Пол-Лу Сюлицер
Императрицата (41)

41.
О, любими мой, любими…

Хана сключи мирен договор с Пиани Проклетницата. Която не беше никак проклета, а полудяла от притеснение, горката, убедена нито повече, нито по-малко, че са отвлекли началничката й („госпожо Хана, не ме плашете повече така, умолявам ви!“ и с искрена мъка ронеше истински сълзи).

В договора Хана обещаваше, че няма повече да бяга, ала в замяна на това щяха да я оставят всяка сряда спокойно да ходи в Кан. Добре де, добре, съгласна беше шофьорът да кара ролса, но щеше да я оставя пред „Карлтън“ или „Мажестик“ или на някое друго място в центъра на града, а после цели четири часа нямаше да я следят, нито да я надзирават.

От началото на март 1970 г. насетне тя ходеше всяка седмица по четири часа на улица „Антиб“.

Най-напред изхвърли в мазето касовия апарат, ненавиждаше го, „защо не сложите малка гилотина, така и така сме започнали“. След това затвори магазина и го скри от погледите с огромен надпис: Затворено поради преустройство.

— Мъжът ви не е ли малко майстор? Да направи надписа. Като е земемер, сигурно може да чертае прави линии.

Затворено за десет дни: време достатъчно да махне жълтите тапети, от които й идеше да скърца със зъби, и всички гипсови заврънкулки по стените, датиращи поне от времето на Втората империя и още тогава отвратителни.

— Като е старо, не значи, че е хубаво, малката, достатъчно е да ме погледнеш и ще се убедиш. Какво ще сложим на тяхно място ли? Бяла боя и нищо друго. Струва ви се, че ще е голо? Е и? Какво продавате? Стените или стоката по рафтовете? Когато човек няма пари, трябва да търси най-семплото. Вие имате ли пари? Не. Аз също; получавам една пенсия. Смелост, остана само едно парче тапет за отлепяне, почти сте свършили.

(Седнала на стол, Хана ръководеше работата, но не правеше абсолютно нищо друго.)

— Добре. Сега витрината. Аз си я представям в черно. Ами да, в черно. Обезателно с тънък кант в друг цвят, че инак ще заприлича на погребално бюро. А, не червено, ако обичате, вече е ангажирано. Синьо също не, студен цвят е. Може да е жълто, но зависи какво жълто. Мари-Пиер, започвате да разбирате.

И в името на небето, нека махнела тази гадост… искала да каже, тези гадни дънки. Да си сложела рокля и да накарала мъжете да фантазират, ако въобще имали въображение тия типове. Освен това измиване на косата два пъти седмично. Какво значело това, шампоанът бил скъп? Да вземела марсилски сапун, имал абсолютно същото действие, ако след това я изплакнела с оцет за блясък и с отвара от репей за мекота.

А, така е по-добре! А ноктите? Лак ли? За какво? Ноктите й са хубави, защо да ги крие?

— А ако си миете и зъбите три пъти на ден, като търкате в правилната посока, ще бъде чудесно. За кожата? Пийте всяка сутрин сок от кресон, моркови, магданоз и краставица, ще намерите всичко това на пазара и ще ви навреди по-малко от кафето, което е и по-скъпо. И компрес от репей, един! Кожата ви е малко суха: мажете я с краве мляко и сметана. Не, не ви будалкам, та аз съм почтена възрастна жена, просто една от лелите ми беше билкарка и ако на сто и четири години не я беше блъснал трамвай в Сент Етиен, щеше лично да ви каже всичко това. Баща ви е от Сент Етиен? Чисто съвпадение. Всъщност леля ми беше от Гундиуинди в Австралия и не ми казвайте, че имате там роднини.

Разбира се, че се шегувам, приличам ли ви на ходила в Австралия?

 

 

— Знаете ли, Мари, никак не сте лоша. Де да бях и аз хубавка като вас. Ако се движехте повече и ядяхте по-малко, вероятно щяхте да постопите мазнините по ханша. Не искам да имате задниче като капка олио, малката, но все пак…

Оставаше да решат какво ще продават.

— Онези неща там в ъгъла. Глупави са, но смешни. О, да, спомнете си, пишеше за тях в „Пари Мач“, четяхте го първия ден, когато влязох тук. Как се казват на френски? А, да, джаджи. В Лондон ли? Какви ги дрънкате? Защо ще ги купувате от Лондон, след като се произвеждат в Хонконг или на Формоза? Сега ги плащате два-три пъти по-скъпо. Не, поръчайте ги направо от тях. Аз също не говоря китайски, представете си! Писмото да ви го напише портиерът на „Палм Бийч“ или някой от търговската камара, от консулството на Великобритания или Съединените щати. На кого да пишете? А търговските камари за какво са според вас, мекица такава? Ще изпратите писмото си до търговската камара в Хонконг, без други обяснения; онези в Хонконг ще разберат, китайците са много умни. В Хонконг съм била колкото и в Австралия, нещо друго? А, и един съвет, поставете в плика копие от договора си за покупка, пощенска картичка от Ла Кроазет снимка на магазина… и една ваша. Не, не чисто гола, дори не по бански, а в онази хубава бяла рокля, дето подчертава загара ви, а деколтето й стига до пъпа. Между другото, вашият земемер добре ли прави любов? Хайде, хайде, жени сме. Така ли? Сериозно? В хамак! Я, какъв мръсник! Ами той направо е откачен! Ще ми разкажете подробно друг път, да приключим първо с това. Ще трябва да платите първата доставка, която китайците ще направят. Трябва да решите дали да вземете заем от банка — лично аз съм против, — или да продадете нещо, колата или съпруга, което ви трябва по-малко. Какво си мислите? Че ще спечелите пари или ще създадете нещо само с ум, без да поемете никакъв риск? Това е най-важното, малката, милиарди пъти по-важно от мангизите: да създаваш, да имаш идея и да се бориш с нокти, със зъби и със сърце, та нещата да тръгнат. Адски е важно. Парите идват сами, както медалът при храбрия войник; а с медал любов не се прави, той се подрежда във витрина.

 

 

По-късно каза и следното:

— Някога малко съм се занимавала и със сметки. Мога да ви водя счетоводство в началото, докато си намерите счетоводител. Намирате ме много стара? Кажете едно четирицифрено число, няма значение какво, и едно петцифрено… 4 687 и 58 999? Защо не? Знаете ли колко прави, като се умножат. Не се мъчете, прави 276 528 313. Можете да проверите. Познавах един човек, който смяташе четири пъти по-бързо от мен.

Първата поръчка от Хонконг, доставена със самолет, бе платена в брой при получаването благодарение на продадената кола и ипотеката на магазина и малкия апартамент на семейството; беше 24 май. Двадесет и седем дни по-късно Мари-Пиер Гонзало бе принудена спешно да телеграфира във фабриката в Коулун: почти беше изчерпала стоката.

— … Спечелили сте четиридесет и седем хиляди осемстотин петдесет и три франка — обяви Хана. — След като се приспаднат разходите, в това число и данъците, които ще трябва да платите догодина. Парите за данъците не са ваши, затова не ги смятайте. С една малка разлика: нищо не ви пречи да ги вложите, докато ви ги поискат, ще ви донесат пари за една-две рокли, все е нещо. Да дам съвет къде да ги вложите, аз? Бедно дете, аз нищо не разбирам от финанси. Да попитате в някоя банка? Защо не?

 

 

Началото на август:

— Отпуск в Сен Тропе или на Сейшелите? Двамата? Слушайте, Мари, трябва да изберете: или искате да успеете, или да си печете задника на слънце, което обаче не е най-доброто за кожата. Понеже заговорихме за Сен Тропе, не сте ли забелязали между „Памплон“ и статуята на Байи едно местенце, където можете да откриете клон на магазина си? С кои пари ли? Ами с тези, дето ги спечелихте, по дяволите! Точно така, точно така, изчакайте, и някоя ще заеме мястото.

А мислила ли била за Монте Карло? Близо до хотел „Ермитаж“ например.

— Нямате нужда от още един собствен магазин, малката. Поне не тази година. Догодина ще прецените. За момента просто се договорете със собственика на някой добре разположен магазин, който да не е прекалено глупав: ще делите по равно по китайски (осемдесет процента за вас, останалото за него) и той ще продава вашите джаджи.

А Италия? Какво чакала още, та не се заемела? Ако искала съдружник, да го вземала, но да бъдел от Милано. Не от Неапол. Освен ако не искала да върти търговия с пици, че и тогава…

Освен това трябвало да мисли и за пренасочване, нали? Джаджите били мода, а модата се демодира, както казвал някой си Кокто.

 

 

Септември.

— Уморена ли сте, Мари? Умората не се смята, то е като потенето при правене на любов, част от удоволствието е. Магазин за спортни стоки, който съпругът ви ще държи? Аз съм ви го предложила? Не си спомням, сигурно си е ваша идея. Но е добра, малката: вижте всички онези, дето тичат сутрин по Ла Кроазет, заражда се нова мода, а тя ще трае дълго, находката е добра. Втори магазин в Ница и един в Сен Рафаел? Май ставате амбициозна. Все пак внимавайте, трябва вие да ръководите успеха си, а не той вас.

 

 

Ноември:

— Разбирам, Мари, не се извинявайте. Не, не, вярно е, че съм старичка, а тези млади момичета, които сте наели, са сладки и работливи. Ако и ръцете им бяха чисти, щеше да е чудесно. Помогнала съм ви? Аз? Не съм ви помагала, малката, просто си бъбрехме заедно, това е всичко. Вие просто имахте чудесни идеи, смелост, упорство и търпение, въображение и достатъчно характер да не се задоволите със съдбата на останалите, ала без да ги вземате за глупаци. Нищо повече. За да успее човек в живота, повече не е нужно, съвсем простичко е. Сбогом, малката. Не, няма да дойда отново, това е последното ми посещение, няма повече да преча в магазина ви, който доста се уголеми след като влязох в него. През последните седмици ли? Бях на гроба на един човек. На моята възраст приятелите са в гробищата.

Хана си тръгна, ситнейки по улица „Антиб“ тъжна, но и доволна от себе си.

 

 

Зимата прекара в Калифорния — в края на септември и началото на октомври беше там за поклонението си в Санта Барбара, върна се в средата на октомври.

Прекара два месеца от пролетта на 1971 г. в Ню Йорк и направи така, че на 18 април, деветдесет и шестия й рожден ден, да бъде сама. Беше наела под измислено име апартамент в хотел „Пиер“ и бе разпоредила на Мари-Клер Пиани да казва, че е заминала за Аляска. Усамоти се, дръпна всички пердета и остана в леглото часове наред, но й бе невъзможно дори за миг да затвори очи.

През юни се върна във Франция и прекара няколко дни в Париж. После отпътува за Сен-Жан-Капфера. Беше там на 16-и. Ден след пристигането проведе обичайното работно съвещание с директорите и директорките в Европа, седнала в огромното легло.

— Случайно научих, че дъщерята на Ксеска Видал, бившата ни директорка за Испания, се омъжила за архитект. Официално никой не ме уведоми за сватбата и аз не можах да направя обичайния подарък. Защо? Имате ли някакво обяснение, Томас Оливър?

Маргрет Овертах, директорката за Германия, трябваше да обясни на Хана причините за спада в продажбите на един крем с три цяло и четири процента.

— И да не забравяме, че тези цифри са от преди пет дни. Чакам, Маргрет! И престанете да бършете челото си, дразните ме! Не е топло!

Бяха я виждали и по-свирепа. Изведнъж осъзна, че й се налага да полага върховни усилия, за да се концентрира над това, което казваше, и над лицата от едно друго време, стоящи пред нея: „Аз съм един много древен динозавър, който е преживял всякакви ледникови периоди“.

Същия ден следобед пристигнаха първите групи наследници. В следващите дни къщата се изпълни, дойдоха и Абигейл и Пол Травърс, които бяха съответно на петдесет и осем и шестдесет и три години, до най-малкото й праправнуче, то бе на три месеца. В огромната вечно жужаща къща около нейните апартаменти се образува пояс от тишина. Тя продължаваше всяка сутрин да става към четири и половина, излизаше и крачеше в прекрасния светлик на зората, слизаше до фара, после тръгваше надясно по крайбрежния път, следвана на десет метра от Мари-Клер, която отчаяно я бе молила за разрешение да я придружава, отиваше до Кралския път, свиваше по булевард Едуард VII и стигаше до малкото пристанище и примамливата ивица суша на Сент-Оспис, издадена навътре в морето.

В този момент на разходката в яркия летен ден я заливаха спомените, а тя не правеше нищо да ги спре, напротив, оставяше ги да се нижат с ясното съзнание, че те скоро щяха да избледнеят и да изчезнат заедно с нея.

Лятото настъпваше над безбрежната равнина, ширнала се от Висла до високия Урал. Лятото настъпваше изключително сухо и горещо. Светът на Хана бе миниатюрен: тя не бе стъпвала на пътя за Люблин, не смееше да навлезе и в голямата борова гора… за която й бяха казали, че е свърталище на демоните дибуки, и най-вече на Шибта, вещицата, дето примамва децата с курабии, замесени с лой от магьосник и черно куче…

От носа Сент-Оспис се връщаше вкъщи. В един юлски ден й казаха, че се е обаждал Пабло Пикасо и питал дали можел да я посети. Познаваха се от шестдесет и седем години, ала той бе по-млад от нея, беше само на деветдесет години. Той дойде, оставиха ги сами. В един момент той каза:

— Хана, ние с вас живяхме чудесен живот, питам се дали няма да поискам да ме извикат на бис, когато завесата се спусне.

— Аз не. Мисля, че просто ще кажа „Уф!“

Дойде ден, в който Хана подмина брезите, там, където пътечката извиваше. При всяко излизане отиваше все по-далеч и по-далеч, докато зад нея изчезнеха всички шумове на щетъла и тя се гмурнеше в пълната тишина, в самотата, в уханията и златистата светлина.

Това се случи в началото на знойното и кърваво лято на 1882 г. Така срещна Тадеуш.

На 11 юли, тръгвайки по Кралския път, краката й изведнъж страшно отмаляха.

Застана неподвижна… и всичко се повтори отново, точно както първия път — Тадеуш беше на петнадесет метра от нея.

 

 

Мари-Клер я настигна и Хана бе принудена да се облегне на нея.

— Нещо не ми е добре, Пиани.

Ролсът мигом изскочи отнякъде, по знак на корсиканката.

— Мразя те, Пиани — каза Хана.

— Зная. Можете ли да се качите сама?

— Не — рече Хана — Не, не мога.

Изуми се невероятно, че бе до такава степен зависима.

— Ще довършим разходката — заяви тя. — Няма да се лиша от нея заради лека болка в скапаните ми крака.

— По-добре би било…

— Ще довършим разходката. Обичам да довършвам това, което съм започнала.

Изсипаха се огромно количество лекари и изприказваха обичайните глупости. Тя не ги слушаше, не я интересуваше.

Попитаха я дали иска да види децата.

— Защо не? — каза тя. — Изпращайте ми ги на групи по дванадесет.

И те започнаха да влизат едни след други.

— Бележника ми, Пиани.

Запрелиства страниците му и, подпомогната от овцете, успя горе-долу да се оправи в тази каша.

— Пиани, искам на всяко от тях да се купи по едно барабанче и тръби за онези, които могат да свирят на тях. Искам да вдигнат невъобразим шум в деня, когато реша да умра. Така няма да ги чувам как подсмърчат. Действай! Пиани?

— Тук съм.

— Така си и мислех, представи си, бих се учудила, ако беше в Австралия. Пиани, не те мразя чак толкова.

— Зная.

— Струваш почти колкото Ивон. Получи ли си парите?

— Да.

— Ако ми кажеш благодаря, ще те изритам.

— Нищо не съм казала.

— Сега изчезвай.

На следващата сутрин успя да отиде до фара.

На другия ден стигна едва до портала.

На по-следващия ден не успя дори градината да прекоси.

Отнесоха я в леглото.

„Мисля, че ми стига толкова“, рече си тя.

 

 

Лежеше на леглото, широко два метра и четиридесет, с копринени чаршафи в черно и наситено червено. Очите й бяха отворени.

Вървяха с Тадеуш под косите лъчи на слънцето, което все още не се бе вдигнало високо в небето. След като преодоляха земния насип, те прекосиха една голяма, малко стръмна житна нива и след пътя, който пресякоха, се озоваха в едва забележима падина; пред тях се показваше хълмиста местност, която на изток скриваше целия хоризонт. Тадеуш продължаваше да говори за Варшава, хванати за ръка, те изкачиха леката стръмнина и сега крачеха през ръжта. Непрестанният рев на овнешкия рог заглъхваше в далечината.

Горе съзряха конниците.

Бяха петнадесетина, а може би и повече. Зад тях крачеше цяла дружина. Но тя не се смяташе: Хана и Тадеуш виждаха само конниците, захласнаха се. Червеникавооранжевото слънце увеличаваше до неузнаваемост и без това големите фигури, яхнали гигантски коне; конниците яздеха в лек тръс, силата им беше сякаш неукротима, от време на време тишината се нарушаваше от краткото изпръхтяване на някой кон… Приличаха на приказно видение, изникнало от небитието. Омаян, Тадуеш остана като закован, и само от стискането на ръката, която държеше нейната, Хана на свой ред изпита същото омайване.

Държеше бръмбара в свободната си ръка, в дясната.

— О, любими мой, любими, любими, любими…

 

 

Абигейл, внучката й Хана Втора и Мари-Клер Пиани влязоха първи в обширната стая, чиито завеси леко се полюшваха от морския бриз в знойното лято.

Намериха я легнала по гръб, усмихната и с отворени очи, разширени до невъзможност за последен път.

В дясната си ръка, чиито пръсти трябваше да разтворят един по един, за да видят какво държи, тя стискаше нескопосно издялкано парченце тъмно дърво, смътно напомнящо бръмбар, а ъглите му бяха невероятно шлифовани от времето; беше същото, което ТОЙ й бе подарил, на нея, Хана, преди осемдесет и девет години.