори се смееха, докато жените бъркаха в дрипите си и подаваха гърдите си на деца, които държаха на ръце. Един мъж в бяла дреха си проправяше път между бездомната тълпа, привеждаше се над децата и им даваше лекарства и ориз; две милосърдни сестри го следваха, едната от които имаше един огромен казан с ориз върху една ръчна количка, а другата — превръзки и медикаменти в една голяма черна чанта. Юцинг се усмихваше от учудване, без сам да знае, че прави това. Човекът не беше Исус, макар че приличаше много на отец Томас Уорън от училището Сейнт Джон. Това беше д-р Лий, който беше лекувал Фонг Юнг.

— Доктор Лий — извика неволно Юцинг.

Докторът вдигна поглед от детето, на чиято малка ръка току-що беше сложил инжекция, и веднага го позна. След като напълниха с ориз направената от тиквена кора паничка на детето, докторът отиде бързо при него. Юцинг неволно беше станал и се ядосваше, че не може да спре тракането на зъбите си.

— Какво правите тук? — попита д-р Лий, като опипваше пулса му. Той говореше на английски.

— Бих искал да задам същия въпрос на вас — отговори Юцинг.

Доктор Лий държеше погледа си вперен в часовника си, докато мереше пулса.

— Мисията във Фукак е евакуирана засега — каза той сухо. — Къщата ми бе опожарена до основи. Жена ми почина. От сърдечен удар. От уплаха. Слава богу, децата ми са в Америка. Сега просто правя каквото мога.

Юцинг не знаеше какво да отговори. Лекарят прибра часовника си.

— Имате треска — каза той. — Малария, вероятно. Ето — девет хапчета на ден. Мога да ви отделя хинин само за три дни. Лекарствата ни са доста оскъдни. Как е жена ви?

— Това не зная — каза Юцинг. Той се тревожеше непрекъснато за Фонг Юнг през тези смутни и гибелни дни.

Д-р Лий беше вече минал към следващата група. Хининовите хапчета се стоплиха в ръката на Юцинг.

Той и неколцина другари се върнаха в Ханкоу с една малка лодка. Градът беше празен и тих. Фабриките бяха затворени, елегантните квартири на чужденците — напуснати, банките закрити, а пристанището — замряло. Само печатарските машини бяха заети денем и нощем. Кулите бяха без работа. Листчета хартия белееха по телеграфните стълбове и на тях беше напечатана само една дума — глад. Юцинг се яви в отделението за пропаганда, но там имаше малко работа за него. След дълго питане и търсене той намери Фонг Юнг в една болница, която чужденците бяха евакуирали. Фонг Юнг беше заобиколена от болни деца, които лежаха безмълвно в леглата си, сякаш без никакви болки. Тя беше слаба, изтощена и прозрачна и само закръглеността на бременната й утроба личеше под сестринската униформа, която беше облякла. За Юцинг тя беше като вода за пиене през горещ ден и като огън на огнището през зимата.

Градът беше близо до точката на рухването; навсякъде цареше чувство за разруха. Стачните фондове бяха изчерпани, кулите нямаха воля за борба и гинеха. Бородин беше повален от един от онези пристъпи от малария, които още в Кантон го поставяха от време на време извън строя. Войниците на Чанг Кай Ши напредваха срещу града. До тях беше стигнал слух, че християнският генерал, който беше прекарал една година в Русия, напредвал с войските си за спасяването на Ханкоу. Телеграми се изпращаха и получаваха, пратеници пристигаха, задъхани и изтощени, за да съобщят докъде бил стигнал той и колко добре екипирана била неговата войска. Ненадейно той избра печелещата страна и премина към Чанг Кай Ши. Новините проникваха през чуждестранния квартал, където се бяха установили революционерите, през китайския град, достигнаха пристанището и арсенала. Печатарските машини в сградата срещу стаята на Юцинг продължаваха да гърмят безспирно. Юцинг се въртеше около отделението за пропаганда, но не беше потребен там. По-късно отиде в болницата да види Фонг Юнг, защото имаше нужда от утеха.

През тази мрачна, гореща, и задушна лятна вечер Юцинг разбра, че всеки обрат, който събитията взимаха, е само още едно нещастие за Китай, че беше напразно да се правят жертви за страна, където всеки преследваше своя интерес, където бедността и труда бяха презирани, а богатството и престижът бяха цел на всички. Той натисна звънеца на болничната врата и се отпусна върху малката издълбана каменна плоча, поставена, за да могат жените да подхвърлят своите нежелани бебета момиченца, вместо да ги убиват. В своето изтощение той почти заспа, докато чакаше, като звънеше на интервали. Отвъд Вучан, на другата страна на реката, святкаха мълнии в облаците. Най-сетне, когато никой не отвори, той се върна в сградата, където се помещаваше Международната делегация, и до сутринта игра шах.

Той не видя повече Фонг Юнг. Когато революцията пропадна и войските на Чанг Кай Ши влязоха в града, като избиха много хора, а други отведоха като пленници, в суматохата Юцинг изгуби всички следи на жена си. Приятели настояваха пред него да бяга, но той упорито обикаляше наоколо с надеждата, че ще я намери. Едва когато научи, че е била изтезавана три дни и три нощи и след това удушена, той избяга.

Фонг Юнг, деветнадесетгодишната, със своето детинско тяло и със своето героично сърце. Тя беше бродирала бяла звезда върху черна коприна и я беше скътала между плоските си малки гърди, звездата на Нов Китай, беше я носила в ръцете си и не беше я предала. Тя не беше изнасилена, нито пък войниците бяха изтръгнали вътрешностите от тялото й, за да я обвият в тях, както правеха с други. Те само я бяха изтезавали и след това удушили. Мъченическата кръв на жена му раздели Юцинг от националистите в Нанкин.

Седем месеца по-късно, в група с други бежанци от руски, китайски и неизвестен произход, той пристигна в Москва. Бягството по цялата ширина на Китай, в лодки срещу течението на реките, на магарета през планините, на камили през пустините, в претъпкани до покрива влакове, през все по-студени и по-чужди области; приятелството с монголци, мохамедани, туркестанци и всякакви разбойници, безкрайните гори на Сибир, лютата, ранна зима на Русия; чуждият език, чуждият народ, непонятната чужда атмосфера — край всичко това Юцинг минаваше така, като че то не го засягаше. Сякаш той само наблюдаваше някакъв човек, който извършва безсмислен подвиг, който беше страдал и още повече губил. Човек, чийто действия не му подхождаха и който живееше живот, който не беше негов. Така той стигна Москва и прекара там дълги месеци.

През цялото това време животът на Западното езеро е продължавал, момичетата са се смеели в дворовете, майка му е бродирала върху коприна, леля му е горила благоухания, лотосови цветове са цъфтели по езерото, музика се е разнасяла откъм лодките, папагали са крещели в кафезите си, а върбите са свеждали над водата приятните си клонки. Той се огледа наоколо и се отвърна от своето съществувание на изгнаник. Зае пари за път и се завърна в отечеството си.

Срещу заема той трябваше да изпълни някои поръчения в червената провинция Киангсу. В Китай още се водеше война. Червената армия се сражаваше срещу националистическата армия. И двете армии живееха по селата и селяните страдаха. И двете армии бяха по-добре дисциплинирани, отколкото бяха, когато напусна Китай. И двете се бореха по китайски маниер, съобразно който по-слабият отстъпваше, без да се сражава много — една мъдра и хуманна стратегия, и ако не беше тя, Китай отдавна да е извършил самоубийство в течение на своята дълга история на граждански войни.

На Юцинг бе предложен постът комисар на един малък град в Киангсу. Докато той обмисляше дали е негов дълг да поеме поста, в един беден квартал на градчето стана неприятен инцидент. На народа беше втълпявано толкова дълго, че пресиленото зачитане на семейството и страхопочитанието към старите хора са вредни, че един ден хората започнаха да убиват своите дядовци и баби, като се основаваха на това, че последните не си изкарвали храната, която ядели. Отправи се повик за една нова борба за просвещение. Юцинг отклони с усмивка тази задача. Той може да е бил роден с един зъб в устата, но не желаеше вече да бъде водач на хора. „Стигнах до края“, мислеше си той. С добре подбрани думи той благодари за честта и с цялата вежливост, която му се налагаше, изказа съжаление, че е недостоен за предлагания му пост. Той пое пътя за дома, за къщата при езерото, като поклонник, който се е запътил към храм. По-трудно беше да излезе от територията на червените, отколкото да се влезе в нея. Омнибус, лодка, железница, рикша покрай каналите, дегизировка, опасности, смъртен страх, носталгия — и най-сетне у дома.

Бавно възстанови той старото си състояние сред уединения, но деен живот в дворовете и под нежните, почти смирени грижи на майка си. Отново облече студентската дълга роба и отпусна раменете си напред, както прилягаше за удобството на човек, който се занимава с учение. Това му донесе облекчение след дългите години, прекарани в правоскроеното палто на чуждестранната униформа. Той се шегуваше с леля си, която се смееше като момиче. Направи посещение на по-младия учител в общинското управление и разисква върху длъжностите на сина със стария учител, който си беше пуснал рядка и достолепна брада. Зачете пак старите книги и упражняваше в краснопис загрубялата си ръка. Спечели си нов приятел, който му помогна да се изправи пак на краката си — Лиу, синът на едно голямо семейство, което беше купило съседния имот. Лиу беше поет, изтънчен и подигравателен дух, притежател на остро обоняние и култивиран вкус. Той канеше Юцинг на отбрани епикурейски пиршества да пие чай от Лучни, сварен с вода от извора на Стария дракон, да се угости с риба, донесена жива в Хангчоу от реката Лунг — покани го на една музикална вечер, когато свиреха на лютни и горяха благовония с особен аромат: канеше го да изпушва от време на време лула опиум, което придаваше особена яснота на разговора им.

Бащата на Юцинг дойде от Шанхай за новогодишния празник, а майка му излезе да го посрещне чак в първия двор, ситнейки със своите мънички старомодни крака. Във внезапен пристъп на силно разкаяние Юцинг коленичи и докосна земята с челото си. Баща му го изпревари и го прегърна бързо и засрамено, като че беше още дете. Нито дума не бе казана за годините на Юцинговото изгнание или върху обстоятелствата, при които двамата се разделиха последния път. Когато отидоха заедно пред олтара на своите прадеди, той видя с учудване, че се стичат сълзи по бузите на неговия гигантски баща. Той ги избърса с ръкав, както един кули би избърсал потта от лицето си.

Юцинг беше на двадесет и седем години. Бремето на всичко, което беше преживял, го караше да се чувства като старец. Той щеше да продължи да живее като старец, ако японците не бяха дошли в Шанхай.

Той не беше обърнал внимание на манджурската война, въпреки високия и гневен протест срещу японците. Трите източни провинции не бяха действително Китай; те бяха владения на императорите от династията Манчу и никога не можеха да станат част от Централното царство, а японското управление не можеше да бъде по-лошо от това на разбойническия генерал Чанг Цо Лин, който дотогава беше управлявал там. Юцинг беше уморен, твърде уморен, за да вземе страна. Той дъвчеше динени и слънчогледови семки, пиеше чай, играеше на майонг с Лиу и разтопяваше мраза, който сковаваше сърцето му. Но когато през 1932 година японците превърнаха самия Шанхай в бойно поле и обявиха война на Китай, той се пробуди. За пръв път от години насам китайски войски се сражаваха сериозно и с кураж и издръжливост срещу един чуждестранен противник; за пръв път от много години насам войната не беше дело, в което единият от противниците можеше да купи другия или да го спечели на своя страна, като му предложи някое високо положение. За пръв път се намеси чувство за националност и национална чест. За пръв път Юцинг видя първата зелена ивица на небето, която още не е зазоряване, но е предвестник на зазоряването. И за пръв път почувства проблясък на уважение към Националното правителство, което беше убило жена му.

Баща му се върна вкъщи за няколко дни. Той беше в блестящо настроение и гледаше на войната в Шанхай като на добра шега или като на конни надбягвания, при които нищо друго няма значение, освен да заложиш парите си за коня, който ще спечели. Когато баща му се връщаше в Шанхай, майката на Юцинг го помоли да придружи баща си, като че ли слабият син можеше да закриля своя баща гигант. Юцинг отиде с радост не за да се сражава на барикадите, защото той не беше вече войник, а за да види със собствените си очи и да си състави собствено мнение за това, което ставаше.

Градът беше в агонията на войната, но това не беше нещо ново и животът му продължаваше така, като че ли нищо не можеше да смути неговата безсрамна самоувереност. Нощните клубове бяха отворени; танците, пиенето, комарът продължаваха, публичните домове и вертепите за опиум вършеха по-оживена търговия, отколкото обикновено, като разслабваха опънатите нерви. Ушите свикнаха с шума за топовете, а може би шумът на града го заглушаваше. Юцинг си спомни един пасаж от Библията — книга, която отдавна беше изчезнала от ума му. Във всяка стая на хотела, в който отседнаха той и баща му, имаше една Библия на английски език — едно твърде странно внимание в този покварен град. Той зачете отначало със затруднение, а след това с усмивка стиховете, които като момче беше учил наизуст, и те се върнаха от само себе си в неговата памет. Содом и Гомор, това беше. Огън и жупел валяха нощем над града, улиците бяха затъмнени като мярка за закрила срещу бомбардировки. От прозорците на Чапей се водеше стрелба, китайците се бяха окопитили и барикадирали зад входните врати и се изправяха срещу смъртта с безразличие, непонятно за чужденците, но което Юцинг познаваше. „По-добре да бъдеш куче в мирно време, отколкото човек във време на война“, казваха кулите и невръстните деца, които изпълзяваха, щом отслабнеше стрелбата, и събираха като плячка каквото намереха по улиците, като например празни патронени сандъци или други странични продукти на битката.

През един слънчев зимен ден, когато бе обявено примирие, Юцинг потегли за Чапей. Той имаше пропуск, защото само името на баща му беше достатъчно вместо паспорт. Те прекосиха един мост над завоя на Съчоу и той едва беше слязъл от колата, за да се отправи пеш между изоставените барикади, когато на земята го хвърли ужасна експлозия. Японците очевидно бяха мислили по-добре за обещаното примирие. Бяха хвърлили бомба над един склад и той бе разрушен. Когато Юцинг се повдигна и разбра, че не е ранен, той се затича инстинктивно по посока на експлозията, без да се замисля. Уличката, в която сви, беше обезлюдена, както и цялата тази област, където само няколко барикадирани прозорци се използваха за стрелба на засада. Той се натъкна на един човек, който измъкваше ранените из развалините на склада и ги слагаше в редица по средата на улицата. Той носеше замърсена бяла лекарска престилка, а лицето му беше почерняло от дим и прах.

— Можете ли да ми помогнете? Носачите на носилките побягнаха. Болничната кола е отзад — каза той бързешком. Юцинг го последва през развалините, които бяха започнали да пращят и да пламтят. Те измъкнаха заедно още един човек, който умря, докато го полагаха. Нещо в движението на доктора, когато той се навеждаше над умрелия, смътно напомняше на Юцинг за някого.

— Доктор Лий? — попита той отсечено.

Ръцете му още трепереха от сътресението и уплахата от експлозията.

Лекарят вдигна почернялото си лице и хвърли бегъл поглед.

— Срещали ли сме се по-рано? — попита той.

Юцинг кимна. Той помогна и двамата заедно занесоха ранените един по един в болничната кола, която чакаше под закритието на един празен гараж.

Шрапнел от бомба беше откъснал крака на един от ранените. Той го държеше в ръцете си и жално умоляваше доктора да го пришие пак.

— Ако умрете, ще го пришия пак, но ако оживеете, ще можете да печелите повече с един крак — каза д-р Лий, за да го утеши.

Това беше най-благото и смислено нещо, което Юцинг досега бе чул да каже един чужденец, но това беше съвсем китайско. Раненият не се страхуваше от смъртта, но изпитваше смъртен ужас при мисълта, че ще иде сакат на онзи свят. Всеки инвалид обаче се издирва от бедняшките сдружения и може да разчита на редовен доход. Тази именно забележка накара Юцинг да придружава лекаря по-нататък в опасния квартал около Северната гора. Въпреки расовата вражда между тези двама мъже, които бяха загубили жените си, се създаде едно бързо и мълчаливо приятелство. Резултатът от това беше, че през следващата есен Юцинг отиде в Америка да следва медицина. Той беше мразил Запада, беше се страхувал от него и се беше борил срещу него. Той беше презирал Запада заради неговото варварство и все пак се възхищаваше от постиженията му. Последната борба го беше убедила, че Китай трябва да възприема западните методи по един изчерпателен начин, ако иска да преживее век, който се различава от всеки друг век в четирите хиляди години на неговото съществувание. Той отиде в Америка, защото Западът можеше да му даде познанията и оръжията, от които имаше нужда.

В Америка той завари един народ, който, макар да живееше в капиталистическа страна, притежаваше всичко онова, за което другаде само бленуваха. В течение на едно поколение Америка не познаваше война нито в страната, нито по границите си. Нямаше страдания от глад, нямаше и просяци. Имаше суши и наводнения, защото природата не се подчинява на закони, но когато се явеше нужда, идваше и помощ. Свобода и справедливост цареше в повечето случаи, а ако излезеше на лице несправедливост и корупция, се вдигаше шум и всеки можеше да каже каквото мисли: не екзекутираха никого, освен ако сам той беше убил другиго. Едва ли имаше човек, който да не можеше да чете и да пише. Имаше училища за всички, болници за болните и адвокати за защита на бедните, обвинени в някакво нарушение. Полицаите не размахваха наоколо пръчки, а усмихнато превеждаха децата или старите жени през улицата. Имаше бедни, които в Китай биха наричали богати. А имаше и богати, но от тях се очакваше да раздават и разпределят голяма част от своето богатство, а не да задържат всичко за себе си. Вместо да се събират данъци от бедните, а богатите да прибират данъците в джоба си, тук бедните плащаха малко, а богатите бяха високо облагани. И макар че имаше твърде богати хора, контрастът между живота на богатите и живота на бедните постоянно намаляваше. Защото дори стомахът на богатите не можеше да побере повече, отколкото е обемът му, а тялото не може да бъде облечено иначе, освен добре и топло. Един покрив за подслон, едно легло за сън и храна за жената и децата — това са човешките нужди; чак когато не могат да бъдат задоволени тези нужди, започва бедността. Всичко останало е лукс и, в края на краищата, незначително. Така поне мислеше Юцинг, който беше видял много.

За него беше ново да живее в страна, която във всички свои провинции имаше един закон за богати и бедни. Пътищата бяха безопасни, не можеха да се видят никакви войници; жените можеха да се смесват с мъжете без риск, към старите се отнасяха вежливо. Макар че Юцинг беше ходил на училище, ръководено от бели хора, той винаги си беше въобразявал, че любовта към децата, вежливостта в обществените отношения и уважението към старостта са известни само на китайците. Изненада се, когато откри, че в това отношение варварите съвсем не са варвари. Дълго време той се учудваше на всичко, което виждаше, и често си мислеше печално: моето отечество никога няма да е в състояние да бъде като тази страна.

Той слезе на суша на западния бряг и понеже баща му го беше снабдил с много пари — защото бащата беше щастлив да види, че синът му, когото почти смяташе за пагубен, сега се вразумяваше, — си даде време да прекоси цялата страна и да се запознае с нея, преди да иде на изток в Ню Йорк. Той намери град, който приличаше на Шанхай, а народът на Ню Йорк беше по-шумен и припрян и по-малко в хармония с вселената, отколкото хората в малките градове и по селските пътища. Когато всичко бе казано, Юцинг разбра, че американците, които имаха повече от онова, което други народи не се осмеляваха дори да мечтаят, че ще имат, не бяха тъй щастливи, както тези народи. Жизнерадост, шум и бързина — но не и истинско щастие. Те не знаеха онова, което знаеше всеки кули в Китай — че е добре човек да бъде жив и че човекът е само едно от десетте хиляди неща във вселената; че светът е едно кръгло цяло: Ин и Ян, небе и земя, мъж и жена, ден и нощ, светлина и тъмнина, добро и зло; не на всеки човек е дадено да живее в хармония с цялото.

Чанг Юцинг беше имал много имена през живота си, а на възраст беше само три пъти по десет години. В миналото той беше Лао Чанг Юцинг, уважаемият Малък господар, Джон християнинът, Чанг Техум, скромният студент, Чанг — кули, товариш Чанг комунистът. Сега той беше мистър Чанг, един от хилядите студенти в университета „Колумбия“. Живееше в малък хотел в китайския град и се хранеше заедно с китайските студенти. Ходеше в китайския клуб и в американския театър. Той имаше своя дял в добросъседските отношения на белите хора, своите братски чувства към всяко създание, което дължеше нещо на християнството, но имаше дял и в надменността на белите към всекиго, чиято кожа не е от същия цвят като тяхната. И понеже мистър Чанг беше китаец, повечето от онова, което виждаше и научаваше му изглеждаше забавно, той си записваше в малка тетрадка иронични и интересни бележки.

Той не забрави Фонг Юнг, но тя стана като отражение на върбово клонче в тиха вода, а след това като благоухание на прясно окосена детелинова ливада при залез-слънце, след това — като звук на флейта нощем по езерото, който все повече се отдалечава и отдалечава, докато най-сетне ухото едва може да долови момента, когато окончателно замира…

И така мистър Чанг се ожени за една девойка, която също учеше медицина и която беше също тъй енергична и свободна като американските девойки, защото беше родена в Ню Йорк; но тя не беше загубила нежната кожа, очарованието и гъвкавостта на своята раса. Това беше Пърл Фонг, дъщеря на един търговец от Мат стрийт в Китайския град. Те получиха едновременно докторските си титли и д-р Чанг се завърна в Китай. Той установи, че неговото отечество е направило голям напредък през тези няколко години, присъедини се към движението Нов живот и се помири с Нанкинското правителство.

По времето, когато започна този разказ, той заемаше важен пост в градската здравна служба на Голям Шанхай.