Чарлс Пърси Сноу
Реалистите (2)

Балзак

Още в самото начало, когато Балзак започнал да се появява в литературен Париж, за него се създало мнението, че е нелеп самохвалко, груб и претенциозен и малко по-смешен, отколкото трябва; същевременно обаче той печелел симпатии. Не бива да вярвате на думите му, сигурно са си казвали хората един на друг, и избягвайте да имате делови контакти с него. Но затова пък, той разкрасявал живота, правел го да изглежда по-светъл, по-вълнуващ, по-голям, отколкото бил в действителност. Бил изключително обаятелен мъж.

Логично е да се предположи, че е бил и обаятелно дете. Във всеки случай известно е едно — че е имал изключително нещастно детство. Това не се дължало на бедност. През 1799, когато се родил Балзак, неговият баща бил заместник-кмет на Тур, където бил пристигнал наскоро преди това заедно с младата си съпруга. Тур бил приятен провинциален град; природата на Турен била една от най-красивите във Франция. Службата на Балзак-баща била държавна и носела постоянен приличен доход. Неговата съпруга му била донесла доста добра зестра, което, тъй като те се оженили, когато тя била на осемнадесет години, а той на петдесет, очевидно било силен аргумент в нейна полза — макар че тя, освен това била и хубаво момиче.

И така, в детството на Балзак парите не били проблем. Семейството било едно от заможните буржоазни семейства в Тур. И двамата родители били интелигентни и точно обратното на обикновени хора. По произход бащата бил селянин от Гаскония. Истинското му име било Балса, но по-късно то било сменено с нещо по-благородно, като незабелязано към него се присламчило и едно „дьо“. Още като момче Балзак-старши някак си се добрал до Париж без други лични вещи, освен дрехите на гърба си. Благодарение на своята практичност, способности, упорита работа и умение да се приспособява, той успял да получи юридическо образование и по-късно, по време на монархията, бил назначаван на няколко служби. Всъщност бил ревностен роялист, но по време на Революцията за всеки случай говорел твърде високо в нейна полза, от страх да не пострада — ненапразно бил баща на сина си. Но неговото приспособенчество го спасило; той се научил да свежда ниско глава, не страдал от прекалена гордост и гледал да си осигури протекцията на полезни приятели. Такъв полезен приятел бил един генерал, който станал префект в Турен. Именно той настанил Балзак-баща на тази негова приятна, спокойна служба. Всичко било възможно в Наполеонова Франция.

По време на своето самообразование бащата на Балзак проявил разнообразни литературни интереси. Четял история, четял Волтер, Рабле и Стърн. Имал дори литературни амбиции и мислел да започне да пише памфлети. Освен това проявявал силни апетити към местните селски момичета, апетити, които се засилили с възрастта.

Майката на Балзак също имала литературни вкусове. Тя била по-образована и била чела повече, отколкото социално съответстващите й англичанки от този период. Сестрите на Балзак, които били по-малки от него, споделяли преобладаващия в семейството литературен ентусиазъм. Когато той започнал да публикува книги, всички те, баща, майка, сестри, имали твърдо мнение по въпроса как да ги подобри. Когато му оставало много малко време до изтичането на някой от ужасните крайни срокове, на тях им се искало те да напишат някои от главите вместо него. Следва да се заключи, че за дете, надарено с богато въображение, това е най-доброто семейство — не много състоятелно, но не и бедно, интересно, кипящо от живот. Но всъщност то не е било добро за младия Балзак. Преди всичко в него се случвали прекалено много неща. Освен това майка му не го е обичала или поне така чувствал той още от съвсем малък. До известна степен е имал основание, макар че по-късно преувеличавал цялата тая история, за да буди съчувствие у другите жени, а после и тяхната любов.

Когато бил бебе, майка му не можела да го кърми и той бил даден на дойка в едно съседно на Тур село, където останал до четиригодишната си възраст. Селото не било много далече, но майка му очевидно не си е правила често труда да го навестява. На осем години, най-неочаквано и без никакво обяснение, той трябвало отново да напусне дома си, този път го изпратили в един ораториански колеж във Вандом. Сам той не разбирал защо. Причината би била изненадваща за английското общество от същото време. Бракът на семейство Балзак не вървял. Балзак-баща не се престаравал, освен понякога да почете на глас Рабле, което шокирало жена му. Тя била благочестива, почтена буржоазка. Накрая се влюбила в един красив млад човек, собственик на замък в околността. Забременяла от него. Това била и причината за изгнаничеството на малкия Балзак.

Всички, включително Балзак-старши, бащата на незаконороденото дете, и мадам Балзак, възприели едно много хладнокръвно и разумно поведение, което би направило чест на английската аристокрация при подобна заплетена ситуация. Детето било прието в семейство Балзак. Действителният баща, Жан дьо Маргон (този път „дьо“-то било истинско), присъствал на кръщавката като кръстник. Маргон, който бил образован провинциален благородник, останал близък приятел на семейство Балзак и ги подкрепял в беда. Балзак-баща продължил да чете Рабле, Русо и разни истории за Китай. Мадам Балзак взела да ходи на църква още по-редовно.

Междувременно малкият Балзак се чувствал ужасно зле в ораторианския колеж. Както е известно, много видни писатели са имали нещастни ученически години, но малцина са били така пренебрегвани, както него. В това отношение можем да го сравним с Тролъп, което вече значи доста. Вероятно за да го приучат към пестеливост (цел, която не била постигната), го оставяли почти без пари, като някое бедно дете сред богати. Нямал достатъчно дори за ядене. Дисциплината в колежа била сурова и буквално пагубна, както и в английските частни училища от деветнадесети век. Той се разболял. Останал там до петнадесетгодишната си възраст и по-късно твърдял, макар че това може и да не е било вярно, че майка му не го посетила нито веднъж.

Като ученик не бил нито добър, нито особено надежден. Може би причината отчасти била нещастният му личен живот, но освен това, макар че имал бърз и силен ум, той не притежавал точността и безпогрешността на Стендаловия, тъй че Стендал би надминал Балзак по всеки училищен предмет. От друга страна, единствената му утеха в училище била усиленото четене. Искал да прочете всичко и да разбере всичко. Имал много добра памет, особено зрителна. По-късно му се чудели как така помни не само цели пасажи от това, което е прочел, но и тяхното разположение върху страницата. В действителност това не е чак толкова необикновено, както си мислели. Много хора с добра зрителна памет се научават на този номер.

На петнадесетгодишна възраст бил толкова болен и мършав (смайващо различен от прочутия Балзак, когото карикатуристите обичали да рисуват), че ораторианските отци настояли да бъде спрян от училище. Балзак се завърнал в Тур, където животът му приел добър обрат. Отново трябвало да напусне дома си, но този път го изпратили на приятно място. В една по-сериозна обстановка това място би изглеждало доста необичайно. Изпратили го да живее при Жан дьо Маргон, любовника на майка му, чийто син Анри бил нейният любимец в семейството. Родителските чувства в тези семейства явно са били странно произволни. Маргон обичал малкия Балзак много повече от собствения си син (който между другото впоследствие се оказал цяло нещастие).

На Балзак му допаднал извънредно много спокойният живот в това провинциално благородническо имение. Маргон го хранел с хубава туренска храна и вино. Той се наслаждавал от разговорите си с момчето, което, сега вече с освободено съзнание, имало по-интересни разсъждения, отколкото мъжът въобще някога бил чувал. Маргон, добросърдечен и ленив, обичал компанията на умни хора, но не правел нищо, за да си я осигурява.

За известно време това щял да бъде най-щастливият период на Балзак. Късметът обърнал гръб на семейството. Наполеон абдикирал, неговите служители били изгонени от постовете си, предишните покровители на Балзакови не можели да си помогнат сами на себе си. Старият Балзак бил напълно готов да пише памфлети, в които да изрази пламенната си преданост към Бурбонската монархия (която, макар че другите я приели като не особено убедителна, била истинска). Нищо не помогнало. Той престанал да бъде заместник-кмет на Тур. Всички се преместили в Париж, където бащата все още можел да си намери някаква работа. За момента материалното им положение не било лошо. И можело да бъде по-добро, ако той не се мислел за финансов магьосник. Една голяма част от зестрата на жена си пропилял в капиталовложения, които изглеждали обещаващи. След време и тя на свой ред си въобразила, че разбира много от борсата и постепенно пропиляла останалата част — с изключение на значителните суми, които прахосал младият Балзак.

Всичко това станало няколко години по-късно. Засега го изпратили в реномиран католически лицей, където отново не се отличил. След това отишъл да се учи в една адвокатска кантора. Там събрал доста информация. Романите му щели да бъдат натъпкани с юридически подробности. Всичко е автентично. Но дори и да не беше изкарал две-три години в тази кантора, той умеел да събира автентични подробности за всичко. Имал дарбата (притежавали са я и други големи писатели — например Шекспир или Киплинг) да асимилира дейността и професионалните разговори на чуждите хора сякаш от въздуха. Пейоративно казано, това е журналистическа дарба, но тя е твърде ценна и е родила някои от великите художествени произведения.

И тъй, това време не било изгубено. На осемнадесетгодишна възраст той решил, че му стига толкова. Нямал никакво намерение да става адвокат. Знаел какво е неговото призвание. Щял да стане писател, но дотогава криел тази своя цел. Искал да получи всичко, каквото можел да му предложи този свят. Такъв бил пътят. Какъв тип писател? В негово време на този въпрос имало само един отговор за амбициозния млад човек. Щял да пише драми в стихове.

Доста изненадващо, но семейството одобрило това решение като разумно. Те тъгували по буржоазната сигурност, която им се изплъзвала, и постепенно взели да осъзнават, че той е последната им надежда. Но отново проявили своята ексцентричност и щедрост. Давали му две години, за да си опита късмета. Майката щяла да му осигури достатъчно пари, за да си плаща наема за една таванска квартира в Париж. Сега, когато състоянието на семейството непрекъснато намалявало, те живеели във Вийпаризи (обърнете внимание на думата — Пруст взел много неща от Балзак, включително и някои от неговите най-звучни имена, като например Комбре).

Балзак щял да получава минимума пари, за да живее. Наистина те не можели да отделят кой знае колко много, но майка му, така или иначе, смятала да му дава, както в училище, само толкова, колкото да съществува, очевидно за да го спаси от ужасната опасност от дългове — в каквито той незабавно изпаднал и останал до смъртта си.

Балзак се настанил в голата, порутена и студена таванска стая, в която през дъждовните дни се стичала вода от покрива. Оттам той можел да гледа над покривите на Париж, оттам, подобно на своя млад авантюрист Растиняк, чийто образ създал след петнадесетина години, предизвиквал града и мечтаел да го покори. Много вероятно и той като Растиняк е извикал на глас към Париж: „А сега ще видим, аз или ти“. Балзак, както на младини, така и на старини, обичал високопарните думи.

Той не бил така красив, както неговите литературни герои, младите провинциалисти Растиняк и Рюбампре. Да видим как е изглеждал на деветнадесет години, когато е пишел първата си пиеса „Кромуел“, убеден в качествата й както всеки друг млад писател на земята.

Бил много нисък. През последните сто и петдесет години средният човешки ръст се е увеличил и почти всички писатели в тази книга са били ниски според нашите стандарти. Балзак бил около метър и петдесет и два-три сантиметра. Поради недохраненост на деветнадесет години все още бил слаб, с необикновено малки ръце и крака. Не останал слаб. Веднага щом се сдобил с малко пари, напълнял извънредно много. В своето дружелюбно описание на срещата си със Стендал на булеварда, когато го поздравил за „Пармският манастир“, той казва с доста неодобрителен тон, че Стендал бил много дебел. Това всъщност е малко нахално от негова страна. Балзак е бил по-дебелият от двамата. Чудесна гледка — двама мъже вървят приятелски по улицата, и двамата ниски, и двамата пълни, двама от най-големите писатели на земята.

Лицето на Балзак било толкова подвижно, че трудно можело да се улови. Имал бляскави кафяви очи и хората, които са го виждали, говорят за „златните петънца“, дето искрели в тях. Челото му било внушително. Устата — чувствена като на бебе, което иска да суче. Цялата му физиономия подхождала на неговия темперамент, както той казвал за други. Никой не знаел по-добре от Балзак, че психо^[1]-то и сома^[2]-та са едно. Той изучавал първите примитивни опити, например на Лаватер, да се намери какво е съотношението между човешката физика и характера, но подобно на други велики писатели вече го знаел по инстинкт. Неговият собствен характер бил непостоянен като израза на лицето му, също толкова труден за разбиране, а на самия него не само че му било трудно да го разбере, но и да се справи с него. Той не бил така добре оформен, както при повечето хора. Можел да се влее в живота на всеки друг човек, независимо дали е мъж или жена. Можел да се потапя във всякакъв вид работа, дейност, място, материален предмет, сякаш Балзак нямал собствена самоличност. Това му придавало обезоръжаващ чар, макар че чар е твърде слаба дума. Тук се криела една от тайните за неговите успехи сред жените, когато станал малко по-възрастен. Сигурно е имало и друга тайна, свързана с тази, но още по-важна.

Опасно било човек да притежава характер като неговия както за самия него, така и за околните. Понякога изглеждало, че е безволев и отстъпчив. Непостоянните хора често създават подобно впечатление. В случая с Балзак нищо не би могло да бъде по-измамливо. Той бил изключително жилав и силен човек. Бил обратното на егоцентричен. Егоцентричните личности като Стендал не могат да се въплъщават в други хора. Но Балзак от своя страна бил необикновен егоист, което е нещо съвсем различно. Цялата страст на неговата аморфна природа можела да бъде отдадена на това, на което сам пожелаел. Той непрекъснато се променял. Можел и наистина забравял за себе си заради всеки човек или всяко нещо, което му се изпречело на пътя. Това е чудото на неговите романи. Но същевременно можел и наистина използвал това свое самозабвение, за да побеждава. Изпитвал непреодолимото желание (той въобще никога не се е опитвал да потиска желанията си) да постигне някакъв, нека го наречем така, свой, личен империализъм. Въпреки своя непрестанно бушуващ, променлив, недисциплиниран характер, той щял да властва. Неслучайно няколко години след като напуснал своя таван с гледка към покривите на Париж, Балзак обявил: „Това, което Наполеон постигна със сабята, аз ще постигна с перото“.

Първата пиеса, драмата в стихове, която той бил сигурен, че ще му донесе слава, била завършена. Заминал при семейството си във Вийпаризи, за да им я прочете на глас. Цялата фамилия се събрала, включително неговият зет и един местен интелигентен приятел. Балзак започнал да чете, пламнал от ентусиазъм, от гордостта и радостта на твореца. Бил невероятно щастлив. Само той, никой друг. По скучност неговото произведение, изглежда, държало едно от първите места дори и сред безумно досадните драми в стихове от началото на деветнадесети век. Честолюбивите писатели не би трябвало да четат творбите си на глас. Всички казали истината на Балзак.

Но той бил неукротим. Щом не можел да пише пиеси, щял да пише нещо друго.

Не се оказало толкова лесно. Тук неговата способност да се преобразува в какво ли не го задържала с години на едно ниво. Бил се увлякъл по възвишеното изкуство. По същия начин можел да се увлече и по възможността да спечели малко пари. В Париж по време на Реставрацията се променяло състоянието на книгоиздаването — също както в Дикенсовия Лондон. Съществувал глад за масова литература. Новоизлюпени съмнителни издателчета публикували така наречените от англичаните сензационни романи. Наемните писатели, писателите — призраци, имали възможност да припечелват по нещо. Младият Балзак се присъединил към тях. Станал това, което сто години по-късно в САЩ би го направило сътрудник на жълтите списания — да вземем за пример Дашиъл Хамет. Използвал цял куп псевдоними, обичал дегизировката във всичките й форми. Някои от неговите истории били по-готически и от истински готическите. Той ги произвеждал с маниакална трудолюбивост и скорост, както след време щял да произвежда великите си романи; но в случая с великите си романи той коригирал на шпалти като побъркан, все едно че ги пишел отново, докато тези халтури дори и не поглеждал втори път.

Изпитвал (което е рядко за него) нещо като срам. И все пак в тези негови писания има признаци за голям талант. Понякога, когато му омръзвало да фантазира, придавал на някои от сцените и на обстановката триизмерната обемност на истинския Балзак.

Пишел за пари. В това не намирал нищо срамно. Парите го интересували извънредно много. Смятал, че ако искаш да разбереш света, трябва да се интересуваш от парите повече от всичко друго. Мисълта за парите завладяла съзнанието му и никога не престанала да го владее. Всъщност обаче халтурата не му носела кой знае какви доходи, печелел много по-малко от другите съвременни автори на булевардна литература. Изглежда, не му идвало наум, че не умее да сключва сделки. Затова пък му дошло наум, че трябва да започне да пише истински книги.

Същото нещо хрумнало и на един друг човек. Става дума за неговата първа любов. Той бил на двадесет и три години. Във Вийпаризи живеела една жена, над двадесет години по-възрастна от него. Това била мадам дьо Берни, която той наричал Лор, (имал сестра Лор и друга — Лоренция и му харесвало да нарича и любовницата си така). Наричал я още, преизпълнен с благодарност, „La Dilecta“. Тя била образована, мила, имала литературни вкусове и била израснала в двора на Луи XVI. Всичко това разпалило въображението на младия Балзак. Тя била омъжена за един доста по-възрастен от нея аристократ. Имала много деца от него. Изглежда, че той бил неприятен и скучен човек. Тя вече била преживяла една любовна връзка и имала едно незаконно дете.

Поради вродената си доброта назначила Балзак за домашен учител на децата си. Освен това имала усет към таланта и разбрала, че този младеж, при цялата си привидна безочливост, не е за пренебрегване. Мислела си, че може да е добра партия за някоя от дъщерите й.

Балзак не мислел същото. Той се влюбил страстно в майката. Не се знае дали преди това е имал и други жени; но бил роден да разбира жените. Така ухажвал мадам дьо Берни, че тя, колкото и да се опитвала, накрая не могла да му устои. Той се пристрастил към всичко, свързано с нея. Отдал се на децата, но не преднамерено, а тъй както се посвещавал цял на всичко онова, което принадлежало на любимата жена (това му било вродено, но по-късно го използвал съзнателно, за да съблазнява жените).

Той разбирал, че тя е нещастна, и й го казал, заинтригуван от чувствата на една жена, която тъгува, задето е пропиляла живота си. Отнасял се към нея мило, с разбиране, и същевременно изгарял от страст. При това положение не му се наложило да я ухажва кой знае колко дълго, за да стигнат до леглото. След това самата тя се влюбила в него също така страстно, та дори и повече, и останала все така страстно влюбена, все така изцяло предана нему до смъртта си, двадесет години по-късно. Тя наричала този самонадеян младеж свой „учител“. Давала му пари, научила го на маниерите на висшето общество, окуражавала го да използва по най-добрия възможен начин таланта си.

Тази история е показателна за неговите отношения с жените въобще. Балзак нямало да позволи на никоя от следващите си любовници да забрави неговата признателност към мадам дьо Берни. Той не я изоставил, макар че скоро завързал връзки едновременно и с други жени. Всичките му любовни истории са със социално издигнати жени, някои от тях, като мадам Ханска, за която се оженил в последната година от живота си, били наистина много знатни. Той получил много любов. Ако говорим за случаите, в които е имал сериозни намерения, изглежда, само веднъж са го отблъснали.

Цялата му променяща се природа била отдадена на желанието да разбере живота на всяка жена, която обичал. Притежавал уникална интуиция към различните видове емоционални преживявания. Но всичко това не би имало смисъл, ако не бе притежавал същата такава интуиция и към еротичните преживявания. Която лягала с него, вече не искала да го изгуби. Може и да е бил дебел, да се обличал смешно, да бил подходящ обект за карикатуристите, да нямал предни зъби; но в секса, както и в чувствата, искал и умеел да доставя удоволствие.

Ако прочетем любовните му писма, особено тези до мадам дьо Берни (жалко, че писмата му до графиня Гуидобони-Висконти не са запазени; Фани, графинята, жизнерадостна англичанка с доста свободно поведение, била живяла с много мъже, но в Балзак се вкопчила с все сили), ще усетим именно това негово страстно желание да доставя удоволствие. Прочетени в края на двадесетия век, тези писма може би не изглеждат толкова пряко чувствени, както би ги написал днес човек с подобен темперамент, но авторовият начин на изразяване е измамлив. Не е трудно да се разтълкува какво всъщност казва той.

Звучи странно, като забележка за един от най-пламенните почитатели на жените, но често неговият възторг от физическото удоволствие, неговите спомени и желание да доставя физическо удоволствие, внушават един определен тип жена. Тоест такава жена, която самозабвенно жадува екстаза на човека, когото обича. Би било глупаво да изтълкуваме това като хомосексуален момент, макар че той, със свойствената си любознателност, знаел всичко за хомосексуализма и доказал, че знае, когато по-късно писал за Вотрен. Той просто познавал в тънкости еротичния живот и в това отношение никой друг писател не е така универсален.

Би било проява на незрелост, ако се опитаме да го вместим в някакви определени категории. Например някои учени мъже наблягат върху факта, че първите му две истински любовни връзки са с жени, по-възрастни от него с двадесет години. Той си е търсел майка, казват учените мъже, спомняйки си за своите учебници. Но ако разсъждаваме разумно, ще си спомним, че другите му истински любовни истории са с по-млади от него жени. Вярно е, че той, изглежда, нямал особено предпочитание към младите момичета, но дори и това не е сигурно. Животът му до голяма степен бил заплетен, таен, скрит, едновременно поддържал по няколко любовни връзки, като някой търговски пътник, който обича да разказва легенди за себе си. Подробностите може би никога няма да бъдат разкрити напълно. Не е известно дори колко незаконни деца е имал, макар че за три поне се знае. В средата на двадесетте си години, по време на своята връзка с мадам дьо Берни, той си мислил трескаво как да стане богат. Отново си бил наел стая в Париж, и този път финансиран от майка си; тя била получила някакво наследство, което, както всички пари на фамилията Балзак, скоро щяло да бъде прахосано. Балзак печелел все така малко от своите драсканици. Разработил си твърде убедителна тактика как да се справя с недостатъчните си средства. Тя се състояла в следното: идва ти някоя блестяща идея, удвояваш ставките, влизаш в нови дългове, удвояваш пак ставките. През всичкото това време той харчел с още по-голям замах, купувал вещи, които обиквал така, сякаш били жени, станал още по-демонстративно разточителен. До смъртта си останал в дългове.

Първата му блестяща идея, подобно на другите, била грандиозна. Очевидно писателите не печелят добре. Но издателите печелят. Следователно трябвало да стане издател. Щял да публикува класиците за възникващата буржоазна публика. Заел пари от мадам дьо Берни — неговият най-близък и най-скъп човек. И ги изгубил. Как да ги възстанови? Много просто. На едно стъпало под издателите били печатарите. И те изкарвали добри пари. Купил печатарска фирма, след като отново заел от близките си. Той обичал печатарското изкуство, миризмата на печатарско мастило, буквите, техниката, всичко това било част от осезаемия, скъпоценен материален свят. Той разбирал печатарството както никой друг писател. Няколко години по-късно, в „Изгубени илюзии“, писал за печатарството така, както никой друг творец не е писал за никой занаят. Никой писател от двадесетия век не е писал с такова проникновение за масовото производство. Имал забележителни познания. И отново изгубил всичките пари.

Интересното е, че тия идеи, както и много от следващите, включително тези, които звучали невероятно, като например идеята да се отглеждат кестенови гори или да се разработват мини в Сардиния, били осъществими. Други хора се заемали да ги реализират и успявали. А Балзак не бил глупак, нито пък смятал, че стои над плебейските търговски операции. Напротив, той бил користолюбив, енергичен до крайност и не особено добросъвестен. Финансовите дела му били също така ясни, както печатарството. Бедата, изглежда, била там, че не можел да се съсредоточи достатъчно дълго върху дадена идея, за да я докара докрай. Във всяко начало бил изключително убедителен, както за себе си, така и на другите, но после изгубвал интерес. Не можел да се отдава едновременно на две неща. Това важи за повечето хора. В действителност непрекъснато си мислел, понякога без сам да го знаел, за своя въображаем свят. Ако някой десет пъти по-глупав от Балзак човек насочел цялото си внимание към тези дела, щял да успее по-добре от него.

Той дължал пари на всички. Частните кредитори не били страшни. Държавните били по-настоятелни. Често трябвало да се крие. В продължение на дълги години той от време на време се криел именно поради тази причина. Криел се по доста особен начин. Обзавел тайния си апартамент в стил рококо. Скоро си намерил нова любовница, без да изоставя мадам дьо Берни. Втората била херцогиня от Наполеоново време, която също пишела за пари и като него била небрежна по отношение на финансовите сделки.

На тридесет години той вече се сдобил с литературна слава. Публикувал първия си роман под собствено име или по-скоро под името, с което се бил изкачил по обществената стълбица, Оноре дьо Балзак. Романът се наричал „Шуаните“ — бурна приключенска история за роялисткото селско въстание в Британия. Той не се разграбил, но му създал име. В началото на деветнадесетия век не било така трудно да си създадеш име, както стотина години по-късно. На земята имало по-малко писатели. Балзак пишел едва ли не в един и същи ден, във всеки случай в една и съща седмица коренно различни произведения — „Луи Ламбер“ (възвишена идеалистична история, много слаба), „Физиология на брака“ (не толкова възвишена, но доста смислена), „Разкази — закачки“ (ни най-малко възвишени) и някои от най-добрите си неща, събрани по-късно, когато му дошла идеята за сборните заглавия, в „Сцени от личния живот“. През 1833 година написал „Йожени Гранде“, първият му велик роман. Книгата му донесла успех не само сред познавачите, но и сред широката публика.

Това било началото на легендарния Балзак. Сам той създал легендата, бил самата легенда. Лицето му за пред обществото и животът му били направо нелепи. Търговският успех не намалил, а увеличил дълговете му. Той успявал да се измъкне от кредиторите си, но не съумявал да устои на съблазънта да притежава всяка вещ, която можел да види и пипне. Предмети на изкуството, килими, мраморна баня — купувал и купувал, но обикновено не смятал за желателно да плаща сметките. Държал се като някакво полупобъркано парвеню, наскоро пристигнало в града — каквото и бил в едно от превъплъщенията на своята лавираща същност. Подобно на Стендал обичал фрапиращите дрехи и си шиел при много скъп шивач. Въобще и не му идвал наум дребният факт, че един такъв малък, смехотворно дебел човек, с много къси крака, ни най-малко не е подходящ за модата на 1830-те години. Сдобил се с огромен бастун с валчеста дръжка, инкрустирана със скъпоценни камъни, който бил добре дошъл за карикатуристите. Сдобил се дори с модна карета с лакеи и фалшив герб на вратата. Бил смешен. Бил Балзак. Бил доказал, че е велик гений. И наистина е.

Никой писател в литературната история не е творил върху толкова много и различни теми, в толкова много насоки по едно и също време. Безполезно е да търсим, както често правят критиците, някакъв свързващ принцип, който би обединил цялото му творчество. Самият той по природа не бил организиран. Не бил Стендал, който през целия си живот следвал една и съща линия на мисълта. Имал мощен и свръхенергичен ум. Но не бил рационален интелектуалец. Нямал понятие как да организира търговските си дела, нито отношенията си с жените, нито политическите, обществените или художествените си амбиции. Марсел Пруст, критикът, който го разбрал най-добре и който сам бил писател, се удивлявал от неговата концепция за повтарящите се персонажи — тоест персонажите, които се появяват, повече или по-малко явно, в цялата „Човешка комедия“. Но тази концепция, както и самото заглавие, под което се приютяват всички тези персонажи произтичат, така да се каже, от една идея, зародила се след написването на произведенията или малко преди това. На неговата удивителна творческа енергия й липсвала система. В една и съща книга той можел да изрази десетина различни и противоречащи си мнения за света. През целия си живот Балзак смятал, че всяко обобщение, включително и това, което му е хрумнало в момента, било по-добро от никакво.

Приятелите му се възмущавали от този хаос, особено когато той обърквал живота му до крайност. Защо един от най-прогресиращите писатели в Европа (в това отношение младият Дикенс бързо го надминавал) трябва винаги да се намира във финансово затруднение? Защо материалното му положение трябва да се влошава все повече и повече? Мадам дьо Берни до края на живота си му заемала пари, като освен това се опитвала и да го напътства. Същото правела и най-интелигентната му приятелка, Зюлма Каро. Зюлма го обичала покровителствено, също както мадам дьо Берни, но той — това е единственият такъв случай с негова приятелка — не бил увлечен по нея и тя не му била любовница (била куца, но ако съдим по портретите, лицето й излъчвало своеобразен чар). Тя разбирала от литература още повече от мадам дьо Берни, била още по-откровена и се превърнала в неговата литературна съвест. Той й отвръщал смирено, но не променял навиците си.

А неговите навици по отношение на писането били също така ексцентрични, както по отношение на финансовите дела и любовта, само дето били по-систематични. Те оказали огромно влияние върху някои от неговите последователи във Франция, които решили, че за да станеш велик писател, трябва да следваш именно такъв режим. Великият писател може да пише само нощем. Балзак спял по три-четири часа между вечерята и полунощ. После будилникът го събуждал. Той обличал бяла монашеска роба, безупречно чиста (независимо от безредицата, сред която живеел, той бил педантично чист и маниак на тема миене на ръце), и в продължение на шест часа пишел с огромна скорост на едно изрядно бюро, върху което всичко си било на мястото.

Поддържал бодростта си с огромни количества кафе — и в това отношение бил ненаситен, както във всяко друго. Може би държи световен рекорд по изпити чаши кафе на година. Рано на сутринта се къпел продължително, размишлявал, поддържал се чист. От девет сутринта до обяд поправял коректури, което не бива да забравяме, че означавало всъщност повторно написване на книгата. Много от неговите романи са имали по шест редакции, всичките надраскани върху коректури. През деветнадесети век книгопечатането било много евтино. Същият този процес днес би бил невъзможен, тъй като би разорил не само него (което може би нямало да има значение), но и неговия издател (което може би щяло да има значение). На обяд изяждал едно яйце. После още няколко часа четял коректури.

Това означава работен ден от около тринадесет часа — истински работен ден, с писалка над хартията. Никой съвременен професионален писател не би издържал на подобен труд и по-добре да не се опитва. Естествено той не се отразил добре и на Балзак. Нищо чудно да е скъсил живота му. Когато пишел, а никой друг писател няма такава огромна продукция като неговата (ако включим и новелите, някъде към деветдесет и шест книги), той живеел също така монашески, каквато била робата му. Сигурно е имало паузи. Все пак му е трябвало време за неговите любовни връзки — макар че някои от неговите любовници намирали предаността му към работата за досадна, особено мадам Ханска, от всички тях обществено най-издигнатата (и за един страничен човек, но не и за Балзак, най-неприятната). Известно е, че в редките случаи, когато не пишел, Балзак се тъпчел с храна като миньор от златните руди, току-що завърнал се от работа, и — дълбоко убеден, че не прекалява с яденето — унищожавал наведнъж по няколко пилета, стотина стриди, както и, под формата едва ли не на аперитив посред сериозното ядене, само десетина котлета.

Подробностите около неговите финансови начинания днес са неразгадаеми, но ние знаем, че те, настървеното писане и любовните му истории са вървели едновременно. Сред този маниакален безпорядък той създал на тридесет и четири годишна възраст „Йожени Гранде“ — една спокойна, мъдра творба. Тя му донесла огромен масов успех, а образованите хора го класифицирали като един от първите писатели на века. Настрани от този възторг останал само Сент Бьов, който бил много умен мъж и притежавал дарбата, впрочем срещана сред критиците, да съзерцава с пълно безразличие всяка съвременна проява на гениалност. В есето си „Сент Бьов и Балзак“, един миниатюрен шедьовър на овладян сарказъм, Пруст се занимава именно с този феномен. На всекиго днес би изглеждало невероятно, че един образован човек е можел да пренебрегне блясъка на „Йожени Гранде“. Това произведение не е чак толкова великолепно, колкото най-големите романи на Балзак, нито пък има техните недостатъци, които далеч не са малки. Но в сравнение с него повечето от книгите, които се пишат днес, ни изглеждат като съчинения на палави деца.

Подобно на великия си приемник „Дядо Горио“, „Йожени Гранде“ започва с едно изключително осезаемо описание на обстановката. В „Йожени Гранде“ това е главната улица в Сомюр, магазините (без витрини, нещо като днешните азиатски магазини), господарските домове, които се намират в горния край на улицата, неугледната къща на стария Гранде, лозар, човек, който купува земя и трупа пари. Той е от онези главни герои в творчеството на Балзак, върху чиято всепоглъщаща страст е базиран разказът. Гранде е скъперник. Ако размислим безпристрастно, ще видим, че тези Балзакови мономаниаци би трябвало да ни изглеждат по-нереални, отколкото са. Всъщност те са по-нормални, отколкото биха могли да допуснат нашите днешни психологически условности; а Балзак ни казва толкова много за Гранде (този директен, мощен език, който действа като ударите на чук, оказва изключително силен кумулативен ефект и именно от него се е поучил Толстой), че само в някои редки случаи (за автора на настоящата книга те са три в целия роман), се чувства, че манията е пресилена.

Емоционалният център на романа е дъщерята на Гранде, Йожени. Тя не е вече младо момиче, а яка жена на двадесет и три години, абсолютно непорочна, благочестива, израснала в този тесен, по монашески пестелив дом. Потенциално е наследница на значително състояние. Не знае що е любов до момента, когато — и това е предадено чрез една поредица от блестящи сцени, обхващащи период само от няколко дни — се среща със своя братовчед. Неговият баща, изправен пред фалит, се е самоубил в Париж. Братът на неговия баща, старият Гранде, няма намерение нито да обезпечи младежа, нито да освободи семейството му от дълговете.

Младежът е тръгнал към Индия, за да си търси там прехраната. Преди да отпътува, той се сгодява тайно с Йожени. Първата любов на Йожени (и единствена в живота й) е обрисувана реалистично — от нейните смътни, неопределени, идеализирани мисли до учестените удари на пулса й. Останалата част от романа е много сбита, може би дори прекалено. Минават години. Братовчедът се връща във Франция. Натрупал е пари. В Париж веднага сключва бляскав брак. Пише писмо до Йожени, в което й казва, че я зарязва. Самата тя, след като изповедникът й я убеждава и принуждава, се омъжва за човек, който обещава да запази девствеността й. Остава вдовица. Богата е, тъй като баща й е умрял. Освен дето дава пари за разни добри дела, не харчи повече, отколкото е харчел преди баща й. Живее сама, ако се изключи преданата прислужница, в старата къща в Сомюр. Ето такъв е безпощадният край на романа.

Тази любовна история можем да сравним с друга една, почти идентична по форма, но писана тридесет години по-късно — тази на Лили Дейл от „Къщичката в Олингтън“ и „Последната хроника на Барсет“, и двете от Тролъп. Лили е по-жизнерадостна, по-образована, по-енергична и по-остроумна от Йожени. По-млада е от Йожени, когато, както биха казали викторианците, „отдава сърцето си на един мъж“. Те двамата също се сгодяват. Нейният любим, Кросби, е обрисуван по-задълбочено от братовчеда на Йожени. Тролъп се отнася с по-голямо съчувствие към съблазните на кариеризма. Кросби изоставя Лили по абсолютно същата причина, поради която е изоставена Йожени. Лили не желае да погледне друг мъж. Тя е все така остроумна и енергична, в нея няма нищо от мрачната религиозност на Йожени, но сякаш водена от някаква вироглава гордост, запазва в себе си своята първа и единствена любов. В „Последната хроника на Барсет“ става ясно, че тя ще предпочете да остане стара мома, но не и да отстъпи.

Сходството е близко. Сигурно е случайно. Няма свидетелства, че Тролъп е чел Балзак, и е много малко вероятно. Във всеки случай Тролъп е бил също такъв оригинален и независим автор като Балзак. Коя от двете истории е по-истинска? „Последната хроника на Барсет“ е сред най-хубавите романи на английски език. Всичко, отнасящо се до мистър Кроли, самата личност на мистър Кроли са описани така изкусно и проникновено, както Балзак не би могъл. Но когато стигнем до края на двете истории, при Йожени Гранде ще си помислим: да, ето какви неща се случват. При Лили Дейл ще се усъмним: в живота не става точно така. Както при почти всички английски романи от деветнадесети век, дори и най-великите, истината изглежда фалшифицирана — особено редом до безпощадната проницателност на Балзак. Ако Лили беше такава, каквато ние сме я възприели — а подобно на почти всички млади героини на Тролъп тя е обрисувана превъзходно, — то тя щеше да се примири и да си намери друг мъж. Не Джони Иймс. Тук Тролъп е прав, а неговите критици — не. Но Лили не я тормози мрачното наследство на Йожени, тя е създадена да бъде поне донякъде щастлива.

Точно преди публикуването на „Йожени Гранде“ Балзак се срещнал за първи път с мадам Ханска, а точно след успеха на романа те двамата станали любовници. Преди това тя му била писала писма като негова почитателка, на които той отговарял възторжено. Нищо чудно, Балзак получавал много писма от свои почитателки. Чудното е друго, че те двамата с мадам Ханска сякаш били готови да се влюбят един в друг чрез хартията. Разбира се, това се е случвало и с други хора, но при тях всичко се развило стремително бързо. Няма съмнение, че мадам Ханска е била готова да легне с него едва ли не в момента, в който го видела, стига да можела да се освободи от антуража си. Но в действителност не можела, поради което станала раздразнителна и това било едно от постоянните състояния на духа й.

Мадам Ханска била високопоставена полска аристократка. Живеела в Украйна, западно от Киев. Притежавала огромни площи земя и хиляди крепостни селяни. Земята била плодородна и след време Балзак, верен на себе си, кроял най-различни планове как да я направи още по-плодородна. Но и без неговата помощ мадам Ханска била богата, много по-богата от такива знатни земевладелци като Тургенев и Толстой. Когато отивала в Ньошател, където се срещнала с Балзак за първи път, пътувала като някоя принцеса, със свита от около сто души, слуги, роднини, включително възрастния й съпруг, също аристократ, при това богат колкото нея.

Този факт им попречил да консумират епистоларната си любов по време на тяхната първа среща. Но те го искали. Влюбили се един в друг. Нищо, дето тя установила, че той е дебел, беззъб дребен човек, напорист, непривикнал на маниерите на висшето общество. Нищо, дето той, след като, поради някаква романтична причина, очаквал тя да е изящна, стройна, меланхолична, видял, че макар и определено хубава, мадам Ханска е определено пълна. Сексуалната страст често открива инстинктивно друга такава сексуална страст. В любовта тя била пламенна колкото него, а може би и повече. Тъкмо тази сила я привличала към него в продължение на следващите седемнадесет години, въпреки дългите отсъствия и препирните. На следващата си среща, която се състояла след няколко месеца в Женева, когато успели да прекарат часове в неговата спалня, те започнали да говорят за женитба — тоест женитба, след като умре нейният възрастен и очевидно болен съпруг. През следващите години, щом се намирала далеч от Балзак, властвайки в огромното си украинско имение, мадам Ханска често се питала дали идеята за този брак е добра. Подобно на мнозина богати хора тя се отнасяла твърде внимателно с парите и се ужасявала от финансовите маневри на Балзак. Щом била с него, започвала да си мисли, че би било наистина чудесно да се оженят.

Както вече се спомена, за един страничен човек, така отдалечен по време и място, тя е най-несимпатичната от всичките Балзакови любими. Не била глупава и притежавала добро образование. Имала натруфен, салонен вкус; но далеч не и литературния усет на мадам дьо Берни, на Зюлма Каро или на собствената сестра на Балзак. Наистина приемала, че той е велик писател, но не разбирала като тях таланта му. У нея липсвало жизнерадостното добродушие на Фани Гуидобони-Висконти, тази буйна щерка на английската провинциална аристокрация, която харесвала всеки мъж или спиртна напитка, щом са й подръка, и не давала пет пари за онова, което Бали, както го наричаха, записвал върху хартията, но го обожавала и винаги си мислела за него като за своя… най-добър и най-забавен любовник.

И все пак в продължение на много години пламенни послания хвърчали между Париж и Украйна, докато веселата и изобретателна Фани криела Бали от кредиторите му и макар че тя и мъжът й не били заможни, плащала дълговете му, когато арестът бил неминуем. Между впрочем съпругът на Фани обичал Балзак, както го обичали почти всички съпрузи на неговите любовници, включително този на мадам Ханска.

Мадам Ханска не била способна на такава безкрайна саможертва. Тя била суетна, досадна и придирчива. Не можела или не искала да разбере защо Балзак да не остави недописания си роман настрана и да замине, за да се срещне с нея, където и да е из Европа. Освен това била и ревнива. Не обичала да чува дори името Фани Гуидобони-Висконти. Не й харесвали сведенията за най-различни други жени, които й съобщавали нейните доносници. Не вярвала на протестите на Балзак и на клетвите му за вярност. Не била далеч от истината.

И въпреки това той бил и останал влюбен в мадам Ханска. Любовта му била особена, объркана — объркана като живота му, който до последния миг се противопоставял на неговото величествено, чуждо на скандалите изкуство. Естествено, Балзак обичал мадам Ханска с физическа страст, но не само нея е обичал така. Той смятал, че по душа тя е чиста и непорочна. Това звучи странно, но ние би трябвало да вярваме на неговата интуиция. Той я е познавал, не ние. При всичките си големи любови обаче той е проявявал склонност към романтично идеализиране. В случая с мадам Ханска е имало и нещо друго. Бидейки Балзак, той виждал големи предимства в една такава женитба. Тя щяла за цял живот да го освободи от финансовите му затруднения. Щял да има разкошен дом в Париж. Домът щял да бъде ръководен от господарка от най-високо потекло, достойна за Фобур Сен-Жермен^[3]. Най-после той щял да покори Париж. Щели да го изберат за член на Академията. Подобно на приятеля си Юго щял да стане пер на Франция.

Всички тези аспирации били известни на Пруст, който пише мъдро и нежно за техния дял в любовта на Балзак към мадам Ханска. Те били материалистични, снобски и преди всичко пошли. И все пак ако Балзак не е бил способен на такава пошлост, той е нямало да напише някои от най-великите си творби. Пруст знаел, че хора, които, според неговия израз, никога не са си цапали ръцете, не биха могли да създадат изкуство като Балзаковото.

От времето, когато Балзак се срещнал с мадам Ханска — тогава бил на тридесет и четири години, но ние би трябвало да си го представяме по-възрастен както във физическо, така и във всяко друго отношение, — неговите литературни постижения започнали да се движат плавно към своя връх, макар че нищо друго в живота му не се движело плавно. Две години след „Йожени Гранде“ той публикувал „Дядо Горио“. Това е един от великите романи в световната литература. Той е и най-доброто въведение в творчеството на Балзак за онези, които се плашат от гигантския му обем. При „Дядо Горио“ Балзак за първи път използвал метода на повтарящия се от книга в книга персонаж, който за Пруст е бил гениална находка (а за нас — още повече).

Този роман е първата от три тясно свързани книги, обединени органически чрез много повече неща, отколкото само повтарящите се герои — „Дядо Горио“, „Изгубени илюзии“, „Величие и падение на куртизанките“. Онзи, който не успее да долови очарованието на тези три книги, не е за Балзак. Онзи, който успее, може да се заеме с всеки един от деветдесет и шестте романа, някои от които са много кратки и известни почти само на ревностните поклонници на Балзак (няколко заглавия: „Гобсек“, „Възбраната“, „Свещеникът от Тур“, „Тайните на принцеса Кадинян“, „Старата мома“).

Романът „Дядо Горио“ бил замислен като един вид по-простосмъртен „Крал Лир“ и особено благодарение на неговия гибелен край идеята не звучи самохвалски. Обстановката е представена чудесно, както в „Йожени Гранде“ (а и в почти всички Балзакови романи, освен когато той се рее из сведенборгския^[4] мистицизъм, който ни най-малко не му подхожда, гл. „Луи Ламбер“). С изключение на няколкото посещения в двете големи къщи на дъщерите на Горио — омъжените за титулувани съпрузи дъщери, подобни на крал Лировите — книгата е прикована към пансиона на госпожа Воке, класическият пансион в цялата световна литература, в чиято атмосфера се потапяме и от чиито миризми не можем да избягаме. Това е един отвратителен пансион, много по-мрачен от този на Тоджър (еквивалентното заведение от „Мартин Чъзълуит“), и все пак Балзаковото страстно желание да бъде верен на реалното, на това, което се случва в действителност, е така заразително — опияняващо, че читателят не може да не сподели вълнението на младия Растиняк от неговото първо жилище в Париж. Балзак е познавал всяка стая в този пансион и ни разказва с удоволствие за мокрите петна върху външните стени, за това как наемателите са в състояние да плащат все по-малки наеми, за така наречената храна, която се сервира в мръсната трапезария, за глупавите, повтарящи се шеги на студентите, които не живеят там, а само идват да вечерят. Те имат навика да прибавят по едно „рама“ към която дума им падне, като някакъв своеобразен завършек. („Горио-рама — каза художникът. — Защото нищо не се виждаше.“)

Поради възрастта си младите са все в добро настроение, което често придава на разказа комедиен нюанс. Но Балзак, макар самият той да е бил много весел, не е комедиен писател. Бил е прекалено погълнат от действието в книгите си, за да може да се отдалечи от него и да го погледне отстрани, което е най-важната предпоставка за един комедиен писател. Понякога, както в разговора между херцог дьо Гранлийо и видама на Пание имаме чисто и просто комедия на факта.

„Граф Монтриво умря — каза видамът. — Той беше много дебел и имаше невероятна слабост към стридите.“ — „Така ли, и по колко ядеше?“ — попита херцог дьо Гранлийо. „По десет дузини на ден.“ — „И нищо ли не му ставаше?“ — „Абсолютно нищо.“ — „Наистина ли! Но това е удивително. А може би е получил камък в бъбреците от толкова много стриди?“ — „Не, беше си съвсем здрав, умря при злополука.“ — „При злополука! Неговият организъм сигурно му е казвал да яде стриди, той вероятно просто е имал нужда от тях.“

По своята същност „Дядо Горио“ е трагедия — тоест доколкото може да бъде трагедия един роман, потопен в хаоса на житейските противоречия. В голямата си част действието е видяно през очите на Растиняк. Той е млад студент по право, едва-що пристигнал в Париж от Ангулем, произхожда от обедняло благородническо семейство; той е амбициозен и очарователен, смята, че хората и по-специално жените са добри, но винаги е нащрек да не го измамят. Растиняк до голяма степен е проекция на това, което е бил Балзак едно време, или дори нещо повече, на това, което, особено що се отнася до красивата външност, Балзак е желаел да бъде. Посмешището на пансиона, един старец на име Горио, заинтригува Растиняк. Горио постепенно е слязъл по социалната стълбица на пансиона — тръгвайки от сравнително комфортните стаи, той е стигнал до най-евтините. Говори се, че бил натрупал пари като фабрикант на фиде. Изглежда тъп и отнесен. Дрехите му са изтъркани и прилича на работник, какъвто и е бил някога. Говори се, че късно вечер го посещават красиви, млади жени, облечени в скъпи дрехи. Многознайниците в пансиона коментират, че парижанки са готови на всичко за пари. Балзак вмъква някои свои авторски обобщения — „ето защо“, „за това“. Понякога тези изрази звучат смешно, но понякога са верни до болка.

Онова, което пансионът вижда или предполага, до голяма степен е вярно — само дето жените, заради които старецът е обеднял, са негови дъщери.

Той действително бил натрупал значително състояние. Обичал дъщерите си с всепоглъщаща, жертвоготовна страст и все още ги обича. Голяма част от парите си е изразходвал, за да им осигури богати зестри, та да се омъжат във висшето общество — едната, Анастази, за граф дьо Ресто, другата, Делфин, за барон дьо Нюсенжан. И двата брака са без любов. И в двата съпрузите са пипнали парите. Горио трябва да достави още. Той не е добре дошъл в нито една от двете богатски къщи, тъй като е прекалено прост и недодялан. Единственото нещо, което иска, е да може да зърва дъщерите си, когато те, облечени разкошно, отиват на бал. О, да, казва той на младия Растиняк, те го обичат, обичат го много; той разбира тяхното положение така, както и те разбират неговото. Всяка от тях си има любовник и тези любовници са алчни като съпрузите им (в романите на Балзак много от героините, дори и най-изисканите и желани жени от бомонда, непрекъснато дават пари на своите любовници — този момент той познавал като никой друг, и то от собствен опит). Растиняк се влюбва в Делфин. Тя е по-възрастна от него с десет години и се увлича безумно по младежа. (Балзак отново като никой друг знаел от собствен опит как се разраства едно такова пламенно чувство.) Растиняк наблюдава кулминацията отвътре.

Финансовите трудности се задълбочават. Сега Горио живее в най-лошата стая на пансиона. Той не е задържал за себе си достатъчно пари дори и за най-мизерното съществувание. Делфин е наела за Растиняк хубава квартира, за която плаща Горио. Дъщерите настояват за още пари. Между тях двете избухва страхотен скандал в присъствието на баща им. Той пада, сразен от удар.

Става ясно, че умира. Няма кой да се грижи за него, нито да плаща за лекари. Растиняк и грубоватият, но почтен млад студент по медицина Бианшон (у него, както понякога и у други хора с професии, Балзак открива добродетели, които не намира във висшето общество, колкото и да го е заслепявало то) трябва да направят сами каквото могат. Минават дни, докато умре Горио в своята мизерна стая. Това е една от най-мъчителните сцени на смърт в литературата. Когато е в съзнание, той зове дъщерите си. Кога ще дойдат те? Говори нежно за любовта си към тях и за това колко го обичат и те. И все пак той знае истината. В един момент казва: „Никоя! Заети са, спят, няма да дойдат. Знаех си. Човек трябва да е на смъртно легло, за да разбере какво са децата… Ах, приятелю, не се женете, не раждайте деца! Давате им живот, а те ви връщат смърт. Вие ще ги доведете в света, а те ще ви изгонят от него. Не, няма да дойдат! Това го зная от десет години. Мислел съм си понякога, че така ще стане, но не ми се искаше да вярвам.“^[5]

Погребението му е като на просяк. Бианшон и Растиняк не могат да си позволят да платят за литургия, но успяват да съберат пари за вечерня. Растиняк застава до гроба. Той все още не е закоравял, но това е краят на неговата младост.

Балзак представя почти всичко в груби краски, но въпреки това тази сурова творба не обезсърчава, тъй като е извлечена от самия живот, в това число и от неговия собствен. Дори когато се оголи истината, този живот пак е едно чудо: ето така става в действителност. Този факт е дори още по-очевиден в двата следващи тома от трилогията. „Изгубени илюзии“ не се занимава толкова много с паричните проблеми, както „Дядо Горио“, но мнозина я считат за най-хубавата му книга, макар че я е завършил, когато физическите му сили вече го напускали. В тази книга и във „Величие и падение на куртизанките“ Растиняк отново се появява на сцената, след като е минало известно време. Вече е преуспял във висшето общество и е станал безсърдечен като тези, срещу които някога се е бунтувал.

В количествено отношение творческата енергия на Балзак може би понамаляла след „Дядо Горио“. Но той все още бил извънредно продуктивен. Дори към края на живота си, когато започнали сърдечните атаки, продължил да създава творчество с изключително високи качества — да вземем за пример „Братовчедката Бет“, един от най-великите му романи. Самата братовчедка Бет е непривлекателен персонаж, необичаща и необичана, безмилостна, злобна, видяна без сантименталност, реална. Понякога, като четем това сурово и хубаво художествено произведение, на нас ни се иска нея за малко да я няма, та да можем да се насладим на г-жа Марнеф. Тя е истински предшественик на Беки Шарп. Текери вероятно е чел „Братовчедката Бет“, преди да седне да напише „Панаир на суетата“.

Няколко години преди „Братовчедката Бет“, когато Балзак бил около четиридесетте, в предговора си към един нов том от свои творби — с публикуването му осъществявал една от знаменитите си идеи за материално преуспяване — той обединил всички романи в тома под заглавието „Човешка комедия“. Заглавието му било подсказано от друг, който точно в момента четял Данте. Балзак бил напълно способен и сам да го измисли.

Както се каза, ортодоксалните критици твърде трудно могат да обхванат и разберат едно такова огромно по обем творчество. Дълго време Флобер, не особено продуктивен писател, бе сочен като майстора на френския роман от деветнадесети век. В началото на нашето столетие Пруст казваше язвително, че Балзак са го четели само онзи тип хора, които той е описвал — инженери, провинциални свещеници, дами от обществото, чиновници, доктори и пр., и пр., и ни най-малко интелектуалците. Но Пруст бил от онези негови почитатели, които го познавали най-добре. Както и Хенри Джеймс. Приблизително по същото време, когато Пруст пишел „Срещу Сент Бьов“, Джеймс публикувал статия под заглавие „Урокът на Балзак“ (1905). В нея Джеймс заявява абсолютно недвусмислено, че място за спор няма. Просто Балзак е най-великият романист. Всички пътища тръгват от него, казва Хенри Джеймс. Пруст не би се съгласил напълно с това, но за малко писатели е писано така, както са писали той и Джеймс за Балзак. Или както е писал Фридрих Енгелс, макар и в по-друг дух. Той казал, че макар Балзак да бил католик, монархист, реакционер, той, Енгелс, научил от него повече за Франция от деветнадесети век, отколкото от всички историци, социолози и политически наблюдатели в света, взети заедно. С това мнение е бил съгласен и Ленин. Високата оценка на тези двама души би се харесала на Балзак.

След „Дядо Горио“, когато Балзак навлязъл в четиридесетте, той продължил да създава ритмично своите знаменити романи, трупайки по три-четири тома на година, сякаш бил най-организираният човек в света. Хаосът в живота му също продължил, макар и не така ритмичен. Планове как да ликвидира тези проклети дългове! И как после да забогатее! Имуществени сделки! Ново списание! Пиеси! Нови адвокати, нови договори с издатели! Писма до мадам Ханска, която била далеч от него, във Вйежховня! Нови къщи със задни входове, тъй че да може да се измъква от досадните кредитори! Веселата Фани, пътешествия в чужбина с други жени!

Все нямал спокойствие. А истината е, че не го и търсел. Тази непрестанна неразбория била неговата естествена среда. От време на време си позволявал периоди на почивка с добрия стар Маргон или с умната и грижовна Зюлма. Той изпадал в истинска еуфория, като изчислявал колко ще спечели от своите нови финансови проекти. Дълговете ще са погасени, парите ще се леят. Това е аритметиката на надеждата, която теоретически изглежда безпогрешна. Бил в такова приповдигнато настроение, че с ангелско задоволство излизал и отново купувал на кредит скъпи художествени предмети. Но Зюлма и някои други покровителстващи го приятели се безпокоели. Физически той бил по-стар, отколкото се полагало на неговите четиридесет години. Понякога му се виело свят, задъхвал се, имал болки в гърдите и стомаха. Неговият своеобразен режим на работа ни най-малко не спомагал за подобряването на физическото му състояние. Продължавал да кара с по няколко часа сън и да се налива със силно кафе. Никой разумен лекар не би одобрил неговия безсистемен начин на живот, бягствата от дома му. Макар че, както сам той би побързал да констатира, неговата цялостна физика, характерът му, анормалното му разточителство във всяко едно отношение не били създадени за продължителен живот.

И изведнъж, когато бил на четиридесет и две години и се готвел да публикува прочутото заглавие на своето творчество, го сполетяло невероятно щастие. Той все още не бил изоставил мечтата си да се ожени за мадам Ханска, но кореспонденцията им най-после, след десет години, била отслабнала. Една сутрин получил официално известие от Украйна. Нейният съпруг бил умрял. Балзак изпаднал в екстаз. Сега всичко било в ръцете му. Той бил влюбен повече от всякога. Сексуално удоволствие, емоционална връзка. Той я обичал истински и нейните бурни чувства вероятно са задоволявали някаква негова необходимост. Не просто благополучие, разрешаване на всичките му парични проблеми, а разкош и великолепие. Той въобще не се срамувал от тези свои надежди. По тоя въпрос писал на своята сестра и довереника. За него това било нещо съвсем естествено, както и всичко друго у човека.

Само че не станало така. Мадам Ханска не се решавала и не се решавала още цели осем години. За това имало и причини от практическо естество. Като аристократка, поданица на императора, тя трябвало да получи разрешение за брака. Императорът уж харесвал книгите на Балзак, но неговите съветници били против този брак. Още по-силно против него били фамилиите Хански и Жевуски, тоест родствениците на самата вдовица. Те не искали да имат нищо общо с този прост, дребен французин. С всички сили се стараели да запазят земята и парите далеч от него.

За такава една ситуация Балзак бил подготвен великолепно. В писмата си или по време на разходките си из Европа с мадам Ханска той разгърнал всичките си психологически умения, които били наистина забележителни, и своите житейски познания, също така забележителни, особено на теория, за да я заведе до църквата. Измислял какви ли не тактики спрямо фамилиите, импровизирал обяснения за императора, като подчертавал преклонението си пред монархията. Говорел за прекрасната къща, която щели да си построят в Париж, и за блаженството на техния съвместен живот.

Когато била с него, тя отстъпвала. Еротичната връзка била силна както в началото. Хората им се подигравали, и двамата били вече на средна възраст, и двамата пълни, особено той. Това нямало значение. По време на пътуванията им из Германия и Италия, заедно с дъщерята на мадам Ханска и с нейния годеник, Балзак и неговата Рубенсова любима тънели в непрекъснато плътско блаженство. Двамата младежи го обожавали и го наричали „Билбоке“, което се превърнало в семейна шега, задявайки го заради пълнотата му. Билбоке е френска детска игра, при която пробита топка трябва да се залови за едно острие — твърде подходящо сравнение за телосложението на Балзак.

Когато била далеч от него, на сигурно място в Украйна, мадам Ханска отново започвала да изпитва съмнения. За това вероятно не било виновно единствено семейството й. Самата тя не му вярвала. Мислела, не без основание, че той често я мами. Освен това все повече започвала да си мисли, отново не без основание, че въпреки наполеоновските му познания по отношение на финансовите тактики, които в негово присъствие я поразявали, на него не можело да му се поверяват пари. Естествено той бил изкопчил от нея значителни суми от личното й състояние, което било отделено от имуществото на фамилията Хански. Абсолютно уверен в действията си, Балзак вложил по-голямата част от тези пари във френските железници. Както обикновено при своите прокети, бил направил добра далечна преценка. Както обикновено при тези проекти, той бил забравил за близките фактори като например политическите безредици. След като курсът на борсата рязко паднал, на мадам Ханска вече не й било приятно да й искат нови значителни суми.

Пак с нейни пари той купил и преустроил една къща в Париж, подходяща за тяхното бъдещо великолепие. Горд й я показал, когато тя пристигнала тайно в Париж. Мадам Ханска казала, че къщата е отвратителна.

Балзак я посетил в Украйна и двамата отново били щастливи. Само че вече не били млади. За първи път неговата кипяща творческа енергия го била напуснала и в продължение на месеци не написал нищо в нейния дом. Той смятал, че за него няма друго бъдеще, освен недостижимата женитба. Сигурно всички около него са разбрали, че е болен.

Когато на петдесет години посетил Вйежховня за втори път, Балзак се разболял. Получил сърдечна атака. Полските лекари смятали, че положението му е сериозно. Тъкмо по това време императорът, след като веднъж бил отказал, дал съгласието си за женитбата. Тогава или мадам Ханска почувствала, че вече няма никакъв претекст за отлагане на брака, или донякъде наистина го е обичала, или пък го е съжалила, или от всичко това по малко. Както и да е, тя не се колебала повече и двамата се оженили в полска църква. Пътуването до църквата било продължително, през степите, и се отразило на сърцето му. Пътуването до Париж, в по-голямата си част по полската граница, му навредило още повече. То траяло над две седмици. Накрая пристигнали у дома, в къщата, която той бил построил за нея и която й била отвратителна. Той бил на умиране. Изкарал още три месеца и съзнанието го напуснало. За негово щастие, но не и за тези, които трябвало да го гледат как умира. Приятелят му Виктор Юго, другият чудовищно велик гений на съвременна Франция, дошъл една вечер и го заварил неузнаваем.

В крайна сметка Балзак получил всичко онова, за което си бил мечтал, но не му се радвал дълго. Виктор Юго произнесъл погребалната реч върху хълма в гробището Пер Лашез, откъдето някога Растиняк бил отправил своето предизвикателство към Париж. Погребението му не се превърнало във всенародна траурна церемония, както по-късно това на Виктор Юго. Но затова пък прощалните думи на Виктор Юго били от най-гръмките и най-възвишените: „Господин дьо Балзак беше един от първите сред най-великите, един от колосите сред най-добрите… В един и същи ден той получава славата и гроба. Отсега нататък той ще свети над облаците, които закриват главите ни, сред най-блестящите звезди в небето на нашата родина“.