Пол-Лу Сюлицер
Императрицата (37)

37.
И без това не бях ходила в Малайзия…

Лоран Гафуил се върна и зае мястото си до китайския шофьор на ролса:

— Тя ей сега ще дойде, госпожо Хана.

Навсякъде около колата дишаше Китай. Наобиколиха ги деца.

Лоран Гафуил ръкомахаше и ругаеше на френски и английски, както и на ариежския си диалект, с напразната надежда да разпръсне тълпата, която полека се трупаше край вратите на ролса.

— Оставете ги — каза Хана.

Едно детенце й предложи малко ориз с парченце риба. Тя замижа и лапна. Смръщи се, беше непоносимо люто.

— Вкусно е — рече с глас, пресипнал от червения пипер.

Всички прихнаха да се смеят. „Имам страшен успех, рече си Хана, ако се кача на някоя сцена, всяка вечер ще пълня залата.“ Сега останалите деца се бяха залепили за вратите. Хана им правеше най-ужасните си гримаси, докосваше с върха на езика носа си, като в същото време страхотно кривеше очи. Смеховете се засилиха. „Вярно, че езикът ми е страхотно дълъг. Ако се понапъна, ще мога да си бърша с него сълзите, когато плача.“ След това се престори на Дракона, на Голем, на Карпатската мечка, на Влюбената красавица, всички щуротии, които обикновено пазеше за внуците си. После, тъй като времето минаваше, тя дори им запя на френски онази стражарска песничка, научена през миналия век, която направо щеше да ги умори от смях с Лизи, но хвърляше в бяс възрастните от следващото поколение: Момичетата от Камаре твърдят всичките, че са девствени, но когато са в леглото ми, предпочитат да държат играчката ми вместо свещ…

Хана Втора я изгледа. От главата до петите.

— Той ме предупреди, че ще дойдете — каза тя.

— Баща ви ли?

— Да.

— Той ми е син. Следователно вие сте ми внучка, а аз ваша баба.

Хана беше поразително красива. Да беше най-много двадесетгодишна. Изключително нежната кожа и черните, много красиво удължени очи единствени напомняха за полуазиатския й произход. Беше висока почти колкото Лизи.

— Отлично зная коя сте, госпожо.

— Говориш ли френски?

Колебание. „Говори френски, но никак не й се иска да й говоря на ти.“

— Получих образованието си в Ханой, при монахините.

Къщата беше обикновена, съвсем както й я бе описал Мариан. Само три стаи, малка кухня и баня, по-точно кабинка за душ, където в огромна глинена делва сипваха водата, с която се поливаха, за да се изкъпят. Зад къщата имаше огромна веранда, засенчвана от декоративна палма, с изглед към чудесно заливче.

— Той понякога идва ли тук?

— Понякога.

— Говорил ли ти е за мен?

Ново колебание.

— Не.

— Не е хубаво да се лъже, добрите сестри в Ханой сигурно са ти го казвали. Той каза ли ти как да се държиш с мен?

Мълчание.

„Казал ти е да ме изхвърлиш, нали, малката? Няма да се затрудниш. Макар че…“

Обиколи трите помещения. Имаше две стаи, едната беше на девойката и стените й бяха облепени със снимки от Рим, Париж, Лондон, Ню Йорк.

Другата несъмнено беше мъжка. „На мъж, който не я обитава често. И той оставя прекрасната хлапачка сама в Хонконг?“

— Вървете си, моля ви — каза Хана Втора.

— Изгони ме, малката! Ходила ли си някога в Европа или Съединените щати? Никога, нали? Джонатан ми е син, малката, единственият, който ми остана. Имах и друг син, Адам, но го убиха. Имам и дъщеря, Абигейл. Казвам ти всичко това, защото не зная какво точно ти е обяснил. Адам има шест деца, Абигейл — пет. Ако не те броим, това прави единадесет внуци, които между другото са твои братовчеди и братовчедки. Освен това имам шестнадесет правнуци и никак няма да се учудя, ако станат две дузини.

Тя се върна в третата стая, където стоеше младото момиче.

— Бях катастрофална майка, малката. Излиза, че като баба съм малко по-добра, но съвсем малко. Струва ми се, че като прабаба ще успея повече. Сигурно трябва да живея петстотин години, та да стана приемлива прародителка. Мисля, че Джонатан ти е разказвал за мен, и то не малко. Бих се заклела, че той ще ме мрази през целия си живот, а ето че той ти е дал моето име. Нищо не разбирам. Освен ако баща ти не мрази и теб.

Хана Втора завъртя глава.

— По дяволите — рече Хана, — наистина ли трябва да стоиш като няма?

— Не зная какво да ви кажа.

— Можеш например да ме поканиш да седна. Да ми предложиш чай. За предпочитане без захар и отрова. Не понасям захарта.

„Не можеш да не прекалиш, нали? Нуждаеше ли се от тази глупава шега с отровата? Добре де, нуждаеше се. Защото адски те е страх от хлапачката, а, Хана?“

Светлината се промени с удивителна бързина. Слънцето се готвеше да се скрие зад връх Агилар. Тюркоазен здрач се спускаше над рибарското селце, над лодките на пристана и над опънатите мрежи, а шумовете полека заглъхваха. Беше съвсем тихо, независимо от ритмичното напяване на бонзите в някаква пагода. „В моето посещение липсваше единствено вълнението, ала декорът се постара да го внесе.“

— Няма да се опитвам да те разнежвам, малката. Бих могла да ти кажа, че съм стара и скоро ще умра и че преди да умра, бих искала да видя единствения син, който ми остана, а не съм го виждала от тридесет години. Ала това ще е абсолютна лъжа: въобще не се готвя да мра, наистина. Още не съм решила. Ала тридесет години са много време.

Едва не се разрида, това се случи в момента, когато въобще вече не се надяваше и бе отчаяна, че не ще може да го направи. Пое дълбоко въздух, уплашена от собственото си вълнение:

— Искам да видя сина си, малката. На нищо в този свят не държа толкова. Искам двамата да се помирим. Дори ако ще трябва да се унижа. Той е голям инат, на мен прилича. Аз няма да мръдна от тук и от Азия, докато не го видя, ясно ли е?

Обърна се.

— Аз съм сама, малката. Не би ли искала да вечеряш с мен? Моля те…

 

 

Първият козметичен салон, който бе открила в Хонконг, се намираше на самия остров. Тогава, тоест през 30-те години, беше наела пет от така наречените китайски купета, дълги правоъгълни сгради, само една, от чиито страни гледаше към улицата. Отвътре ги бе променила напълно и атмосферата бе повече от английска.

— Значи няма да продължите договора ми за наем?

Всяко правило си има изключение и този път събеседникът й не бе кой знае колко по-висок от нея. Бе китаец около петдесетте, който сякаш бе направен от две топки с различен размер, поставени една върху друга, като по-малката изобразяваше глава. Английският му беше перфектен, с оксфордски акцент.

— Но аз въобще не зная коя сте вие, госпожо…

— Хана — рече Хана. — Аз съм Хана. Не сте длъжен да застанете мирно, но няма да ви се разсърдя, ако го направите.

Намигна на Хана Втора.

— Да не би да сте… — започна китаецът.

— Да, аз съм.

— Моля ви да приемете извиненията ми.

— Най-вече бих приела нов договор за наем. Директорката ми каза, че не желаете да го продължите. Вероятно не е разбрала.

— Страхувам се, че е разбрала.

Той обясни, че строителна треска била обхванала Хонконг, бил получил предложения за купуване на помещенията, отдадени под наем преди петнадесет години. На тяхно място щели да построят тридесететажна кула.

— И вие бихте искали да ги продадете.

— Страхувам се, да — отвърна китаецът.

— Колко? — попита Хана.

— Петстотин хиляди долара.

— Виж ми окото — възкликна Хана.

— Не разбирам.

— Дори двеста хиляди е превисока цена.

„Хана, всъщност на теб ти пука за тези помещения колкото за първите ти гащи. Ала много ти се иска да впечатлиш и най-вече да омаеш тук присъстващата твоя внучка.“

— Триста хиляди — рече китаецът.

— Ха! Ха! Ха! — бе отговорът на Хана.

Хвърли бърз поглед към Хана Втора и със задоволство забеляза, че отначало учудена, сега девойката започваше да се забавлява. „Карам я да се смее, това е нещичко, тя сигурно скоро ще ме обикне поне малко. Освен това дойде с мен, това е показателно. Ето ме с дванадесет, вместо с единадесет внуци. Дявол да го вземе, страхотно е хубава, истинско чудо!“

— Двеста хиляди петстотин и петдесет — каза китаецът.

— Ти как мислиш, малката?

— Скъпо е — отвърна Хана Втора.

— Кажи му го на китайски, миличка.

Хана Втора се подчини. Доста дълго разговаря с мъжа. Накрая каза:

— Съгласен е за двеста и тридесет хиляди.

— Обожавам да те слушам как говориш на китайски — рече Хана. — Хайде да вървим.

Хвана момичето за ръка и го поведе.

— Забавляваме се, нали?

— Да — отговори Хана Втора.

Която, в своята тясна рокля, цепната от едната страна, беше направо възхитителна. Тя не вървеше, а се плъзгаше с високо вдигната глава. Тялото, очертано от коприната, макар и дребно, беше великолепно.

— Страхотно си хубава, знаеш ли, малката. Между другото, накарах да направят оценка на сгради от типа на тези, които току-що видяхме. Според моите специалисти, ако се купят за двеста и шестдесет или двеста и осемдесет хиляди, може да се счита, че е доста добра сделка. Наистина ли държиш да работиш като продавачка при Лейн Крауфорд? Не, не ми отговаряй веднага. В Париж имам приятели прочути шивачи, ще избереш сама. Хана? Не ме лъжи: ти предизвика срещата ни, нали? Баща ти не е искал и да чуе, но ти толкова си настоявала, че накрая е отстъпил. Така ли е?

Мълчание.

— Мечтаела си да отидеш в Европа и в Съединените щати и си си казала, че твоята баба най-добре би могла да ти помогне.

Момичето кимна, свело поглед. Хана се усмихна.

— Няма от какво да се срамуваш, малката. Навремето аз постъпих по-лошо. Приятно ми е, че си толкова решителна, с ясна представа какво искаш от живота. Аз бях същата. Бях страхотно решителна. Нека сега поговорим за баща ти. Къде е той? Къде е синът ми?

— Не е в Хонконг.

— Ще отида да го видя, където и да е. Сигурно сте разговаряли и сте се разбрали как да постъпиш, да ме заведеш ли при него или не. Не греша, нали, малката?

— Аз трябва да реша — отвърна Хана Втора.

— В зависимост от това, какво впечатление ще ти направя. Ясно! А ти решила ли си вече?

— Да.

 

 

— И без това не бях идвала в Малайзия — каза тя. — Била съм само в Сингапур.

Дългите им сенки се очертаваха на пясъка на един малък, много бял плаж, заобиколен с полукръг дървета с буйни листа. Сенките им бяха толкова различни, направо гротескни: тази на Джонатан бе почти два пъти по-дълга от нейната. Беше едва пет часът, зората се сипваше, гората все още бе тиха. Преди два дни тя бе пристигнала в Куала Лумпур заедно с внучката си; едва бе успяла да намери и наеме едно бентли. Първо бяха вървели по пътя, после по тесни пътеки и след цели четири часа проливът Малака изведнъж се бе ширнал с цялото си великолепие иззад внезапно свършилата растителност; пред очите им се бе открила пищна градина, прекъсваща с подредеността си дивата бъркотия на джунглата. Едва тогава се бе показала къщата, красива като в приказките, представляваше елегантна правоъгълна постройка, издигната на колове на над два метра във въздуха и опасана с просторна веранда, цялата украсена с бели кафези за птици, чиито вратички бяха отворени, та птиците свободно да влизат и излизат.

Едва бе заглъхнало бръмченето на мотора и се бяха появили деца, водени от бавачка китайка, най-голямото вероятно бе на десет години. После бе излязла и една млада жена, руса и спокойна. „Мащехата ми, втората съпруга на татко, бе казала Хана Втора; а това са природените ми братя и сестри, тоест вашите внуци.“

— Колко страни сте посетила? — попита Джонатан.

— Стотина. Или може би повече от сто. Дори бих казала сто и двадесет или сто и тридесет.

— В колко от тях имате козметични салони?

— В седемдесет и три.

— Би трябвало да сте богата.

— Аз съм богата.

Тя се обърна и погледна назад: отпечатъците от нейните стъпки и от тези на сина й се виждаха по цялата почти шестстотинметрова пясъчна ивица; бамбуковата къща беше в другия край и единствено димът, който се издигаше нагоре в спокойния въздух, показваше, че е обитаема и че готвачката малайка бе запалила готварската печка с дървени въглища: „Имам седем или осем къщи по света, сигурно съм най-богатата жена на планетата — сред тези, които сами са спечелили парите си, — а единственият ми син живее в сламена къща и се осветява с газени лампи.“

— Щеше ли да дойдеш да ме видиш, ако не бях направила първата стъпка?

— Не мисля.

— Благодаря, че не ме изхвърли.

Още в следващия миг съжали за иронията си. Ала забележката й се бе изплъзнала сама, търпението, а още по-малко примирението, никога не бяха характерни за нея; още повече че бе развълнувана не само от срещата с Джонатан, но и от протичането й: посрещнала я бе снаха й, която се казваше Онър, простичко и естествено, и тя едновременно се бе трогнала и отчаяла („сякаш до вчера съм била тук!“). Децата — четири и все руси — се бяха изредили в индийска нишка да я целунат по бузата, наричайки я „госпожо“; повече от ясно бе, че никога не бяха чували за нея, а възпитаното им безразличие едва не я накара да си тръгне.

— От двадесет и осем години не съм ходил в Европа или в Съединените щати — каза Джонатан.

— Освен онзи път, когато си се видял с Ники.

— Само тогава. Трябваше да купя един кораб. Но останах в Америка само два дни.

Никакъв коментар за Ники. Тръгна към редицата от скали, които сякаш преграждаха плажа в противоположния на къщата край. В последния момент обаче се откриваше проход, широк няма и метър, издълбан от човешка ръка. Той мина пръв, след като й се извини, че ще мине пред нея.

Озоваха се в друго естествено заливче, по-тясно и скалисто от първото. Там имаше четири-пет бамбукови къщи и малък хангар, а в спокойната вода на миниатюрното пристанище, сред пирогите и лодките, бяха закотвени две моторници и един хидроплан.

— Твои ли са, Джонатан?

— Хидропланът и моторниците, да.

— Богат ли си?

— Имам два товарни кораба и дялове в една каучукова плантация. Богат съм достатъчно, за да осигуря на децата си всичко, което им е нужно.

Гласът му беше безизразен.

— Още като бебе — рече тя — вече имаше гадния ми характер, но най-вече бе невероятен инат.

Ако се бе надявала с това напомняне за детството му малко да го приласкае, лъгала се беше. Той не продума. Заговори на един от малайците на някакъв непознат език. Тя го изучаваше: беше огромен и слаб, но възлест, с широки рамене и много силни ръце. Беше на петдесет и три години и в черните му коси бяха започнали да се прокрадват бели нишки. Малкото пъти, когато погледите им се срещнеха, Хана оставаше поразена: очите им бяха толкова еднакви, та имаше чувството, че се гледа в огледало. Несъмнено той изпитваше същото.

— Кога разбра за Адам?

— Месеци по-късно. Бях на Соломоновите острови.

— Би ли се срещу японците?

— Не в армията. Имах плантация на остров Бугенвил и американската флота ми беше поверила една радиостанция да им съобщавам за минаващи кораби. Не съм правил нищо друго.

Хана знаеше малко повечко от това, което той й каза. Доста си бяха побъбрили с внучката й; според Хана Втора, месеци наред японците преследвали Джонатан от остров на остров и били бесни заради радиостанцията, която чували, но не можели да хванат. До деня, когато, след бясно преследване, войниците на Микадо го бяха обявили за мъртъв и го бяха оставили на мира.

— Къде се запозна с Онър?

— Баща й беше лекар в Порт Морзби, в Нова Гвинея.

— А с майката на Хана?

— В Шанхай. Почина две години след като дъщеря ни се роди.

„Попитай го сега, Хана, попитай го защо даде на дъщеря си името на майката, която мразеше.“

Вместо това каза:

— Да сключим примирие, Джонатан. Аз и ти.

— То вече е сключено.

Той я погледна и тя отново се смути от своето копие.

— Вижда се с просто око — рече тя горчиво.

— Животът ми е тук. Можете да идвате винаги когато пожелаете.

— Тя може ли да дойде с мен в Париж?

— Вашата внучка е достатъчно голяма да реши сама. Тя винаги е имала глава на раменете си.

— А другите ми внуци?

— Догодина Онър ще отиде в Англия с Джими и Клеър. Ще дойде да ви види, ако желаете.

— Ще се радвам.

Той отново заговори на малайците. „Ще трябва да се задоволя с толкова, помисли си тя. Пък и на какво друго можех да се надявам? Само в романите срещи като нашата завършват с прегръдки и целувки, а истинският живот е по-логичен и безмилостен: не бях виждала сина си повече от тридесет години, а и преди това не бяхме особено близки с него. Причините, които ни попречиха да се разбираме и обичаме, каквито и да са те, все още съществуват.“

— Бих искала да се прибера — каза тя. — Никога не съм понасяла слънцето да грее в лицето ми.

Той кимна. Отново тръгнаха по плажната ивица, ефирната къща се виждаше над редицата дървета, отрупани с пищни червени цветове.

— Мамо?

Тя застина, спря почти разтреперана.

— Не пуснах писмата, но ви писах два пъти. Когато научих за смъртта на Адам. През тридесетте години на два пъти идва да ме види, знаехте ли това?

— Нищо не ми е казвал.

— Разказваше ми за вас, но нямаше защо да ме убеждава. Вие сте такава, каквато сте, и аз няма за какво да ви упреквам. Тук устроих живота си и тук ще умра. Не презирам света, в който вие живеете, но това не е моят свят. Това е всичко.

— Аз те обичам по свой начин — рече тя, вперила поглед в къщата, до която се приближаваха.

— Вярвам. Но за мен това са далечни неща.

— Разбирам.

„Нищо не разбираш. И адски те боли. Безразлична си му, то е сто пъти по-лошо от това, да те мрази.“

— Идеята да я наречем Хана беше на Адам. Мамо, безкрайно обичам децата, които Онър ми роди, но дъщеря си Хана обожавам. Тя е съществото, което ме разбира най-добре. Вярвам на нейната преценка още от времето, когато беше малка. Тя пожела ние да се срещнем.

— Каза ми.

— Не само защото очаква да й помогнете в кариерата, каквато и да е тя. Тя държеше ние с вас да се помирим. Ако не бяхте дошла, мисля, че щеше да ме хване за врата и да ме отведе в Европа.

— Тя е забележителна девойка, Джонатан.

— Зная. Както зная, че прилича на майка ми в много отношения.

— И все пак я обичаш.

— И все пак я обичам. Щастлив съм, че дойде, мамо.

За първи път след почти четиридесет години той се върна към френското „ти“ в обръщението си към нея.

От къщата излязоха децата, голи както майка ги е родила, със загорели навсякъде телца.

— Страшно съм гладна — каза Хана.

Хвана сина си под ръка и се престори, че й е трудно да върви по пясъка.